Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Завоевателят

Завоевателят

Автор: Джейхан Алтънйелеклиоглу

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Боряна Красимирова

Преводач: Елен Кирчева

Дата на издаване:Ноември 2019

ISBN:978-954-28-3020-7

Страници:720

Корична цена:22 лв.


 От автора на „Синът на вдовицата”

В „Завоевателят” Джейхан Алтънйелеклиоглу разгръща мащабен исторически епос, който проследява детството, възпитанието и израстването на седмия султан на Османската империя – Мехмед II. 

Любовта направлява съдбата му, след като той се възкачва на престола след абдикацията на баща си султан Мурад. Първата голяма любов на Мехмед е отвлечена от родината ѝ наложница, затворена в султанския харем. Но в сънищата го посещава и прекрасната византийка Елени... Защото сред всички дворцови борби за властта като червена нишка се вие непреклонната мечта на Мехмед да покори слънцето – византийската столица Константинопол.

 Успоредно с порядките в султанския двор един от най-четените турски автори в наши дни детайлно описва и живота в Константинопол с всичките му краски – разкош, сърдечни терзания, борба за власт и надмощие, разврат и пъклени замисли.

 Краят на една империя е дошъл. А друга тепърва изгрява.


Озова се точно на линията, свързваща небето и сушата. Земята беше зелена, небето – синьо. Арабският му кон подхвръкна, сякаш отгоре му нямаше ездач, кожата му заблестя на слънцето. Протегна шия. Разтърси грива от удоволствие. Шахбаз приличаше на крилатите коне от приказките.

Къде ме водиш, попита го.

Чу отговора в главата си:

Към слънцето!

Вдигна глава и погледна. Всичко се къпеше в светлина и звездите по небосвода бяха на мястото си. Отдръпваха се встрани и им правеха път.

Когато луната го видя, радостно се превърна в сребърен сърп.

Протегна ръка към звездите. Внезапно забеляза меча в дясната си ръка, събираща звездите.

Сега бяха точно пред луната. Видя я в лявата си ръка. Та това е лък, надигна се в него вик. Сребърният сърп в ръката му се беше превърнал в здрав, опънат лък.

Хей, хей, възкликна. Викът му отекна из всемира.

Препускай, Шахбаз. Хвани слънцето!

Погледна надолу да види колко са се отдалечили от земята и се стресна от разочарование. Шахбаз все още риеше земята с копита.

Бяха точно на границата между небето и земята. В този миг блеснаха светкавици и заваляха мълнии. Страховити гръмотевици разтърсиха земя и небе. Всичко се обля в огън и кръв. С всяка светкавица, раздираща мрака с червени и жълти искри, изникваха и изчезваха в пламъците милиони галопиращи конници, милиони сенки.

Сред облаците, преминаващи от черно в червено, от червено в черно, и непрогледните пушеци пред тях изникна стена. Без начало и край.

Ето, там беше слънцето. Зад стената. Пленено от стената, по която пълзяха хиляди гигантски черни скорпиони. Те протягаха към тях смъртоносните си черни мечове. Шахбаз се изправи на два крака. С предните се впусна в безмилостна битка. Мой ред е, мина му през ум.

Протегна се от гърба на коня, за да освободи слънцето. Щеше да го издърпа и отнеме от хватката на скорпионите.

И точно в този момент слънцето се превърна в ослепителна красавица. Обгърната в пурпурна мантия. Вятърът развяваше косите и дрехата є. Короната на главата є беше ръждясала и почерняла. Или пък беше направена от тръни? Жената плачеше.

Обърна се. Погледите им се срещнаха. Лицето на жената се озари. Сълзите є пресъхнаха. Светлината от лицето є обгърна света.

Преливащите от червено в черно и от черно в червено облаци започнаха да избледняват, а димът – да се разпръсква. Раздиращите небето барабани и тъпани замлъкнаха, светкавиците спряха. Гръмотевиците се разбягаха.

Къде е онази трънлива, отвратителна корона, попита вътрешният му глас.

Там си беше. На главата на протегналата ръце към него жена.

От трънливата корона изплува слънцето.

Дойде блага вест, царството на мрака свърши – викнаха хиляди гласове.

Протегна се още и още през стената... ръцете му бяха толкова близо, че почти го докосваха. Тъкмо да хване слънцето...

 

 

 

 

 

 

 

 

Одрин, конакът на Чандарлъ

Началото на лятото, 1444 г.

 

В мрака отпърво се дочу конски тропот. Постовите се ослушаха. Излезлият от наблюдателната кула капитан се втренчи в тъмнината, макар да знаеше, че нищо не може да види. И сякаш не стигаше непрогледният мрак, та погълналата гората мъгла се спускаше като пелена до пътя. Наистина пролетта настъпваше, но нощите още бяха леденостудени.

Или идва от ада, или е тръгнал натам – прошепна на еничаря до себе си. Дъхът му излезе като мъгла.

Глава носи по това време на нощта, очевидно. Иначе защо да трополи толкова?

Капитанът засука буйните си, гледани като зеницата на окото, напомадени мустаци.

Хееей!

Викът му приличаше повече на ругатня, отколкото на призив.

Кой си, откъде идеш?

Освен тропот на копита, друг отговор не последва.

Стрелци!

Четирима стражи измъкнаха светкавично стрелите от колчана и ги закрепиха на лъковете. Запънаха лъковете. Капитанът сложи едрите си длани от двете страни на устата.

Хееей! – отговорът отново беше тропот на копита. Вдигна дясна ръка и с крайчеца на окото погледна стрелците. – Чакайте заповед!

Сред завесата от мъгла към приближаващия конски тропот се прибави познатият звук от търкането на коня в сбруята. Едва ли имаше няколкостотин метра разстояние.

Щеше да даде последен шанс на ездача.

Хееей! Паролата или си мъртъв!

На стрелците се стори, че тресна гръм.

Дайте път, бре! Сторете път на сина на Кара Мюрсел Савджъ бей[1].

Савджъ бей ли? – прошепна еничарят. – Командирът на щурмуваците, който превърна крайбрежието на Дунав в затвор за гяурите. Савджъ бей ли?

Конят разкъса пелената от мъгла и се показа от тъмнината. Пръскайки пяна, на един дъх премина разстоянието от края на залесения път до наблюдателната кула. И преди да му кажат „Стой, спри“, опря в стената. От удрящите в камъка копита захвърчаха искри и постовите се втурнаха напред да хванат юздите и да го спрат. Непознатият конник мигновено прехвърли десен крак през гърба му и се озова в двора. Щом се изправи, в ръката му се появи меч, който проблясваше на светлината от факлите.

Ще обяснявам на братя, а! Веднага ме отведете при Великия везир!

След пет минути синът на Савджъ бей беше пред везира. Не му беше нито до церемониалности, нито до уважение. Щом се изправи насреща му, веднага попита:

Това ти ли си?

Кого търсиш бе, човек?

Великия везир.

Добре де. Намери го.

Ти ли си Кара Халил от Чандар?

Везирът поглади раздразнено прошарената си брада.

Казвай каквото имаш да кажеш.

Гяурите преминаха Дунава!

Видял, че нито мускул не трепва по лицето на везира, вестоносецът се слиса.

Време е за извънредни мерки, паша[2].

От тона и поведението на вестоносеца везирът разбра, че не говори празни приказки, и ядно насочи показалец към него:

Кой го казва?

Събеседникът му не обърна внимание на заплахата и отговори прямо:

Савджъ бей!

Везирът вдигна гъсти вежди, спускащи се като перде над очите му:

Докажи го, ако можеш!

Още преди да поеме онова, което вестоносецът извади от пояса си, той го позна.

Пръстенът на Савджъ бей.

Пресегна се и пое пръстена. Върху камъка със сребро бяха гравирани три стрели и лък. Погледът му се премрежи. Ех, ти, храбрец на храбреците, ветеран Савджъ, рече си. Наистина е достойно за чистокръвния туркменски бей Савджъ да носи на пръста си символа на племето кайъ[3]. Сред османците бъкаше от девширмета[4]. Светът се беше объркал. Това не бяха симпатичните тюрки и туркмени.

И Лъвът на границите само това ли ни праща?

Мъжът отново бръкна в пояса си. Сега извади увит в плат пакет, запечатан с восък. Стражът пое пакета от вестоносеца и зачака нареждане от везира.

Отвори го!

Слугата отвори пакета и подаде пергамента на Чандарлъ. Везирът на един дъх прочете написаното от Савджъ бей. Погледът му се закова в една точка. Сякаш виждаше дунавските племена. Хиляди мъже на хиляди коне настъпваха, обръщайки света с краката нагоре. Това ще да е, мина му през ум. Това ще да е. Изправи се. Повдигна полите на кафтана и се запъти към вратата.

 

 

 

 

 

Дворецът в Одрин

 

Чандарлъ чака дълго време. Крачеше из приемната. Десет-петнайсет пъти премина от едната до другата страна. Нищо. Приседна на дивана в ъгъла. Докато той чакаше да извести султана, врагът не спеше, естествено. Земите на прадедите бяха застрашени. Вероятно беше премината и равнината на Косово, струвала живота на Мурад Худавендигяр[5].

Какво си въобразява това момче, измърмори. Явно има важна причина, макар да съм поискал разрешение за среща още преди сутрешната молитва.

Стана. Сега закрачи по ширината на стаята. Като че ли ще приема венецианския посланик, помисли си този път. Наметни си нещо и ме извикай, че да кажа всичко наведнъж, да обмислим какви мерки да вземем и да започваме. Спомни си думите на родолюбеца, който му донесе вестта. „Време е за извънредни мерки.“

Вярно е, измънка на себе си. Ако детето султан се приготви, и мерки ще успеем да вземем.

Погледна през прозореца. Водите на Марица, които вечерта оцветяваше в черно, полека посивяваха. Много скоро щеше да съмне. Направи още няколко крачки.

Всъщност беше наясно, че падишахът не го кара да чака, за да се приготви.

Гневно поклати глава. Ако някой го наблюдаваше, щеше да прочете омраза в погледа му. Изпратил е вест на фаворитите си, мина му през ум. Чака да дойдат. Като си припомни физиономиите на Заганос и Шахбедин, лявото му око се разигра. „Ох, Мурад Хан промърмори, защо си отиде и ме остави на едно момче?“

Великият Мурад беше отсякъл:

Да възкачим на трона сина ми, докато съм жив, Халил паша, та да видя с очите си как ще управлява.

Въздъхна. Тъй или инак си отиваше, да беше ме освободил, та да не се изправям пред хлапаци с жълто около устата, султане мой.

При отварянето на междинната врата великият везир Чандарлъ Кара Халил[6] вече беше измислил мерките. Първо трябваше да привлекат всички части от Румелия в план за обсада на неприятеля.

Нашият повелител, султан Мехмед Хан, заповяда: „Нека нашият раб, великият везир, се яви на аудиенция“, Халил паша – каза застаналият на вратата главен бостанджия[7].

Наклони глава вляво. Спусна ръце надолу и ги кръстоса под корема. Спря на прага. Покланяйки се, ги забеляза. Точно както предполагах, помисли си. Извикал е Заганос и Шахбедин. И двамата, застанали от двете страни на султан Мехмед, бяха впили в него погледи, в които не се четеше нищо добро.

Падишахът беше в пълно официално облекло. На главата му имаше бял каук[8] с червен пискюл. Носеше зелен атлазен кафтан, обточен по яката и предницата с хермелинова кожа, който му беше възширок. Бяха го обули в черни ботуши. Не бяха забравили и подаващата се от пояса му кама със сребърна ръкохватка, обсипана с рубини.

Мехмед сънуваше, когато го вдигнаха от леглото. Почти всяка нощ виждаше един и същи сън. В него се явяваше старец, облян в светлина. Гледаше към него, протегнал ръце и се опитваше да му покаже нещо. Мехмед не виждаше какво му показва. Но точно тогава се появяваше конят му. Застанал на задни крака, с предните Шахбаз биеше във въздуха и хвърчаха искри. След това виждаше себе си. Мехмед с гола сабя! Гордееше се с оня Мехмед от съня. Не чуваше, не виждаше, но който и да попаднеше в съня му, биваше стъпкан от коня. Отвсякъде се носеше все същият трогателен възклик:

Да живее падишахът!

Отдръпнете се, идва най-великият султан – Мехмед Хан!

Я го вижте? Познава ли светът такъв герой?

Шахбаз изпъваше шия и се хвърляше като стрела. Накъде препускаше? Не знаеше. Дали към едва забележима светлина напред, далеч напред, в тъмата, сред пламъците? Какво имаше там? Щом Мехмед се обърнеше да погледне, докато конят се състезаваше с вятъра, виждаше все онзи белобрад старец. Летеше до хълбоците на коня. Ръката му сочеше напред. Сякаш викаше „Тичай“. Не говореше, но Мехмед чуваше гласа му. Тичай, млади коннико! Хвани слънцето! Той се вкопчваше в гривата на Шахбаз и литваше в небесата. Изведнъж облаците сякаш се разпръскваха. Мехмед се радваше. Смяташе, че най-после ще разбере накъде тича и какво му сочи светлият старец. Облаците се разпръскваха ли, разпръскваха, тъмата бавно се плъзгаше зад хоризонта... И точно тогава се събуждаше.

Винаги при този сън – на същото място – отваряше очи, сякаш някой му викаше „Ставай“. Не успяваше да види какво се случва там, където мракът се превръщаше в светлина.

Една сутрин рече на Ак Шемседин:

Ей това е сънят Ни, учителю. Как го тълкуваш? Кой е онзи старец? Какво Ни сочи? Къде Ни води конят Шахбаз?

Господарю, тъмата е бременна със светлина. Всевишният очевидно ти е отредил щастлива съдба, която не подарява на ничий свой раб.

А мястото, където се сливат тъмнината и светлината... Що за място е? Изобщо не Ни се показва.

Значи още не му е дошло времето, не е ударил часът, господарю.

Ами старецът в светлина? Кой ще да е, след като всяка нощ Ни сочи пътя насън?

Не зная кой е. Но знам какво е.

Кажи ми тогава, учителю. Какво е?

Вашият слуга го тълкува като предизвестие. Предсказва славата, предопределена Ви от Всевишния.

Да де, но не се знае какво е предсказанието. И не е ясно какво сочи предсказателят. Тъкмо да го зърна, и сънят свършва. Няма продължение. Да не означава, че няма да се сдобия със славата на предците ми, учителю?

Ак Шемседин се беше усмихнал.

Славата, Мехмед Хан, не се наследява от баща и деди. Дори да се наследи, тя е преходна. Защото не е твоя, а на дедите ти.

И какво трябва да направя?

Всеки сам си кове славата. Сам ще изградиш своята. Това се опитва да ти посочи старецът в съня.

Че той нищо не показва – оплака се сутринта, когато поиска тълкуване на съня си. – Само сочи напред, това е. И аз гледам, но нищо не виждам... А тъкмо да видя, се събуждам.

Искам да кажа, господарю, че вестта е действителна. Обаче вратата на съдбата, която Ви води към славата, все още е затворена. Трябва да се потрудите да я отворите. Това ще да е смисълът на бурите, светкавиците и пламъците. Ако славата беше толкова лесно постижима, че щом протегнеш ръка, да я хванеш, по света нямаше да можем да се разминем от славни мъже. Но всевишният Ви е предопределил такава слава, за която никой не е чувал, нито виждал. Само не се предавайте и не се отказвайте. Насилете тази врата. Сечете с меча камъните, стените, облаците, мълниите...

Ще видиш, учителю – каза, изправяйки се. – Накъдето и да води тази врата, ще я отворя. Ще сека с меча камъни, стени, облаци и мълнии. Ще отворя тази врата.

От месеци мислеше все за този сън. Какво означаваше светлината? И защо Ак Шемседин я тълкуваше като врата? Защо каза „Удряй с меча по камъните, по стените, по облаците и гръмотевиците, но отвори вратата“?

Един ден, в който търсеше отговор на тези въпроси, тъмата в съзнанието му сякаш се разпръсна. Един неясен образ изникна от дълбините на мисълта му. Първоначално не го осмисли. После се превърна в слово и се отрони от устните му.

Константиние[9]?

Въпросът тресна в съзнанието му като гръм.

О, Господи, промърмори. Дали старецът в светлината не се опитва да ми покаже Константиние?

Дали Шахбаз не ме отнася към византийските стени?

Дали вратата, която Ак Шемседин иска да отворя, не е портата на Константиние?

И дали най-голямата слава не е зад портите на Византия, остатък от Римската империя?

От този ден нататък Мехмед стана по-раздразнителен, по-нервен, по-безкомпромисен, но и по-ненаситен. Причина за тази ненаситност беше молла[10] Гюрани. По пет пъти на ден разказваше на падишаха за Рим. За произхода на Византия от Рим... За борбата на османския военачалник Орхан Гази[11] с византийските губернатори... За непобедимостта на Константиние... за красотата зад стените, за великолепието на Червената църква...

В нощите, когато не сънуваше стареца в светлината, мечтаеше как се разхожда из Константиние. Представяше си някакъв свой Константиние. От този сън нататък целият му живот се преобърна.

Онази нощ пак сънува същия сън. Състезаваше се с мълниите върху чистокръвния си арабски кон. Чуваше се да моли: „Този път, Господи, този път ми покажи вратата. Накъде тичам? Къде ме очаква по-голяма от всяка друга слава? Покажи ми, та да ударя с меча и да я взема“.

Султане... Господарю...

Гласът беше разпръснал видението. Обзе го паника, че се събужда. Не бива да се будя. Този път ще видя предсказаното. Усещам го в душата си.

Нашият господин... Великият везир...

По дяволите! Великият везир ли? Какво търсеше в съня му?

Вече летеше към края на тъмнината. Той на гърба на Шахбаз, а светлият старец – върху облаците. Към светлината...

Мехмед Хан... Султане... Халил паша иска веднага да говорите.

Халил паша!

И веднага отвори очи.

Споменаването на Чандарлъ преряза съня му като нож. Заради това се събуди гневен. Може би щях да видя, мислеше, докато слугите го обличаха. Везирът съсипа предсказанието. Измъкна светлината от ръцете ми.

Гневът го разяждаше, докато влизаше в приемната. Вместо да премине, ядът му беше избухнал още по-силно. Да беше изчакал до сутрешното заседание на Дивана[12], измърмори. Какво можеше да бъде толкова важно и спешно? Татко Ни натресе пазач, но не да се меси в сънищата ни!

Но ето че го бе направил!

 

Влизайки вътре, Чандарлъ забеляза гневния поглед на султан Мехмед. И облеклото, и държанието ти са като на падишах, рече си. Ами какво да кажем за изражението на това дванайсетгодишно дете? Че кой ли неверник ще се стресне от лицето на този повелител на османците? Хайде да те видим. И кафтанът, и мечът ти са на място. Покажи воля да тръгнеш срещу враговете, навлезли в земите ти, та да смаеш Чандарлъ.

Докладвай, паша.

Не само погледът, но и тонът му издаваше, че падишахът не само не го харесва, а дори го мрази. Беше свикнал с това, обаче такова поведение пред ония двамата – Заганос паша и Шахбедин – беше непоносимо.

Дано да кажеш нещо важно, Ваше Височество везире. Иначе няма извинение за събуждането на султана по това време – рече Заганос, сякаш прочел мислите на везира.

Приближи се – махна с ръка Мехмед, като да отпъждаше муха.

Нямаше никакво намерение да крие чувствата си. Не харесваше този човек и толкоз. Не съм и длъжен да го харесвам, каза си. Аз съм султан. Сам решавам кого да харесвам и кого – не. А детското му сърце отдавна беше усетило, че и везирът не го долюбва. Но това изобщо не беше важно. Аз съм падишах, той ми е слуга. Само да заповядам, и ще му скърша врата, ще му взема главата.

Погледна отегчено везира, приближаващ се бавно, със ситни крачки. Думите, които изричаха почти всеки ден по адрес на везира и Заганос, и Шахбедин, му бяха като обеца на ухото: Господарю, докато този Чандарлъ е тук, няма да имате миг спокойствие. Вие седите на трона, но рабите Ви смятат, че той е истинският му владетел. Прави са, рече си. Баща ми, пиян от любовта на госпожа Мара, за да є угоди, ми остави трона. Обаче сложи до него и едно овчарско куче.

Както отбеляза Заганос, уважаеми везире – рече остро, – дай Боже да ми носите важна вест. В противен случай сте наясно, че е непростимо да искате среща.

Важна е, господарю.

Слушаме тогава. Да чуем тогава какво е наложило да Ни събудите на най-интересното място на съня?

За миг Халил паша се обърка. Сън ли, запита се. Какъв сън? Какви ги приказва това дете?

Говори, паша!

Везирът погледна към Заганос и Шахбедин. Мехмед го забеляза и не пропусна случая.

Нямаме тайни от Заганос и Шахбедин. Говори.

Друго и не очакваше. Също като донеслия вестта патриот реши да приключи с едно изречение:

Неприятелите минаха Дунава.

Стаята потъна в гробна тишина. Везирът с удоволствие наблюдаваше как детското лице помръква. Още по-голямо удоволствие му достави тревогата на Заганос и Шахбедин.

Падишахът го погледна неразбиращо. След малко попита:

Неприятел ли каза, паша? Какъв неприятел?

Чандарлъ въздъхна на ум. Ех, Мурад Гази, рече си. Виж какъв падишах си оставил на османците. Аз му казвам, че врагът е преминал Дунава, той пита какъв враг. Колко ли врагове на османците могат да преминат Дунава?

Унгарският крал Владислав и воеводата на Ердей[13]Ян Хуняди.

Очите на Заганос блеснаха с победна лудост. Шахбедин също хвърчеше от радост. Заганос веднага се наведе към ухото на падишаха. Но от тона му се разбираше, че иска точно везирът да чуе думите му:

Владислав... Онзи, с когото нашият велик везир поощряваше и дори притискаше баща Ви – Мурад Хан – да сключи мир. И Ян познавате. Отдавнашна тревога.

Мехмед кимна.

Спомних си. Баща ми е сключил мир с тях в Сегед.

Чандарлъ кимна и потвърди думите му.

Колко време трябваше да продължи сключения от баща ми мир, Заганос?

Онзи почти подхвръкна от радост.

Десет години, господарю – отговори.

Сега падишахът се обърна вляво:

Шахбедин паша, минаха ли десет години?

Везирът усети как се изчервява до ушите. Официално му се подиграваха.

Не години, дори месец не е минал, господарю.

Султанът сподели удоволствието на двамата и се обърна към Халил паша:

Еее, какво ще кажеш за това, паша? Значи договорът, за който насилваше баща Ни, е развален, преди да мине и година?

Тъй изглежда – отговори хладнокръвно Чандарлъ. – Ние се заклехме да продължи десет години с ръка върху Корана, а Владислав – върху Библията.

Но те не са изчакали да мине и месец. И защо тогава принуди баща Ни, паша?

За да си поеме дъх, господарю – изправи глава везирът. Гласът му беше леден. Дори Заганос и Шахбедин не очакваха такава реакция.

Ян Хуняди подпали огъня. Показа, че непобедимите османци могат да бъдат победени. Няколко пъти го окуражаваха европейските крале да ни победи. Големият поп в Рим нареди да ги свикат под знамето с кръста. И само това ли? Караманският[14] бей също търси удобен случай. Не сме готови за нова война с кръстоносците. И най-малко сме готови да се бием на два фронта. Десет години щяха да дадат време на османците. Обсъдихме това с баща Ви, Мурад Хан...

Господарю, когато ситуацията беше обрисувана така драстично, баща Ви... – прекъсна го веднага Заганос.

Не беше обрисувана, Заганос – прекъсна го Чандарлъ. И без да дочака разрешение от султана, продължи: – Ситуацията беше драстична. И все още е такава. А още не съм казал, че освен това държаният като заложник от гърците в Константиние Орхан челеби само търси повод за раздор. Помислих, че би бил удачен един договор, подписан от страните, заклели се с ръка върху свещените книги като свидетелство за честта им...

Помислил си, паша... но ако съдим по вестта, която носиш, не е станало, както си го мислил.

Шахбедин също не изтърва случая:

Онези, на чиято дума си повярвал, са потъпкали обещанието си.

Чандарлъ нямаше намерение да пада по гръб. Да става каквото ще. Особено след онова, което щеше да каже след малко.

Ние държим на честта си, господине. И мислим, че всеки е такъв. Особено ако се е заклел с ръка върху свещената книга[15], няма как да се отвърне. Не е ли тъй? Обаче, според вестта от Савджъ бей, папата в Рим изпратил един човек на име кардинал Чезарини[16] при Владислав. Той бил много влиятелна личност сред неверниците – ако сегашният умре, той щял да стане папа. Кардиналът убедил крал Владислав, че ако започне война с османците, клетвата върху Библията няма да се наруши и това няма да се смята за грях. Исус Христос ще приеме в рая онзи, който тръгне с меч срещу османците. Истинският грях е споразумението с неверниците. Скъсай онзи договор и се спаси от адските мъки – рекъл му. Как да помислиш, че...

Този Владислав не знае ли, че не може да се справи с османците?

Опасявам се, че ако обедини християните, може и да се справи. Ще слезе на юг от Черно море. Ще влезе в Константиние.

Чандарлъ забеляза как погледът на султана внезапно се промени.

Константиние ли?

И погледът, и поведението на Мехмед изведнъж се промениха. Ако Владислав опре до портите на Византия, какво ще стане с мечтата ми? А сънят, който сънувам всяка нощ? С него какво ще стане?

Везирът установи, че падишахът изненадващо смени подигравателното си изражение и вниманието му се изостри. Явно се бе впечатлил не толкова от преминаването на Дунава от Владислав, а от вероятността да влезе в Константиние.

Владислав – внимателно продължи Чандарлъ – като зет на Йоан[17]във Византия ще сложи римската корона. От измислен унгарски крал ще стане силен римски император. И ако сега имаме насреща си един хилав византиец, тогава Рим отново ще се въздигне. Владислав ще стане световен император.

Падишахът изненадващо плесна гневно с ръце и прекрати разговора между тримата.

Хайде, тогава това е било нужно, така сте мислели и сте склонили баща Ни съобразно мнението си. А сега какво мислите? Как ще спрете Владислав? Как ще попречите на кръстоносната армия да стигне до Константиние? Кажете, да разберем.

Без и да се замисли, Халил паша отговори на султана точно с думите на родолюбеца, донесъл известието:

Време е за извънредни мерки.

Време за мерки, а! – погледна развеселено падишахът възрастния везир. Дори не счете за нужно да скрие подигравката си. А Заганос и Шахбедин затиснаха с длани устата си уж да прикрият смеха. – И ние това казваме, паша – продължи остро султанът. – Време е за мерки, но какви мерки ще вземете? Печатът ми е у Вас. Вместо да Ни вдигате сутринта, без да дочакате Дивана, да бяхте взели мерки. Какво чакахте с пограничните Ни губернатори, пашите, агите, войниците и със Савджъ бей? Щом неприятелят е преминал Дунав, вместо да кажете, че върви към Константиние, да бяхте го удавили в реката и наказали...

Сега дяволът, който непрекъснато говореше в ума на Чандарлъ, надигна глас: „Хайде да те видим, Халил. Сега е решаващият момент. Казвай каквото имаш да кажеш. Заложи си главата и давай. Донеси ми душата си!“.

Вдигна глава. Помъчи се да погледне падишаха в очите. Но прекрасно знаеше, че детето няма да му позволи това. Когато очите им се срещнеха, Мехмед извръщаше глава. Но не и този път. Точно обратното, султанът решително срещна погледа му. Странно усещане завладя везира. Да не би да подценяваш това дете, Чандарлъ Халил, рече си. Така, с вдигната глава, приличаше на орел. За това наистина допринасяше и носът му, наподобяващ орлова човка, но все пак изглеждаше като падишах.

Господарю.

Султанът и двамата мъже до него наостриха уши.

Знаете... Ваше Величество – нашият падишах – ни е поверен от баща Ви, Гази Мурад Хан.

Мехмед неочаквано бързо схвана дълбокия смисъл, заложен в тези думи.

Знаем, паша. И ти си тук, защото си Ни поверен от нашия баща, Гази Мурад Хан.

Олеле, помисли си Халил. Остър като нож. Ако не ми беше завещан от баща ми, нито миг не бих те търпял тук, искаше да каже падишахът, без да крие чувствата си.

Заради това ще говоря направо, без да се страхувам от яростта Ви.

Право да не се страхува от яростта на господаря... – опита се да угодничи Заганос, обаче Мехмед разсече като светкавица въздуха с ръка и го прекъсна:

Говори сега, поверени Ни от татко везире. Кажи каквото имаш да казваш. Другото ще го мислим после.

Добре го учат това дете молла Гюрани и старият Ак Шемседин, помисли си Чандарлъ. Има готов отговор на всичко. Внимавай какво правиш, Халил.

Искам да кажа – започна, като се опитваше да потуши нарастващата тревога, – че мерките не са онези, които има предвид господарят.

Ако беше грабнал запалена факла и беше подпалил стаята, едва ли щеше да предизвика такъв шок. Къде се беше чуло и видяло да кажеш на султана, пък бил той и дете, не става както казваш, твоите мерки са погрешни?

За момент си помисли, че хвърчащите от очите на Мехмед искри ще го ослепят. Дори от мястото си можеше да види как треперят ръцете на Заганос. Тръпне от радост, защото си мисли как тези думи ще ми струват главата.

Никой не разбра колко продължи мълчанието. Пръв заговори султанът.

Така ли?

Великият везир установи, че гласът на Мехмед е напълно лишен от чувства. Това не предвещаваше нищо добро.

За какво са ми тогава слугите в пограничните племена?

Чандарлъ се поклони:

За да дадат живота си за Вас, разбира се. Обаче животът им не стига за премахването на бедата, срещу която сме изправени. Ако би било достатъчно за господаря да изпият горчивата чаша, не биха се и замислили. Но...

Но?

Падишахът вече губеше самообладание. Започналият да мутира и да се превръща в мъжки глас пресипна от надигащия се в него гняв.

Но с опасността срещу държавата не могат да се справят само щурмоваците и губернаторите. В момента кръстоносни ботуши тъпчат земите на дедите Ви. Армията на кръстоносците премина Дунава при Демиркапъ[18]. Продължават на юг. Савджъ бей смята, че до броени дни ще стигнат до Видин. Влашкият княз на Никопол се е присъединил към кръстоносната армия с 10 000 бойци. Вървят към Делиормана. Стигнат ли Черно море, няма да можем да ги удържим. И ако населението в подвластните Ви територии се присъедини към тях, ще станат още по-многобройни. Според известието от Савджъ бей Венеция също е изпратила солидна войска. Преди да е минал месец ще завладеят Лесбос, казва той.

Загатнос се беше навел над дясното, а Шахбедин – над лявото ухо на султана и му шепнеха нещо, но той се отърси гневно и ги отпъди, а гласът му изплющя като камшик в приемната зала:

Ако мерките не са тези, за които мисля, какви са? Казвай, да чуем!

Мехмед и двамата зад него предполагаха, че везирът няма лесно да намери отговор. Но стана точно обратното:

За благото на държавата съм готов на всичко. Мерките... Мярката е да се повика падишахът.

Какво! Мехмед пламна целият.

Да му се не види, измърмори Чандарлъ. Как така се изпусна. Защо вместо баща Ви рече падишахът? В лицето на Мехмед каза, че не го смяташ за падишах.

Да повикаме падишаха ли? Ти чуваш ли се какво говориш, паша? Не съм ли аз падишахът?

Заганос мислено пищеше от удоволствие. Край, този път му отиде главата.

Чувам се, господарю – тихо отговори Чандарлъ. – Имах предвид да повикаме баща Ви. Свикнал съм, та езикът ми се изпусна. Дълги години наричахме баща Ви падишах, та затуй.

На кое по-напред да се ядосам – изкрещя този път Мехмед. – Дали на езика ти, дето не ме смята за падишах, или на предложението да повикаме баща ми? Вината ти ли е по-голяма, или оправданието? Кое?

Приятелят казва и лошото. Това е мярката. Гази Мурад Хан трябва да се върне и да тръгне на поход начело на имперската армия.

Заганос повече не можа да се сдържи.

А бре, Чандарлъ, какви ги говориш? След като падишахът е тук, кого ще последва имперската армия? Господарят ще препаше меча и ще оглави войската...

Чандарлъ дори не сметна за нужно да го погледне. Тъй или иначе му беше подписал смъртната присъда. Какво значение имаше още един подпис?

Войската няма да тръгне след Вас, господарю.

Мехмед тръгна бесен към Чандарлъ. И тъй като везирът беше по-висок от него, замята нагоре светкавици от очите си.

Добре, че си ми завещан от татко, ага – просъска. – Иначе нямаше да оставя главата на раменете ти.

Пое няколко пъти дъх, за да се успокои.

Падишахът е тук – кресна изведнъж. – Тук. Насреща ти. Този трон не побира двама султани. Дори единият да е баща ми – обърна се рязко, защото едва сдържаше яростта си, и добави: – Махай се, паша. Забрави, че си ми поверен, и не Ни карай да правим нещо, което не ни подобава.

 

Отвращаваме се от него. Вече не му гарантираме главата.

Седналият точно насреща му върху дюшека на земята белобрад възрастен учител не отговори. Изслуша ученика си, без да го прекъсва. Ако беше казал: „Поплачи си, синко. И султаните са божии раби. И султаните плачат“, щеше да се хвърли на врата му и да заплаче. Такава ми е съдбата, помисли си. Още беше на възраст да лови яребици и да стреля с лък. А сега върху дребните му рамене се беше стоварила тежестта на огромна държава. Той не беше го искал. А и не беше готов да носи такъв товар. След внезапната смърт на престолонаследника Алаедин султан Мурад се беше отегчил от живота, царуването и държавните дела; отгоре на всичко се бе оженил за младата красавица Мара, бе оставил трона на малкия си син Мехмед и беше избягал чак в Маниса. Вероятно смяташе, че в прегръдките на Мара ще се подмлади и ще отдалечи края си.

Да, но какво щеше да стане с това дете? Да оставим настрани караманския бей, кралете неверници, Византия, обаче и в двореца в Одрин вече го наричаха „детето султан“.

Припомни си думите на султан Мурад. „Учителю, беше заръчал газията, отдясно на сина ми оставям Чандарлъ. Отляво си ти. Нека насреща му бъде молла Гюрани, какво повече? Кому е нужно нещо повече от велик везир като Чандарлъ, учен като теб, а, беловласи учителю? И в допълнение, молла Гюрани. Ще запалим пред сина си три огъня и ще си отидем като въглен. В пламъка на тези трима ерудити Мехмед бързо ще се сготви.“

За сготвяне ще се сготви, мина му тогава през ум. Душата му ще се изпържи.

Не можеше да възрази на падишаха. Не можеше да направи друго, освен да склони глава. И всички така направиха.

Спомни си как Мехмед препаса дългата колкото него сабя. Ученикът му беше седнал на трона, но той знаеше как бие сърцето му. Той разбираше гризящия душата му страх, докато бдеше над него като орел и наблюдаваше всичко. След повелител като Мурад се изискваше да имаш сърце, за да държиш в ръце държавата. Момчето имаше това сърце, но ръцете му изгаряха.

Когато султанът забеляза, че беловласият, беловежд и с бяло сърце Ак Шемседин продължава да мълчи, повтори:

Да, отвращаваме се от него, учителю.

Защо?

Мехмед се слиса.

Защо ли, бели ми учителю, чисти ми учителю? Нали казах. Нарани гордостта Ни.

Ак Шемседин вдигна глава. Погледна в очите седналия на отсрещния диван султан.

Прекомерната гордост е бреме за ума, господарю.

Ако някой се изправи насреща Ви и заръча да ми намерите учител, няма ли да нарани гордостта Ви?

Ак Шемседин отговори с усмивка, която озари още повече лицето му.

Ако онзи, когото призоват вместо мен, е по-просветен от мен, няма да се нарани.

Мехмед не успя да скрие изненадата си.

Аз съм падишахът. На мен остави трона баща ми. Ако за всяка грижа в държавата викам баща си, какъв падишах ще бъда?

Учителят леко прочисти гърлото си.

Не пропускате ли нещо, султане?

Какво?

Тонът му издаваше, че е на противоположно мнение, но Ак Шемседин се престори, че не разбира.

Естествено, Вие сте султанът. И само по заповед на султана останал си вкъщи старец може да тръгне срещу врага.

Мехмед осъзна, че не беше схванал така въпроса. Но веднага възрази:

Нека не се самозалъгваме. Да речем, че като султан повикаме баща си. И да речем, че той дойде. Тогава няма ли той да е султанът? Като не можем да опазим държавата от опасността, няма ли да изглеждаме като дете, което от страх се крие зад баща си?

Ако умът надвие горделивостта, няма да изглеждате, господарю.

Чандарлъ така нарани гордостта Ни, че ни ум, ни разсъдливост ни интересува. Длъжността вече му е поверена. Ако го помилвам и се задоволя само да му отнема печата, трябва денонощно да благодари на баща ми.

Ак Шемседин седеше със затворени очи върху дюшека и леко се поклащаше напред-назад. Мехмед знаеше, че това люлеене показва размисъл. Зачака мълчаливо. Най-сетне белите мигли се открехнаха. Помежду им блеснаха черни очи, все така запазили живостта си.

Кого има предвид господарят за мястото на Чандарлъ?

Заганос – отсече бързо Мехмед.

По лицето на възпитателя не трепна и мускулче. Единствено сухо промърмори:

И аз така си помислих – и отново притвори клепачи и се залюля. – Добре, това е положението. Какви мерки предлага Заганос?

За пръв път, откакто го повика, за да се оплаче от Чандарлъ Халил паша, султанът изправи рамене:

Да оглавим армията за имперски поход. Според Заганос войниците искат да ги ръководи султанът. Но той няма предвид баща Ни като Чандарлъ.

И какво казва, господарю?

Че ще тръгнем на поход срещу неверниците Хуняди и Владислав, които явно не са си взели поука след боя, който ядоха от баща Ни. Искахме да поговорим с теб, учителю, преди заседанието на Дивана. Там ще отнемем държавния печат от Чандарлъ и ще го връчим на Заганос. Ще издадем ферман за незабавна подготовка на похода.

Мехмед забеляза, че учителят му замислено поклати глава, без да показва, че одобрява думите му.

Вие какво мислите, учителю? За мерките?

Възрастният човек се усмихна.

Правилното за мен е разумът, синко. Не поставяй гордостта начело на държавата, а разума.

Сиреч, баща Ни...

Не казвам това. Водете държавата не с гордост, а с ум. Вие притежавате този ум. Никой не знае това по-добре от мен.

Мехмед не скри, че нищо не разбира от тези многозначителни слова.

Тоест какво имате предвид, учителю?

Великият везир Ви е посъветвал да повикате баща си. Ако вървите по този път, ще изпълните заръката на Чандарлъ. Обаче...

Какво обаче, учителю? – развълнува се Мехмед.

Трябва да се действа веднага, свикайте Султанския съвет. Да се обмисли ситуацията. Нека всеки изкаже мнението си. Последната дума има султанът. След като той изслуша везирите, бейовете и агите, може да издаде ферман за призоваването на Мурад Гази от Маниса, за да оглави армията като главнокомандващ.

Изведнъж Мехмед се усъмни дали правилно е разбрал тънкия замисъл на Ак Шемседин:

Сиреч, да призовем баща Ни не за да седне на трона, а да бъде главнокомандващ. Така ли?

Точно така. Законният притежател на трона може да нареди на баща си да оглави армията.

Падишахът сякаш се поуспокои.

Ами баща Ни? Какво ще каже за това, учителю? Не е ли грешка син да нарежда на баща си? Дали великият военачалник, баща Ни, ще приеме да Ни се подчинява, няма ли да се нарани гордостта му и да се разгневи? Няма ли да ни прокълне за постъпката?

Кой може да се противопостави на заповедта на падишаха, та да го направи баща Ви? Изобщо не се съмнявам, че щом получи фермана, веднага ще потегли на път. Мурад Хан знае що е то държава и от какво се нуждае. Държавата е на първо място. Щом държавата е по-свещена от живота, може ли да се води от гордостта?

Ами Нашата гордост, учителю? Това, което предлагаш, не е ли почти същото, като Чандарлъ?

Ако така мислите, какво може да направи Ак Шемседин? Да зареже правилното и да поддържа неправилното, защото един казал така, друг – иначе? Ако Чандарлъ Ви е обидил, назовавайки баща Ви падишах, тогава му покажете кой е падишахът.

Лицето на Мехмед светна.

Ще му покажем, разбира се. Сега отиваме в Дивана и ще продиктуваме нареждането за уволнението му. Ще оповестим, че Държавният печат вече принадлежи на Заганос.

Щом така мислите, вървете и поласкайте гордостта си. Да видим каква ще е ползата за държавата. Казах Ви, че излишната гордост е товар за ума. Явно товарът Ви е по сърце. Заганос е сладкодумен, но умът му е плитък. Умее да ласкае, но малко ли са продажниците и клоуните, които се подмазват и развличат господаря, като гъделичкат гордостта му? А Великата държава няма нужда от овластен безчестник.

Учителю, ние казваме, че Чандарлъ...

Чандарлъ, Чандарлъ, Чандарлъ – не допусна компромис с детинския гняв Ак Шемседин. – Падишахът все ли трябва да натяква, че е падишах – прошепна ядосано. – Ако е така, нека падишахът повика Чандарлъ в краката си. Да му каже: „Я да те видим, паша. Ти предлагаш това. Съгласен съм. Чу фермана ми. И сега впрегни ума и езика си, та да дойде баща Ни Мурад да поеме командването на армията в сянката на трона, на който седи наричаният от всички дете султан“. Точно така да викне султанът на великия везир. Та всеки присъстващ да рече: „Я! Това се нарича султан.“ Толкова от Ак Шемседин.

Въздъхна дълбоко.

Ако султанът рече: „Не, учителю, това няма да излекува наранената Ни гордост“, нека поеме по пътя на прадядо си Йълдъръм Хан[19]. Да не слуша ума, а гордостта си. Да вземе главата на Халил и да се поведе по акъла на Заганос...

Учителю...

Старецът изобщо не му обърна внимание.

Нека Мехмед Хан оглави армията – продължи шепнешком. – Ако спечели, ще бъде победилият султан. Ако загуби – разрушилият държавата султан.

 

Султанският съвет бе свикан още същата вечер. След онзи случай Чандарлъ Халил паша изобщо не го очакваше, но беше поканен на съвета.

Султане, щом запашеш сабята, войниците ти ще се въодушевят и така ще нападнат неверниците, че победата ще бъде извоювана за нула време – каза Заганос, а Чандарлъ и всички везири, аги, бейове, стигнали предварително до неговото мнение, изброиха произлизащите от това опасности. На зазоряване Мехмед вдигна дясна ръка. Настъпи тишина. Беше ред на падишаха.

Ето заповедта ми, да се запише!

Всички затаиха дъх. Лицата на възрастните везири, видели какво ли не, служили на държавата с риск за живота си и на пашите, пребледняха. Не го показваха, но през ума им преминаваха еднакви мисли.

„Ще оставим съдбата на държавата, нападната от неверниците, в ръцете на туй детенце.“

Докато оглеждаше един по един възрастните, опитни мъже, застанали пред него с наведени глави, Мехмед се страхуваше да не чуят лудешките удари на сърцето му. Как ли щяха да реагират, когато чуят заповедите му? Дали нямаше да му се присмеят? И понеже това е невъзможно, дали нямаше да му скроят заговор тайно зад вратата? Опита се да уплътни гласа си и повтори:

Заповедта ми гласи: Тъй като договорът, под който стои държавният печат и е скрепен от клетва с ръка върху Корана и обещание за почтеност, е нарушен чрез потъпкване на обещанието и започване на поход от неверниците...

Дали не беше пропуснал нещо от наизустените с молла Гюрани думи? Същевременно се молеше гласът му да не затрепери:

Великата османска държава обявява война на преминалите Дунава, присъединилите се към тях и подкрепящите ги княжества и държави.

Чандарлъ се помъчи изпод вежди да види лицето на Мехмед. Дотук – прекрасно, рече си. Здрав му беше соят на момчето, но все пак си беше дете.

Заповедта ми да се запише – отново каза Мехмед. Беше наясно, че сърцата на всички присъстващи биеха точно както тупаше неговото сърчице. Някои очакваха облаги от тази криза, други – като Чандарлъ – бяха загрижени за главите си. – Имперската армия незабавно да се приведе в изисквания при военно положение ред.

Глупчо, рече си Халил паша. Ще застане начело на армията. Изобщо не разбира, че гордостта му ще го погуби преди врага.

Да се запише заповедта ми – повтори отново Мехмед. – Армията веднага по Наша заповед... – уплътни се гласът му. За момент се втренчи в Чандарлъ. Какво ли си представя, помисли си. Дали знае, че тази дебела, тъмна шия е по-тънка и от косъм? Или като чуе мнението ми, ще закрещи от радост, че е победил падишаха?

Нашият баща, Гази Мурад Хан, ще настъпи срещу неверниците като главнокомандващ. Заслугите му като султан са неоспорими. Но сега е моментът да служи на султана. Нека видим дали баща Ни в служба при султана като главнокомандващ ще е така велик, както е бил като падишах.

Халил паша се огледа, сякаш питаше правилно ли чух. Като видя разстроеното лице на Заганос разбра, че е чул добре. Погледна султана. Беше извърнал глава, за да не срещне погледа му.

Заповедта ми да се запише.

Колко ли още заповеди ще има, промърмори Заганос. Всичките му надежди се бяха изпарили. Каква заповед може да издаде дете, което отстъпва султаната на баща си?

А на Чандарлъ Халил паша...

Заганос изведнъж наостри слух. В сърцето му припламна надежда. Естествено, рече си. Греша, като си мисля, че всичко е свършено. Чандарлъ ще намаже въжето, а Заганос ще грабне везирството.

От вълнение забрави, че се намира пред султана, и се извър-на, за да срещне погледа на Халил паша. Какво ли не би дал да види паника в очите му. Да, да, прошепна си. Разбрал е, че приближава краят му. Ръцете му треперят. А Великият везир сдържаше чувствата си. Щом Мехмед каза: „А на Чандарлъ Халил паша...“, разбра, че е негов ред. Как така за момент беше помислил, че момчето е послушало ума, а не гордостта си?

...заповядваме да направи всичко необходимо, да вземе всички мерки за оглавяването на армията от Гази Мурад Хан след идването му от Маниса в столицата. Така нареждаме, така трябва да се направи и не желаем извинения и оправдания.

От Дивана и гък не се чу, но Мехмед беше наясно. „Ето, че стана, както каза Чандарлъ. Тъй че истинският султан не е Мехмед, а Халил“, мислеха си всички. И не бяха далеч от истината.

Можете да се оттеглите.

Шиите се извиха, главите се наведоха. Единствен Шейх юл исляма[20] се сети да добави:

Да бъде благословена свещената ти война!

Всички се изтеглиха заднишком и излязоха, без да стъпват на прага. Халил паша остана последен. Тъкмо излизаше, когато Мехмед го повика:

Паша!

Чандарлъ го погледна и се изненада. Видя му се пораснал изведнъж с десет години. Това ли беше детето султан, на което се подиграваха?

Господарю?

Приближи се.

Чандарлъ полека се приближи до Мехмед.

Запиши си го някъде, паша. Не го забравяй. И Ние няма да забравим. Не си мисли, че сме стъпкали гордостта си, за да се съгласим с теб. Ще дойде времето да се гордеем. Кълна се, че ще дойде. Да го знаеш. Денят за гордост на детето султан ще настъпи, когато сложи на главата си короната на Рим. Тогава ще видим колко ще се гордеят онези, на които езикът им не се обърна да Ни назоват падишах.

Халил паша усети, че се вледенява. Короната на Рим ли? Какво замисля това момче?

Гордостта на господаря – промърмори – е гордост и за рабите му.

Сега си върви – изплющя като камшик гласът на Мехмед. – Изчезвай и си изпълни задълженията, които ти вмених. Но ако баща ми дойде и не си отиде... ако каже, не искам командването, искам трона...

Не продължи. И Чандарлъ не изчака продължението. То беше очевидно. Смърт.

 

Великият Мурад Хан Гази едва ли щеше след вестта от Чандарлъ да се вдигне от Маниса и да дойде в Одрин, та коленопреклонно пред сина си да препаше военачалническата сабя. Докато съществуваше подмладяващата го топла пазва на Мара ханъм, какво да търси из блатата на Дунавската низина? Беше го правил години наред. Сега беше ред на сина му.

Изпратените в Маниса вестоносци се върнаха с празни ръце. „Не можем да се явим пред падишаха“, отсякъл Мурад.

Армията без военачалник ли щеше да остане? Чандарлъ беше направил всички приготовления. Нямаше и ден за чакане. Войската незабавно трябваше да потегли. Ситуацията се влошаваше от ден на ден. Хуняди и Владислав бяха стигнали до Никопол. Излезеха ли на Черно море, паниката в Одрин беше непредотвратима. А войниците, дочули, че водилият ги от победа към победа Мурад Хан ще ги оглави, бяха ентусиазирани и от всяка казарма се разнасяха победни маршове. Ако узнаеха, че бащата на падишаха е отказал поста, щяха да изпаднат в страхотно униние.

А Мехмед щеше да бъде падишах, чиито заповеди не се изпълняват. Бойният дух на войската щеше да удари дъното, Заганос щеше да потрива ръце и да каже на Мехмед: „Видя ли? Така става, като се водиш по акъла на Чандарлъ. Сега слушай мен. Вземи му главата на тоя Халил. Ти оглави армията. Победи друговерците. Върни се като герой!“.

Да де, ама как щеше да победи момчето? С армия от войници, които не му вярват, не го вземат на сериозно, не го приемат за падишах въпреки заложбите му и които подигравателно го наричат дете?

Още щом вестоносците съобщиха за отказа, Чандарлъ беше взел решение. Бездруго си беше сложил главата в торбата.

Седна. Придърпа един лист. Потопи перото в мастилницата. „Ако си падишах, ела и оглави страната си“, написа. Остави перото. Загледа се във виещия се трепкащ пламък на свещта върху масата. После отново взе перото. „Но ако Ние сме падишах, ти заповядвам: Ела и оглави войската ми.“

Известно време стоя неподвижен. После извади държавния печат от запечатаната с туграта[21]му кесия. Стопи восъка на пламъка на свещта. Здраво притисна имперския печат върху капещия от свещта върху хартията восък.

Вдигна глава и погледна безмълвно наблюдаващия го мъж.

Ако искаш, тичай, ако искаш – лети, Офлаз – каза. – Стигни до Сарухан[22]. Дай това на Мурад Хан. После умри, ако искаш!

Ама...

Явно Офлаз щеше да се оплаче: „Той не иска да дойде“. Погледна го строго:

Сега вече ще дойде, Офлаз! Макар и син, на султанската заповед трябва да се подчини дори бащата.



[1] Кара Мюрсел бей е първият адмирал на османските турци и първият строителен инженер на Османската империя. – Б. пр.

 

[2]Генерал. – Б. пр.

 

[3] Огузко племе, родоначалник на османците. – Б. пр.

 

[4]Наемници по кръвен данък, предимно християни. – Б. пр.

 

[5] Мурад I, известен и с прозвището Худавендигяр, е османски владетел, първият, използвал титлата султан, който наследява баща си Орхан I през 1362 година и управлява до смъртта си на 15 юни 1389 година. – Б. пр.

 

[6] Първият велик везир, чието название и родово име идва от с. Джендере (или Чандар) край Анкара. – Б. пр.

 

[7]Бостанджията е член на бостанджийския оджак, т.е. на охраната на османския султан, респективно на тайните служби на Османската империя. – Б. пр.

 

[8] Шапка, върху която се намотава тюрбан. – Б. пр.

 

[9] Името на Константинопол след превземането от Мехмед Завоевателя. – Б. пр.

 

[10]Мохамедански съдия и наставник. – Б. пр.

 

[11]Ветеран, воин-победител. – Б. пр.

 

[12]Султански (министерски) съвет. – Б. пр.

 

[13]Трансилвания. – Б. пр.

 

[14]Карамания е историческа област в анадолското плато в Южна Турция, на територията на която караманите основават в Средновековието Караманския бейлик. – Б. пр.

 

[15] Има се предвид Библията. – Б. пр.

 

[16] Джулиано Чезарини – италиански кардинал , известен църковен дипломат. – Б. пр.

 

[17] Йоан VIII Палеолог. – Б. пр.

 

[18]Най-големият и най-дълъг проток в Европа. – Б. пр.

 

[19] Султан Баязид Йълдъръм е роден през 1354 година и е син на султан Мурад I. – Б. пр.

 

[20] Висш духовник в исляма на държавна служба. Обикновено е водещ богослов по въпросите на шериата, традициите и религиозната доктрина. – Б. пр.

 

[21]Калиграфски печат или подпис от времето на Османската империя, използван за узаконяване на султански фермани. – Б. пр.

 

[22]Османски санджак на Маниса. – Б. пр.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
      1
2345678
9101112
13
1415
16171819202122
23242526272829
3031     

» Най-продавани