Мишо започва сам да рисува карикатури и да пише вицове, които публикува в
двата вестника на училището – „Овча мисъл“ и „Кравешки размишления“. От тях до
редакцията на „Стършел“ го делят няколко години, в които след травма се разделя
завинаги с футбола, следва журналистика и се посвещава на професионалното
писане.
аз съм певец на българския къмпинг… който изчезва, затова ще се превърна в
певец на българския all inclusivе“, усмихва се над чашата си с бира Михаил
Вешим. Поводът за срещата е току-що е излязлата му книга „Руският съсед”.
„След „Английският съсед“, естествено, идва
руският, защото англичаните си отидоха, дойдоха руснаците. Пак в едно село,
което се казва вече Ново Плодородно, идва един руснак, който търси да си купи
къща. Поне селяните така си мислят, а той иска цялото село, което мечтае
да управлява с твърда ръка и мягкий
знак
Мишо разкрива само толкова от творбата си и
елегантно отскача от темата пак с усмивка. Изреченията си най-често довършва със
смях дори когато става дума за сериозни неща. И това е нещо като негова запазена
марка, защото от малък винаги е правил смешки в училище и са го отпращали в
коридора, за да не пречи на останалите. От детството си пази още и спомена за
режисьорите, често идвали при баща му- писателя Георги Мишев, за дълги
творчески разговори. Спомня си и драматичните панчаревски мачове с местните
хлапета, разходките с лодка и риболова в езерото, както и мъчителните усилия на
учителя по музика, който искал на всяка цена да го научи да свири на някакъв
музикален инструмент. Резултатът – най-накрая му връчил да носи тъпана, а друго
дете давало ритъма. Не така обаче завършили усилията на неговия баща, който се
стремял да оправи краснописа му, като определял кои вицове от вестник „Стършел“
да преписва. „Там на последната страница ми ограждаше вицовете. Чудех се защо?
Смешни ли са? Започнах да проявявам вкус към едните и другите, исках да ми се
обясни къде е смешката. После преминавах към карикатурите. Най-накрая към
текстовете.“ Не след дълго Мишо започва сам да рисува карикатури и да пише
вицове, които публикува в двата вестника на училището – „Овча мисъл“ и „Кравешки
размишления“. От тях до редакцията на „Стършел“ го делят няколко години, в които
след травма се разделя завинаги с футбола, следва журналистика и се посвещава на
професионалното писане.
В началото работи в отдел „Писма на читателите“
на вестника, после публикува фейлетони, а днес е негов главен редактор. С първия
хонорар черпи близките си колеги от университета в престижната и скъпа тогава
сладкарница „Пролет“ и му остават пари за още няколко купона. А те по това време
са чести, до ранни зори и редовно завършващи с оплаквания от съседите. „У
нас
Мони Паси вършеше големите
„злини“
Като си тръгнеше към 2-3 часа, натискаше всички
звънци, а после съседите мен ме гледаха кисело. Компанията ни беше разнородна –
математици, физици… Намирахме се на къмпинги. Много ограничения имаше тогава,
а тези забрани ни сплотяваха. Разправяхме си вицове, слушахме забранена музика и
такава, която не можеш лесно да намериш.“ Най-често споровете са коя от групите
е по-велика – „Ролинг Стоунс“ или „Юрая Хийп“. Разбира се, консенсус никога не
се постига, но за проверката дали ще стане земетресение, ако всички, намиращи се
в семейния апартамент, скочат от най-високите му места – единомислието е пълно.
Резултатът – паднал таван на съседите отдолу, а по-късно случката е описана в
една от най-свежите и леко носталгични книги на Вешим – „Старите хипари“. И ако
в тази книга повечето неща са автобиографични, то „Английският съсед“ и
„Нашингтон“ са създадени от живота, „защото той пише романите, а писателят само
го улавя с клавишите“.
И двата са поставени и на сцена от любителска
театрална трупа пред препълнена зала в град Съединение. По идея на кмета и
местното настоятелство след представлението има и втора част – зад кулисите. Там
задължително се опитва консумативният реквизит, описан в романите – домашна
баница и печено агне. Поставя се въпросът дали театралите от малкия град ще
играят един ден и „Руският съсед“, защото там през цялото време се пие водка
марка „Иванушка Дурачок“, която съществува само в авторовата фантазия. А тя е
богата и неуморно свежа. Напук на намръщеното време, в което живеем, Мишо Вешим
запазва хумора си и не познава депресията. Когато понякога е за малко тъжен,
предпочита да се срещне с истински приятели – такива, с които можеш както във
времето преди Фейсбук да изпиеш по една малка ракия и да си поговориш. А ако
никой от познатите му не е наоколо, препрочита отново и отново „Приключенията на
храбрия войник Швейк“. „Знаеш ли колко е готино, ако може човек да приема
книгите като разговор с интересни хора. Все едно съм прекарал една вечер с
Хашек, като прочета „Швейк“ или Бохомил Храбъл. Усещането е все едно съм бил с
много хубав човек, който ми е разказал една история, и забравям за всичките си
други гайлета.“ А и той като всички нас си ги има, но успява да ги погледне от
слънчевата, по-усмихната страна.
(в. Преса, печатно издание,
брой 140 (491) от
24 май 2013)
Повече за книгата, както и от къде да я закупите може да видите тук:
http://ciela.bg/books/book/ruskiiat-ssed/1672
