Източник: http://www.randomhouse.com/boldtype/0400/kneale/interview.html
Какво Ви вдъхнови за нещо, което по принцип е старомоден, грандиозен епичен
роман за морски и колониални битки?
Първоначално интересът ми
бе насочен към лудостта на викторианския ум. Вече бях писал за катастрофалното
твърдоглавие на викторианците у дома (в Лондон) и затова ми се стори логично да
се вгледам и в тяхното катастрофално твърдоглавие в чужбина. Историята им в
Тасмания е изключително брутална, така че ми се стори подходяща отправна точка.
Когато бях момче, четях книгите от поредицата за Хорацио Хорнблоуър на
С.С.Форестър, които харесвах много, и със сигурност това е подтикнало интереса
ми.
Какво ви вдъхнови да напишете роман с повече от двадесет различни гласа? И
как потръгна, след като го започнахте?
Мислех, че ще е вълнуващо и
наистина беше. Преди пишех романи, които следваха един главен герой през цялата
книга, и намерих за много освобождаващо да мога да скачам от една сцена и герой
на друга. Особено ми хареса, че няма нужда да изграждам декор, освен ако не е
от значение за фабулата. Ако постоянно следвате един и същ персонаж,
възможностите ви са далеч по-ограничени. Гласовете никога не ме подлудяваха.
Отнема известно време, докато всеки един зазвучи, но веднъж установени, всичко
става изненадващо лесно.
Може ли да ни кажете нещо за механизма на жонглиране с всички тези гласове?
Хронологично ли писахте книгата или герой по герой? И беше ли трудно да
направите всеки един глас ясно различим?
Написах романа напълно
хронологично. Особено много внимавах да направя гласовете възможно най-ясно
различими и за да си помогна в това отношение, съставих на компютъра си списъци
с думи и фрази, които всеки от тях използва. За моряците от Ман постоянно
поглеждах в прекрасна стара книга озаглавена „Речник на англо-манския диалект“,
в която има някои възхитително богати изрази. За Пийвей прерових единствения
оцелял речник на тасманийските аборигени, след това наръсих езика му с фрази от
викторианската епоха, няколко мръсни думи и всяка една метафора, за която
чувствах, че би могъл да извлече заобикалящия го свят.
След това се заех с образа
на Потър. Знаех, че щеси води бележки. Любимият ми глас беше този на капитан
Илям Куилян Кюли. Мисля, че бе така, защото обичах да се връщам към начина на
изразяване на хората от Ман. Но харесвах всичките си герои.
Гласът на Пийвей изпъква най-силно поради своята уникалност, но в началото
на книгата има кратка бележка за липсата на една специфична автентичност у
него. Защо решихте, че бележката е необходима?
Тази бележка е насочена към
Австралия. Някои мои приятели австралийци посочиха, че езикът на Пийвей звучи
много по-различно от днешния английски на австралийските аборигени. Това не ме
притесни – аз исках Пийвей да звучи напълно различно, тъй като той идва от
друго място и време – но чувствах, че е важно да изясня въпроса пред тях.
Независимо от „бурята от гласове“ повествованието в романа не е объркващо.
Беше ли необходима много работа, за да се справите с това?
Написването на романа ми
отне шест години. Първо година и половина четох и правих проучвания в Оксфорд,
Тасмания и остров Ман. После дълго време обработвах всичките тези проучвания и
обмислях как да ги използвам. Действителното писане ми отне около три години и
мога да кажа, че всяка страница е редактирана и пренаписана поне по девет пъти.
От самото начало знаех, че работата ще бъде много сложна – поради броя на
героите, елементите и различните времеви периоди, затова главната ми грижа бе
да държа всичко възможно най-просто и ясно.
Какво ви наведе на мисълта за колонизацията на Тасмания?
Пътувам много и един път
отидох в Южна Африка, за да се опитам да намеря съжет за роман. Седях в
автобус, когато си спомних – без никакъв повод – телевизионен документален филм
за тасманийските аборигени, който бях гледал като момче на около 8 години и ме бе
разтърсил много силно по онова време, макар след това да не съм мислил за него.
А какво вдъхнови фантазиите на Джефри Уилсън за Райската градина на остров
Тасмания? Дали образът му се базира на действителна историческа личност? А
някой друг от героите?
Експедицията на Джефри
Уилсън беше последната частица от мозайката. Чух по радиото за някакви
налудничави викториански религиозни идеи и нещо прещрака. Прекарах няколко дни
в Бодлеанската библиотека, преглеждайки религиозни брошури от онова време и
една от тях представляваше мощна атака срещу злонамерените твърдения на
измамници геолози. После си спомних, че по онова време е имало всякакви теории
за това къде би могла да се намира райската градина.
Няколко от героите са базирани върху действителни личности
от онова време, включително губернаторите и съпругите им, страховитата
аборигенка „Майка“ (истинското й име е Валиер), самопосочилият се за спасител
на аборигените Робсън (който е направил толкова много, за да ги унищожи) и
аборигенското дете Джордж Вандимен, изпратено в Англия, за да получи
образование. Някои от Потъровите идеи са до известна степен стъпили върху
теориите на расиста Робърт Нокс, но образът му е напълно измислен, каквито са и
образите на Пийвей, Реншоу, Джефри Уилсън и моряците от Ман.
Значи сте били в Тасмания?
Не бях ходил в Тасмания
преди да започна проучванията си за тази книга. Прекарах там няколко чудесни
седмици в библиотеката Хобърт, пресякох планините в центъра на острова и
посетих важни места като остров Флиндърс. Тасмания е красиво място, голямо
колкото Ирландия, с най-високите планини в Австралия и великолепни маршрути
през буша и дивите брегове. Там се намират и едни от най-малко докоснатите от
човешко присъствие места в света. Силно препоръчвам посещение там на всеки,
който обича природата – и странни подскачащи животни – но пътуването трябва да
се направи през лятото. Климатът в планините е ветровит и дъждовен като в
Шотландия.
В края на книгата има англо-мански речник, макар значението на манските
думи в книгата да е ясно от контекста. В началото на речника вие споменавате за
намерения да се възстанови изучаването на манския келтски диалект в училищата
на острова. Какво мислите за тези усилия? И какво ви привлече към манския
диалект?
Мисля, че е чудесно, че има
реален опит да се възроди манският келтски. Това ще бъде трудно сега –
последният човек говорещ този език почина през 70-те години на XX в., – но си заслужава да се направи. Очарован съм от
езиците и ми е тъжно, че толкова много изчезват в днешно време. Прилича ми до известна степен на загубата на
биоразнообразие. В крайна сметка един език не е просто набор от думи, а
индивидуален начин на мислене, като често съдържа представи, които са
непреводими на друг език, защото са плод на
уникален поглед върху света.
Англо-манският диалект е
версия на английския език, създадена от жителите на Ман. Много често е директен
превод от келтски, което му придава странно богатство и способност да
изненадва. Диалектът е изпъстрен с думи за сеуверия, призраци и огри, риболов и
море и колкото повече го изучавах, толкова по-силно чувствах, че се доближавам
до тази вече почти напълно изчезнала култура.
Какво ви предстои сега?
Нещо за марксизма. След
като се вгледах в опасните заблуди на XIX век, сега ми изглежда
доста изкушаващо да направя същото и за нещо по-съвременно.
