В едно предишно интревю със Захари Карабашлиев го
преставих на читателите на Kafene.bg като усмихнат, земен и разговорлив.
Още е такъв, въпреки, че творческата му биография е пораснала с
годините. Освен като автор на книгите „18% сиво“, „Симетрия“, „Кратка
история на самолета“ и пиесите „Аутопсия“,„Неделя вечер“ и „Откат“, от
няколко седмици той е главен редактор на Издателство „Сиела”. Срещаме се
седмици след завръщането му от САЩ в България. В това интервю
разговаряме за очакванията и плановете му за новата работа в
издателството, която той нарича не работа, а удоволствие.
Сега ти предстои усилено четене на литература. Много от книгите няма да стигнат до печат. Как ти се струва тази отговорност?
За щастие преди мен има поне две звена, през които ще минават книгите –
четец и редактор. Това наистина е много интересен процес, който вече съм
правил в САЩ, в компанията, за която работех. Четях различни сценарий,
които 99.9 % не отиваха никъде. Това не значи, че те не са добри или че
няма чудесни идеи в тях. Просто те не са подходящи за тази компания, но
може би ще намерят своя дом другаде. По същия начин стои въпросът с
книгите.
С какви очаквания започваш новата си работа – чувстваш ли се откривател, изследовател?
Чувствам се като читател, който има ангажимент първо към текста, после
към читателя и чак след това към всичко останало. Няма нищо
по-възбуждащо от това да знаеш, че следващият ръкопис, който поемеш в
ръце, може да бъде на следващия български класик. В този случай
ангажиментът ти към националната литература е огромен.
Знам, че и в предишни срещи сме говорили, че българската литература преживява подем. Нека го продължим тази тема.
Българската литература никога не е спирала да съществува. Тя прилича на
река с различна пълноводност през годините. Понякога тече на
повърхността, друг път се скрива под земята, но не пресъхва. Слава богу,
далеч сме от тази опасност бълграската литература да пресъхне. И тук се
включва темата за клишето „младите не четат”, което аз отричам. Те
четат това, което им е интересно на тях, не което на другите им се
струва интересно. Показва го броят на книжарниците у нас, който е
невероятно голям в София и в другите големи градове. За съжаление не
така стои въпросът в по-малките градове и бих се радвал, ако нещата се
променят, но това е въпрос на държавна политика.
В „Сиела” какво ще се промени?
Радвам се, че започвам с много силен старт, поставен от Светльо Желев,
който заедно с Издателство „Жанет 45” първи върнаха съвременната
българска литература по книжарниците. В известен смисъл издателствата,
които издават български автори, вършат работата на държавата. Те поеха
един ангажимент, от който държавата беше вдигнала ръце – да подпомага
националната литература, която е нашата идентичност. Светльо Желев мина
към „Колибри”. Константин Йорданов е новият директор на „Сиела”, след
което ме поканиха и мен за главен редактор. Вярвам, че с това
ръководство и с моето огромно желание за работа ще стигнем до следващия
шедьовър – което всички ние искаме.
Какво ще се случи на следващото ниво? Като
главен редактор ти ще имаш възможност да влияеш на литературната
политика и на по-високо ниво – например за вкарване на по-модерни
текстове в учебниците по литература?
Вярвам, че ние, хората в книгоиздаването, ще съумеем да се обединим
около една по-голяма от нас идея. Протягам ръка към всички издателства и
бих искал да потърсим начини да повлияем на правителството, на
Министерство на културата и на Министерство на образованието да
осъвремени учебниците, защото литературата изгражда нашия дух и
душевност.
Какъв е моделът за книгоиздаване в САЩи какво можем да взаимстваме от тях?
Няколко години живях в САЩ – там няма държавна субсидия за култура. В
България има финансова подкрепа от държавата, но тя е крайно
недостатъчна. И точно тук е проблемът! Ако знаем, че държвата няма да
помага, всеки ще започне да се справя поединично. Иначе системата е
сбъркана и не може да продължаваме по този начин. В САЩ са решили, че не
могат да преценят кой автор е по-добър и затова не подпомагат никого.
Това е дало резултати – никой не разчита на държавата. Но там съществува
системата на меценатството, което е тема за друг разговор. От друга
страна имаме европейския модел – Франция и Германия, например – те
следват идеята, че културата е част от нашата идентичност и ние имаме
ангажимент да я подпомагаме. Ние трябва да преценим кой модел от
по-близък до нашата душевност. Аз бих казал, че България принадлежи на
европейския модел – културно и политически. Остава ни само да бъдем
по-отговорни в прилагането и развиването му.
Следва продължение.
