На Панаира на книгата през декември 2013 г. беше представена книгата на Владимир Зарев „Хрътката“ и „Хръката срещу Хрътката“
(Издателство „Сиела“). След големия им успех преди години сега двата
романа бяха преиздадени в една книга. Написани по всички закони на
криминалния жанр, те предлагат много повече – точни наблюдения върху
обществото ни през 80-те години на ХХ век и храна за размисъл върху
много философски въпроси – за доброто и злото, свободата и затвора,
престплението и наказанието, любовта и изневярата, честността и
предателството. Разговорът ми с Владимир Зарев е за всичко това, но
преди конкретните въпроси, които му зададох, прочетете по-обширното му
представяне като писател и големия успех на романите му у нас и в
чужбина.
Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в София. Завършил е
българска филология в СУ „Климент Охридски”. От 1973 г. работи в
списание „Съвременник” като понастоящем е главен редактор на списанието.
Владимир Зарев е автор на шестнадесет книги, десет
от които са романи, между които трилогията „Битието”, „Изходът”,
„Законът” романите „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Разруха”,
„Светове”. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария,
Румъния, Турция, Хърватия, Сърбия, романите „Хрътката” и „Хрътката
срещу Хрътката” излизат в бившия Съветски съюз в 200,000 тираж, а
романът му „Денят на нетърпението” е отпечатан в „Роман газета” в
1,300,000 тираж.
През 2006 г. романът „Разруха” на Владимир Зарев е
преведен в Германия и издаден от “Кипенхойер и Вич”, и по мнение на
радио „Дойче Веле” е най-успешната българска книга, излизала някога на
немски език. „Разруха” бе наречен „романът на промяната в цяла Източна
Европа”, книгата е приета с изключителен възторг от немската критика, за
нея излизат над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии, между
които: „Нойе Цюрхер Цайтунг”, „Франкфуртер алгемайне цайтунг”, „Берлинер
Цайтунг”, „Ди Велт”, „Щерн”. Втора програма на националната немска
телевизия направи филм за автора, наречен „българскиият Балзак”и го
излъчи многократно в предаването си за култура „Фьоникс”.
Престижното австрийско издателство ДОЙТИКЕ издаде
трилогията „Битието” /”Familienbrand”/, „Изходът”/”Feurkopfe” и
„Законът” /”Selenascche”/ на Владимир Зарев в превод на Томас Фрам и в
обем над 1800 страници. Немскоезичната литературна критика и публика
възприема трилогията като откритие в европейския епос с изключителните
оценки, които романът получава в „Нойе Цюрхеер Цайтунг” и „Дер Щерн”,
той е определен като култов, а авторът е сравнен с Томас Ман и
Достоевски. Възторжени в оценките са и литературните наблюдатели на
„Берлинер Цейтунг” и „Тагес Анцайгер”: „Фамилиенбранд” е епична
история за насилието, любовта и ароматите, която очарова и предизвиква
със своето многообразие и сякаш напуска бреговете дори на историческия
детерминизъм, всеки от героите е неповторима, запомняща се в различието
си фигура. Политическият спектър е екстремно широк и отсъства
морализаторството, но не и своенравността на морала. Истините, които
откриваме тук, са индивидуални и пълни с противоречия – като всяка
истина междувпрочем. И това е едно от посланията на големия европейски
писател Владимир Зарев, когото след грандиозния му роман на промяната
„Разруха”, за радост дочакахме и с втората му книга на немски език”
пише Мартин Ебел.
„Владимир Зарев е щастливо явление и изключение от
българската литература, той отново и отново и отново се връща към
епохалните знаци, картини и фигури, които символизират страната му: от
изумителния еретик поп Богомил от девети век, повлиял с учението си
духовното развитие на цяла Европа, до разгръщането на
постокомунистическата ера в „Разруха”. „Семеен пожар” в своя гротесктен
комизъм и забележителните си незабравими типажи с нещо ни напомня на
Гоголевите герои. От друга страна в диалозите между Асен Вълчев и
неговият скептичен професор откриваме моралният дискурс на Достоевски.”
(Из рецензията на Бетина Спорети в „Нойе Цюрхер Цайтунг”)
Литературният наблюдател на „Ди пресе” проф. Томас
Ротшилд в своята възторжена рецензия за „Семеен пожар” нарича романа
„ярка панорама на 100 години от българската история” и „грандиозно
произведение”, изказва своите съжаления, че са били нужни три
десетилетия, докато „Битието” достигне до европейския читател, „ако този
внушителен роман беше написан на английски или на френски, нямаше да
трябва да чакаме толкова дълго”. Критикът сравнява „Семеен пожар”
(немският превод на заглавието на „Битието“) с латиноамериканската
литература, която напластява фолклорна фантастика и социален реализъм,
„романът приковава вниманието ни със своята пълнота, ритъм, с
повествувателната си енергия, с несломимото доверие във възможността да
се овладее литературно една епоха в нейната цялост – във време, когато
повечето западни писатели отдавна са загубили това доверие.” Характерите
не са еднопланови, зад тяхната земна материалност се крият сложни
структури, които не излизат наяве, а по-скоро прозират. Героите не са
идеализирани, нито романтично приповдигнати, те са герои на Достоевски,
пренесени в ХХ век в състояние между религиозно смирение и
разрушителното насилие, между детинската наивност и безспорният
търговски нюх”. Връщайки се към определението „българския Балзак”,
дадено на Владимир Зарев по повод „Разруха” , професор Ротшилд
подчертава, „на мен лично по-подходящо ми изглежда сравнението с
Достоевски и дори с Булгаков”.
Едно от най-престижните издателтва в Германия DTV
закупи правата за „Битието”, „Изходът”, „Законът” от австрийското
издателство „Дойтике” и ще преиздаде трилогията в меки корици, което
означава в голям тираж.
В момента романът на Владимир Зарев „Разруха” се превежда на руски и хърватски език.
Има ли прототип инспектор Евтимов – Хрътката? Колко време ви отне проучването за романа и как го направихте? Имате ли приятели в полицията?
Инспектор Евтимов няма прототип, никога не съм имал приятели в милицията
или в полицията, нямах и преки наблюдения, образът на испектора е
изцяло плод на моето въображение и предполагам, че точно по тази причина
стои така достоверно, направо автентично. В края на 80-те години на
миналия век у мен се появи острото желание да напиша криминален роман.
От Брежневото заблатено време на застоя трудно навлизахме в „гласността и
перестройката” на Горбачов, мъгляви и неефективни понятия, които
трябваше да усъвършенстват социализма, но поради прекалената си употреба
постепенно се превърнаха отначало в клише, а сетне в безмислица. За
разлика от типичните криминални герои инспектор Евтимов е драматичен,
бих казал трагичен образ, той е болезнено честен, безмилостно почтен,
скучен и затова остава нелюбим, отхвърлен от обществото.
В „Хрътката срещу Хрътката” доброто е наказано, буквално е убито физически. Не произнасяте ли много тежка присъда?
Съзнанието за доброто е едно от висшите постижения на човешкия разум,
доброто е това, към което се стремим, но обикновено хората се опитват да
го постигнат с помощта на злото. За жалост злото, егоизмът, са основния
мускул, който движи и развива обществото. В средата и края на 80-те
години по един незрим начин вече се подготвяше разпада на социализма,
особено в Съветския съюз, подготвяше се и опита на политическата
върхушка, на част от номенклатурата и Службите да превърнат
политическата си власт в икономическа власт. Това беше дълъг, обвит в
непристъпно тайнство процес, който аз смътно долавях и пожелах да го
изследвам и да го опиша. Мисля, че в това отношение имах доста верни
прозрения.
Всеки човек е потенциален престъпник – това е едно от многото изречения от романа, което силно ме впечатли. Това алюзия към първородния грях ли е или доказателство, че изкушението е по-силно от човека?
Спомнете си Новия завет, когато заобиколен от фарисеи и книжници Иисус
среща блудницата и те призовават да я убият с камъни. Тогава Христос
възкликва: „Нека, който не познава греха, който е напълно безгрешен,
пръв да хвърли камък срещу нея…” В настъпилото смущение никой не
посяга към клетата жена, защото всеки съзнава, че стотици пъти е
съгрешавал. Във всеки от нас дебне първородният грях, а също ни
примамват и хилядите житейски изкушения. В своите аналии единствено
християнската Църква припознава безгрешни люде – светците, но те са
малко и обикновено са отшелници. Ала скрили се някъде в природния
пущинак, запокитени и затънали в неподвижната самота, те всъщност не са
победили изкушението, а по-скоро са избягали от него. В това отношение
инспектор Евтимов излъчва нещо наистина величаво, призован да се бори с
човешките престъпления, натикан в лоното на греха, той остава
неподвластен на изкушението и греха, но това го уврежда психически,
изсушава го душевно и го принуждава във всеки човек да търси и да
открива престъпника.
Темата за свобода-несвобода е много ярка в романа. Много
директно е посланието, че животът ни е истински затвор и абсурдната
мисъл, че затворниците може би са по-свободни от хората, които живеят
живота си извън затвора. Каква е вашата рецепта за лична свобода?
Свободата навярно е най-безценното и щастливо притежание на всяко живо
същество, ообено когато то битува в огромни общности като човешките.
Спомнете си какво възкликва Дон Кихот, когато Санчо Панса го увещава да
не тръгват в поредното налудно пътуване и го пита какво му липсва в
удобвството и уюта на дома: „Свободата, Санчо, свободата…” – отвръща
рицаря на Печалния образ.
Свободата според мен има две същности и аз я поделям на лична и
обществена. Личната свобода е форма на човешкото различие, колкото
по-необикновен и различен е един човек, толкова той е по-свободен.
Затова аз обичам да казвам, че лудият е опасно свободен, а мъртвият е
абсолютно свободен. Истински свободен е този, който е не външно,
показно, провокативно различен, а който е извисено, духовно различен.
Колкото и да звучи измислено обществената свобода е преди всичко
отговорност, като позволява и дори толерира личната свобода, тя
възпитава чувството за единение и взаимозависимост с останалите членове
на обществото. След драматичните демократични промени през ноември 1989
година у нас беше възстановена свободата на хората и това навярно е
единсвеното прекрасно нещо, което се случи в нашия мърляв, болезнен,
безнравствен и несвършващ преход.
И в двата романа хепи ендът е само привиден. Избрали сте този край като по-реалистичен или за да сме нащрек, че злото никога не свършва?
В течение на годините инспектор Евтимов постепенно осъзнава две неща,
които превръщат образа му в дълбоко драматичен, бих употребил по-силната
дума, в трагичен – първо, че в известен смисъл той е по-несвободен от
своите престъпници, защото ги изпраща за по няколко години в затвора,
докато той остава в „затвора” на своя кабинет и всред престъплението за
цял живот и още – понеже в борбата със злото, с пороците и
престъплението той остарява, превръща се в душевен инвалид, изхабява
себе си, докато злото сякаш е вечно, непрестанно връхлитащо, някак
въодушевляващо и жизнено. И в двата романа „Хрътката” и „Хрътката срещу
Хрътката” у Евтимов нараства съзнанието за това че непрестанно
побеждавайки злото, той всъщност загубва борбата със злото, а от тук
осъзнава безсмислието на своя живот, по един ужасяващ начин той се
възправя пред краха на своя живот!
Днешните политически събития дълго време още няма да влязат в
учебниците по история. Най-вероятно писателите ще бъдат първите, които
ще ги опишат и впишат в книгите си. В кръга на шегата вие водите ли си записки по българската действителност?
Баща ми е роден във Видин, навярно затова обичам този град, привързан
съм към неговата атмосфера и към величието на реката, която всеки миг е
различна и остава същата, едно живо огледало, в което животът изтича
сякаш е вода. Преди години ми направи впечатление факта, че през 1850
във видинския вилает избухва въстание, четвърт век по-рано от
Априлското, което по своето могъщество, героизъм и проявен народен
възторг, по жестокостта на потушаването не му отстъпва, но за него не се
знае нищо. Защо такова въодушевяващо народно изляние не е оставило
следа в народната ни памет – тази загадка не ми даваше покой. В един миг
загледан в Дунав се досетих: защото го е нямало Словото, нямало ги е
Захари Стоянов и Иван Вазов, „Записки по българските въстания” и „Под
игото”. Най-страшното поражение на Буната от 1850 година е тишината,
която остава след нея, нейното истинско поражение е забравата. Така се
реших и написах романа си „Лето 1850”, който по своята дълбинна същност е апотеоз на Словото.
Вие сте права, за тези сложни, възторжени и мъчителни днешни години на
преход бъдещите поколения ще съдят по написаното от писателите. Нашите
некадърни и алчни политици се самооблащават, че като ги снимат
непретанно по телевизията и ги тиражират във вестниците, те ще останат в
народната памет, в историята. Това е наивно, тяхната реална присъда, а и
на времето, в което живеем ще бъде Словото! Не си водя записки за
българската действителност, но написах няколко съвременни романа
„Разруха”, „Светове” и „Законът”, които, надявам се, са истината за
българската действителност.
Много се говори за неосъществения преход. Други социолози казват обратното, че прекалено много дъвчем прехода и че той си е съвсем наред. Има ли положителни черти в българския преход и къде сбъркахме?
По време на двадесет и три годишния преход у нас главно се
мародерстваше, общонародната собственост за стотина милиарди долара
безнаказано бе окрадена и съсипана, полицията и съдебната система
(имунната система на всяка държавност) бяха корумпирани, близо два
милиона българи, най-вече младите и интелигентните, напуснаха България,
народът ни е изправен пред демогравски срив, бе създадена алчната
олигархия, а също егоистичната и бездарна политическа класа, която
работеше единствено за своите интереси.
Писателите са мъдри хора и често се оказват пророци. Как виждате разрешение на сложната политическа обстановка в България от лятото на 2013 или даже по-рано от февруари 2013?
Протестите през февруари, а сетне и през лятото на 2013 година са нещо
не само ново, но и прекрасно, което се случи в политическия ни живот.
Поносимостта на българите да търпят несправедливост, да позволят на
олигархията и политическата върхушка да издеветелствува с живота и
съдбините им изглеждаше чудовищна. Всеобщите протести създадоха
наченките на истинско, на реално гражданско общество, но за жалост те не
успяха да излъчат лидери, а също и общи, подкрепени от всички
протестиращи послания. Ако тези протести продължат и са както досега
срещу цялата корумпирана и некадърна политическа класа, аз ги подкрепям
горещо. Ако те се превърнат в протест срещу някоя отделна политическа
партия аз съм убеден, че ще доведат само разделение, ще върнат омразата,
а с нея и политическия упадък.
Източник:
http://www.kafene.bg
