Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Жестокост в наш стил

Жестокост в наш стил

Автор: Араминта Хол

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Издава DejaBook : Издава Dejabook

Преводач: Надя Баева

Превод от:английски

Дата на издаване:Август 2018

ISBN:978-954-28-2630-9

Страници:304

Корична цена:15.9 лв.


Любовта е най-нежната и най-жестоката емоция.

Един от най-добрите трилъри, които съм чела от години – впечатли ме от грабващото начало до наелектризиращия край.

Джилиан Флин

 

Майк и Верити имат своя специална игра.

Копнежът.

Играта включва съблазняване на мъже и появата на Майк в точния момент, за да спаси своето момиче. След което се отдават на неистовото си желание, възбудени от тръпката и агресията. Те играят своя Копнеж пак и пак, двама души, които са се открили един друг в света.

Майк е имал тежко детство, но появата на Верити му дава сила да го преодолее. Сега той прави всичко заради нея – има перфектната работа, готви се да купи къщата, за която и двамата мечтаят. Знае, че ще бъдат щастливи заедно.

Завинаги.

Ала тя вече не вдига телефона и не връща имейли... а скоро става ясно, че е напът да се омъжи за друг. И Майк вече е наясно, че залозите в тяхната толкова специална игра са се вдигнали.

Започнал е нов Копнеж.

Сега вече някой трябва да умре.

Смайващ и обсебващ трилър, Жестокост в наш стил изследва границите между истината и лъжата, между любовта и притежанието, между живота и смъртта.

ЖЕСТОКОСТ В НАШ СТИЛ

I

Правилата на „Копнеж“ бяха прости. С Ви отивахме в предварително избран нощен клуб, отдалечен от жилището ни. Пътувахме заедно дотам, но влизахме поотделно. Отивахме на бара и заставахме достатъчно отдалечени един от друг, за да изглежда, че не сме заедно, но и достатъчно близо, че винаги да я държа в полезрението си. После чакахме. Никога не отнемаше много време, а и как иначе, когато Ви беше толкова бляскава? Някой нещастник я приближаваше и предлагаше да я почерпи питие или я канеше да танцуват. Тя подхващаше лек флирт. Аз бях в готовност, очите ми не се отделяха от нея, тялото ми бе напрегнато, за да се устреми в нужния момент. Имахме си сигнал: щом тя вдигне ръка и подръпне сребърния орел, който винаги носи на синджирче на врата си, аз трябва да се включа. В онези сумрачни и пулсиращи помещения се провирах през множеството, дръпвах никаквеца, който точеше лиги по нея, и го питах как си позволява да говори с приятелката ми. И тъй като съм подходящо сложен като височина и ширина, защото на Ви ѝ харесва да вдигам щанги и да започвам деня си с крос, въпросният тип неизбежно се оттегляше, вдигнал отбранително длани пред уплашеното си лице. Понякога не можехме да изтърпим и започвахме да се целуваме или отивахме в тоалетната и се чукахме в някоя кабинка, а Ви не се сдържаше, тъй че всеки можеше да я чуе. Друг път го правехме у дома. Във всеки от случаите целувките ни имаха вкус на „Съдърн къмфърт“, любимото питие на Ви.

Ви беше тази, която кръсти играта ни в една от онези тъмни ледени вечери, когато дъждът изглежда като мазни струи по прозорците. Ви носеше черна тениска, която бе като кадифе на допир. Плъзгаше се по заоблените ѝ гърди и знаех, че не носи сутиен. Тялото ми реагира на нея, както го правеше винаги. Тя се разсмя, когато се изправих и поставих дланта ѝ върху пламналия си гръден кош.

– До това се свежда всичко, което правим, Майки. До един сме такива. Копнеем за нещо.

Вярно ще е да се каже, че „Копнеж“ винаги е принадлежал на Ви.

Част от мен не иска да предаде всичко това на хартия, но адвокатът ми каза, че трябва да го направя, защото искал да има ясна представа за ситуацията. Твърди, че не може добре да се ориентира в разказа ми. Също така смята, че ще ми е полезно, щял съм да разбера по-добре как стоят нещата. Според мен той е идиот. Но и бездруго няма какво да върша по цял ден, докато седя в противната килия само с Дебелия Тери за компания – мъж, чийто врат е по-дебел от бедрата на повечето хора – и го слушам как мастурбира пред снимки на знаменитости, които не познавам.

– Още ли ти е заключена устата? Не съм достоен събеседник за теб, така ли? – казва ми в повечето сутрини, докато лежа мълчалив на нара си. Не му отговарям, но той не отива по-далеч, защото тук, вътре, ако си убил някого, неизменно си спечелваш неохотен респект.

Трудно ми е да повярвам, че няма и година, откакто се върнах от Америка. Имам чувството, че е минал цял един живот, два дори. Но е факт, че се прибрах у дома в края на май, а сега, когато седя и пиша в тясната мрачна килия, е декември. Декември може да е топъл и приятен, но този е студен и еднообразен, нижат се все сиви дни и мъглата изобщо не се вдига. Във вестниците пише, че смог е обвил Лондон, сякаш милион викториански души са надвиснали над Темза. Но много добре знаем, че в действителност са трилион миниатюрни химически частици, които замърсяват въздуха и телата ни, карат самата ни същност да мутира и да се променя.

Мисля, че Америка постави началото на бъркотията. С Ви не ни бе писано да се разделяме, само че ни съблазни перспективата за пари и възможността да забързаме времето. Помня, че тя ме насърчаваше да замина; казваше, че ще са ми нужни пет години да спечеля тези пари в Лондон, а в Ню Йорк щях да го направя за две. Права беше, разбира се, но сега не съм сигурен, че парите си струваха. Имам чувството, че изгубихме нещо от нас самите през тези години. Сякаш се бяхме разтегнали от усилието до степен да изтънеем и да престанем да бъдем реални.

Но къщата ни е реална и може би тъкмо там е работата. Завива ми се свят от това уравнение: две години в ада са еквивалентни на къща в Клапам с четири спални. Казано така, звучи като виц. Звучи, сякаш никой човек с ума си не би си продал душата на тази цена. Но съществуването на къщата потвърждава факта. Тя ще ни чака, без да ни съди. Нея ще я има.

Наех съгледвач за недвижими имоти, когато вече знаех, че се връщам. Представях си я как обхожда лондонските улици с пистолет в ръка и души потайно за къщи, преметнала вече няколко през рамо, а от раните им капе кръв. Тя ме затрупваше със снимки и подробности и седнал на бюрото си в Ню Йорк, ги разглеждах, докато образите се размажеха пред очите ми. Установих, че мен лично не ме е грижа какво ще купя, но бях много конкретен в изискванията си, тъй като знаех какво би искала Ви. Внимавах за квартала и за изложението. Помнех, че градината трябва да гледа на югоизток, и настоявах къщата да е с врата в центъра на фасадата и прозорци от двете страни, защото според Ви такива сгради изглеждаха по-приветливи. Има стаи от двете страни на коридора, стаи, които като дете дори не бях знаел, че съществуват, но Ви ме осведоми, че си имали конкретни названия: гостна и библиотека. Само че книжните ми рафтове още стоят празни, а гости не възнамерявам да каня. Трапезарията с кухненски бокс, както агентите по недвижими имоти обичат да наричат всяко голямо помещение, съдържащо оборудване за готвене, заема задната част на къщата по цялата ѝ дължина. Предишните собственици са придали около метър и осемдесет към къщата по посока на градината и са остъклили пространството, а двойните плъзгащи врати се отварят с лекота, с каквато движиш ръката си във вода.

Настилката с йоркширски камък и подово отопление в това помещение преминава и в градината, така че когато вратите са отворени, излизаш навън, без да усетиш промяна в текстурата под краката си.

– Сливане с природата – заяви Тоби, агентът по недвижими имоти, така самодоволно, че ръцете ме засърбяха да го фрасна. – Практически са присъединили цялата градинска площ към къщата – добави безсмислено, като посочи издълбаните в земята огнище и вана, вграденото барбекю, изработения с вкус шадраван. Късмет имаше, че вече си представях как Ви се любува на всички тези детайли, иначе на мига бих си тръгнал от къщата.

А това би било жалко, тъй като вторият етаж ми е любимото място. Направих преразпределение, като обединих всички задни стаи и се получи онова, което Тоби без съмнение би нарекъл „основния апартамент“, но си е чисто и просто една голяма спалня с присъединена гардеробна и луксозна баня. Избрах скъпи материали: коприни и кадифета, мрамори и кремък, най-приятния за допир от всичко. Имам тежки завеси на прозорците и хитроумно осветление – приглушено и чувствено или ярко и живо на точните места.

В предната част на къщата са разположени още две малки спални, а в подпокривното пространство има спалня с баня и излаз към тераса, гледаща към двора. Фантастично за гости, както отбеляза Тоби.

Също така положих особени грижи за мебелировката. Струва ми се, че бихте я определили като изискан микс от модерно и антики. Модерно за всички практични неща като кухня, бани, аудиосистеми, осветление и други подобни. Антики за всички емблематични елементи. Станах малко нещо като експерт да претърсвам магазини и да звуча, все едно знам за какво говоря. Освен това открих едно поле в Съсекс, което се трансформира в гигантски пазар за старинни предмети четири или пет пъти годишно. Хора от Източна Европа пристигат с огромни камиони, пълни с вещи от миналото им, и се присмиват на всички нас, задето сме готови да се разделим със стотици лири за неща, които биха били изгорени в техните държави. По подразбиране е ясно, че се пазарите с тях, но често не си правя труда, често бивам поглъщан от експонатите. Защото има нещо невероятно в това да прекараш ръка по облегалката на кресло, да усетиш издатини и хлътнатини и да осъзнаеш, че твоята е само една от многото ръце, които трябва да са вършили същото.

Последния път купих скрин и като се прибрах у дома и го отворих, видях безброй телефонни номера, изписани с молив на вратата отвътре. „Марта 03201“, „Коси 98231“ и така нататък, и така нататък. Почувствах всичко това като история без начало, среда и край. Създаде ми впечатление за бележки, водени от частен детектив при разследване, или дори за следи в случай на убийство. Бях си представял как ще отстраня горния пласт и ще го боядисам в тъмносиво, но след като открих номерата, оставих го точно както си беше, с лющещата се зелена боя и чекмедже, което заяжда, като се опиташ да го отвориш. Развих привързаност към неопределеността на номерата. Допада ми мисълта, че никой от нас никога няма да разбере какво точно се е случило с тези жени или с човека, записал телефоните им. Но не съм сигурен как Ви ще възприеме скрина. Вероятно ще иска да заличи написаното.

Цветовете на всички стени принадлежат на Ви. Наситено синьо и други тъмни цветове, на места дори черно, за което интериорната дизайнерка ме увери, че вече не се смятало за депресиращо. Насърчи ме да се спра на лъскаво черно за външните страни на шкафовете в гардеробната стая, а за вътрешността избрахме аленочервено. Обясни ми, че комбинацията била наистина разкошна, но не съм съвсем сигурен, че беше права, защото всичко, което виждам, щом вляза, е кожена тъкан и засъхнала кръв.

Едва ли не първата поща, която получих, след като се нанесох, беше покана за сватбата на Ви. Пристигна в кремав плик и тежеше върху дланта ми, а още не така привичният ми нов адрес беше калиграфиран с качествено мастило. Същата артистична ръка беше отбелязала името ми в горния край на поканата, която беше от мека и плътна хартия, а буквите върху нея бяха черни и релефни. Останах взрян в името си задълго, толкова дълго, че успявах да си представя ръката, държала писалката, и да съзра деликатните криви, които беше използвала. Част от буквата „и“ беше размазана, но иначе беше самото съвършенство. Занесох поканата в салона и я поставих върху рамката на камината под позлатеното огледало и зад високите сребърни свещници. Забелязах, че пръстите ми трепереха леко, и знаех, че кожата ми е по-гореща, отколкото се полагаше за деня. Задържах дланта си върху хладния мрамор и се концентрирах върху сложните волути, придържащи съвършено плоския плот. Те ми напомниха, че чистият и безупречен мрамор е един от най-желаните материали, познати на човечеството, но също така най-труден за намиране. Ако е лесно, вероятно не си струва да бъде намерено, заяви ми веднъж Ви, и това ме накара да се усмихна, застанал в салона си с длан, опряна в мрамора.

Знаех какво правеше тя; всичко беше наред.

Бях пратил имейл на Ви от Ню Йорк, за да я уведомя, че се връщам у дома. Именно тогава тя отговори, за да обяви, че ще се омъжва. Това беше първата форма на кореспонденция между нас от Коледа и новината ме разтърси жестоко. Бях спрял да се мъча да се свържа с нея през февруари и ѝ пратих имейла в края на април, което значеше, че е имала два месеца да срещне някого и да приеме предложението му за брак. Знам, че ще се изненадаш – беше написала,  –но също така си мисля, че мълчанието ти през последните месеци означава как също като мен си приел, че нещата между нас са приключили, и искаш да продължиш напред. Кой знае, може и вече да си го направил! Наясно съм, че решението ми изглежда прибързано, но също така знам, че постъпвам правилно. Чувствам, че ти дължа извинение за начина, по който реагирах на случилото се на Коледа. Може би просто ти си осъзнал преди мен, че между нас е свършено, и аз не биваше да се държа така, просто трябваше да седна и да разговарям разумно с теб. Надявам се, че ще се радваш за щастието ми, и също така разчитам, че ще успеем да бъдем приятели. Ти беше и си много важен за мен и не мога да понеса мисълта да не присъстваш в живота ми.

В продължение на няколко дни се чувствах просто вцепенен, все едно до мен се беше взривила бомба и беше разчленила тялото ми. Но бързо осъзнах колко прозаична беше подобна реакция. Освен цялата обич, която Ви очевидно все още изпитваше към мен, тя даваше вид да се намира под впечатлението, че аз съм искал връзката да приключи. Вятърничавият тон беше толкова далечен от този на Ви, която познавах, че за момент се почудих да не е била отвлечена и някой друг да пише имейлите ѝ. Далеч по-правдоподобното обяснение беше, че Ви не е на себе си или е възприела този дух, за да ми прати скрито съобщение. Съществуваха две актуални обяснения: или беше изгубила ума си заради стреса, който ѝ причиних по Коледа, и се беше хвърлила в обятията на първия нещастник, или искаше да си платя за стореното. Засега второто изглеждаше по-вероятно; все пак ставаше дума за Ви и тя имаше нужда да се превърна в свидетел на собственото си разкаяние. Все едно редовете на имейла ѝ се бяха разпаднали и зад тях прозираха истинските ѝ думи. Това беше игра, нашата любима игра. Беше очевидно, че подхващаме нов и по-комплициран вариант на „Копнеж“.

 

Оставих да изтекат няколко дни, преди да отговоря на имейла на Ви, и като го направих, подбрах грижливо думите си. Възприех лековатия ѝ тон и заявих, че съм изключително радостен за нея и разбира се, ще продължим да бъдем приятели. Освен това я уверих, че ще се свържа с нея да ѝ съобщя адреса си, щом се върна в Лондон, но след като поканата се приземи на изтривалката ми, разбрах, че няма нужда да си правя труда. Случилото се значеше, че е звъннала на Илейн, а това само по себе си имаше своя смисъл. Също така подсказваше, че вероятно вече не е толкова ядосана, колкото беше. Бързо прозрях същността на тази покана: първата крачка от сложно извинение, танц, който умеехме само ние с Ви. Дори почувствах съжаление към Ангъс Меткаф, каквото, както се оказа от нелепата покана, бе името му.

 

Господин и госпожа Колин Уолтън

ще се радват на удоволствието от вашата компания

при сключването на брака на дъщеря им

Верити

и господин Ангъс Меткаф

в параклиса „Стийпъл“ в Съсекс

в събота, 14-и септември,

в 15 часа

и после на приема в Стийпъл Хаус

Понякога се будя с поканата, лежаща до мен в леглото, не че някога успявам да си спомня да съм я вземал със себе си. Веднъж лежеше под бузата ми и като я отделих от себе си, усещах резките, които беше оставила. Щом се погледнах в огледалото, успях да различа буквите върху кожата си.

Изчаках няколко дни и пратих кратка бележка на майката на Ви, в която отговарях, че ще бъда възхитен да присъствам. Не че тя щеше да сподели моя възторг, както ми беше известно.

През годините съм прекарал доста време с Колин и Сузи и е имало моменти, когато съм си представял, че ще започнат да гледат на мен почти като на син. Понякога на Коледите беше трудно да се отърся от усещането, че с Ви сме брат и сестра, седнали заедно с родителите ни около скелета на пуйката.

– От нас се получава интересна двойка – отбеляза веднъж Ви. – Ти си без родители, а аз без братя и сестри. Съществуват толкова малко като нас. Трябва да се държим здраво, та да попречим на другия да се откъсне надалеч.

Което мен ме устройваше. Не обичах нищо повече от това да обгърна тъничката талия на Ви и да я придърпам към себе си в леглото ни, да усетя как дупето ѝ пасва срещу слабините ми като парченце от пъзел, как краката ни отразяват тези на другия в съвършен контур, а нейната глава е наместена удобно под брадичката ми.

Понякога си мисля, че харесвах най-много Ви, като спеше. Като я усетех да натежава в ръцете ми и дъхът ѝ станеше равномерен и бавен, отварях уста, та челюстта ми да може да се движи по главата ѝ и да усещам издутините по черепа ѝ. Имах чувството, че не би било трудно да достигна отвъд костта, да проникна в пихтиестата смес, в сивата усукана маса, представляваща мозъка ѝ. Да усетя движещите се електрическите потоци, които я поддържаха жива и в съзнание. Често изпитвах ревност към тях и се чудех каква ли информация съдържат. Бих искал да ги обвия около себе си, та тя да сънува само мен, да я запълвам така, както тя запълваше мен.

Чудя се дали на Ви се е налагало да се кара с майка си, за да бъда поканен, или Сузи е сметнала, че ще ми дойде добре да видя дъщеря ѝ щастливо омъжена за друг. Питам се дали е планирала по време на церемонията да погледне към мен и да се усмихне.

Но в ретроспекция Сузи винаги е била глупава жена, все се преструваше, че има желание да е различна, когато в действителност искаше да е същата като хората, заобикаляли я през целия ѝ живот. Беше редно да го осъзная по-рано, всъщност още щом чух името ѝ.

– Аз съм Сузън – каза ми на първата ни среща,  – но ми казвай Сузи. – Не беше чак толкова зле, докато не установих, че го изписва по нестандартния начин. Не бива да се доверяваме на хора, жадуващи да са различни от това, което са.

При завръщането ми в Лондон не срещнах съвършено никаква трудност да си намеря работа в Ситито. Разполагах с блестящи препоръки от американски банки и представянето ми в тях говореше само за себе си. Новата ми заплата беше голяма, а обещаните бонуси дори по-щедри. Не възразявах срещу ежедневното пътуване до офиса и дори харесвах високата лъскава сграда, в която работех, извисяваща се чак в небесата. Прекарвах дните си да крещя цифри и да ги наблюдавам да се променят на монитора върху бюрото ми. Беше толкова лесно, че не можех да се разбера защо всички не се занимаваха с това.

Ви винаги е казвала, че трябва да се стремим към пенсиониране на четирийсет и пет, и това беше цел, която ми се струваше лесно достижима. Предполагах, че от февруари не е променила живота си напълно и все още работи в стерилния сутерен на „Калторп Сентър“ върху компютърните програми, за които твърди, че някой ден ще направят хората ненужни. Претендира, че не знае защо го върши, защо така последователно упорства да направи машините по-умни от нас, но според мен ѝ допада идеята да създаде нещо изкуствено, което е по-добро от истинското. Мисля, че обожава идеята да вижда как надхитрява човешките емоции.

Сега ми хрумва, че ако Ви нямаше своята работа, можеше да заминем заедно за Америка. Можеше още да сме заедно. Но не ми се нрави да мисля по този начин; той те повежда по прекалено опасни пътеки, приканва те в свят на изкушения, които няма как да ти принадлежат. Като дете се отдавах прекалено много на този род мисли: онази жена, която целува детето в парка, може да е твоята майка, възможно е ключът ти да те пусне в къщата с рози около вратата по-надолу по улицата, а мирисът на пържен лук може да е от това, че някой приготвя твоята вечеря.

Така или иначе, нещата се развиха по този начин. Аз имах работа в Америка, а тя – своята в Лондон. И двамата бяхме на гребена на вълната, на мен ми беше предложена прекалено висока заплата, та да не погледна сериозно на нея, а Ви беше най-младият човек, някога назначаван като директор в „Калторп Сентър“, бяха изтекли само шест години, откакто беше завършила университета.

– Колко находчиво от тяхна страна да го накарат да звучи толкова невинно, все едно е медицинска фондация или нещо подобно – изтъкна тя, след като взе решението.

Обвих ръце около нея и прошепнах поздравленията си.

– Но аз заминавам за Ню Йорк след три месеца – напомних.

Тя се отдръпна от мен и лицето ѝ се скова, докато произнасяше думите.

– Не мога да откажа такова нещо, Майки.

У мен се надигна чувство, което ме уплаши, че може да ме накара да изгубя баланс.

– Тогава няма да заминавам. Мога да си намеря друг пост тук.

– Не. Трябва да отидеш. За теб това е невероятна възможност. Можеш да изкараш някоя и друга година там и да спечелиш купища пари, а като се върнеш, ще започнем истинския си живот.

– Караш го да звучи толкова лесно.

– Защото е такова. Ще говорим всеки ден и не е чак толкова далече. Можем да пътуваме през уикендите. Ще бъде романтично. – Засмя се. – Ще бъдеш още повече като моя орел, ще прелиташ на Атлантическия океан в твоята сребърна капсула.

Но тази мисъл ме разтърси. Протегнах се и я улових за раменете.

– Налага се да ми обещаеш, че няма да играеш на „Копнеж“ без мен, Ви.

Тя се освободи от хватката ми и потърка мястото, където я бяха стискали дланите ми.

– Не се дръж нелепо.

Тонът ѝ ме нарани и се извърнах в опит да прикрия болката. Но тя ме последва и обви тяло около моето.

– Майк, никога не бих го направила, трябва да го знаеш.

Стоеше на пръсти, та устата ѝ да е на нивото на ухото ми.

– Обожавам да виждам колко са уплашени от теб – прошепна.

Останах неподвижен, докато тя не изрече:

– Да направим един „Копнеж“.

Струва ми се, и двамата знаехме, че ще е последният ни път. Отидохме в един бар близо до Лестър Скуеър. Бяхме ходили и преди, но не през последните шест месеца. Вечно беше пълно с чуждестранни студенти, туристи и групички момчета, придошли от провинцията. Срещаха се и по някоя проститутка или платена придружителка. Никой не даваше вид да прекарва добре и музиката се изразяваше в силно ритмично блъскане, което преминаваше през тялото и създаваше усещането, че ти правят кардиопулмонална реанимация. Светлините пулсираха и караха кожата на всички да придобива болезнена извънземна бледност. Някакъв вид флуоресцентност подчертаваше бялото на очите и кантовете по дрехите.

Ви беше облечена в сива копринена рокля, разкриваща млечната белота на раменете и източената ѝ шия, която се извиваше в основата на черепа. Беше вдигнала тъмната си коса във висока прическа, но няколко кичура се бяха изплъзнали и гъделичкаха кожата ѝ в обещание какво биха могли да вършат устните ти. На очите ѝ беше нанесена черна очна линия, която ги уголемяваше и удължаваше. Тя прекара език по плътните си устни, които никога не се бяха нуждаели от червило. Високо на скулите ѝ имаше лека руменина, за която не бях сигурен дали е естествена, или в резултат на руж. Усмихна се на бармана, който ѝ подаде кафяво питие във висока чаша, и забелязах, че ноктите ѝ бяха лакирани в черно.

Моето собствено питие беше прекалено сладко и лепнеше по гърлото ми, което ме караше да го чувствам стегнато и възпалено. Главата ми беше изпълнена с мисли за времето, което щяхме да прекараме разделени, а това правеше болката в слепоочията ми все по-осезаема. Един пиян мъж се олюля срещу мен, а приятелката му се кикотеше, увиснала на ръката му. Намирахме се до самия бар, така че би било изключително лесно да сграбча главата му и да я блъсна в твърдото дърво. Кръвта щеше да бликне бързо, а главата му щеше да е строшена, преди някой да е успял да ме спре.

Погледнах обратно към Ви и тя още беше сама, все още се облягаше на бара, а питието ѝ правеше чести разходки до устата ѝ. Стори ми се, че изглежда прекалено съвършена за това място, и си помислих дали да не ѝ предложа да си тръгнем. Все едно да поставиш екзотична пеперуда в стая, пълна с мухи, които до една жужат около собствените си изпражнения. Отделих се от бара, за да отида при нея, но точно тогава я приближи един мъж. Не стърчеше много над нея, беше набит, а напомпаните му мускули издуваха искрящо бялата тениска също като на Попай Моряка. Кожата му беше смугла и дори от мястото, където стоях, успявах да видя, че е изпотена. На врата си носеше тежка сребърна верижка с овесена на нея монета, а черната му коса беше пригладена назад. Не беше грозен, но у него имаше нещо гротескно, все едно чертите му бяха прекалено масивни за лицето.

Спрях се в крачка и приковах очи в осъществявания контакт. Представих си, както постъпвах винаги в такъв момент, какво ли е да си така близо до Ви, да долавяш топлината, излъчвана от тялото ѝ, и да си въобразиш дланите ти в действие; да наблюдаваш устните ѝ, докато говори, да зърваш връхчето на езика ѝ, щом се засмее, и да се питаш на какво ли е способна тази уста. Той се наведе напред, докато говореше, и източи шия към ухото ѝ, дланта му беше застинала във въздуха до самата ѝ ръка, все едно събираше кураж да я докосне. Тя се засмя. Той снижи длан до хълбока ѝ, където най-накрая осъществи контакт през коприната. Тя все така беше облегната на бара, но беше изнесла бедра леко напред, та той да има възможност да плъзне ръката си зад нея и да я притисне към дупето ѝ. Той затвори празнината помежду им, притисна слабини в крака ѝ и без съмнение вече рекламираше мъжката си гордост. Задържах очите си върху ръцете на Ви, но те останаха върху чашата ѝ, а орелът висеше безполезно на шията ѝ.

Дишането ми беше станало по-дълбоко и чувствах тялото си слабо и негодно. Пред погледа ми се спускаше мъгла и се тревожех, че скоро изобщо нямаше да съм в състояние да виждам. Тогава щях да пропусна знака на Ви и тя щеше да бъде погълната от нощта и онзи мъж. Завъртях глава и зърнах неоновата табелка за изход над вратата. Представих си как крача натам и излизам навън, връщам се сам в апартамента ни, лягам си в леглото и я чакам да се прибере у дома. Представих си как съм вдигнал ръце и не ме е грижа, а идеята забоцка мозъка ми като миниатюрни карфици.

Погледнах назад и макар лицето на мъжа вече да беше притиснато към шията на Ви, можах да съзра ръката ѝ върху птицата. Жената пред мен изписка, като я изблъсках от пътя си.

– Внимавай къде вървиш – извика напразно след мен.

Дори за миговете, които ми отне да я достигна, забелязах изражението на Ви да се променя. Тя вече не се смееше и изтикваше леко торса на мъжа, когато той снижи лице към нейното. Хванах го за рамото и го дръпнах силно назад, така че питието му остави диря надолу по тениската му.

– Какво правиш с приятелката ми, мамка ти? – изръмжах и усетих как хората наоколо се изнизват.

– Какви ги дрънкаш? – отговори и се изправи. Взирахме се един в друг в продължение на минута, но аз го превъзхождах по ръст и мускули и той вече се беше запознал със силата ми, като го дръпнах. Вдигна ръце във въздуха.

– Бива си я приятелката ти, няма що – подхвърли. После погледна към Ви. – Вдигаш го и бягаш, а... – процеди и ѝ обърна гръб.

Усетих дланта на Ви върху ръката ми, когато я напрегнах и замахнах, за да фрасна тъпото му, прекалено едро лице. Завъртя ме към себе си и ме придърпа по-близо, а аз сведох глава и я целунах, като опрях длани, където бяха неговите малко по-рано в претенция към принадлежащото ми. Езикът ѝ беше пъргав и умел, а аз я желаех така силно, че бях способен да сваля всичко от бара и да я просна сред разлетия алкохол. Но тя ме дръпна, поведе ме покрай кръглите маси и столовете, покрай гърчещите се тела на дансинга, покрай слетите в едно двойки към един тъмен ъгъл. Опря гръб в стената и ме дръпна към себе си. Смъкна ципа ми и извади члена ми, а после обви крака около мен. Коприненият плат на роклята ѝ се набра нагоре с лекота; не носеше бельо, така че бързо проникнах в нея, а тя стенеше и хапеше шията ми. Все едно всички други бяха изчезнали и ние бяхме там съвсем сами, единствените, които имаха значение.

По-късно, вече на хладния нощен въздух, докато се движехме покрай пияни хора, забързани по окаяните си безнадеждни пътища към ужасни стълкновения, Ви каза:

– За секунда помислих, че си ме изоставил.

Поех ръката ѝ.

– Как можа да ти хрумне подобно нещо?

– Защото докоснах птицата, а ти се забави да дойдеш.

Осъзнах, че трябва да съм прекарал по-дълго време, загледан в знака за изход, отколкото бях възнамерявал.

– Никога не бих те изоставил – отсякох.

– Обещаваш ли? – настоя тя, а аз я погледнах и установих, че вече не се кискаше. Изглеждаше по-дребна, а черните линии около очите ѝ се бяха размазали.

Спрях, въпреки че улиците бяха препълнени с хора, които мигом се блъснаха в нас. Повдигнах деликатната сребърна птица на верижката около шията ѝ, а Ви пристъпи към мен.

– Аз съм твоят орел – промълвих. – Знаеш го.

* * *

Не аз бях дал медальона на Ви. Всъщност тя ми разказа как си го купила с първата си заплата от работата си като сервитьорка, като била на шестнайсет. Обясни как минала покрай магазин, той проблеснал насреща ѝ от витрината и изпитала силно желание да го притежава. Винаги бях приемал птицата като стилизация или клише на образа за любовта и бях изненадан, когато ми каза за пръв път, че е орел. Но като я разгледах както трябва, забелязах дължината на крилете и извития клюн.

– Орлите са великолепни птици – посочи Ви. – Те са единствените, които се възбуждат от бурята и летят право към нея, та да могат да погледнат надолу към целия хаос. Но също така – добави и постави длани върху моите – те са изключително лоялни. Запазват избраника си до живот.

Сведох глава и я целунах по устните.

– Аз съм твоят орел – обявих.

Сметнах за целесъобразно да завържа приятелства на новото си работно място, въпреки че същият този план не проработи добре в Ню Йорк. На мен би ми дошло добре завинаги да сме само двамата с Ви, но се научих, че хората те броят за странен, ако си щастлив по този начин. Така че усвоих техните привички. Сега вече ми е ясно, че хората невинаги мислят, каквото казват. Че им доставя наслада многочасовото безцелно дърдорене в претъпкани барове, без да имат причина като „Копнеж“ да се намират там. Че не възразяват да слеят телата си с други и после да се държат, все едно почти не ги познават.

Ако някой изрече нещо от рода на „способен съм да го убия“ или „чувствам се толкова депресиран“, или „краката ми буквално са напът да се подкосят“, всъщност не го мислят сериозно. Дори не нещо близко до това. Когато жена опре длан в крака ти, не очаква да отвърнеш със сходен жест. Когато мъж те нарече приятел, това не означава, че те харесва. Когато някой подхвърли „Скоро трябва да се видим“, не бива да питаш кога или да му пишеш съобщение на следващия ден.

Като бях в началното училище, блъснах друго момче от класа, Били Шефийлд, а той падна и си ожули коляното. Учителката ми, чието име вече съм забравил, ми поръча да кажа, че съжалявам, но аз отказах, защото не съжалявах. Той ме беше нарекъл с някакъв обиден епитет и това също не го помня, но трябва да е било нещо в смисъл на „дрипльо“ или „помияр“ по повод маратонките ми, купени от сергия на пазара, и непраните ми дрехи. При всички случаи не съжалявах. Така че ме отведоха в малката стаичка, където се носеха слухове, че водели сбърканите деца. Розовобуза жена се усмихна към мен и ме покани да седна на удобен стол, като ми предложи бонбони. Това ме накара да се почудя дали в крайна сметка е лошо да си сбъркан.

– Защо не съжаляваш? – попита ме най-накрая, след като се бях натъпкал с бонбони.

– Защото така – отговорих.

– Но като видя кръвта на коляното на Били, не се ли почувства зле, задето си му причинил такова нещо? – поинтересува се тя.

Обмислих случилото се за миг, припомних си как се извисявах над Били и гледах надолу към разкървавеното му коляно, към разкъсаната кожа и капките кръв, избили на повърхността. Знаех, че ще боли и смъди, беше ми ясно как е възможно в плътта да се е забило някое малко камъче и си представях как в същия този момент сестрата наквасва марлята с вонящия йод и превързва коляното му с бинт, който той ще носи като медал.

– Сметнах, че си го заслужи – заявих.

– Никой не заслужава да бъде нараняван при каквито и да било обстоятелства – изтъкна тя, като още се усмихваше.

– Той ме нарече с обидна дума.

– Да, и това е било много жестоко. Той ще бъде наказан. Но ти все пак трябва да кажеш, че съжаляваш, задето си го наранил. – Лицето ми вероятно е било напълно безизразно, защото тя продължи. – Понякога, Майкъл, си струва да кажеш, че съжаляваш, дори да не си докрай убеден. Просто за да запазиш мира и да накараш околните да се почувстват по-добре.

И до днес ми се ще да я бях попитал дали това важи и за останалите емоции или само за разкаянието.


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13
14
1516171819
20212223242526
2728293031  

» Най-продавани