Интервю с Фабрис Лардро

Фабрис Лардро е роден през 1965 г. в Париж. Автор е на пет романа, сред които “Някой се разхожда там, горе”, 2000, удостоен с литературната награда Морван и “Обикновено бягство”, 1997. Сътрудничи на списанията “Трансфюж” и “Ла Монтан&Алпинизъм”. Дълго време е бил сътрудник на списание “Ателие дьо роман” и е водил хроника в предаването “Между редовете” на Радио Франс Ентернасионал. Фредерик Бегбеде писа за Фабрис Лардро в сп. Гала, че е измислил “литературната фантастика.”


Как се роди идеята да напишете романа  “Безвремие”?

Идеята се роди на два етапа: един съзнателен и един несъзнателен етап. Първият етап е несъзнателният. Много ми беше харесал филма “Завръщане в бъдещето”, винаги ме е вълнувал феномена време и възможността да се пътува във времето и по този начин да се променя хода на историята. В “Завръщане в бъдещето”, който бях гледал на видео, ми допадаше идеята, че когато героят се връща в миналото той би могъл, макар и да не го прави, но аз го направих, да се възползва от своите познания за миналото. В “Завръщане в бъдещето” става дума за историята на музиката и рока и това се е запечатало трайно в съзнанието ми. После дойде страстта към научната фантастика и книгите на Уелс. В един момент ми хрумна да преплета научната фантастика, която се смята за масова литература и по-елитарната литература в лицето на Джойс. Аз започнах наистина да чета на 20 години, открих по-късно литературата, самоук съм, тоест нямам филологическо образование и вероятно изпитвах известен комплекс в това отношение, който обаче никога не ми е пречел да пиша, но все пак си беше комплекс. Моето културно минало е доста по-популярно. Донякъде в “Безвремие” идеята беше да обединя два свята и да си послужа с машината на времето, за да разклатя универсалния литературен пантеон. Когато говоря за пантеон, аз исках едновременно да отдам почит и да се отнеса зле с писателите, които въплъщаваха великата литература: например, Джойс. Когато ми хрумна идеята да напиша “Безвремие” все още не бях чел “Одисей”. Познавах малко Джойс, бях чел “Дъблинчаните”, но не и “Одисей”. Прочетох го бързо, успоредно с биографията на Джойс, това изцяло промени представата ми за творчество и за литература, това наистина ме освободи, защото дори и фигурата на Джойс да бе централна в съзнанието ми, именно прочитът на “Одисей” ме освободи и ми помогна да напиша романа.

Трябва ли в такъв случай да възприемаме “Безвремие” като научно-фантастичен роман? 

Не, макар и да се прекланям пред научната фантастика и да използвам някои от нейните похвати, но в случая тя само отприщи една голяма повествователна свобода, която ми позволяваше да се разхождам във времето и да си служа с познанията си за времето, за да създам героя си.

Търсехте ли провокация?

Да, разбира се, когато казах пантеон на литературата, и такава уважавана фигура като Джойс, ми се искаше, може би, за да преодолея комплексите си, да се отнеса зле с Джойс, защото дори и да се прекланям пред творчеството му, не представям самия герой в много благоприятна светлина. Същото правя и със Селин, който и без мен достатъчно е бил оплюван, макар и да е бил уважаван като творец, са го критикували в човешки план. При Бекет нещата са малко по-смекчени, но става дума почти за същия процес. Искаше ми се също да покажа разминаването, което често съществува между гениалното творчество и вулгарността на твореца. Авторът е обикновено човешко същество. Често представят Бекет като аскет, с изпитото му лице, с мълчанието му. Но когато човек прочете биографията му, научава, че и той е имал доста богат интимен живот, че си е падал по чашката, че е бил бонвиван. Аз не искам непременно да критикувам тези хора, а да покажа, че писателят е човешко същество, което не е абстрактно. Сам по себе си той също може да бъде персонаж, а не само да създава персонажи. Моето желание беше да направя от тези писатели литературни персонажи. Така се запитах, какво би станало с Джойс, ако той бъде отклонен от литературата? Не му отреждам много щастлива съдба в романа си. Селин е бил тежко ранен по време на войната и е можел да умре. Бекет обаче успява да отмъсти на героя ми, защото неговите машинации изобщо не му пречат, напротив те засилват творческите му способности когато прочита предварително собствените си творби. И така, допадаше ми тази идея, зашото дава много възможности от наративна гледна точка, но също така позволява да си зададем много въпроси.

Защо избрахте точно тези трима автори? Защото ви харесват или виждате някаква връзка помежду им?

Да, разбира се, че ги харесвам. “Одисей” наистина промени представата ми за литература и освободи нещо в мен. Според мен съществува връзка между тримата. Бекет е бил секретар на Джойс, голям негов почитател, макар и после творчеството му да се насочва повече към скицата, отколкото към барока. Бекет харесвал Селин. Тримата предлагат три различни пътя в литературата, изследвайки по невероятен начин езика, но не по безплоден начин, а с цел да кажат неща за света. Тримата са сред великите писатели на 20 в. В рамките на тридесет години тези автори преобръщат литературата. Освен емоционалната ми връзка с тях, мисля, че те образуват нещо като историческа мрежа. Чел съм статия, в която Бекет разказва за възхищението си от Селин, най-вече ранния Селин. Когато формата на романа се срещне с любопитството към света  мисля, че това е най-доброто съчетание.

Необходимо е било да направите серизони проучвания за тези автори, не само да прочетете книгите им, биографиите им, но вероятно е трябвало и да поживеете известно време в Дъблин?

Имах стипендия по прогама “Стендал” към Министерство на външните работи на Република Франция и така се озовах за един месец в Дъблин. Случайността избра да живея в къща, която се намираше през две къщи от тази, в която Джойс е отседнал няколко нощи. Това още повече ме доближи до Джойс. Освен това изчетох много неща: исторически книги за епохата, в която разполагах моята история, няколко биографии. Подготовката за написването на “Безвремие” преобърна представата ми за литература. Книгата е за мен  билдунгсроман във всичките значения на думата. Изчетох също така биографиите на Гастон Галимар, на Валери Ларбо, всичко което подхранваше историческата и хронологическа основа на книгата. Исках да тръгна от историческата истина, за да мога да си позволя свободата да я разтегля в посоката, в която исках да тръгна.

Не мислите ли,  че книгата ви е доста елититарна, трудно достъпна за непосветени читатели?

Възможно е, но в същото време, мисля, е романът е многопластов. Може да се чете като смешен приключенски роман, пътуване във времето, но и една банална история на човек, който се опитва да преправи живота си в миналото, с всичките времеви препятствия, които произтичат от това. Разбира се, има такива литературни намеци, които само хора с богата литературна култура могат да разберат. В даден момент намеквам за самоубийството на Вирджиния Улф която се удавя, като слага камъни в джобовете си и се хвърля в реката, не помня вече за кой герой в романа го казвам, без да споменавам името на Вирджиния Улф. В този случай само добър познавач на живота и творчеството й може да схване намека. Наистина, романът е малко като матрьошка, някои хора ще останат на нивото на първата матрьошка, други ще разберат всичко, всички намеси, пластове, затова когато споменавам авторите слагам кратка бележка за тях. По този начин, дори и читателите, които не познават тези автори могат да разберат книгата. Освен това, така може да се породи у тях желание да научат нещо повече за тези автори и в този смисъл книгата има почти педагогическо измерение.

Освен тези велики писатели, има и една друга велика личност, която се появява в романа ти: това е Айнщайн. Очевидно си изчел доста и за него?

Да, доколкото можех да разбера. Не съм физик по образование, но двойнствеността винаги ме е интересувала, клонирането. Затова героят ми трябваше да бъде физик, за да може да изобрети средство за пътуване във времето. Естествено името му, Айнщин, е анаграма на това на известния физик, прочетох доста неща за живота на Айнщайн и доколкото можех да разбера, за трудовете му, теорията за относителността, понятията за пространство и време, за относителността на времето, ме очароваха и това ми се струва достойно за роман. Живеем в един все по-научен свят, технологиите все повече са незименна част от всекидневието ни. Мисля, че литературата само ще спечели и тя печели чрез научната фантастика и смесените жанрове около нея. Това е нещо, което Уелбек прави в “Елементарните частици”. Романът може да почерпи много неща от науката в най-общ смисъл, като нов начин на писане научният език може да вдъхнови и обогати писателите.

Интервюто взе: Рени Йотов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *