Александър Секулов е известен с това, че пише по правилата на изяществото.
Текстовете му са интригуващи, написани с екстри: приятелството с думите,
вниманието към детайла и картинността на изказа правят книгите му различни.
Заради метафоричните истории, които неусетно завладяват и насищат сетивата.
Неговите романи „Господ слиза в Атина” и „Островът”, книгите със стихове („Карти
и географии”, „Възхитително и леко”) сборниците с есета („Високите каменни
хълмове”) отиват бързо при читателя. Писателят е носител на национални
литературни награди. Превеждан е на немски, английски, унгарски, сръбски,
македонски, хърватски и полски език.
Новата му книга „Гравьор на сънища” (изд. „Сиела”) разказва две истории
едновременно: на жена с безброй мъже и на няколко мъже с една жена. Всички
търсят земи, в които любовните истории не се разказват докрай. Сред лабиринти от
време преминават Грейс – бивша циркова актриса с дъждовен поглед и ментова дарба
да се люби, колекционерите на напълно необходими неща Матео Плюшкин и Леополд
Пушкин, майсторът на сребро Йосифидиус Йо., високият пътуващ магьосник Наско Х.,
тъмната му сянка Негро Хосе, Джордж Хоразиус, Джордж Закариъс, джентълмените на
обира Бастиан Херце Монтоливо и Елвер Баняга, малките светци под балконите на
Валпарайсо, красивите прахосници на имена Даниеле Синсероса и Франк Стенли,
неуморният изследовател на носталгията Лемуел Кардингтън Суифт, както и
любовниците от черен пипер в ротата на капитан Кок.
– Мотивът да издадете роман, който съдържа вече познатите “Колекционер на
любовни изречения” и “Малката светица и портокалите”, като прибавите новия
“Последната рота на капитан Кок”? Защо повярвахте в успеха на такъв вид книга,
г-н Секулов?
– Още при издаването на „Колекционер…” имах ясното усещане, че историите ще
се разгърнат в три книги, но суеверието ме карашe да си мълча. И се оказах прав
– третата, последна част от романа, се забави четири години. В един момент
изобщо не бе сигурно, че ще намеря начин да го завърша. Причината бе тривиална –
чисто стилистично се бях отдалечил от първите две книги. Не знаех с какъв тон ще
завърши последната.
– Сага за любовта, родена във въображението, роман за невъзможната любов,
която те оставя жив, словесен лабиринт с изящни коридори, от които няма лесно
измъкване. Вие как бихте определили новата си книга?
– Старателно бягам от това упражнение. Писателят би трябвало да бъде
беззащитен и смутен пред създаденото. То представлява загадка предимно за него.
Загадка, която трябва да пренесе до читателя. Ако самият писател се отнася с
удивление към написаното, то това удивление може да се пренесе и върху
читателя.
– Нужен ли ни е гравьор на сънища, за да се озовем в свят, в който
истината няма хиляди лица?
– Гравьорът удостоверява наличието на паралелни светове. Уверява ни, че има
свят на красивото и изящното. Пренася ни съобщенията на Господ.
– Ако изяществото е вливане на душата в онова, което наричаме
съвършенство, то кое, според Вас, е другото, което ни дава свободната възможност
да участваме в това съвършенство?
– Вярата. Тя ни прехвърля през тъгата и знанието за неотменния край. Вярата,
че красивото е вечно.
– Възможно ли е езикът на времето да е променил значението на думата
“изящен” и сега да не откриваме нищо в нея?
– Езиците на времената – защото те са различни, не могат да отменят
значението на думите. Изящното е атрибут на вечността. Нищо, което не е изящно,
не е вечно.
– Авторът ли рекламира книгите си, или те го поставят в окото на читателя,
за да бъде запомнен?
– Има колеги, които от усилия да рекламират книгите си, забравят да ги
напишат. Тъжна работа.
– Според Вас, как се променяше през годините вкусът на съвременния
български читател?
– В процес на постоянно окуражаване да сравнява написаното от съвременните
български писатели с написаното от останалите съвременни писатели по света.
– В “Островът” написахте: “А и книгите за деца ги четат възрастните, за да
спрат времето”. Вие опитвали ли сте да изведете времето от себе
си?
– Всяко писане е опит за бягство от протичащото време и за братство с
неподвижното време.
Въпросите зададе Димка
Кабаиванова
От книгата
„Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш,
когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без
него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все
едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой
ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди
него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките
мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може
да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш
въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през
прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие,
за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм
трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции
за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”
„…знае, че тази жена не търси него и никога не го е търсила; не е търсила
спомена за него, защото никога не е бил с нея и никога не се е случвал в живота
й; и никой никого не е напускал, както и никога не са били в онези стаи в
Амстердам или в Маракеш; и не са били никъде заедно, и никога не ще бъдат,
защото любовта не иска доказателства, защото любовта е само пространство за
преминаване без възможност да запомниш пейзажа, без възможност да го опишеш: без
нелепо очакване за бъдеще.
Тя не съществува. Той не съществува. Все още”.
Източник: http://nikak.bg/?p=8353
