ПЪТЯТ КЪМ СИРАКУЗА
Лошите вести идват бързо. Долавяш миризмата – като остър
дим, после се разнася трескавото пращене на огъня и докато се обърнеш, светът
около теб вече гори и животът ти се превръща в пепел… Мислеше си Гром,
заслушан в уплашените стъпки на слугата, който се отдалечаваше в тъмнината.
Лошите вести винаги се оказват истински. Да, и химикът вещаеше някаква промяна.
От известно време пробите показваха странни отклонения. Незначителни, но
показателни. Защото възможностите бяха ограничени. А годините неусетно бяха
препълнили чашата до ръба на очакването. Така че в известен смисъл той беше
подготвен. И все пак никой не може да каже, че е подготвен, когато нещата
наистина се случват.
Гром плъзна поглед по дългите рафтове, които се събираха в
дъното на коридора. От лавиците стърчаха картончета с цифри, водещи назад във
времето. Стъклениците жълтеникаво проблясваха, строени по години и месеци като
някаква фантастична течна библиотека. Сега беше тихо. С известна почуда Гром
установи, че още държи колбата, която слугата почтително му бе връчил преди
малко. Вдигна я пред очите си и тъповато се взря в бистрата течност. Поклати
глава. Обикновена пикня. После внимателно я постави върху лавицата. Както
винаги с етикета навън. Редът е хубаво нещо. Но сега… Той потръпна
конвулсивно. Редът беше обречен.
Гром заключи тежката врата на хранилището, пъхна ключа в
пояса си и излезе на двора. Вятърът разроши рехавите влакнести кичури, които
маскираха темето му. Прозорецът на химика още светеше. От комина прехвърчаха
искри. Лабораторията се помещаваше в малка пристройка, долепена до стената на
хранилището. Гром си представи потното лице на учения, ръцете му, облечени в
груби гумени ръкавици, мангала, епруветките, тефтерите с формули. Помисли си,
че може би е редно да му съобщи новината. В края на краищата бяха прекарали
повече от 20 години заедно – Пазителят и Химикът. 20 години. Никога не станаха
близки. Ученият просто се мотаеше наоколо като живо доказателство за безсилието
на разума пред Чудото. Дали да му каже?… Какво по-точно? Далечен звън го
избави от колебанието и той забърза към канцеларията си. Вдигна слушалката на
допотопния бакелитов телефон и вяло промърмори:
– Да, моля…
Последва жужене, прещракване. Обади се мазен глас:
– Пазителю, председателят Map би желал да разговаря с вас…
Изминаха няколко секунди. После в слушалката се разнесе
издайническо дишане. Гром познаваше тази игра на криеница и рязко се намеси:
– Слушам ви, господин Председателю.
– Да, Гром… – поде хриплив изнервен глас, – имам специална
новина за вас. Тук настъпиха някои промени. Доста неочаквано. Мисля, че това ви
засяга пряко като пазител на… онези проклети неща.
– Знам – сухо отвърна Гром. – Бях известен. Преди малко.
– Така ли? Вече! – трепна гласът. – Значи мълвата се
разнася, а?
– Лети – въздъхна Гром. – Освен ако не е някакъв слух.
Поредният слух.
– Не! Не, за съжаление! – енергично го прекъсна
председателят Map. – Потвърдено е!
– Прекъснал е, така ли?
– Не още, но е заявил намерението си. И то доста ясно.
– Поискал е храна? – предположи Гром с нотка на погнуса.
– По-лошо! Поискал е менюто!
– Какво меню? – изненада се Пазителят.
– Ама какво знаете вие? Нищо не знаете! – избухна гласът
отсреща. – Днес, около пет и половина, тоест преди час. Той казал на стражата
да му донесе менюто на ресторант „Империал“. И там били, нали знаете,
обичайната тълпа, и всичко това било чуто. И после някакъв келнер дотърчал
веднага с менюто. Онова, просташкото меню със златни букви – няма начин да го
сбъркаш. И той започва да го чете, да го изучава с най-сериозен вид и очевидно
се кани да поръчва…
– А поръчал ли е? – неволно полюбопитства Гром.
– Не се знае още! – възкликна нервно гласът. – Но скоро ще
узнаем, разбира се. Предполага се, че няма да бъде нещо скромно и изискано.
Такова е усещането тук.
– Направо отблъскващо!
– Нали? И аз това казвам, факт сам по себе си
обезсърчителен, но има и нещо арогантно в самия начин… Нещо дълбоко враждебно
към установения ред. Към реда въобще!
– А той самият какво казва? Защо се отказва? – попита Гром.
– Ами всъщност – объркано рече председателят Map – няма
някакво специално изявление…
– Никакъв мотив?!
– Не още… нямаме представа.
– Много важно е да разберете какви точно са мотивите му –
строго поде Гром. – Има различни видове мотиви. Някои от тях може да се окажат
подходящи… Трябва да се реагира съобразно мотивацията. Да. Нищо друго не ви
остава.
– Разумен съвет, наистина… Но какво е вашето лично мнение
за ситуацията?
– Мисля – въздъхна Гром, – че това е краят.
– Благодаря ви – унило се съгласи председателят Map. – И аз
мисля така. Ще ви държа в течение.
Гром постоя известно време над телефона и отново излезе на
въздух. Вечерта бе прохладна; над града се носеха тъмносиви облаци, поръбени от
червеникавите отблясъци на залеза. Недалеч се издигаха мрачните силуети на
причудливите астрономически съоръжения, които Гром бе наредил да се издигнат
преди десетина години. Изчисленията придаваха допълнителна тежест на дейността
му; правеха я още по-загадъчна и недостъпна за умовете на простолюдието. При
все това години наред той беше склонен да вярва, че между небесните цикли и
скъпоценната течност – „слънчевата роса“, както още я наричаха – съществува
невидима, ала ясно изразена зависимост. Например течността, събрана под знака
на Козата в третия дом на Сатурн, помагаше срещу язва. Същото не можеше да се
каже за серията, добита в периода на равноденствието в годината на Дървената
змия, макар че при Девите, родени след полунощ, помагаше срещу аритмия…
Подагра се лекуваше с реколта, събрана в дните на Скорпиона, през първата фаза
на новолунието. Серията на Водолея пък беше съвършено безвредна и можеше да се
пие преди ядене. Или преди лягане. И така нататък… В съответствие с тези свои
наблюдения Гром си бе изработил своеобразна методика и най-добросъвестно я
прилагаше.
До днес!
Стотина крачки по-нататък, в здрача, се очертаваше самотната
фигура на войник. Острието на копието мътно проблясваше, килнато небрежно на
една страна. До смяната на караула оставаше половин час. Гром отправи поглед
надолу, към блещукащите точки на уличните фенери. Хранилището бе построено на
едно възвишение в източния край на града. Оттук се виждаше цялото Софийско
поле. Стадионът, Амфитеатърът, продънените кубета на старата баня, руините на
изгорелия цирк… Каналът на Вълко Червенков лъкатушеше през града като ленив
охранен смок. Няколко кораба се поклащат лениво на пристана. И всичко изглежда
толкова делнично, толкова познато, само белият квадрат на форума е почернял от
народ. Отсреща се издига Дворецът на Републиката – сива, безлика грамада от
камъни. Сега сградата е съвършено тъмна, сякаш внезапно опустяла. Но Гром знае,
че вътре седи един малък объркан човек и надзърта през тежките завеси към
площада. Там, върху белите плочи, има една страшна черна клетка. И в клетката
също седи човек. Висок, много слаб мъж с дълга брада. Мъжът разлиства тежкото
кожено меню, а до него се извисява огромен келнер със сребърен поднос и бяло
сако като всемогъщия ангел на Възмездието.
– Стой! – сепна го дрезгав крясък.
Гром завъртя глава. Войникът бе препречил пътя на една
уплашена женица. Беше българка, от селата по горното течение на Искъра – жилава
и кокалеста, облечена цялата в черно. Забрадката небрежно откриваше посивелите
º коси. Изглеждаше към петдесетте. До гърдите си притискаше малко дете, увито в
парцалива черга.
– Пусни ме, войниче! – замоли се тя. – Болно ми е детенцето!
– Хайде, върви си! – рече грубо войникът, побутвайки я с
дръжката на копието. – Има си ред, трябва първо да се запишеш, толкова ли не
знаеш. Ела утре!
– Много е болно, войниче, молим ти се! – запря се тя на
пътеката.
– Махай се! Затворено е! Утре ти казвам! – ядосваше се
войникът.
– Няма да изтрае до утре, молим те, пусни ни! – не се
предаваше жената.
Гром се приближи и кратко нареди:
– Пусни я!
Жената се затътри след него, като сипеше благодарности. Гром
отключи портата на хранилището. От студеното тъмно антре го лъхна миризма на
влажен камък. Той запали електрическата крушка и посочи на жената една дървена
пейка до стената.
– Как се казваш? – попита Гром.
– Илийца! – с готовност отвърна тя. – Илийца от Долни
Богров.
Детето немощно проплака. Гром повдигна чергата и се втренчи
в зачервеното личице. Беше му трудно да разбере защо бебетата се появяват на
този свят. Докосна с пръст топлото малко чело.
– Треска… – рече той по-скоро на себе си.
– От два дена, все така – поде жената. – Стопи го тая пуста
огненица! А няма още година… Майка му се помина лани.
Всъщност това не го интересуваше особено. Гром отгърна
плътния кожен тефтер, който стоеше в нишата до вратата, и попита сухо:
– Име?
– Борис.
Писецът заскърца по грапавата хартия.
– Година на раждане, ден, месец, час…
Той вписа внимателно данните, които угрижената селянка успя
да му съобщи. Направи обичайните пресмятания и установи, че детето се нуждае от
целебната серия, произведена под знака на Сатурн в годината на Дебелото прасе.
– Чакай тук – рече той на Илийца и влезе в хранилището.
Изведнъж го обзе предателско чувство на безсилие. Спря по
средата на коридора и се огледа. Магията беше свършила. Всички стъкленици
изглеждаха еднакви, пълни с бистра неподвижна пикня. Идваше му да грабне
първата от рафта и да се върне обратно, ала някакво смътно съзнание за
професионална чест надделя. Продължи нататък, докато открие необходимата
секция. Беше изобилна тази серия на Прасето! И колко рядко се използваше… Би
могла да му стигне за още много лета при други обстоятелства. Въпреки това
инстинктът му за пестеливост се пробуди още щом докосна съда. С отмерени,
изпитани движения Гром отля малко от течността в едно шишенце. После запуши
старателно стъкленицата и я върна на мястото є.
Детето лежеше голо в скута на българката и риташе във
въздуха. Гром напръска коремчето и лицето му, подръпна малката пишка.
– Ще го бива – заключи небрежно той и подаде на жената
шишенцето с остатъка от течността. – Един път на ден, три капки, до края на
седмицата… – гласяха инструкциите.
Илийца чевръсто загърна малкото; бръкна в пазвата си и
извади една недотам чиста кърпица. В кърпата имаше сребърна пара.
– Боговете да те поживят, Пазителю! – прошепна тя, свела
ниско очи.
Гром се поколеба няколко секунди и взе парата.
Краищата на облаците бяха потъмнели като прегоряла хартия.
Българката забърза надолу по пътеката, понесла малкия вързоп до гърдите си.
Гром остана да гледа подир нея, докато забрадката º се изгуби сред маслиновите
дръвчета в подножието на хълма.
Телефонът отново звънеше. Гром се върна в канцеларията и
вдигна слушалката.
– Радиото – прозвуча изтормозеният глас на председателя Map.
– Слушате ли?
– Не – рече Гром.
– Пуснете го! Бързо! Той поръчва… Предават го на живо!
Гром въздъхна с досада, отиде до прашния дървен апарат в
ъгъла и натисна някакъв бутон. Бледо зеленикаво сияние освети кръглото прозорче
на честотната скала. Колоната припука. В жужащия ефир изплува немощен глас:
– …опашка от морска котка със сос от вино и скариди,
задушени зеленчуци… сладоледена торта, кокосов сладкиш, компот от череши,
кафе…
– Чувате ли?! – възкликна председателят Map. – Това е
някаква демонстрация!
– Нямам представа – отвърна искрено Гром.
– Очаква се да направи изявление. Не изключвайте радиото!
Връзката прекъсна. Гром се втренчи с неприязън в говорещата
кутия. Съобщаваха за безредици в северните предградия. После някакъв политик
започна да чете декларация. След него друг… „Размърдаха се“, рече си
Пазителят отвратен, сякаш ставаше дума за внезапно изпълзели хлебарки. Измъкна
ръка от джоба си и разтвори шепа. Монетата бе залепнала за дланта му.
Сребърният лик на Григорий Map се пулеше изумено.
– Илия! Илия! – провикна се Гром и плесна с ръце.
По стълбите отекна нестройно трополене и рошавата глава на
слугата щръкна зад вратата.
– Приготви колата! Ще пътуваме – кратко нареди Гром.
– Ъхъ – ухили се слугата до ушите и изчезна.
Бръмченето на радиото отново привлече вниманието му.
– Каквоу ще каажете на своите съграждани след тоол-кова
гоодиини?… – питаше някаква журналистка с невъзможна интонация.
Последва дълга пауза, през която ясно се чуваше как тълпата
съска и пращи наблизо като подпалена нива.
– Огладнях – рече Едон невъзмутимо.
– Самоу това лии?!
– Огладнях – повтори той с мрачна наслада. – Оставете ме на
мира.
После от кутията се изсипаха всевъзможни, най-нелепи
коментари, оценки и мнения. Телефонът започна истерично да звъни, но този път
Гром не го вдигна. Накрая дойде новината: председателят Map беше подал оставка.
„Стига толкова!“, ядоса се Гром и врътна копчетата на апарата докрай. Едно
изречение увисна във въздуха, разсечено на две. Светлината угасна.
Тежката бронирана камионетка излезе на стария римски път и
заподскача по острите камъни. Същата бричка превозваше и свещения екстракт от
клетката до Хранилището, за да го предпазва от преднамерени или спонтанни
посегателства. Гром придържаше с две ръце масивно сандъче, обшито с метални
ленти. Погледът му неспокойно се местеше. Ту стрелваше изпитателно слугата
Илия, ту се втренчваше в пустия път, обрасъл с бурени, под които се криеха
коварни дупки… Сандъкът издайнически подрънкваше. Пътят стръмно се изкачваше
нагоре. Моторът сърдито изръмжа под пластовете допълнителна ламарина. Замириса
на изгорели газове.
– Внимавай с тая бракма – обади се Гром. – Път ни чака!
– Ще, ще… – промърмори слугата, без да откъсва очи от
бледите полукръгове, очертани от фаровете.
Колата с мъка изпълзя до плешивото било на планината.
Внезапно Луната разкъса рехавите облаци и освети една разкривена бесилка, на
която се полюшваха два спаружени трупа. От третия бе останало само въжето…
Малко по-нататък стърчеше обрасъл с лишеи граничен камък.
– Ето и последния знак на цивилизацията – отбеляза Гром. –
Законът и правото остават зад нас. Готов ли си да ме последваш, верни
прислужнико?
– Ъхъ! – закима Илия и даде газ.
„Къде ще ходиш, тъпанар“, рече си Гром. Под тях се
разстилаше гъста непрогледна гора. Колата се изтъркаля надолу по пътя и скоро
потъна сред дърветата. Ниските клони бръснеха покрива. Гром се сви в ъгъла на
кабината и стисна още по-здраво сандъка. Илия се сниши над волана. От време на
време някой заблуден прилеп плясваше по стъклото и двамата мъже уплашено се
дръпваха назад. От двете страни на пътя се редяха дебели черни стволове. Дълбокият
мрак всмукваше слабата светлина на фаровете като ненаситен сюнгер. Гром имаше
чувството, че се движи в огромен подземен храм… Внезапно предните колела
хлътнаха в някаква дупка. Колата заора на място. В следващия миг се разнесе
ужасен трясък. Дим и пламъци изпълниха кабината. Вратата неочаквано зейна и
Гром се изтъркаля навън, без да изпуска скъпоценното сандъче. Носът му опря в
чифт високи кални ботуши.
След кратка, ала яростна съпротива сандъчето му бе отнето.
На светлината на горящата камионетка Гром различи десетина души, облечени в
петнисти горски дрехи, брадясали и страшни. Един от тях победоносно размахваше
дълга димяща цев. Няколко крачки по-встрани се олюляваше слугата Илия с
опърлени вежди и разцепена устна. Двама мъже здраво го държаха.
– Кой е главният тук? – извика Гром.
Вместо отговор получи плесница. После им вързаха очите и ги
поведоха нанякъде…
Вървяха няколко часа, без да спират, през дерета, потоци и
мочури. От време на време странни звуци пронизваха тишината; Гром предполагаше,
че разбойниците разменят сигнали. После рязко започнаха да слизат надолу.
Облъхна го студено влажно течение, сякаш слизаше в гърлото на кладенец…
Изброи 130 крачки. Изведнъж усети приятна топлина; миризма на печено подразни
ноздрите му. Свалиха му превръзката. Намираше се в обширна пещера, осветена от
буен огън. Край огъня седеше млад човек с рехава брада и безцелно ръчкаше
въглените с дълга пръчка. Върху шапката му проблясваше малка червена петолъчка.
Двама души оставиха плячката пред краката му. Някой ритна капака. Сандъкът
грейна, пълен догоре със сребърни монети. Мъжът подсвирна. Загреба шепа сребро
и гневно стрелна Гром.
– Кой си ти и как си натрупал това богатство?!
– Казвам се Гром и съм прост търговец на урина – гласеше
отговорът.
Беше обмислял тези прями, честни слова през целия път. Вече
нямаше смисъл да заблуждава никого…
Възцари се мъртва тишина. Пращенето на съчките звънко
отекваше под каменния купол. Внезапно мъжете избухнаха в гръмък невъздържан
смях. Това продължи докато младият вожд не вдигна ръка. Смехът секна. Лицето му
остана сериозно и мрачно.
– Подиграваш ли се с нас, дебелако? – попита раздразнено
той.
– Не, господарю, истина говоря! – възкликна Гром и понечи да
се смъкне на колене.
Чифт здрави ръце го върнаха на мястото му.
– Какъв господар! Какви ги дрънкаш! – ядоса се младият мъж.
– Ние сме борци за свобода. Казвам се Ернесто Гевара, а това са моите верни
другари. Ние сме guerrilla и мразим всички господари. Да живее въоръжената
борба!
Този възглас се посрещна с видимо въодушевление.
Гром изчака страстите да поутихнат и сговорчиво поде:
– Извинявайте, почитаеми guerrilla, не исках да ви обидя. Аз
идвам от една особена държава, където доскоро нямаше никакъв политически живот,
така че не съм наясно със съвременната терминология. Няма да ви лъжа – аз
наистина продавах урина години наред. Ако не вярвате, попитайте моя помощник.
Той е представител на народа и може да му имате пълно доверие.
Всички погледи се насочиха към Илия. Той се ухили глуповато
и кимна:
– Ъхъ. Това е Пазителят на слънчевата роса.
– Сега пък роса! – извика Гевара. – Нищо не разбирам!
– Езикова фигура… – намеси се Гром. – Народът обича да ги
използва.
– Тук се крие някаква отвратителна конспирация. Къде си
хукнал по никое време с толкова пари? Бягаш ли?
– Нещата в моята родина доста се объркаха – въздъхна Гром. –
Урината вече не е това, което беше… Затова съм тръгнал за град Сиракуза,
където от няколко години управлява тиранинът Дионисий. Той е поканил редица
изтъкнати личности, сред които самият Платон, да се присъединят към двора му.
Ернесто повдигна смаяно вежди и рече:
– Бедни човече, виждам, че несправедливите
социално-икономически условия, в които си живял, съвсем са помътили разсъдъка
ти. Затова бъди така добър да ни разкажеш всичко от край до край в
последователен ред, без да изпускаш нищо съществено, и ние ще преценим дали си
наш враг, или заслужаваш Милост.
– Оценявам вашето желание първо да ме изслушате – поде Гром,
душейки жадно въздуха, – но искам да ви преду-предя, че след тази крайно
поучителна история никой от нас няма да има апетит, а времето напредва, затова
ви предлагам да похапнем преди това.
– Добре говориш – кимна Ернесто Гевара. – Всички сме гладни.
Guerrilla се разшетаха начаса: свалиха печеното от огъня и
наизвадиха мехове с вино. Известно време пещерата се огласяше само от мляскане
и буйни наздравици. После всички налягаха край огъня, сред кръг от оглозгани
кости, и наостриха уши. Гром опипа със задоволство натежалото си шкембенце.
– Тогава, през деветдесет и трета, още имахме демократически
институции – рече той и се оригна. – Искам да кажа, че току-що бяхме избрали
Григорий Map за председател на републиката и вярвахме, че нещата най-сетне ще
потръгнат. Да, големи надежди възлагахме на този човек. Не беше като
останалите. Така си мислехме. Славата не го блазни. Не е алчен. Почита
боговете. Вятър! След година беше затънал до шия в лайна. И то какви!
Представете си, да отцепи половината от градския стадион, за да пусне пъпчивите
си евфеминистични племенници да играят бадмингтон!… Тогава се надигна голямо
брожение сред водачите на различни партии, известни още като Единадесетте. И
рекоха: „Стига! Това не може да се търпи. Да си ходи!“ Добре, ама ние си го
бяхме избрали за цели пет години, тоя мизерник. И сега какво да го правим –
добър, лош, това е… Нали сме правова държава. Ще ви кажа, млади приятели, че
тъкмо тук се крие разликата между благородните сърца и робския ум. Защото
благородното сърце не може да търпи неправдата нито час повече, след като е
прозряло зад лицемерното º було; за него формалните мандати не важат и то
настоява за незабавно възстановяване на моралното равновесие. По онова време аз
бях само на 23 и по една случайност работех в щаба на Единадесетте. Спомням си,
че нямах дори обувки и естествено никой не ме вземаше на сериозно. Бях момче за
всичко – иди там, ела тук; отнеси това, вземи онова… Пълна мизерия. Бяха ми
обещали, че за зимата ще ми намерят обувки. Това ме крепеше. Беше в разгара на
лятото… Една сутрин заварих мястото необикновено притихнало. Мъжете сновяха
насам-натам като халосани, разменяха си тревожни погледи, говореха с недомлъвки
и дебнеха жадно за клюки. Едва към обяд разбрах какво се е случило.
Благородният Едон беше спрял да яде. Този Едон беше един от Единадесетте и се
славеше с възвишения си, непреклонен характер. Мнозина се бояха от
справедливата му критика и избягваха да спорят с него. Едон бе сред най-отявлените
противници на председателя Map. Сега как точно е станало, вече трудно може да
се установи. Разправят, че предишната вечер той се прибрал от някакво събрание
много ядосан и тръшнал вратата на стаята си. Оттогава, по думите на слугите, не
бил сложил хапка в устата си. Веднага надошли приятели и роднини, обезпокоени
за здравето му, ала той упорито мълчал и само се мръщел. И тогава, някак
спонтанно, всички решили, че Едон гладува в знак на протест срещу председателя
Map.
Сигурно са имали основание да мислят така. Възможно е на
онова събрание самият Едон да е намекнал за подобна решителна стъпка, вбесен от
мекушавата позиция на съратниците си… Както и да е. Този въпрос остава малко
неизяснен. Явно никой не беше подготвен за такъв драматичен обрат. Настъпи
страхотна бъркотия. Добре си спомням този ден; трябваше да търча в най-големия
пек и да разнасям прокламации из целия град. Имах чувството, че краката ми ще
се опържат върху нагорещените плочи.
Късно вечерта на Форума се състоя грандиозен митинг със запалени
факли.
Още на следващия ден председателят Map излезе с обръщение
към гражданите. Твърдеше, че няма да се поддаде на вулгарния уличен натиск и ще
продължи да изпълнява дълга си съгласно закона. Тогава издигнаха онази ужасна
клетка по средата на Форума и Едон се премести да живее вътре, сякаш за да
напомня на властта всекидневния º позор. Спомням си безкрайната върволица от
хора, които се точеха покрай зловещия черен кафез. Едон не им обръщаше никакво
внимание: седеше с подвити крака, вглъбен в мисията си, понякога четеше, спеше,
пиеше вода… говореше. Дългата му фигура излъчваше спокойна решителност.
Жегата и политическите страсти разпалиха духовете до крайност. Мнозина, без да
отчитат ограничените си възможности, също излязоха да гладуват. Човек можеше да
ги види по площадите, пльоснати върху някой парцалив сламеник, облещени под
слънчевата преса. Веднага си личеше, че тези хора нямат никакъв метод и са
просто едни жалки епигони. Повечето от тях се отказаха още на втората седмица,
тихомълком скатаха сламениците и се ометоха под прикритието на нощта. Но някои
се оказаха страшно упорити. Те са погребани в градинката зад банята. Мисля, че
там дори има някакъв паметник…
Както обикновено, аз се подвизавах в една съвсем маргинална
сфера, далеч от трибуните и овациите на тълпата. С всеки изминал ден интересът
към физическото състояние на гладуващия неотстъпно нарастваше. За него се
грижеше цял екип от лечители. Най-редовно го мереха и преслушваха. Анализираха
урината му… Резултатите се оповестяваха тържествено всяка вечер пред
смълчаното множество. Моята задача беше твърде проста: отивах сутрин, вземах
проба от урината на Едон и я отнасях в градската лаборатория. Чаках няколко
часа, докато излязат резултатите, и тичах в щаба, където умниците крояха всевъзможни
планове. По онова време никой не се съмняваше в клетата участ на благородния
Едон; във въздуха витаеше дух на патетика и трагизъм, на всеки му се щеше да
бъде герой, дори на мен. Тогава още нямах същия философски поглед към нещата и
страдах от наранено самолюбие. Защото, макар обеднял, родът ми беше много стар
и имах прилично образование. В този смисъл длъжността „разносвач на урина“
съвсем не ми допадаше. Спомням си как тръгвах всяка сутрин, понесъл още топлия
съд, с наведена от срам глава. О, колко го мразех в този миг, благородния му
кучи син! Та той дори не ме забелязваше! Вадеше небрежно заспалия си хуй и
пикаеше в буркана с поглед, зареян из облаците. Дори не си правеше труда да
уцелва! Да пукне дано по-бързо, пожелавах му от дъното на сърцето си.
Всеки ден минавах по едни и същи улици, така че скоро се
превърнах в нещо като градска забележителност. Ала какво бе учудването ми,
когато вместо присмех и неприлични подмятания, неизменно се натъквах на дълбоко
уважение. Да, всички тези гостилничари, баничари, гайтан-джии, търговци на вино
и платове надзъртаха боязливо от дюкяните си, а минувачите ми правеха път. Дори
тежките каруци по кръстовищата забавяха ход пред скромната ми личност. Често
разни улични хлапета се лепваха за мен и ме следваха по петите чак до
болницата. Мисля, че мнозина нарочно се отбиваха от пътя си, за да видят това
необикновено шествие. А дните се нижеха един след друг, безмилостно горещи,
ясни и сини като през чумавото лято. И ето че отмина критичният 40-и ден,
когато всички очакваха да се случи най-лошото. Ала нищо особено не се случи:
както винаги Едон се изпика невъзмутимо в буркана и аз поех по стъпките на
покълващата слава… После се възцари някакво тягостно затишие. Състоянието на
гладуващия не се променяше: макар измършавял до неузнаваемост, организмът му
продължаваше да функционира. Анализът на урината показваше забележителна
вътрешна хармония. Явно боговете се бяха намесили…
Проницателните тълкуватели на историята справедливо
посочват, че чудесата бележат залеза на демокрацията. Защото демократичната
уредба на държавата е плод на разума, или по-скоро на вярата в разума… А
чудесата свидетелстват точно за обратното. Но тогава малцина го съзнаваха. И
двете партии се надпреварваха да извлекат максимална изгода от ситуацията.
Привържениците на Едон гръмогласно се хвалеха, че боговете са подкрепили
справедливата им кауза. От лагера на председателя Map лукаво изтъкваха, че това
е по-скоро знак на неодобрение към една толкова крайна позиция. Едните
твърдяха, че гладуващият се е украсил с ореола на саможертвата. Другите бяха на
мнение, че ореолът е бил отказан, защото няма никаква саможертва. Самият Едон
се отнасяше с презрение към този нелеп спор, сякаш все повече се отдалечаваше
от светската суматоха и се затваряше в сферата на моралното си превъзходство. И
мисля, че единствено народът със свойствената му интуиция долавяше
диалектическата природа на това противопоставяне. И сега, когато честната
гражданска мисъл триумфираше на площада, той беше готов още по-охотно да влачи
хомота на властта. Защото нямаше справедлива власт на света, всяка власт беше
порочна и нечиста в същността си и простите хора сякаш инстинктивно страняха от
нея. Поради собственото ми онеправдано положение аз самият се чувствах много
по-близо до народа, отколкото до така наречения елит, и често споделях неговите
прозрения. Не ме напускаше чувството, че между Едон и Map се е породила някаква
тайнствена зависимост, едно неосъзнато, ала жизненонеобходимо сътрудничество.
Между клетката и Двореца сякаш циркулираше гигантска невидима осморка, където
се пресичаха потоците на властта и морала, на позора и добродетелта, взаимно се
пречистваха и черпеха енергия един от друг. Боях се, че това може да продължи
вечно…
70 кръгли дена се изрониха от броеницата на Хронос, без да
усетим. Хладни ветрове довяха първите жълти листа. Настъпиха рибните месеци. По
пазарите наизлязоха мустакати търговци с огромни кошове, преливащи от блясъка
на змиорки, сафриди, скумрии, кефали и други безименни твари, изсипани щедро от
рога на морския бог. Между сребристите тела още лазеха малки рачета. По
балконите виснаха нанизи със съхнеща риба. Кучетата влачеха рибешки глави.
Миризма на сол и водорасли изпълни града. Спомням си, че на ченгела пред хана
на Ставропулос окачиха една сирена, уловена край бреговете на Вълчия остров.
Беше едра и стара, върхът на куката стърчеше през носа º, а опашката се влачеше
по земята. Сумати народ се извървя пред хана да се диви на бледите º, накацани
от мухи гърди. А после кир Ставропулос я сготви с много лук. Защо казвам всичко
това?… Ами животът си течеше. Хората си гледаха бизнеса. Правеха се деца.
Провеждаха се различни състезания. Славата на политиците бързо вехнеше в
сянката на високите принципи, обсебили сферата на политическото. Обичайните
игри, компромиси и комбинации вече изглеждаха неуместни. Къде бяха сега тези
ловки и надменни демагози? Скитаха се немили-недраги, присламчваха се към някоя
случайна групичка и се опитваха да я поведат нанякъде с неясни обещания. Ала
хората враждебно ги изтласкваха или се разотиваха. Никакви обещания, никаква
програма, никакъв лозунг или крилата фраза не можеха да изтръгнат обществото ни
от мъртвешкия баланс, наложен му от боговете за поука и назидание.
Политическият живот беше угаснал. И сред това пепелище от страсти и амбиции
крачех аз, най-нищожният служител на Историята, понесъл неизменния буркан…
Добре си спомням оня тайнствен жест, с който ме повика
търговецът на вино. Известно време се колебаех дали да го последвам, ала в
погледа му имаше такава молба и страдание, че не можех да устоя и прекрачих
прага на сенчестия дюкян. Качихме се на втория етаж в една тъмна стаичка. Тук
заварих странно същество, загърнато с черен шал, с бледо, почти прозрачно лице
и блуждаещ поглед. Беше дъщеря му. Момичето страдало от припадъци и не можело
да понася слънчева светлина. Лекували го, опитали всичко – без резултат. И ето,
оставало им само тази надежда – урината на благочестивия мъж, някаква врачка ги
посъветвала да опитат… Бях силно смутен. Струваше ми се, че това не е съвсем
редно. От друга страна, виждах, че не им е никак леко, а за мен, в края на
краищата, нямаше особено значение; нали не трябваше да я пия аз. Не исках да се
показвам бездушен. Отлях малко в една чаша и наблюдавах как момичето я изпи,
без да променя восъчната си маска. Няколко минути мълчахме, без да откъсваме
очи от нея, сякаш очаквахме мигновено изцеление. След това си тръгнах. На
излизане някой пъхна нещо в джоба ми и аз не го извадих.
Така започва историята на моя възход. На следващия ден ме
спря друг нещастник със същата отблъскваща молба, след него втори, трети…
Накрая в буркана бяха останали само няколко капки, а в джоба ми весело
подрънкваха десетина монети. Реших, че трябва да изразходвам по-пестеливо
скъпоценната течност. Същия ден си купих обувки и най-сетне се почувствах
пълноправен гражданин. Обаче вътрешно се презирах. Истината е, че силно се
съмнявах в целебните свойства на урината, макар да произлизаше от такъв
авторитетен източник. И все пак, когато срещнах онази грациозна девойка е нежен
профил пред банята, нещо в моя интелектуален скепсис се пропука. Спомням си как
тя се хвърли в краката ми с възглас на ранена гугутка. Беше току-що излязла от
горещия басейн и сред широките º дрехи се носеха вълни от скъпи източни
благоухания. Лицето º бе алено и влажно. Изведнъж през сълзите и воплите на
благодарност разпознах онова призрачно същество, затворено в тъмната стая,
което бе разцъфнало в приказна красавица само за два дни. Изцелена! Тя беше
напълно изцелена! Поне така изглеждаше… Мълвата за чудото се разнесе
светкавично из града. Скоро бях обсаден от просители. За моя изненада далеч не
всички бяха болни и сакати. Мнозина бързаха да вкусят от модния цяр ей така, за
всеки случай. Бяха склонни дори да бутат рушвети. Наложи се да въведа известен
ред. Разделих чакащите на групи, изготвих списъци, въведох строг лимит –
толкова за лечение, толкова за изследване, толкова за резерв. Неусетно
усложнявах и институционализирах дейността си. Не мисля, че го правех
съзнателно. Поне не в началото. Тази ненаситна за чудеса тълпа ме плашеше.
Мъчех се някак си да отклоня вниманието от мен, като се скрия в лабиринта на
бюрокрацията. Можех да видя изкривените от завист лица на бившите си господари.
Изведнъж бях станал важен човек.
Един ден дойде пратеник от Двореца. Самият Map настояваше да
се срещне с мен. Нямах представа защо. Боях се да не ме отровят, както бе
прието във висшите кръгове. Гледах новичките си обувки, с още неизтъркани
подметки, и се окайвах наум: ето, значи, дори не можах да си походя… С
надежда да умилостивя властелина взех шишенце със скъпоценната течност. Носех
го пред себе си като амулет, който трябваше да отблъсква тъмните сили. За пръв
път идвах в Двореца. Поканиха ме в овална, полутъмна зала с много ниши,
откъдето се пулеха мраморните бюстове на философи и поети. На масата имаше
огромна купа с плодове. След малко влезе председателят Map. Вмъкна се с леки
котешки стъпки, издаващи притворния му характер. Малкото му тяло бе загърнато с
груб вълнен плащ. Знаех, че се опитва да подражава на стоиците, което би било
достойно за уважение, ако бе докрай искрено. Последва размяна на официални
любезности. Домакинът прояви жив интерес към подаръка. Отпуши шишенцето и го
помириса. Няма да забравя гнусливото помръдване на веждите. После дълго се
взира в течността на светлината на един самотен лъч, който се процеждаше през
спуснатите завеси. Попита ме дали наистина е тъй лековита, както разправят.
Отговорих уклончиво – понякога да, понякога не. Самият аз не бях сигурен. Нямах
идея какво става вътре в тялото на великия постник. Виждах го как изпива по
няколко литра вода на ден. Малко по-късно водата изтичаше от другия край – леко
оцветена и затоплена. Останалото беше тайна. Представях си как течността се
движи по незнайните канали на тялото му и отмива частици от божествената му
аура като златен пясък. За съжаление тази поетична визия не намираше подкрепа в
медицинските заключения. Химиците не можеха да открият никакви необикновени
съставки. Консистенцията оставаше постоянна – без утайка, бе захари и
белтъци… Здрава, чиста урина. Това беше всичко. „Да, науката е безсилна да се
справи с явления от морален порядък“, въздъхна председателят Map. Отиде до
прозореца и ме повика с пръст. Едон се беше проснал в клетката като гигантски
изсушен гущер. Над главата му се разхождаше голяма бяла птица и чукаше с клюн
по решетките. Група граждани наблюдаваха гладуващия с респект и благоговение.
„Аз също му се възхищавам – долетя заговорнически глас. – Не искам това да
престава. Сега в обществото цари такава хармония. Съвестта на гражданите е
спокойна, администрацията функционира по-добре от всякога…“ „Няма гаранция,
че това ще продължава вечно“ – отбелязах предпазливо. „Знам – отвърна той, – но
виждате ли друг изход?“ Съгласих се, че няма друг изход. После ме попита дали
се нуждая от нещо. Казах му, че няма къде да съхранявам резерва си. „Това е
сериозен проблем“ – кимна той и обеща да се погрижи.
Градежът на хранилището започна в началото на зимата. Вече
имах няколко помощници, които дежуряха пред клетката, като пчелички. Не исках
да изгубя и капка от скъпоценната течност. Както винаги, Едон показваше
забележително безразличие към дейността ни. Хората идваха отдалеч, записваха се
и чакаха за глътка от благочестивата му пикня. Това не го притесняваше. Нямаше
никакви претенции за собствеността на продукта. Така изминаха цели три години.
Хранилището постепенно се пълнеше и се утвърждаваше като най-авторитетната
институция на страната. Аз бях неговият върховен жрец. Започнах да нося
специални дрехи – дълга червена туника със златно слънце, извезано на гърдите.
Получих някои привилегии. Позакръглих се. И ето, дойде време за нови избори. Но
избори нямаше. Говореше се, че председателят Map е получил най-висшата санкция
за своето управление… Естествено, знатните скрито роптаеха, но народът като
цяло остана инертен. Самият Едон не прояви особен интерес към съдбата на
демокрацията; остана втренчен в мамещите дълбочини на поста, откъдето бликаха
чистота и покой.
Ако трябва да опиша накратко управлението през следващите 20
години, ще кажа само, че беше относително добро и напълно еднолично. Властта и
моралът останаха разделени, което правеше тиранията по-поносима. Държавата
работеше, без да се опитва да спаси душите на гражданите. Моралът не търсеше
протекциите на властта, за да възпитава насила. В този смисъл отношенията бяха
пределно ясни. Плащаш данъци и получаваш пътища. Пиеш свещена урина и добиваш
благословия. Както обичаше да повтаря председателят Map: това е формулата на
социалната хармония. Едва ли си даваше сметка колко лесно може да рухне тази
негова хармония. Мисля, че беше забравил. Затова се почувства тъй безпомощен и
объркан, когато Едон изведнъж заяви, че спира да гладува. Та нали беше разчитал
на този човек толкова години! И сега какво? Бил гладен, казва. Огладнях. Нищо
повече. Сякаш е паднал от Луната. Тук според мен се крие някакво изтънчено
отмъщение… Защото знам, че той беше далеч от нас през всичките тези години.
Навярно е пирувал в компанията на боговете и техните палави наложници. Изчаквал
е да свикнем с Чудото. Да приспим своята бдителност. И тогава се е върнал, за
да издърпа килимчето под краката ни… С един замах да разруши култа. Нашият
култ. Не знам. Вече нищо не е както преди: гладуващият не гладува, а властникът
не властва. Апетитът на тълпите се възвръща. Мисля, че ще настъпи хаос. Едно е
сигурно – повече никой не се нуждае от мен. Затова се махам…
Известно време никой не продума. Огънят се бе превърнал в
огромна купчина от тлеещи кости. По стените танцуваха червеникави отблясъци.
Половината мъже бяха заспали, някои още стискаха полупразни мехове. Слугата
Илия хъркаше по гръб, прегърнал братски съседния guerrillas. Ернесто вдигна
поглед от въглените и се втренчи в Гром.
– Твоят разказ дълбоко ме впечатли – рече той. – Сега знам,
че съм на прав път. Пасивната съпротива само укрепва властта на тираните и
единствено въоръжената борба може да разсече този съдбоносен възел от
невежество, суеверие и апатия. Чувате ли, другари мои! – провикна се младият
командир с блеснали очи. – До какви уродства води опортюнизмът на интелигенцията!!!
Няколко души сънено се прозяха. Видимо подразнен, Ернесто
Гевара скочи и разрита спящите си другари.
– Ставайте! Размърдайте си задниците!
Мъжете се надигнаха с пъшкане и разтъркаха подутите си очи.
– Какво има? Какво става?
– Тръгваме да правим революция – нетърпеливо рече Ернесто. –
Условията са назрели!
– Къде? Къде? – наостриха уши другите.
– Ще видите. Там цари ужасна бъркотия и масите са готови да
въстанат! Нали така, приятелю? – обърна се той към Гром.
– О, да! Напълно! – потвърди Пазителят. – Направо са
пощръклели.
– Чувате ли? – извика Ернесто. – Хайде! Отиваме да вземаме
властта!
Мъжете радостно се засуетиха край оръжията си.
– Гром, ти си свободен – отсече командирът. – Парите се
конфискуват в полза на революцията. Не се отчайвай, ще спечелиш нови –
физиологията предлага неограничени възможности. На добър път!
– Ааааа! Ставам guerrilla! – проехтя мощен рев.
Илия, верният слуга, беше стъпил на една канара и размахваше
дълга стара пушка. Косата му бясно хвърчеше на всички страни. Разнесоха се
бурни ръкопляскания.
– Честито – измърмори Гром.
Казаха му да брои до сто, преди да свали превръзката…
Стъпките им постепенно се сляха с шумоленето на листата. Сега беше съвсем сам.
До краката му лежеше торба с провизии. В ръка държеше тежка тояга. Утринният
ветрец подухваше в лицето му. Намираше се на края на гората. Старият римски път
сечеше хълмовете пред него. Гром метна торбата през рамо и закрачи към
обетованата земя на тираните.
