ЕДИН ЮРИСТ ПО СЛЕДИТЕ НА КОКАИНА
Йени Леонар
В. „Свенска Дагбладет”, Швеция
Не е мечтаел да стане писател. Но е изпитвал потребност да разкаже за онова, с което се е сблъсквал в съдебната зала. Уморен от изобилието на трупове в шведските криминални романи, дебютантът Лапидус избира друга изходна точка – тази на самите престъпници. При него полицията „блести” с отсъствието си.
Срещаме се по обед в ресторантче на хвърлей камък от „Стюреплан”. Йенс Лапидус работи наблизо като помощник юрист в една от най-големите адвокатски кантори в Швеция, специализирана в юридическите проблеми на бизнеса – „Манхеймер Свартлинг”. Когато преди няколко седмици нашият вестник писа във връзка с излизането на неговия дебютен роман „Лесни пари” за това, как кокаинът се разпростира от горните слоеве на обществото към предградията в съпровод на луксозни автомобили, костюми „Армани”, как младежи се отъркват от блясъка на „Стюреплан”, твърде далеч от калта на тяхното невзрачно и бедно детство и как през границите между много страни преминава все по-евтиния приток на дрога, аз се запитах с мисъл за героите на Лапидус: „Но дали въпреки всичко те са успели да пласират последната си и най-тлъста доставка?”
Йенс Лапидус съзнателно балансира на ръба между художествена измислица и истина. Историята, за която разказва, се разгръща в Стокхолм, в един свят на престъпност, югомафия, затвори, криминална „чест”, фитнеси, моторизирани банди, чилийски наркодилъри, богатско безгрижие в скъпи имения, шмъркащи кокаин гъзари и всякакви декласирани типове, понесени в светския водовъртеж около „Стюреплан”.
Тласкани от омраза, ненавист, гняв, загдето стават възрастни, срещу обществото, защото нямат парите, които притежават и трупат други, срещу самите себе си, главните персонажи в книгата търсят бързи и силни изживявания, бързи и лесно спечелени пари. В романа се цитират обстойно съдебни решения и протокол, полицейски докладни и вестникарски статии, които будят у читателя асоциации с автентични събития и лица.
Когато обаче привършваме с ордьовъра и със салатата „Цезар”, Йенс Лапидус споделя, че е измислил всичко това.
– Съществуването ми е обвързано с юридическа проблематика и документи, владея техния език. Когато работех в районния съд узнах и как изглеждат затворите отвътре, натрупах сведения относно пласирането на наркотици и то съвсем подробни дотам как се претегля, пакетира и продава тази стока.
– Но някои имена все пак? Нали не е случайно, че адвокатът на Мрадо се казва…?
Доволен, той признава, че такива подробности не липсват, един вид намигване към внимателния и информиран читател.
Стремял се е да придаде достоверност на своя разказ и би бил удовлетворен, ако читателят забрави, че е му е дал художествено произведение. Именно с тази цел го е наситил с много истински лица и факти, вписани в напълно реалистична среда.
– Старал съм се обаче да не включвам истинските персонажи в действието, в книгата ми нито един от тях не извършва нещо незаконно.
Надява се, че и министърът на културата, чието име се мярка тук-там в книгата, няма да му се разсърди…
Сюжетната схема в суров вид изготвил за година и половина. Работел вечер и нощем. Джобовете му били пълни с листчета, върху които записвал внезапно хрумналите му идеи, детайли и лица.
Отначало не си представял, че ще създаде „роман”.
Изпитвал обаче необходимостта да пресъздаде индивидуалности и съдби, на които се натъквал, когато работел в съда в Солентуна, да опише един свят на брутална престъпност и то с език, отдалечен от шведския на администрацията и документите.
Записал се в курс по творческо писане на криминални романи и започнал да експериментира с различни езици и стилове. Но създаването на тъй обемисто произведение изисквало също постоянство и търпение, много и задълбочени проучвания, работа с юридически текстове, вестникарски материали, книги за пране на пари, за живота на шведския елит. Прекарал безчет часове в интернет, преработвал романа си много пъти, посещавал и местата, които се споменават в него (без остров Ман, за който получил информация от тамошната туристическа агенция). Чел много, за да може да опише с подробности и компетентно транзакциите и прането на пари, извършвано на най-високо равнище. Написал книгата преди да започне да работи в сферата на бизнес-юриспруденцията.
– Но без съмнение моите познания в областта на правото ми бяха от полза. Има обаче и много, което съм измислил, опитвайки се да си представя как аз например бих постъпвал на тяхно място, за да „изпера” крупни суми. Мрежата, с която организираната престъпност, е оплела гардеробите в заведенията, е плод на въображението ми. Що се отнася до „Стюреплан”, познавам го изцяло, бил съм във всички заведения, които фигурират в моята книга. Не е трудно да се надникне в този свят. Наистина е изумително как т. нар. „баровска култура” се шири и копира повсеместно. В тузарската част на Стокхолм винаги е имало баровци, но многобройните им копия и имитатори са нещо ново, нещо, което се приема от обществото. ЮВ в книгата е попресилен вариант на такъв имитатор.
Йенс Лапидус чете много криминална литература и не прикрива учудването си, че произведенията на шведските автори в този жанр си приличат толкова много.
– Немалко от тях са с високо качество, но жанрът е дотегливо еднообразен.
Повече му допада американският нахакан стил. Споменава имената на писатели като Денис Лъхейн, Джеймс Елрой, но също и това на Юнас Хасен Кемири и шведските рапъри.
Тримата главни герои в неговото произведение – шведът ЮВ, чилиецът Хорхе и сърбинът Мрадо, са израснали съответно в Робертсфорш, Солентуна и Сьодертелье. Езикът, на който говорят, има свои ясно изразени специфични особености.
– Откроих ги целенасочено, стремежът ми бе да вникна в начина им на говорене и да покажа как се променя.
А когато пътищата на тримата се пресичат все по-често, езикът им също отразява това, особено този на ЮВ. Първата версия на романа е била значително по-сурова, но Лапидус я посмекчава впоследствие от страх да не накърни правдивостта на разказа и да не отблъсне читателя. Преди да отнесе ръкописа си в издателството, неговият баща – бивш журналист, майка му – социален работник и доста приятели го прочели и коментирали. Колкото и стереотипни да изглеждат тримата герои, обрисуването им е сходно с пазенето на деликатно равновесие. Придал им е и известни черти на мислещи същества, независимо че характеризирането им като психопати преобладава, поднесена чрез техните действия.
– Не исках да морализирам. Те водят живот според предпоставките за него. Скицирал съм произхода и миналото им, но без да се увличам в изтъкване на „грешките на обществото”. Това, както и описанията на любовните сцени, е особено трудно. Затова и не се задълбочавам особено в тях.
