Визитка:
Роден е през 1982 г. в Габрово. На 4 години идва да живее в София
Завършва Първа английска гимназия в София
През 2001 г. заминава за университета в Канзас в Америка, където учи 4 години психология и 4 години магистратура по творческо писане
В момента работи като професор в докторска програма по английски и творческо писане в университета в Северен Тексас.
Женен е за японка
– Г-н Пенков, пристигнахте от Америка за среща с читатели на вашата книга – „На Изток от Запада”, която ще се състои в неделя на Панаира на книгата в НДК. С какви чувства се прибрахте в България? Как намирате страната ни?
– Често се прибирам, откакто заминах през 2001 г. Всяко лято по три месеца и през зимата – за един, така че от 12 месеца, 4 съм си в България. Не е имало момент на откъсване, така че, като се прибирам, да съм се почувствал чужденец, не на мястото си. С модерните технологии е толкова лесно да се следи непрестанно какво се случва в България. Следя непрекъснато български новини, гледам новините на Канал 1 в 20,00 часа, чета български вестници в интернет и „Фейсбук”. Човек трябва да положи усилия да се откъсне от България, така се получава.
– Като човек, който живее на хиляди километри от страната, как ви изглеждат протестите у нас, сега и в Украйна?
– Отчайваща работа, безкрайно потискащо. Когато протестите започнаха, бях тук и отидох още на първия ден. Следващите двайсет дни всеки ден ходехме. Не знам какво може да се промени за добро. Получи се патово положение. Една повторяемост, зациклихме на едно място. Няма разлика между днес, вчера и преди три години. Сякаш сме в някаква въртележка.
– Казват, нещата у нас се виждат по-добре отдалеч, така ли е? Какво виждате от вашия ъгъл?
– Един от любимите ми писатели Никос Казандзакис цитира в своята автобиография „Рапорт пред Ел Греко” критска поговорка, която казва: „Там, където успееш, си замини. Върни се, където се провалиш.” Усещането за България е, че нещо не сме успели да преодолеем и постоянно се връщаме на изходно положение. Изглежда, докато не успеем да решим тази задача по един или друг начин, ще се връщаме на нея.
– Откакто заминахте преди 12 години, намирате ли промяна в българина?
– Не може да се отговори еднозначно, но има разлика. Независимо от това какво ще ви кажат издателите – колко било тежко положението и им е трудно, не може да се отрече, че българската литература в момента е в пъти в по-добро състояние отпреди 10 или 15 години. Българите изпитват удоволствие от книгата, преоткриват я. Преоткриват и българските автори. От друга страна, има потъмняване на хората – всички са в черни дрехи. Има известна промяна, която трудно мога да определя.
Появи се нов вид млад българин. Младите хора са много еднотипно облечени. Возех се в маршрутката – все едно пътувах с един и същи човек, размножен в 15 копия. Изглеждаха еднакво. Прическите им бяха еднакви, дрехите, телефоните, интонацията на гласа, защото всичките говореха по джиесемите – защо трябва да се съобразяват с другите хора. Размножи се една такава матрица, която преди я нямаше. Но зависи от кръга хора, в който се движиш. В моя кръг хора, приятелите ми основно са архитекти, скулптори, хора на изкуството, с които ми е приятно да говоря на всякакви теми. И ако гледам само тях, ще кажа – българите са супер. Обаче в мига, в който излезеш настрани и се потопиш в друга сфера, когато пуснеш телевизора, се отчайваш жестоко. В мига, в който видиш някой от тв риалитито, се чудиш какви са тези хора, откъде са се появили. Мисля, че такива хора не можеха да съществуват преди 15 години, преди 30 – още по-малко. Това са нова порода хора.
По чисто биологически път може да се наблюдава подобен тип адаптация. В училище по биология учехме такъв пример – в опожарена гора, където всичко е почерняло, в рамките на няколко години всички скакалци стават черни. Когато природата се възстанови и те си сменят цвета. Така че мисля, че в България е моментът на черните скакалци. Тези неща са временни, защото всичко се променя. Количеството се превръща в качество. Появи се Захари Карабашлиев с „18% сиво” и за пръв път започна да се чете българска литература. Преди това дълго време никой не четеше български автори. След това се появиха Капка Касабова, Калин Терзийски, Алек Попов и чак сега Георги Господинов. Изведнъж хората си казват за него: „Какъв е този страхотен писател?” И се събуждат за него, откриват го и започват да го четат. С яденето идва апетитът.
– Има и друга максима, че в криза литературата е във възход.
– Да, но в един момент кризата притъпява сетивата. Не е непременно вярно, че човекът на изкуството трябва винаги да е гладен, да е в нищета и мизерия. Според мен това е мит. Винаги ще намериш нещастни, бедни автори, в тежка депресия. Истината е, че всичките ренесансови художници без покровителството на своите патрони щяха да творят съвсем различно изкуство. Леонардо винаги е живял в охолство. На другия гений Микеланджело му е било по-трудно да свързва двата края, но пак не е живял в нищета. Хората на изкуството са настроени чувствително да отразят големите сътресения и кризи. Излиза нещо от колективното подсъзнание, което те го долавят и го представят на хората. В момент на криза се извършва промяна в обществото и човека, така че промяната създава качествено изкуство. В мига, в който се получи застой по време на криза, а ние сме в перманентен застой в криза, ние зацикляме. И тогава кризата не допринася за създаване на промяна, а напротив. Трябва нещо да се промени. На България й се предоставя отново и отново шанс и ние избираме все да продължим в един коловоз. Като при компютърните игри и симулации. Стигаш до едно ниво и ако не решиш задачата, не може да преминеш на следващото. Ние сме зациклили на едно и също ниво.
– Как изглежда страната на Изток от Запад, както се казва вашата книга?
– В Америка много малко хора знаят къде е България. България и Боливия за тях са синоними, явно думите им звучат еднакво. Казваха ми: „Дай да прочета някой български писател” и аз освен да им дам „Под игото” нямаше какво друго да им препоръчам. В един момент ми дойде наум, колкото и да звучи самонадеяно, но то писател не може да станеш, ако не си самонадеян, че трябва да напиша книга и като ме попитат следващия път, да им дам тази книга. Като бях малък непрестанно всички говореха, а това беше малко след падането на Стената, „Запада”, „Запада”. Това беше хомогенно понятие. Нямаше Германия, Америка, всичко беше Запад. И затова ми дойде тази идея – ние сме на Изток от този Запад.
– По какво се отличава Изтока от Запада?
– Много са различни. Балканската култура е много специфична, особена. Не подлежи на дефиниция. Всеки я описва различно. Много особени хора сме, с много стара история, с много древни вражди, с много тежка психическа последица от османското владичество. Според мен още не може да се отърсим от това душевно робство. Много особени хора сме, както впрочем са особени хората в Англия или в Япония. Японската култура е също много особена. Хора като Казандзакис са посветили целия си живот в опита да уловят „критската душа”, както той я нарича. Режисьори като Никита Михалков пък се опитват да уловят какво е руската душа, но е неуловимо. В мига, в който се опиташ да се вкараш в рамките на езика и не успяваш.
– А можете ли да опишете какво представлява американецът?
– Трудно. Единствено глупавият човек може да борави със стереотипи и с големи изказвания: „Американецът е …” или „Янките са…” Янките са на север, в Тексас са друг вид хора, в Масачузетс – други. Забравяме, че това е цял континент. Америка от двата бряга няма нищо общо със същинската Америка, в която аз живея – на малките градчета, които изглеждат абсолютно еднакви, на чиито кръстовища има разположени едни и същи бензиностанции в четирите края. Така например в Оклахома сити така и не мога да се ориентирам къде съм. Липсват архитектурни и природни ограничителни знаци. Но ако мога да използвам стереотипи, като цяло средният американец е доста широко скроен, доста толерантен към чуждите и различните. Макар да не съм живял в Европа, но от мои познати знам, че това не може да се каже за европейците. Мисля, че Европа има много по-сериозни предразсъдъци към Източна Европа и Балканите, отколкото в Америка, където просто не знаят къде е България и съответно нямат причина да ни гледат с подозрение.
– Споменахте за българските писатели, пробили на Запад. Вие също сте носител на наградата на ВВС, как стана този пробив?
– Имах късмета от моите разкази да се заинтригува голямо нюйоркско издателство, едно от петте големи. То издава нобелови лауреати, най-големите американски писатели. Според мен то е най-реномираното издателство за чиста литература, не комерсиална. Такава, каквато пишат повечето български автори. Когато едно такова издателство застава зад теб със своята марка, е съвсем различно. Те продадоха книгата ми „На Изток от Запада” на 12 държави в рамките на един месец. Сега я продадоха в Китай, така че благодарение на издателството тя успя да стигне до по-широк кръг читатели.
– Какво би могло да се вземе от Америка, за да се подобрят тук нещата?
– Културите са много различни и би било погрешно да се вземе ноу-хау. В икономиката може би, но в културата по изкуствен начин това не може да стане. Не бива да ни се натрапва чужда култура. За съжаление ниската американска култура е много паразитна и тя е просмукала целия свят. Много хора в България свързват Америка само с Холивуд, но тя е не само това. Има т.нар. висока култура, която изисква усилия и е много качествена. Но се изискват усилия да се възприеме.
– Имах предвид не толкова в културата, колкото в бита. Наричам я „цивилизационна култура на големия град”.
– В Америка има само няколко големи града. Хората свързват Америка с Ню Йорк и Бостън, но в градовете, в които живея, няма тротоари. Там няма хора, които да се разхождат. Ако може да се поучим от нещо, то това е японската култура. Моята съпруга е японка и това, което ми прави впечатление, е как тя подхожда към всякакви перипетии и житейски трудности. Че е безсмислено да се кахъриш за неща, които не можеш да промениш. Така или иначе са се случили. В България имаме чувство на яд в такива случаи. Фиксираме се в миналото и цялата ни психическа енергия отива натам. Вместо да кажа – добре, случило се е, хайде да продължим нататък. Ние не умеем да пускаме нещата покрай нас. Това не означава да гледаш непременно наивно или оптимистично на нещата, а да приемаш доброто и лошото по един и същи начин. Това е просмукано при японците от будистката култура. А при нас печалбата е много важна. Нямам предвид чисто финансовата печалба, а изгодата. Пропуснатите ползи. Чувството да се минеш. На японски няма такава дума – да си се минал. Това е много кофти чувство. Дори и да не съм се минал, да съм пропуснал да спечеля. Сега това ме гложди отвътре и ме яде. И като събереш тези мънички неща с годините, те те смазват.
