Продължете към съдържанието

Интервю с Михаил Вешим за в. Монитор

Михаил Вешим, писател: България страда от липсата на авторитети. Не понасям просташкия хумор, дето влиза в домовете ни
през телевизора

в-к Монитор
Людмила Габровска 01.09.2013

– Г-н Вешим, най-новият ви роман се
казва „Руският съсед”. Какво според вас трябва да направим ние, българите, за да
станем, ако не идеални, то поне приемливи съседи за европейците?
– “Руският съсед” идва като продължение на друг мой роман – “Английският
съсед”. То така се случи и в живота – първо дойдоха англичаните да си купуват
имоти тук, но след няколко години взеха да си тръгват. Прогони ги престъпността
и битовите неуредици в страната ни. След като ги обраха по няколко пъти,
поданиците на кралицата взеха да се изтеглят към Острова, а на тяхно място идват
руснаци. Героят ми от “Руският съсед” обаче не е обикновен руснак и не прилича
на тия, дето си купуват имоти по морските и планинските ни курорти. Той е
някакъв олигарх, някаква руска мутра и купува не една къща, а цялото село. В
“Английският съсед” англичанинът постепенно ставаше българин. А в тоя роман
руснакът превръща българите в свои крепостни – купува ги с пари и водка,
корумпира ги, развращава ги. Не насила, селяните от Ново Плодородно доброволно
се превръщат в мужици. Това е сатиричното послание на романа. Той може да бъде
четен и като актуален политически фейлетон, защото има доста препратки към
действителни събития – но не ми се иска. Може да бъде възприет от някои като
русофобски – и това ще е погрешно. Главният герой, руснакът, не е толкова важен
в случая – по-важни за мен са българите. Мен ме боли за нас, а единственият
начин да излекувам тази болка е да разкажа по един хумористичен начин историята
на село Ново Плодородно и неговите жители. Село – умален модел на днешната наша
България. И това село има да извърви много дълъг път, докато стане европейско, а
пък селяните – “гражданско общество”.
– Един от вашите герои – Мартин, чете „Мъртви души”, което се оказва
особено актуално днес. Как да постъпи обикновеният човек у нас, за да се
противопостави на мъртвите души в политиката?
– С почит и намигане към гениалния Гогол съм си позволил да използвам
препратки към романа му и в моето скромно четиво – “мъртвите души” в случая не
са фалшивите избиратели в списъците, дето ги има у нас на всички избори. Не са и
кравите, които съществуват само по документи за евросубсидия от Брюксел. В моя
роман “мъртвите души” сме ние, всичките, които седим в кръчмата, философстваме,
бистрим политиката и чакаме да дойде някой и да ни оправи. Караме я ден за ден,
без цел и без посока, живеем с носталгия към миналото и в мъгла за бъдещето,
разчитаме на държавата да ни даде, вярваме на явни лъжи и абсурдни обещания. От
години сме в едно състояние на будна кома – “полуумрели души”. Вместо да се
стегнем, да се вземем в ръце и да променим живота си. Един писател, дори да е
гениален като Гогол, не може да извади народа си от будната кома. Но може да
опише диагнозата.
– В книгата ви четем: „Милионерите ни са бивши комсомолци”. Това ли е
причината за деформирания модел на демокрацията у нас?
– И това. Иначе причините са много – нямаше покаяние за безчинствата
при Живковия социализъм, не се отвориха навреме досиетата, не се проведе
лустрация… Нямаше равен старт, масовата приватизация бе извършена под масата,
“наши хора” купиха предприятия за жълти стотинки. И ги разграбиха, защото нямаше
никакъв контрол. И нямаше наказания за фалитите на банките и за съсипването на
държавата при Жан Виденов. Мога да изреждам още причини – те са известни,
толкова е говорено. По-страшното е друго, че в тия години на безкраен преход не
се намери някой, дето с поведението си да даде личен пример за безкористност и
морал. Това деморализира хората, обезвери ги и вече все по-малко вярват в
демокрацията. Между другото, и медиите могат да бъдат упрекнати, че прекалено се
занимават с миски, вместо да дават думата на авторитети – на умните хора на
нацията, които наистина имат какво да кажат на хората. България страда от
липсата на авторитети.
– През последните 23 години е много актуално да се обвинява някого
другиго за кризата в страната. Вие лично кого бихте упрекнали?

– Понеже в предишния отговор изсипах куп обвинения към кого ли не,
редно е сега да поема и аз някаква вина. Може би моята лична вина бе, че
понякога бях твърде наивен и с перото си на сатирик, а и като главен редактор на
“Стършел”, съм подкрепял хора и каузи, които по-късно са ме разочаровали. Грешил
съм в преценките си през тия години и сега си давам сметка. Но никога не съм го
правил със сметка. Та нека това да ми е вината за днешното положение.
– В романа ви е засегната популярната тема, че „четенето разваля
човека, а пиенето го оправя”. Какво е необходимо да се промени в системата на
образованието, за да не залитат учениците по тази „мъдрост”?

– Това, разбира се, е казано иронично – като още една характеристика
на моите герои от селската кръчма. Но тия мои герои не са плод само на моето
въображение, те съществуват в реалния живот. Навремето старшината в казармата
викаше: “Школник, к’во четеш ти там! Ще те прасне някоя буква по челото!”. Днес
гледам как манталитетът на старшината се е клонирал и умножил не само сред
политиците, ами и сред интелигенцията –  известен художник се гордееше в
интервю, че не бил чел нито една книга. А пък още по-известен политик се
хвалеше, че бил прочел само една книга – и то навремето, в пети клас. С такива
примери как да убедиш младите хора, че четенето е важно – техните идоли са
футболисти и манекенки, дето отварят не книги, а вратите на лъскави коли. 
– Изучаването на репресираните автори в училище, каквато идея имаше
наскоро, ще ни помогне ли да бъдем обективни към историята си?
– Това е голяма тема и по нея трябва да се говори конкретно – за един
или друг автор, за едно или друго произведение. Но смятам, че в учебните
програми трябва да влязат “Задочните репортажи” на Георги Марков и учениците да
бъдат запознати не само с творчеството му, а и с неговата трагична съдба на
писател – жертва на Живковия режим. Би могло да се учат и някои от романите на
Яна Язова, една незаслужено забравена писателка, също жертва на режима. Има и
още други автори, книги и съдби, които трябва да се знаят от младите. Хайде, не
всички да се учат в училище, но в университета е задължително. А сега срещам
студенти от българска филология, дето не са чували за Яна Язова, та даже и за
Георги Марков.
– Според вас кои автори би трябвало да се махнат или да се добавят към
учебната програма?

– Аз бих махнал “Тютюн” и бих го заменил с друг роман на Димитър Димов –
с “Осъдени души”. Кой “Тютюн” учат сега учениците? Втория, конюнктурния вариант
– дописан по указания на критици догматици. Много е трудно да обясниш на
сегашните свободомислещи млади хора защо един писател се е съгласил да допише
двеста страници от романа си по партийни указания. Това и аз не го разбирам –
струва ми се непростим компромис за един писател. И още бих махнал “Червените
ескадрони” и “Москва” на Смирненски, бих ги заменил със сатиричната му поезия –
младият Ведбал е страхотен хуморист, от стиховете му, печатани в “Българан”,
блика гейзер от остроумие. В учебниците няма място и за ония Вапцарови лозунги:
“Когато няма олио, а хлябът е от мъката по-чер, един е лозунгът: “Терора долу!”,
Съюз със СССР!”. Това за мен не е поезия, а агитка. Сигурно много хора няма да
се съгласят, защото са свикнали с тия агитки и ги мислят за гениални, но като ме
питате, си казвам мнението.
Иначе аз смятам, че не трябва да разчитаме само на училището да образова
децата ни. Навремето ни пълнеха главите с партийна пропаганда. Моят син сега е
четвърти клас, в нашия учебник за четвърти клас пишеше, че през 1980 ще живеем в
комунизма. Ами ако бях повярвал? Добре че беше семейството – там, от баща ми и
от неговите приятели съм научил много повече за реалния живот, отколкото в
училище. Останалото го научих от книгите. Затова карам сега децата си да четат.
Ама и те са от това поколение, дето расте с айфони, айподи и айпади – ай-падат
си повече по “Фейсбуки”, отколкото по аз-буки. Но не се отказвам да провокирам
интереса им към книгите – понякога и с цената на сделки: “Ще ти купя еди-какво
си, ако прочетеш еди-какво си…” Какво да се прави, пазарна икономика – сделки
се извършват и между поколенията.    
– Хуморът в книгите ви е много по-интелигентен и изтънчен от този в
комедийните предавания по телевизиите. Какво е вашето мнение за тях?

–  Не понасям просташкия и дебелашкия хумор, дето влиза в домовете ни
през телевизора. Повече от тридесет години съм в тоя занаят, познавам
най-добрите световни образци, учил съм се и от наши големи хумористи, които
работеха навремето в “Стършел” – Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Борис Априлов,
Станислав Стратиев… Те никога нямаше да паднат до това ниско ниво, до този
вулгарен славитрифоновски модел. За тях хуморът бе полет на мисълта, остроумието
– острота на ума, а не на долната част на тялото. А какво става сега: зрителите
гледат цинизми на екрана, слушат смях зад кадър и това минава за шоу. Аз съм
противник на този телевизионен хумор, но няма как да му се противопоставя, освен
с книгите си – в тях няма нито една мръсна дума. Не че не знам мръсни думи, ама
искам да покажа, че и така може да се пише смешно. А фактът, че книгите ми са
сред най-продаваните, ми дава увереност, че може би съм на прав път. .ВизиткаРоден е през 1960 г. в София
Завършил е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“
От 1982 г. работи във в. „Стършел”, от 2003 г. е главен редактор
Автор е на много фейлетони и разкази
Сред романите му са „Английският съсед” (който бе екранизиран),
„Нашингтон”, ”Смях в залата” и др.
Отскоро на книжния пазар у нас е новият му роман „Руският съсед” (ИК
„Сиела”)

Книгите на Михаил Вешим може да видите тук:

Източник: http://www.monitor.bg/article?id=398355

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *