Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Вундеркинд

Вундеркинд

Автор: Николай Грозни

Дата на издаване:Март 2014

ISBN:978-954-28-1207-4

Страници:340

Корична цена:15 лв.


Вундеркинд е дар за сетивата. Искрящата и проникновена проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял.“

Пати Смит

 

„Обсебен от сакралното, Вундеркинд представлява психоанализа на комунизма. Битието, на пръв поглед подчинено на законите на материализма, всъщност се управлява от трансцедентни, свръхестествени сили, които обаче нямат нищо общо с божественото. Грозни, който в своите пророчески и гротескни видения понякога напомня на Гогол, описва една деформирана и изкривена реалност: светът на Константин се обитава от демони. Грозни нанася финалните щрихи на своята картина с алюзии от гръцката митология като Ереб и Харон. Константин, подобно на Николай Грозни, е един безнадежден романтик, за който изкуството е път на саможертва, водещ към абсолюта. Вундеркинднапомня, че тази сакрална роля на изкуството не е просто една суетна дума, един отживял идеализъм, принадлежащ към ХХ век. Напротив – дори и днес, изкуството въплъщава съпротивата срещу извращенията на тоталитаризма.“

Дамиен Аубел, Transfuge

 

Рядко се намира роман, който да е толкова музикален. Николай Грозни пренася своя читател в един водовъртеж от звуци. Всяка отделна глава, подобно на действие от една симфония, носи името на пиано шедьовър от романтизма. В това необятно стихотворение в проза с брилянтни описания пиесите на Шопен придобиват особена монументалност. И тъй като тук истинският смисъл на живота е да свириш прелюдиите на Шопен за себе си, страниците са наводнени от лиричност, която служи като антидот срещу идиотския и жесток свят. Със своя антураж от персонажи, карикатури на безумието, извращението и лъжите, циркът на живота действа като една непоколебима сатирична машина, чиято цел е да осмива обществения строй. 

 

Петнайсетгодишният Константин е бунтарски настроен много талантлив пианист с необикновена чувствителност в безперспективната и контролирана среда на София през 80-те години. Опитва се да се справи с възрастното поколение в общество, в което за изразяването на откровеността често се заплаща висока цена. Прикован от милитаризма на  музикалното училище за даровити деца през по-голямата част от деня, Константин тържествува над режима чрез своите малки бунтове като пушене, пиене, подигравки с властта и противопоставяне на учителите си при всяка възможност. Въпреки всичко той се упражнява в свиренето с истинска отдаденост, вдъхновен от произведенията на Шопен, Дебюси и Бах. Вундеркинд е хипнотична и затрогваща книга със съзерцателния портрет на юношеската обърканост, която ни дава изящен и трагикомичен поглед за случващото се зад Желязната завеса в самия край на Студената война. Животоспасяваща се оказва благодатта на добрата музика.

ПРОЛОГ

Небето над София е издялано от гранит. Сиво сутрин, тъмносиво следобед, черно през нощта; черно, но с бледо рубинено сияние, грапавата му твърд възпламенена от мигащи светофари, трамваи-светулки, безутешни блокове, изнервени телевизори, неонови реклами, фосфорециращи руски войници, изваяни от бронз и червени сънища, в които угоени партийни секретари се лутат из събраните съчинения на В. И. Ленин. Тук не летят самолети. Времето не може да избяга от гранитния купол. Следобед миризмата на топли понички подслажда хтоничния дъх на древните софийски канали, на хилядите подземни реки, които обливат византийски руини, тракийски пантеони и противобомбени скривалища и крадат кости от османски гробища. Високо горе комините на порутените жилищни блокове бълват сяра; вплетени в куките на телевизионните антени, облаци-въглени клечат върху опърпаните керемидени покриви. Циганка продава цветя при детелината на „Заимов“, до паметника, издигнат на мястото, където турците са бесели християнски бунтовници. Времетое в нас и ние сме във времето, чете надписът: нерешим парадокс, измислен от монах, обесен за заговор срещу султана.

Над оградата, покрай тясната пътека, през двора, осеян с фасове и празни бирени бутилки: прескачам високата тухленастена, промъквам се под телената мрежата и ето ме обратнов училище. Този с анцуга и очилата с дебели лупи е Брадата, учителят по физическо. Той е и изнасилвач. Мъжът, койтоизлиза от главния вход, с военната униформа и медалите, епреподавателят по военно: той ни учи да хвърляме ръчни гранати, да намушкваме империалистически войници на щик и даразглобяваме калашници. Дъхът му е способен да предизвикаостра халюцинация за градска тоалетна. Дребната, кокалестажена на средна възраст с клюнест нос и гарвановочерна косае математичката. Тя носи точно двайсет и осем медни и месингови гривни на всяка от ръцете си, защото числото двайсети осем е равно на сбора на своите делители и следователноспоред питагорейците е съвършено. Да я вземат дяволите.

Може да се каже, че музикалното училище е моят дом.Попаднах тук още когато бях на седем, след като издържахприемния изпит по пиано и солфеж. Всеки, който дръзне дапристъпи във фоайето, бива пренесен моментално в паралелна вселена: спареният въздух, смачканите граждани ибронзовите идоли изчезват и на тяхно място изниква необятен безплътен град, в който всичко – стените, цветовете,хората – е сътворено от звуци. Десетки гласове на сопранипрерязват тътена на барабани и тимпани, който се надига ототдела за ударни инструменти в мазето. Състезанието междувибрафон, туба и тромпет е като надбягване между щурец,костенурка и заек; пианист на рояла във втора зала репетира прогресия от хроматични акорди, прескача границите напространството и разкрива ново измерение: в града от звуци човек може да преминава от едно измерение в друго безникаква трудност. Струнна секция препуска през Брамсовконцерт, виолончели и контрабаси моделират нови слънца,тъкат черни дупки. Обой и приглушена флейта нарушават законите на относителността: как търкалят града от звуци катостъклено топче! Пространството е безтегловно; гама в солмажор предизвиква взрив от синьо, бутилково зелено и яръккехлибар. Ако си ученик в музикалното и обикаляш сумрачните коридори ден и нощ, рано или късно ще се научиш да сеосланяш единствено и само на слуха си. Очите тук не са отголяма полза. Улиците и корпусите от звуци са много по-живиот видимите предмети. И когато в междучасията се втурвамекъм тавана, за да се изчукаме набързо, ние затваряме очи итренираме абсолютния си слух: буйстващ кларинет удря горно ла диез; вятърът имитира далечни стъпки.

Вляво от главния вход, в будка от заварена ламарина,седи училищният портиер: плешиво седемдесетгодишностарче в син комбинезон, чиято основна работа е да раздаваключове. Близо петдесет прилежно номерирани ключа висятот дървеното табло в дъното на будката. Необичайно дългияти лъскав сребърен ключ в долния десен ъгъл на таблото е за

рояла Стайнуейв Камерна зала № 1. До него виси почти толкова дългият, но не толкова лъскав, златен ключ от рояла Ямаха в Камерна зала № 2. Само най-привилегированите учениципо пиано имат право да се упражняват на концертните рояли.

Колкото и да не е за вярване, аз съм един от тези ученици.Да различиш двата рояла не е трудно. Звукът на Стайнуей е остър, студен, строг. Всеки акорд излъчва призрачно бялааура, която придава на Моцарт, Лист и Скрябин безрадостно,отвъдно звучене. Тонът на Ямаха, от друга страна, е топъл имек, и създава усещане за безпределно пространство, къдетовсеки слънчев лъч се прецежда през кадифени завеси: акордите на Шопен добиват махагонов оттенък, войнстващият дух наБетовен е удавен във вино, а вихрушките на Дебюси във високия регистър проблясват като черни перли.

Стълбите от главния вход водят към мрачен вестибюл с високи орнаментирани тавани и мозаечен под. Вдясно е Камерназала № 3, оборудвана с руско пиано и предвидена за малки ансамблови концерти. Вляво е Камерна зала № 2, малко по-голямаот № 3, която се използва за продукции и пиано рецитали. Тежки двукрилни врати отвеждат към стълбището и Камерна зала№ 1 – звукоизолиран салон с триста места, дървена ламперия исцена, която побира малък оркестър. Два пъти месечно, както ив дните на национални празници и годишнини (като годишнината на Октомврийската революция) Камерна зала № 1 се преобразява в комунистически храм с червени знамена, петолъчки ипортрети на Маркс и Ленин. Учителите маршируват по сцената, отдават чест и разменят окултни заклинания. Директоркатаи останалите заслужили прозелити държат многочасови речи,изпълнени с месиански плам. Накрая десетина шестнайсетгодишни се качват на сцената, за да бъдат посветени в тялото наКомунистическата партия.

Цилиндричното пространство, създадено от широкото вито стълбище в средата на пететажната сграда, действакато тонозадържащ педал: тук всеки звук сякаш е по-силен,по-продължителен, по-размит. Ехо от тромпет се смесва с ехоот цигулка. Гласът на историка, който разяснява нещо някъдена четвъртия етаж, звучи пресилено, почти оперетно. Докатосе качваш по стълбите, няма как да не забележиш грамадните грозни болтове, завинтени на равни интервали в лакирания дървен парапет. Те бяха поставени от портиера, след катоедин десетокласник, който се плъзгаше седнал странично напарапета, загуби равновесие между втория и първия етаж, полетя към земята и си счупи врата.

Повечето кабинети на училищното ръководство са натретия етаж. Преди и след часовете учителите се събират впросторната учителска стая, където, заключени в масивендървен шкаф, се пазят най-могъщите оръжия на властта – колекция от подвързани с винил дневници, всеки по сто и петдесет страници, съдържащи пълните данни за всеки ученик.

Всеки клас си има дневник, в който учителите отбелязватотсъствия, оценки, забележки, провинения, а също и повишавания и намалявания на поведението. Както е известно, имачетири степени на поведение: примерно, добро, задоволителнои незадоволително. Според последните наредби, ако ученик спримерно поведение избяга три пъти от час, поведението мубива намалено на добро. Ако хванат ученик да пуши, поведението му бива намалено с две единици. Когато поведението на даден ученик е намалено до незадоволително, той бива изключенот училище. Дневниците са единственият официален протоколна учебната година, така че ако някой от тях изчезне по чудо,учениците, регистрирани в него, губят всичките си оценки и автоматично се освобождават от натрупаните през годината провинения. От само себе си се разбира, че чудеса се случват понеедин-два пъти в годината, а реакцията на училищното ръководство и властите винаги се движи в рамките на маниакалната параноя и геноцидния фанатизъм. Следователи вземат отпечатъци и разпитват обичайните заподозрени; учителите насъскватпримерните ученици срещу бунтарите и обещават да наградятпредателите. А признатите за виновни биват изпращани в трудововъзпитателно училище, което в действителност си е затворза деца.

Четвъртият етаж се обитава от учителите по пиано. Моята учителка, Катя Г., по прякор Калинката, приема повечетоси ученици в 48-а стая, почти в края на левия коридор, но тяима ключ и от ъгловата 49-а стая, чиито големи прозорци гледат към Народната библиотека и Докторската градина. Там тяпраща любимите си възпитаници да свирят под неин надзор.

Именно в 49-а стая, упражнявайки се на стария, но достоен зауважение минироял Ямаха,с потъмнели клавиши и липсващтрети педал, за пръв път намерих разковничето към основнататема на Меркуцио от Прокофиев, този синкопиран кошмар,създаден да преобърне условностите на времето. Пак в 49-астая след пет часа свирене без достъп до вода и тоалетна (Калинката имаше навика да ме заключва отвън и да не ме пуска,докато не постигна задоволително изпълнение) аз овладях досъвършенствоLes Jeux d’eau a la Villa d’Este на Лист, можеби най-прекрасната пиеса, композирана някога за пиано. Дасвириш нещо толкова божествено, колкото Les Jeux d’eau ala Villa d’Este, в 49-а стая на софийското музикално училищее твърде уместно, ако не и леко иронично, като се има предвид, че някога сградата е била обитавана от божии служители.

Малко хора знаеха (шейсетгодишната чистачка на четвъртияетаж беше изключение и ако беше във възможностите на директорката, последната щеше несъмнено да ѝ изтрие паметта),че скоро след края на Втората световна война, преди комунистите да конфискуват и преустроят всички по-заможни имотив столицата, сградата на музикалното е била действащ католически манастир с молитвени килии, свещеници, свещници иразпятия. На притежаващите поне капка въображение е нуженсамо миг пренастройка и старата сграда, обезобразена от прозаичната естетика на управляващата идеология, изниква иззадсенките в своята ненакърнена цялост: сумрачните коридори сеизпълват с религиозен шепот и приглушени стъпки; мраморни светци и ангели се настаняват в сводестите ниши на всякастълбищна площадка; сцената в Камерна зала № 1 изчезва ина нейно място се появява олтар, а в нишата вдясно от него – иизповедалня; многоцветни слънчеви лъчи проникват през високите витражни прозорци в дъното на залата и падат върхуолтара. Лист, който в края на живота си прекарва пет години вманастираМадона дел Розарио край Рим, щеше да се чувствадобре тук, стига да беше дошъл по времето, когато на неговиябог все още му е било разрешено да съществува. Нишите сегаса празни. Олтарът е прикрит от комплект тимпани, витражъте боядисан с дебел пласт бежова боя. Способен ли е един атеист да разбере Les Jeux d’eau a la Villa d’Este?

На петия етаж, отвъд коридора, в който учителите по цигулка приемат повечето си ученици, се стига до вито дървеностълбище, отвеждащо към тавана – тайнствено пространствос лабиринт от тесни коридори, триъгълни стаи и скосени тавани, прободени от разнебитени капандури. Освен флейтистите и обоистите, които идват тук да се упражняват, таванъте и любимо свърталище на учениците с намалено поведение.

Само неколцина посветени знаят, че неприсъщата стена вдъното на тавана е всъщност вратичка, която води към ощедве стаи. Още по-малко знаят, че зад една от дървените плоскости в първата тайна стая се крие тесен коридор, опасващцялата сграда. Предметите, с които е осеян подът му – фасове, употребявани презервативи, празни бутилки от бира ивино, смачкани пластмасови чашки, очернени от кафе, скъсани учебници, – говорят за вида занятия, които често се провеждат тук. Учебникът за десети клас Морал и право (прочутс абсурдно-комичното марксистко определение за любовта)виси прикован с ръждив пирон за покривна греда. Метла илопата, явно откраднати от стаята на чистачката на четвъртияетаж с цел почистване, лежат захвърлени до купчина пепел иципестите черни останки от подвързията на изгорен дневник.

Някой е свил стола от директорската стая и го е замъкнал под капандурата.

Нощем, когато в училище освен портиера останат самопет-шест пианисти, обсебени от безумния порив да свирят ида свирят, и да свирят до припадък (напук на глада и жаждата,

които съпътстват всеки петчасов пробег; напук на схванатите крака и жилещата болка от хроничен тендовагинит; напукна факта, че те никога не са имали детство и сега изведнъжсе оказват насред бойното поле на пубертета, въоръжени едновременно с горчивината на каторжници и с инфантилнитеблянове на седемгодишни хлапаци; напук на предопределеното бъдеще изпълнено с нови репетиции, нови концерти, новиконкурси и нови унизителни пристъпи на сценична треска), азсе качвам на стола в любимата си таванска стая, тази с пианото Чайка, промушвам се през тясната капандура и сядамна керемидите да изпуша една цигара. Най-високите клони накестените, строени от двете страни на улица Оборище, галятръба на покрива. Бледа светлинка трепери на върха на планината на запад. Вдясно е центърът на София, обозначен отзлатните куполи на храма Александър Невски, петолъчката наПартийния дом, минарето на джамията и Мавзолея, в който Г.Димитров, бившият водач на Коминтерна, лежи балсамиранв стъклен ковчег. Тук, седнал върху керемидите, аз наблюдавах в едно мрачно и мъгливо декемврийско утро как едначерна държавна волга катафалка с тялото на нашата директорка Наташа Зимова, по прякор Кукумявката, спря до бордюрапред портата на училището (тази с лозите от ковано желязо)и всички ученици от четвърти до дванайсети клас се строихав редици и замаршируваха по улицата, размахвайки хилядицветя. Толкова много цветя и венци, а Кукумявката не заслужаваше дори и едно. Тя заслужаваше смъртта. Учителите казаха,че било рак, но аз знаех, че Ирина я уби. Аз видях как я уби.

Не я уби нито с нож, нито с пистолет или някаква отрова. Убия с думи. Ирина винаги си служеше умело с думите. Тя беше инай-добрата цигуларка в училище.Хората често обичат да забравят. Един ден са ехидни партийни дейци, които парадират с властта си, бълват потоци отдежурни фрази и козируват с номенклатурен плам, а на следващия изведнъж забравят за всичко и се превръщат в кроткипиленца, благодарни за трошиците, подхвърлени от бившитеим врагове. Но амнезията не запечатва миналото, нито пъкзаключва вратата към смъртта. Има друго време, време във времето, което не се претопява в бъдещето. Има друго настояще, което продължава да се разплита в миналото. Тези, коитоса умрели, ще умрат отново, а тези, които са били обречени,ще бъдат обречени за пореден път. Така системата, която произвеждаше осакатени същества, пак ще заработи с пълна силадо предизвестения си крах. Чети Ницше!, посъветва ме ИгорЛебеда, моят учител по камерна музика, след като ми писадвойка заради това, че – по негови думи – съм извършил содомия със сонатата за цигулка и пиано от Бетовен, известнакато Пролетна. Сега Игор се скита из софийските улици посъдран стар пуловер и долнище на пижама, говори на невидими герои, прегръща дървета, рита гълъби и ръкомаха все еднооще е на сцената и дирижира. И ако той не ме разпознава, товане се дължи на лудостта му, а по-скоро на това, че той вече сее върнал в едно минало-настояще, когато аз и той още не смесвирили заедно.

И други са се завърнали. Наташа Зимова е вече в училище, раздава заповеди, козирува, преподава руски на осми,девети и десети клас. Шейсет и седем годишният историк секачва по стълбите към петия етаж, подсвирква си Одата нарадостта и почуква с дългата си показалка по парапета. Мишката, учителката по литература, е застанала пред главния входс ножица в ръка: тя е получила нареждане да подстригва намясто всяко момче с дълга коса. Банков, учителят по физика иакустика, се е запътил към Докторската градина, за да изловипушещите ученици. Годината е 1987, аз съм на петнайсет иима още две години до падането на Берлинската стена.

 

Рахманинов,Вокализа, опус 34, № 14

3 ноември 1987 г.

 

Руските джуджета са най-високи, а руските часовници – най-бързи, поне така твърдеше вицът, и моят часовник, „Спутник“,който бях купил от Москва след рецитала ми в Държавнатаконсерватория, не изневеряваше на своята репутация. Тойизбързваше средно с два часа седмично, което си имаше идобри страни, особено като се има предвид, че аз се движехперманентно с минимум половин час закъснение. Държах часовника в предния джоб на кафявата си кожена чанта, защотовсеки път, когато го сложех на ръката си, придобивах усещането, че нося белезници.

– Някъде между десет и половина и единайсет – казах азна Ирина, която натриваше лъка си с парче тъмночервен колофон. Тя се беше облегнала на прозореца, десният ѝ крак изпънат настрани, към вратата, и ме гледаше предизвикателно съссладострастните си пъстрозелени очи. Бяхме избягали от час,както обикновено правехме всеки вторник, и се бяхме заключили в 59-а стая на петия етаж. Под нас и около нас прилежните хиеродули с червени, сини или комсомолски връзки наизустяваха периодичната таблица на Менделеев, пееха химниза боговете на диалектическия материализъм, транскрибирахачетиригласови инвенции, декламираха Маяковски. От времена време гласът на Негодника, учителя по история, отеквашепо стълбището отвън като заблуден фагот.

– Този път ще ти разкажа играта! – каза Ирина, като закачи ризата ми с лъка си и се опита да я измъкне от сините миуниформени панталони. – Преди да сме свършили, ще тичашгол из цялото училище.

Още от автора


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
11121314151617
18192021
22
2324
25262728293031

» Най-продавани