Захари Карабашлиев става лице и посланик на И АЗ МОГА / I Can Too в подкрепа на деца със специални нужди.
За радост – подобно на българската публика. Истината е, че навсякъде по
света хората се вълнуват от едни и същи неща. Книгата получи чудесни
ревюта в литературни издания. Но по-обогатяващото е, че имам постоянно
срещи (предпочитам тази дума, пред “четения”) с читатели на източния и
западния бряг, както и в сърцето на този континент. Няма как да не ми
направи впечатление обаче колко активни са американците, когато съм с
тях. Задават въпроси, интересуват се, търсят диалога. Това превръща
всяка среща в сърдечен, откровен разговор, в който те научават за мен и
България, а аз опитвам да науча нещо и за техния живот. Готино се
получава винаги.
Много хора ти пишат. Кое е последното писмо, което те развълнува?
Много са. Едно момче от Малайзия, например. Писа ми, след като бе
прочел “18% Gray” като електронна книга (Амазон). Отговорих му. После
сподели, че питейната вода в града била замърсена и боледувал. А мечтае
да е писател.
Писмото на едно незрящо момче от България ме
развълнува много – научих за предизвикателствата, които среща всеки
ден (как например иска да учи френски:) Ето няколко реда:
“Преди
година, когато открих един много добър учител, макар и да не се бе
занимавал със слепи деца, започнах да уча френски. За една година имам
много голям напредък и сега мога да говоря прилично. Учителят ми ме
насърчава и много ми помага. Хората като него в образователната ни
система са такава рядкост, че съм безкрайно щастлив, че го срещнах.
Искам да знаете, че аз от малък оценявам българския език и го изучавам в
дълбочина. Прав сте, че сравняването е нужно, за да се оцени, но докато
се изучава в дълбочина българския, човек се докосва и до всички езици,
от които той е черпил, за да съществува.”
Какво ти липсва от детството?
Безкрайните, душни, летни следобеди, от тези дето не стават дори и за игра. Само за четене в някоя хладна стая.
Коя е историята (и поуката от нея), която е хубаво всяко дете да знае?
Давид и Голиат. Поуката е ясна – не се страхувай.
На какво ни учат децата?
Децата ни учат как се пораства.
Занимаваш се и с фотография. Как си представяш I Can Too претворена в една снимка?
Дете, в гръб, от кръста нагоре, с ръце вдигнати високо във въздуха и стиснати юмруци – победа! YES!
Доскоро живееше в Съединените щати. Има ли разлика
в отношението на
българската и американската държави,
на българите и американците към
децата в нужда и ако да –
каква е?
Наблюденията ми не са
задълбочени. Но съвсем накратко: за едно семейство можеш да съдиш по
отношението на родителите към собствените им деца. За една държава можеш
да съдиш по отношението й към собствените й деца в нужда.
Съединените Щати имат много трески за дялане, но детето тук има много
специален статус. А към непривилегировани деца, към деца в нужда,
държавата е изключително ангажирана. Не по-малко важно от това обаче е,
че са създадени условия за благотворителност. Истината е, че хората
навсякъде по света са като цяло добри и еднакво предразположени да
дават. Оказва се, че макар Дарвин да е прав, свързвайки еволюцията с
оцеляването на най-приспособимите, човешкия род се движи и от един
паралелен импулс, а именно – да помага на по-слабите членове на
обществото. Еволюцията се е постарала индивидуума и обществото, от което
той/тя произлиза да са в баланс. Научно доказано е, че в нашето ДНК е
програмирано не просто вземането, а и даването, даряването,
милосърдието. В този смисъл, ако една обществена система търси синхрон с
природата, с естествения ред на нещата, тя би трябвало да насърчава
необходимостта от милосърдие. Данъчните облекчения са важен инструмент
за това, но не единствен. Настройката в обществото, добрата воля…
През 2012 година 229 милиарда долара са дарени в Америка за
благотворителност. Но благотворителността не е само пари. Тя е и
доброволен труд – 64.3 милиона американци са били доброволци. 8 милиарда
човекочаса!?!
Всеки, който е живял в Америка знае какво е
доброволния труд тук. Хората са свикнали да даряват от парите си,
енергията си, времето си.
Тук в Америка е почти НЕВЪЗМОЖНО да бъдеш
приет в престижен университет, независимо колко пари имат родителите ти,
и какъв успех имаш, ако не си доброволствал в организации като ученик,
ако не си помагал, ако не си отдавал доброволно труд и време за
обществото. Просто – това е част от пакета с приемни документи. Т.е. хем
е доброволно, но хем от теб се очаква да го правиш.
На децата в
нужда може да бъде помагано по много начини и в България. Ние трябва да
търсим формата, да инициираме диалог, да будим общественото съзнание.
Това ни прави истински граждани и пълноценни човешки същества.
Защо според теб все още темата за интеграцията и социализацията на тези деца не е във фокуса на общественото внимание?
Обществеото ни не е свикнало с различните. Наследили сме едно
определено отношение към различния от теб. Хората с нужди досега са били
като отлъчени от обществото ни, пращани в приюти, в психиатрии, в
специални “домове”, като че над тези невинни души тегнеше една
обществена… погнуса от това, че са се родили различни от нас. Така
беше.
Сега няма защо да човъркаме в причините, защото такива винаги
има – културни, социални, незнамсикакви… Не ни интересуват причините.
Въпросът е какво правим сега, днес, утре. Децата не се нуждаят само от
нашето голо състрадание, от нашите добри мисли и топли чувства. Те имат
нужда от конкретна, материална помощ. Сега!
Трябва също да
разпространим и добрата новина, че всъщност, освен всичко останало –
помагайки на другия – ти се чувстваш в пъти по-добре. Просто природата
(Бог?) е помислила и затова. Този, който дава винаги получава повече от
това, което дава.
Какво е общото между писането и благотворителността?
Нямам представа.
Ако трябва да отправиш послание към хората чрез цитат от Библията, кой би бил той?
“Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори;
Защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на този, който хлопа ще се отвори.”
Какво е I Can Too през твоя поглед?
Прозорец към един по-добър свят, в който има място за всички.
