Кога разбра какъв искаш да станеш, Калине?
– Мисля, че съм в едно странно състояние. От една страна – съвсем
ясно знам какъв искам да стана. От друга страна – все още въобще не знам
какъв точно искам да стана! Но не е ли това единственото състояние, до
което можеш да стигнеш след сериозно мислене? Аз искам, най-простичко
казано, да стана добър човек – един ден, ако е възможно това… Но още не
съм съвсем сигурен какво е това нещо “Добър човек” – и затова не съм
съвсем сигурен Какъв-Искам-Да-Стана. Разбирате ли ми мисълта? Та нима
някой знае какво точно е Добър Човек? И ако някой мисли, че знае това
със сигурност – не е ли този някой просто един глупак? Самоуверен
глупак…
Кой или какво те запали да пишеш сюрреалистични стихове още в
гимназията, това е твърде ирационално занимание за едно момче?
Средношколските години са време за футбол, първи влюбвания, алкохолни
експерименти и други по-сериозни неща от писането на стихове…
– О, при мен стиховете винаги бяха част от едно цяло. А цялото
включваше и това, което описваш. Винаги съм изпитвал органична антипатия
към „специализацията“. Винаги са ме възхищавали древногръцките герои,
които искат да постигнат „арете“, тоест – добродетелта, в смисъл на
съвършенство – да са едновременно изтънчени и нежни поети, непоколебими
бойци, съвършени атлети, мъдри мислители и хитри водачи. Ако човек е
само поет – той е двуного нещастие. Прилича на тези същества, които
описва Заратустра на Ницше – виждаш едно голямо и преголямо ухо, а после
на него – малък израстък – и като се вгледаш, виждаш на ухото един
изнеженичък и недоразвит човек. Виждаш някакъв хипертрофирал поет
(професор, учен, политик), а от него виси като някакъв апендикс израстък
от недоразвит човек. Пфу! Противно е. Човек трябва да е цялостен и
хармоничен. Като ученик наблягах не по-малко отколкото на писането на
стихове и на тренировките с щанги. И на ученето на биология и
математика. А и на пиенето. Как става това? Ами – прочетете Илиада.
А пишех сюрреалистично, всъщност по-скоро в някакъв пародиен и
пародийно-патетичен абсурдизъм, защото презирах от все сърце поезията.
Тази, която се пишеше от всички оглупели от баналност поети на това и
малко по-старото време. Тези – с жребците, мятащи огнени гриви, с
лунните нощи, с бокалите тъмно вино, с всевъзможните идиотски банализми…
и с Партията, най-вече – те ми бяха толкова смешни, че нямаше как да не
започна да пиша поезия (напомпана съвсем нарочно и преднамерено именно с
техния кух патос), но всъщност – пишех за пръстите на крака си или за
аминокиселините. Или за някоя баничка. Бяхме цяла група поети –
биотехнолози, физици и тям подобни – в елитната Национална
природо-математическа гимназия. Пишехме понякога даже без определени
думи. Психосемантично. По това време някои от нас се занимаваха с
изкуствен интелект. Тоест – наистина образовани младоци. Някои –
наистина гениални. Така че това занимание беше нещо като една особено
изискана (всъщност – леко грубоватичка) интелектуална подигравка.
Пишехме винаги с насмешка над фалша, който представляваше цялата,
повтарям – цялата поезия от онова време. Всъщност… не цялата. По това
време вече имаше и Иван Методиев и доста други бунтовници срещу
глупостта и лицемерието. Но ние като че ли познавахме само баналната и
куха поезия. Тя беше достъпна и беше всъщност официалната поезия. И ние и
се присмивахме.
Когато записа да учиш медицина през 1990-а предполагаше ли, че няма да се прехранваш с тази професия?
– Всъщност, когато започнах да уча медицина аз наистина бях друг
човек. Бях забравил за изкуството. И това може би ме измъчваше.
Натъжаваше. Бях малко нещо като ренегат. Бях дезертирал от бойното поле
на изкуството. Преди казармата си бях обещал, че макар и да съм приет
медицина – ще кандидатствам всяка година в Художествената академия. Но
като видях колко е трудна медицината и как няма да имам и миг за
подготовка за Художествената академия – отказах се на бърза ръка. И се
понасилих да си създам такава нагласа: че медицината е моето
най-прекрасно бъдеще и че всъщност само нея и винаги нея съм обичал.
Това е нещо като „Гроздето е кисело“ от баснята. А на научен език се
нарича Когнитивен дисонанс. Действителността те притиска и ти трябва да
нагласиш представите си така, че да започнеш да я харесваш. Да я смяташ
за важна и единствено възможна. Психиката ни прави това несъзнателно –
за да ни съхрани. Целият живот на хората е низ от такива случки –
повярвай ми. Обстоятелствата ни натикват в най-различни ниши, а след
това ние се нагаждаме и си създаваме представата, че нишата, в която от
немай къде сме набутани е най-хубавата ниша. А има и обратния вариант –
да се мисли, че тази пък е най-лошата ниша. Чашата е наполовина пълна
или наполовина празна, както знаеш. Но както и да е. Настроих се тогава
да мисля, че медицината е вся и всьо (както се казваше едно време,
когато бяхме „под руско“). И така – с тази мисъл – си живях десетина
години. Но на петата или шестата година пак кривнах към изкуството.
Дойде писането. Като спасителен водопад.
Не се ли изкушаваш да поставяш психиатрични диагнози и при личните си контакти с хората?
– Ами… това не е изкушение, а по-скоро рефлекс. Но това не е
неприятно, нито ми пречи. Да има човек една стройна система от представи
за познаване и описване на явленията и хората /каквато система е
например медицинската наука и по-специално – психиатрията/ е удобно.
Чрез системата от представи ти по-лесно познаваш нещата. Не се чудиш кое
какво е, нали така?
Кой от политиците ни, според теб, има най-неотложна нужда от психиатрична помощ и лечение?
– Мисля, че на всички ще им се отрази добре да попаднат при добър
психиатър. А може би /ха-ха!/ и за известно време – в лечебно заведение.
Там човек се отърсва от превратните и прекалено ригидни представи за
света и за себе си. Ригиден е медицинска дума и означава обратното на
гъвкав. Негъвкав. Дървен, бетониран, скован. Когато един човек има
ригидни представи – примерно, че е прав или велик – е хубаво да му бъдат
поразбити и поочупени тия ригидни представи. Защото никой не е нито
прав, нито велик. В една лудница това бързо се осъзнава.
Какво е отношението ти към:
– писането и писателите? – Мило и снизходително – като към превъзбудени и малко смешно-сериозни пубертети.
– живота и смъртта? –
Сериозно и насмешливо. Те са океан. Сериозен съм и се подсмихвам. Нищо
друго не мога да направя. Ще ми се да мога да посрещам и живота, и
смъртта със смях. Уча се на това.
– Бога? – Тихо разговарям с него, прекланям се и се уповавам.
– България? – Тя, поне засега, е моето Всичко.
– себе си? – Ха-ха-ха, не знам, кой беше тоя?
– хората? – Като към писателите. Хората са свестни. Имат нужда някой да ги погали, да ги успокои и да ги поощри да бъдат добри.
– алкохола? – Обичам
алкохола и опиянението, но не мога да пия, тъй като съм алкохолик. И
мога да умра от всяка малко по-голяма доза. Иначе – от време на време е
много хубаво човек да излиза от сковаността на обичайния живот. Но аз го
постигам и без алкохол… Този екстаз! Да помним Бодлер: Бъдете опиянени и
т.н….
– жените? – Красивите жени са най-голямото съкровище на света! Невъобразимо съкровище. Само едно е по-голямо от тях. Добрите жени!
– политиката? – Ха-ха-ха, какво беше това?
– чалгата? – О, милата…
не знам какво да кажа. Всички я мразят и и се присмиват… освен аз да
взема да я защитавам – както защитавам всяко поругано и нещастно,
оскърбено Нещо на тоя свят? Но не… Шегувам се. Чалгата е музика на хора,
които предпочитат мутрите пред поетите и Ориента пред светлия Запад. А
това за мен е противно. Но не бих мразил човек заради някаква си музика!
Помнете – на първо място – Човека! Да му дадем шанс да бъде добър! Да
дадем на себе си шанс да сме добри, благородни и всепрощаващи!
Карбовски е…
– Много умен човек.
Казанлък за теб е…
– Един от трите най-хубави града в България, а това май ще рече – от
десетте най-хубави в света. За мен, за мен – помнете това – за мен!
Другите два в България са Бургас и Созопол.
Над какво работиш сега?
– Над две неща – биографичен роман за Димчо Дебелянов и книгата ми с илюстрации “Аскетът в мола”, която ще излезе до месец!
Какво те вдъхновява?
– Аз съм длъжен пред себе си да бъда сам за себе си извор на
вдъхновение. Аз умея да се вдъхновявам – усещайки същността си –
трептенето на молекулите си. Помнете – Бог (вдъхновението) е във всеки
от нас. Непрекъснато. Отваряйте вратите!
Какво и кого обичаш и мразиш?
– Гледам да не мразя. Мразя може би самата омраза. Но и това е
някакси капан. Спокойствието – това е важно. Не бездушието. А вътрешният
мир. Това обичам аз. Аз съм миролюбец. Който иска вътрешен и външен
мир. Обичам също така хората, света, музиката, жените (като специална
част от хората), изкуството и белтъчните омлети със стафиди и мед,
сервирани с шампанско с прясно изцеден сок от нар. Как ви звучи, а?
Съжаляваш ли за нещо?
– Найн. Не. Нет. Ноу. Невър.
Мечтаеш ли все още?
– О, да!
Каква ще стане дъщеря ти Калина?
– Лекарка, надявам се. Но още повече се надявам – добър и щастлив човек. Добър и щастлив е май едно и също.
Как виждаш България след 10 години, примерно?
– Не мисля за това. Гледам си работата възможно най-съвестно. И това ми дава надежда.
Коя книга и кой автор са ти повлияли най-много?
– Може би „Господ да ви поживи, мистър Роузуотър” на Кърт Вонегът. Кристален, нежен хуманизъм.
А коя от твоите книги си харесваш най-много?
– Може би стихосбирката „Сол”.
Създаваш впечатление на искрен, добронамерен и умиротворен човек, как постигаш този вътрешен мир в себе си?
– Ходя ужасно много. Разходки по двайсет километра. В това време наблюдавам и мисля. Това е.
И все пак, имаш ли някакви страсти?
– Самият аз съм страст.
Как може да се преодолее пристрастяването към алкохола, да речем?
– О, да. Аз го преодолях. Както се казваше в „Нежна е нощта” на Фицджералд: Уважение заслужават само безжалостните към себе си…
Страшна ли е лудостта?
– Понякога – да. Но зависи каква ни е представата за страх. Познанието разсейва страховете.
Коментирай това: „Животът е прекрасен /стига да нацелиш точния антидепресант/!”
– Ами има някакъв смисъл. Все пак, ние сме конгломерати от
химични съединения. Повлияваме се по химичен път много лесно. Но бих
искал човек да извлича антидепресантите си по-естествено – не чрез
хапчета, а чрез хармоничен живот и жизнерадост.
Опиши как минава обикновено един твой ден…
– Просто работя. Даже и когато се разхождам с километри по хълмовете и долините около Банкя – аз работя. Мисля. Аз това работя.
Какво е писателят?
– Писателят е мислещ човек. Мислещ, чувстващ и пишещ. Като миньор.
Четеш ли?
– Страшно много. Във всяко време, в което не работя нещо. Но чета
удивително бавно. Понякога чета една книга по една година. Така я
попивам…
Някакво хоби?
– Рисуването, ако това велико занимание може въобще да се нарече хоби.
Разкажи някоя куриозна /или вдъхновяваща/ случка с теб…
– Ще се наложи да ти разкажа целия си живот…
Трите най-велики книги според Кайо
“Господ да ви поживи, мистър Роузуотър” на Кърт Вонегът
“Бродягите на Дхарма” на Джак Керуак
“Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше
Трите най-велики песни
When the music`s over на “Доорс”
A day in the life на “Бийтълс”
All along the watchtower на Джими Хендрикс
Трите най-велики филма
“Пеперудата” – с Дъстийн Хофман и Стив Маккуин
“Хелоу Доли” – мюзикъл с Барбра Стрейзънд и Луис Армстронг
“Великолепната седморка” – с много велики актьори
И още един: “Коса” – мюзикъл!
_________________________________________________________________________
Калин Терзийски е роден преди
43 години в Подуене. Учил е в Националната природо-математическа
гимназия, служил е като граничар, после завършва медицина. Работил е
като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, лекар-психиатър,
сценарист на тв-предавания. Понастоящем е писател на свободна практика;
има зад гърба си 3 стихосбирки, 6 сборника с разкази и 3 романа. През
2011 година печели Наградата за литература на Европейския съюз, която му
е присъдена за книгата „Има ли кой да ви обича”. Казанлъшки зет.
Източник:
http://www.kulturbench.com
