Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Винету I

Винету I

Автор: Карл Май

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Преводач: Веселин Радков

Превод от:немски език

Дата на издаване:Септември 2016

ISBN:978-954-28-2147-2

Страници:504

Корична цена:18.9 лв.



Винету и Олд Шетърхенд.

Няма битка, която да ги спре, няма враг, който да ги победи, препятствие, което да ги забави, лъжа, която да ги заблуди. Две имена,които олицетворяват непоклатимото приятелство и братската обич. Синове на два много различни народа, те се впускат в опасни приключения и защитават безстрашно своите твърди разбирания за добро и зло.

Кое дете не е копняло да улови свой собствен буен мустанг, да се втурне в шеметно преследване на бизони, да се изправи срещу мечка гризли и да заслужи правото да се окичи със зъбите ѝ?

Незабравимата трилогия „Винету” на Карл Май е част от съкровищницата на европейската култура, пресъздавайки един отдавна изчезнал свят – този на свободните американски племена. Потопете се в атмосферата на едни други времена и нрави и не позволявайте на детето в себе си да забрави, че доброто все пак побеждава.

Поне в книгите.

 

Първите лаври на уестман........................................ 35

Диви мустанги................................................................. 65

Клеки-петра........................................................................ 86

Край лагерния огън..................................................... 117

Разчитане на следи...................................................... 136

В съюз с кайовите........................................................ 151

В очакване на апачите.............................................. 177

Винету в плен.................................................................. 197

Бързия нож........................................................................ 217

С един крак в гроба...................................................... 240

Красивата зора.............................................................. 255

На кола на мъчението................................................ 269

На живот и смърт.......................................................... 288

Краят на един страхливец........................................ 315

Кръвни братя................................................................... 338

Тайната на едно сърце.............................................. 353

На път на изток!............................................................. 368

Проклятието на златото............................................ 392

Една следа ни сочи пътя........................................... 418

Из дебрите на Нъгит Тсил.......................................... 446

„...Ако не се лъжа“.......................................................... 474

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Увод

Винаги когато се замисля за индианеца, се сещам и за турчина. Колкото и да е странно това, то все пак си има своето оправдание. Въпреки че възможностите за сравнение между индианеца и турчина не са особено големи, те все пак си приличат в известен смисъл, приличат си поне по това, че световното мнение гледа и на единия, и на другия като на хора, които почти са си изпели песента, макар че за единия то важи в по-голяма степен, отколкото за другия: когато става дума за турчина, едва ли някой го нарича иначе освен „болния човек“, докато всички, които са запознати със съдбата на индианеца, го наричат „умиращия човек“.

Да, червенокожата раса умира! От Огнена земя чак до далечните северноамерикански езера лежи възнак на земята болният великан, победен и смазан от неумолима съдба, непознаваща милост. Борил се е срещу нея с всички сили, но напразно. Те са се изчерпали постепенно. Останало му е малко време да живее и конвулсивните движения, които разтърсват периодично голото му тяло, известяват приближаващата смърт.

Имал ли е някаква вина за ранния си край? Заслужил ли го е?

Ако е вярно, че всяко живо същество има право на живот, и ако това се отнася както за всички, взети заедно, така и за отделния индивид, то червенокожият има право на съществуване не по-малко от бледоликия и би могъл да изяви претенция да му се даде възможност за самостоятелно обществено и държавно развитие. Наистина някои твърдят, че индианецът не бил имал необходимите качества за основаване и ръководене на държава. Дали това е истина? Аз казвам, че не е, но нямам намерение да ви предлагам само сухи твърдения, защото целта ми не е да напиша някоя научна студия. Бледоликите са имали време да се развиват постепенно. Лека-полека те са се превърнали от ловци в скотовъдци, а после са станали земеделци и занаятчии. Били са им необходими много векове. Но червенокожият не е имал това време, защото никой не му го е предоставил. От него поискаха да направи един огромен скок от най-долното стъпало на човешкото развитие към най-горното, обаче никой не се замисли, че при този скок той ще падне и ще се нарани смъртоносно.

По-слабият трябва винаги да отстъпва на по-силния – това е един жесток закон. Но тъй като той се проявява от сътворението на света, ще трябва, изглежда, да приемем, че тази жестокост е способна да се повлияе от християнското милосърдие, защото вечната мъдрост, сътворила този закон, е същевременно и вечната любов. А сега имаме ли право да твърдим, че по отношение на измиращата индианска раса някой е показал подобно милосърдие?

Първите бледолики са били не само гостоприемно посрещнати, но са били и почитани от индианците почти като божества. Каква отплата получиха за това червенокожите? Съвсем безспорно земята принадлежеше на тези, които я обитаваха; но тя им беше насилствено отнета. Какви реки от кръв се проляха тогава и каква жестокост бе проявена при това, е известно всекиму, който е чел историята на „прочутите“ конкистадори. А техният пример беше последван и по-късно. Белите пристигаха със сладки думи на уста, но същевременно с наточени ножове в поясите и със заредени пушки в ръка. Обещаваха мир и любов, а сееха омраза и лееха кръв. Червенокожите трябваше да отстъпват педя по педя – все по-назад. От време на време им гарантираха „вечни“ права над „тяхната територия“, но не след дълго отново ги прогонваха оттам – все по-назад. „Купуваха“ земята им, като или изобщо не им я заплащаха, или я заменяха срещу стоки без всякаква стойност, които те не можеха да ползват. Но пък толкова по-грижливо ги привикваха към коварната отрова на „огнената вода“, донасяха им едра шарка и други много по-страшни и отвратителни болести, които сееха смърт сред племената и обезлюдяваха цели села. Ако червенокожият си потърсеше законните права, отговаряха му с барут и куршуми и той отново трябваше да отстъпва пред по-добрите оръжия на белите. Озлобен от всичко това, отмъщаваше на отделни бледолики, които срещаше, и последиците биваха обикновено страхотни кланета, които струваха живота на безброй червенокожи. Така първоначално гордият, дързък, храбър, честен, откровен, винаги верен на приятелите си ловец се е превърнал в дебнещ, недоверчив и лъжлив човек, без да има някаква вина, защото не той, а белият е първопричината и виновникът за всичко това.

Къде са отишли дивите стада мустанги, сред които някога индианецът смело е залавял своя боен кон? Къде може да се видят сега бизоните, които му даваха прехраната, когато населяваха прериите с милиони? От какво живее днес той? От брашното и месото, които му изпращат? Може би щеше да живее от тях, ако в брашното не се намираха гипс или други боклуци. В повечето случаи то не може да се яде. А ако някой път обещаят на някое племе сто „специално угоени“ вола, то по пътя те се превръщат в две или три стари кльощави крави, от които едва ли и някой лешояд би откъснал мръвка. И може ли той, обез-правеният, да разчита на някаква жътва, след като постоянно го гонят и не му оставят никакъв сигурен дом?

Каква горда и красива гледка е представлявал някога индианецът, летящ из безкрайните савани на мустанг с развяна грива, и колко клет и изпаднал изглежда сега, облечен в парцали, които не могат да прикрият голотата му! Той, който нявга, преливащ от сила, се е изправял срещу страшната сива мечка само с нож и томахок в ръцете си, сега се навърта тук и там гладен като бездомно псе, за да си изпроси парче месо или... да краде!

Да, сега той е болен човек, умиращ човек и ние състрадателно стоим и чакаме край мизерната му постеля, за да затворим очите му. Да стоиш край леглото на смъртник, е печална, сериозна работа, но тя става стотици пъти по-сериозна, когато се отнася за една цяла раса. Тогава възникват много въпроси и преди всичко следният: какво ли щеше да постигне тази раса, ако є бяха дали време и пространство, за да развие своите вътрешни и външни сили, своите дарования? Какви ли своеобразни форми на духовна и материална култура ще изгуби завинаги човечеството с гибелта на червенокожата раса? Този умиращ не се приспособи към предлагания му от околния свят начин на развитие, защото беше с характер. Нима затова трябваше да бъде убит, нима не можеше да бъде спасен? За да не измрат, бизоните получиха спасително убежище на север в Националния парк Уайоминг. Защо не предложат на някогашните законни господари на тази земя някакво място, където те биха могли да водят осигурен живот и да се развиват духовно?

Но каква ли полза от тези въпроси пред лицето на смъртта, от която няма спасение! Какво ли биха помогнали упреците там, където вече нищо не може да помогне! Аз мога само да оплаквам, но не мога да променя нищо; мога само да тъгувам, но не мога да върна живота на умрелите. Аз? Да, аз! През дълъг низ от години се запознах с начина на живот на червенокожите, запознах се с един измежду тях, чийто светъл, великолепен и величав образ живее в сърцето ми, в моите мисли. Той – най-добрият, най-верният и най-пожертвувателният от всички мои приятели – беше истински представител на расата, която го беше родила, и загина също така, както загива и тя; животът му угасна, отнет от подлия куршум на негов враг. Обичах го, както никого другиго в света, а и до днес обичам умиращия народ, който бе родил такъв благороден син. Бих дал живота си, ако можех с това да възвърна неговия, също както той беше рискувал стотици пъти живота си, за да спаси моя. Но това не ми беше съдено. Той си отиде, спасявайки както винаги приятелите си. Но той умря само физически и нека тук, в тези страници, продължи да живее тъй, както живее в моята душа той, Винету, великият вожд на апачите. С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, аз ще бъда възнаграден пребогато.

 

Радебойл, 1892

 

 

 

 

1.

Грийнхорн

Драги читателю, знаеш ли какво означава думата „грийнхорн“? Това наименование е изключително неприятно и презрително за всекиго, по чийто адрес бива употребявано!

„Грийн“ означава „зелен“, а под „хорн“ тук се има предвид „пипало“. И така, под грийнхорн се разбира човек, който е още зелен, тоест новак и неопитен, и трябва внимателно да протяга пипалата си, ако не иска да се изложи на опасността да се удари някъде здравата.

Грийнхорнът е човек, който не става от стола си, когато иска да седне някоя лейди; който поздравява господаря на някой дом, преди да се е поклонил на госпожата и госпожицата; който при зареждането на карабината слага патрона наопаки в цевта или пък ако пушката е с предно зареждане, поставя най-напред куршума и после барута. Грийнхорнът или изобщо не говори английски, или пък го говори много чисто и превзето. Английският, който говорят янките, или диалектът на американските пионери звучат направо ужасно в ушите му. Този говор не може да се побере в неговата глава, нито пък езикът му може да се прекърши и да си служи с него. Грийнхорнът обърква ракуна[1] с опосума[2]и горе-долу хубавичката мулатка с квартеронката[3]. Грийнхорнът пуши цигари и се отвращава от господата, които дъвчат тютюн и постоянно плюят. Грийнхорнът тича да се оплаче на съдията, когато някой ирландец му залепи плесница, вместо да го застреля на място, както би постъпил истинският янки. Грийнхорнът смята, че следите на пуяка са следи от мечка, и взема елегантната спортна яхта за някой речен параход. Грийнхорнът се стеснява да сложи калните си ботуши върху колената на своите спътници и да сърба супата си със сумтенето на умиращ бизон. За да поддържа чистотата си, грийнхорнът помъква със себе си из прериите гъба за къпане, огромна колкото тиква, и пет килограма сапун, като не забравя да си вземе и компас, който на третия или четвъртия ден сочи на всички възможни посоки, само не и на север и юг. Грийнхорнът си записва около осемстотин израза от индианските езици, но когато срещне първия червенокож, забелязва, че с последното писмо е изпратил тези листове вкъщи, но затова пък е запазил писмото до жена си. Грийнхорнът си купува барут, но когато се опитва да стреля за първи път, разбира, че са му продали стрити дървени въглища. Грийнхорнът може да е изучавал пет години астрономия, но е в състояние да наблюдава също толкова дълго звездното небе, без да разбере колко е часът. Грийнхорнът така поставя ловджийския си нож в пояса, че когато се наведе, ножът се забива в бедрото му. Грийнхорнът пали в Дивия Запад такъв огромен огън, че пламъците лумват на няколко метра височина и когато индианците го открият или дори застрелят, не може да проумее как така са го намерили. Грийнхорнът си остава... грийнхорн и по онова време аз бях точно такъв.

Но не си мислете, че бях убеден или пък имах и най-малката представа, че това обидно прозвище ми отиваше съвсем! О, не, защото именно в това се състои най-забележителната особеност на всеки грийнхорн – той смята по-скоро всички други хора за „зелени“, само не и себе си!

Напротив, аз мислех, че съм извънредно умен и опитен човек, нали все пак бях, както се казва, учен човек и никога не ме е било страх от никакъв изпит. Моят младежки ум не можеше тогава още да проумее, че животът е истинският университет и че неговите ученици всеки ден и всеки час биват подлагани от провидението на изпити, които те трябва да издържат. Мизерните условия на живот в моята родина, желанието ми да разширя познанията си и да мога по-добре да подпомагам парично родителите си, както и вроденият ми стремеж към действие ме накараха да прекося океана и да се озова в Съединените щати, където условията за издигане на усърдните млади хора тогава бяха далеч по-благоприятни. Нямаше да ми бъде трудно да намеря добро препитание в източните щати, но нещо ме теглеше на запад. Като се захващах за кратко време ту с една, ту с друга работа, успявах да припечелвам дотолкова, че един хубав ден пристигнах в Сент Луис добре облечен и с оптимистично настроение. В този град щастието ме отведе в едно немско семейство, където изкарвах прехраната си известно време като частен учител. Сред кръга от приятелите на този дом беше и мистър Хенри, един особняк, по професия оръжеен майстор, който упражняваше занаята си с всеотдайността на човек на изкуството и с известна патриархална гордост се наричаше сам „мистър Хенри, оръжейният майстор“.

Този човек беше голям филантроп, въпреки че външността му и неговото държане свидетелстваха по-скоро за обратното, тъй като той просто не се сприятеляваше с никого освен със споменатото семейство, а пък към клиентите си беше мълчалив и неприветлив, така че те идваха при него само заради добрите качества на оръжията му. Беше загубил жена си и децата си при някаква ужасна случка, за която никога не говореше, но от някои намеци, които бях доловил, предполагах, че са били убити при някакво нападение. Това го беше направило външно груб. Той може би изобщо не знаеше, че беше всъщност един съвършен грубиян. Но дълбоко в себе си беше съхранил нежност и доброта и аз нерядко бях забелязвал влага в очите му, когато разказвах за родния си край и за моите родители, които обичах така много, както ги обичам и сега.

Защо той, старият човек, изпитваше такава слабост тъкмо към мен, младия и непознат нему чужденец, така и не разбирах, докато един ден самият той не ми каза защо. Откакто бях тук, идваше по-често отпреди, слушаше уроците ми, после ме дръпваше настрана да поговори с мен и накрая дори ме поканваше да го посетя. Никой друг не можеше да се похвали досега с подобно предпочитание и заради това се стараех да не злоупотребявам с него. Но тази моя сдържаност, изглежда, никак не му харесваше. И днес още си спомням как се беше ядосал една вечер, когато го посетих, спомням си и тона, с който ме посрещна, без да отговори на моето good evening[4].

– Къде бяхте изчезнали вчера, сър? – изръмжа той насреща ми.

– У дома.

– А завчера?

– Пак си бях у дома.

– Pshaw![5]Я не ме пращайте за зелен хайвер! Такива новоизлюпени като вас не остават да киснат по домовете си. Завират си носовете обикновено навсякъде, само не и там, където им е работата!

– А ще благоволите ли да ми кажете къде ми е работата?

– Тук, при мен, ясно ли е? Отдавна искам да ви попитам нещо.

– Защо не сте го направили?

– Защото не исках. Чухте ли?

– И кога най-сетне ще поискате?

– Може би днес.

– Е, тогава питайте смело! – подканих го аз и се настаних върху пресата, на която работеше.

Той ме погледна учудено в очите и поклати глава неодобрително.

– „Смело“! Като че ли би трябвало да поискам разрешение от един грийнхорн, когато искам да говоря с него!

– Грийнхорн ли? – повторих аз и сбърчих чело, защото се бях почувствал сериозно засегнат. – Ще приема, мистър Хенри, че тази дума ви се е изплъзнала неволно!

– Не си въобразявайте, сър! Изговорих я напълно съзнателно, вие сте един грийнхорн, и то какъв! Наистина цялото съдържание на прочетените от вас книги е в главата ви. Учудва ме какво ли не трябва да учат хората отвъд океана. Ето този млад човек знае съвсем точно на какво разстояние се намират звездите от Земята, какво е писал цар Навуходоносор по глинени плочки и колко тежи въздухът, който изобщо не може да се хване с ръка. И понеже знае всичко това, си въобразява, че е умник. Но ако си тикнете носа в живота, разбирате ли ме, и го подържите там петдесет години, тогава ще разберете в какво се състои истинската мъдрост. Онова, което знаете сега, е нищо, ама съвсем нищо. А онова, което сте се научили да правите досега, струва още по-малко. Вие дори не можете да стреляте!

Той изговори последните думи с явно пренебрежителен тон и с такава сигурност, като че ли беше съвсем убеден в това, което казва.

– Не мога да стрелям ли? Хмм! – отвърнах аз, усмихвайки се. – Да не би това да е въпросът, който искахте да ми зададете?

– Да, това е въпросът. А сега отговаряйте!

– Най-напред ми дайте една добра пушка в ръцете и тогава ще ви отговоря, едва тогава, не по-рано.

Той остави настрана цевта, над която работеше, стана, приближи се към мен и започна да ме оглежда учудено.

– Да ви дам пушка в ръцете ли, сър? И през ум не ми е минавало! Моите пушки попадат само в такива ръце, които разнасят славата ми.

– Моите са такива – кимнах му аз.

Той отново ме погледна отстрани, седна пак, продължи да работи над цевта и замърмори под носа си:

– Ама че грийнхорн! Ще ме накара с нахалството си да побеснея!

Оставих го да си мърмори, защото го познавах добре, извадих си една пура и я запалих. Около четвърт час цареше мълчание. Повече той не можа да издържи. Вдигна цевта на пушката срещу светлината, погледна през нея и продума:

– Стрелянето е по-трудно от зяпането на звездите или четенето на старите глинени плочки на Навуходоносор. Ясно ли е? Държали ли сте някога пушка в ръцете си?

– Често.

– А прицелвали ли сте се, натискали ли сте спусъка?

– Мисля, че да – засмях се аз развеселен.

– А улучвахте ли?

– Разбира се!

Той отпусна бързо ръката си, която държеше цевта, погледна ме пак и каза:

– Да, разбира се, улучвали сте! Но какво?

– Целта, разбира се!

– Какво? Да не би наистина да сте решили да ми пробутвате тази лъжа?

– Аз твърдя, а не лъжа. Всичко е истина.

– Дяволите да ви вземат, сър! Човек не може да ви разбере. Убеден съм, че не можете да улучите дори зид, който е пет метра висок и десет метра дълъг, а вие правите при вашите твърдения такава сериозна и сигурна физиономия, че човек може да го хванат нервите. Не съм ученик, на когото давате уроци, ясно ли е? Как може един такъв грийнхорн и книжен плъх като вас да твърди, че можел да стреля! Човек, който се е ровил из турски, арабски и всякакви други глупави книги, не може да е намирал време и за стреляне. Я снемете за малко онази стара пушка от пирона и се прицелете! Това е най-добрият мечкоубиец, който съм държал някога в ръцете си.

Отидох до пирона, свалих пушката и се прицелих.

– Е-хей! – извика Хенри, като скочи от мястото си. – Какво е това? Тази пушка изглежда в ръцете ви като някое леко бастунче, а всъщност е най-тежката пушка, която съм виждал! Нима сте толкова силен?

Вместо да му отговоря, аз го сграбчих за закопчаното сако и колана на панталоните и го вдигнах нагоре с дясната си ръка.

– По дяволите! – извика той. – Пуснете ме! Много по-силен сте и от моя Бил.

– Вашият Бил? Кой е той?

– Беше мой син, който... но да не говорим за това! Той е мъртъв, както и другите. Щеше да стане голям юначага, но го убиха заедно с останалите, докато ме нямаше. Фигурата ви е подобна на неговата, имате почти същите очи и същата гънка край устата. Затова ви... впрочем това не ви засяга!

Лицето му изразяваше дълбока печал, но той прекара ръката си по него и после продължи да говори с обичайния си тон:

– Но сър, при вашата мускулна сила е просто много жалко, че сте се нахвърлили така върху книгите. Трябваше да спортувате!

– Спортувал съм.

– Наистина ли?

– Да.

– Бокс?

– Не е популярен при нас. Но в гимнастика и борба мога да се меря с доста хора.

– Езда?

– Също умея.

– Фехтовка?

– Сам съм предавал уроци.

– Сър, не преувеличавайте!

– Искате ли да опитаме?

– Благодаря! Още ми държи влага отпреди малко! И изобщо трябва да работя. Сядайте!

Той се върна при пресата, а аз се подчиних на подканата му. Последвалият разговор беше едносричен. Изглежда, че Хенри беше зает с други по-важни мисли. Изведнъж той остави работата си, погледна ме и попита:

– Занимавали ли сте се с математика?

– Беше една от любимите ми науки.

– Алгебра, геометрия?

– Е, разбира се!

– Земемерство?

– С голямо желание. Често за собствено удоволствие съм кръстосвал насам-натам с теодолита в ръка.

– И можете действително да измервате?

– Да. Участвал съм в измервания на равнинни и планински терени, с което, разбира се, не искам да кажа, че гледам на себе си като на съвършен земемер.

– Много добре, много добре!

– Защо ме питате за това, мистър Хенри?

– Защото имам причина. Ясно ли е? Не е необходимо още да я знаете. Ще я научите, когато му дойде времето. Но преди това трябва да... хмм, да, трябва преди това да се уверя дали можете да стреляте.

– Ами да опитаме!

– Ще опитаме, бъдете спокоен. Кога започвате уроците си утре сутринта?

– В осем часа.

– Тогава елате при мен в шест! Ще отидем на стрелбището, където прострелвам моите пушки.

– Защо толкова рано?

– Защото не ми се чака по-дълго. Горя от нетърпение да ви покажа, че сте грийнхорн. Но стига по въпроса! Имам си и друга работа, която е далеч по-важна.

Изглежда, че беше свършил вече работата по цевта, и сега извади от едно сандъче многоъгълно желязно парче. Започна да пили по ръбовете му. Забелязах, че всяка една от многобройните стени имаше дупка.

Той така се вдълбочи в работата си, че сякаш забрави за присъствието ми. Очите му придобиха особен блясък и когато от време на време оглеждаше произведението си, забелязах, че го правеше с израз на нескрита любов. Това парче желязо сигурно имаше голяма стойност за него. Бях любопитен да узная защо. Затуй го попитах:

– И от това ли ще стане някоя част на пушка, мистър Хенри?

– Да – отвърна той, като че ли едва сега се сети за присъствието ми.

– Но аз не познавам пушка, която има такава част – възразих.

– Няма, естествено. Сега тепърва се създава. Сигурно марката є ще се казва „Хенри“.

– Ах, значи ново изобретение?

– Yes.[6]

– Тогава моля да ме извините за любопитството. Сигурно е тайна?

Той оглежда дълго всички дупки, обръща желязото във всички посоки, като го поставяше няколкократно до задния край на цевта.

– Да, тайна е. Но аз ви имам доверие, защото знаете да мълчите, въпреки че сте истински стопроцентов грийнхорн. Затова ще ви издам що за пушка ще излезе от това. Ще стане автоматична карабина и в пълнителя є ще има двадесет и пет патрона.

– Невъзможно!

– Дръжте си човката затворена! Не съм толкова глупав, за да се захващам с невъзможни неща.

– Но ще са ви необходими камери за поместване на мунициите за двадесет и пет изстрела!

– Имам ги.

– Но ще бъдат големи и неудобни и сигурно ще пречат.

– Камерата е фактически една. Много е удобна и никак не пречи. Ето това желязо представлява камерата.

– Хмм. От вашата специалност не разбирам много, но я ми кажете как сте разрешили проблема с нагорещяването? Не се ли нагрява много цевта?

– И през ум не є минава. Материалът и начинът на обработка на цевта са моя тайна. Впрочем винаги ли ще е необходимо всичките двадесет и пет изстрела да се дават един след друг?

– Едва ли.

– Е, виждате ли! Това желязо ще се задвижва с помощта на специален механизъм. Двадесет и петте дупки в него ще съдържат същия брой патрони. При всеки изстрел желязното тяло ще се превърта и придвижва и така ще подава в цевта следващия патрон. Тази мисъл ме занимаваше дълги години, но нямах успех. Вече съществуват всички изгледи за реализирането є. И сега имам добро име като оръжеен майстор, но с тази пушка ще стана прочут, много прочут и ще спечеля сума пари.

– Но ще си спечелите и нечиста съвест.

Известно време Хенри не свали учудения си поглед от лицето ми и най-сетне ме попита:

– Нечиста съвест ли? От къде на къде?

– Мислите ли, че съвестта на убийците е чиста?

– Zounds![7]Да не би да искате да кажете, че съм убиец?

– Сега все още не, но скоро ще станете, защото съучастничеството в убийство е също така грозно, както и самото убийство.

– Да ви вземат дяволите! Ще внимавам да не стана никога съучастник в убийство.

– Само в едно убийство ли? Ще станете съучастник в масови убийства! Помислете: щом като изработите пушка, която стреля двадесет и пет пъти непрекъснато, и я дадете в ръцете на кой да е скитник, в прериите, в горите и планините ще започне веднага страхотно избиване. Ще избиват нещастните индианци като койоти[8]и след няколко години няма да остане нито един-единствен индианец! Искате ли всичко това да ви тежи на съвестта?

Той ме гледаше втренчено и мълчеше.

Аз продължих:

– И ако всеки може да купи това убийствено оръжие срещу пари, то вие за кратко време ще можете да пласирате хиляди пушки, но мустангите и бизоните ще изчезнат, а с тях и целият дивеч, от чието месо се препитават червенокожите. Стотици и хиляди ловци убийци ще се въоръжат с вашата пушка и ще се отправят към Дивия Запад. Ще потекат реки човешка и животинска кръв и в скоро време от двете страни на Скалистите планини ще изчезне всяко живо същество.

– ’s death![9]– извика Хенри. – Наистина ли сте пристигнали тук наскоро от Германия?

– Да.

– И преди това никога ли не сте били тук?

– Не.

– Значи абсолютен грийнхорн! И въпреки всичко този младеж е отворил такава уста, като че ли е праотец на всички индианци и сякаш е живял тук хиляда години! Човече, не си въобразявайте, че ще можете да ме ядосате! Дори и всичко да станеше както твърдите вие, никога нямаше да ми хрумне да откривам оръжейна фабрика. Аз съм самотен човек и искам да остана сам. Нямам никакво намерение да бера ядове със стотици работници.

– Но за да спечелите пари, бихте могли да патентовате изобретението си и да продадете патента.

– Не бързайте толкова, сър! Досега не съм се лишавал от нищо и ми се струва, че и занапред ще мога да я карам сносно без патента. А за днес е достатъчно, можете да си отивате! Не ми се слуша повече писукането на пиле, което най-напред трябва да се научи да хвърчи, преди да започне да пее истински.

Съвсем не му се сърдех за тези грубовати изрази. Той си беше просто такъв, а аз добре знаех какво се криеше зад думите му. Беше ме обикнал и сигурно щеше да ме подпомогне във всяко отношение, разбира се, доколкото му позволяваха възможностите. Подадох му ръка, той я разтърси здраво и после си тръгнах.

Все още не подозирах какво важно значение щеше да има за мен тази вечер, а още по-малко можех да знам, че тежкият мечкоубиец, който Хенри наричаше „старо оръдие“, и още незавършената карабина „Хенри“ щяха да изиграят толкова голяма роля в моя по-късен живот. Но отсега се радвах на следващото утро, защото наистина имах опит в стрелбата, стрелях отлично и бях убеден, че ще издържа изпита пред моя добър приятел.

Точно в шест часа сутринта аз се озовах при него. Той ме чакаше вече и ми подаде ръката си, при което по грубите черти на сбръчканото му лице се плъзна подигравателна усмивка.

– Welcome[10], сър! Изглеждате твърде самоуверен! Мислите ли, че ще улучите зида, за който говорихме вчера?

– Надявам се.

– Well[11], тогава да тръгваме веднага! Ще взема една по-лека пушка, а вие ще носите мечкоубиеца. Не ми се мъкнат сега такива тежести.

Той нарами една лека двуцевна карабина, а аз взех „старото оръдие“, което той не искаше да носи. На стрелбището Хенри зареди и двете пушки и най-напред стреля два пъти с карабината. После дойде моят ред с мечкоубиеца. Още не познавах тази пушка, но с първия изстрел закачих черния ръб на центъра в мишената; вторият беше още по-сполучлив. Третият изстрел улучи точно в средата на черния кръг, а следващите куршуми попаднаха в дупката, пробита от третия изстрел. Учудването на Хенри нарастваше с всеки нов изстрел. Изпробвах и карабината и когато резултатът остана същият, той беше смаян и въодушевен до крайна степен.

– Сър, или сте в съюз с дявола, или сте роден за уестман![12] Никога не съм виждал някой грийнхорн да стреля така! – извика той.

– Не съм в съюз с дявола, мистър Хенри – засмях се аз. – Не ща и да чуя за такъв съюзник.

– Тогава ваша задача, дори ваш дълг е да станете уестман. Нямате ли такова желание?

– Защо не?

– Well, ще видим какво ще излезе от един грийнхорн. А казахте, че можете и да яздите?

– Горе-долу.

– Горе-долу ли? Значи не така добре, както стреляте?

– Pshaw! Каква трудност представлява язденето? Най-трудно е качването на коня. Щом се намеря веднъж на седлото, никакъв кон не може да ме хвърли на земята.

Той ме изгледа изпитателно, за да разбере дали говоря сериозно, или се шегувам. Направих безобидна физиономия и Хенри каза:

– Така ли мислите? Да не би да се държите за гривата на коня? Много се лъжете. Съвсем вярно казахте: най-трудното е качването, защото трябва да го направите сам. Слизането е много по-лесно – за него се грижи конят, затова става и много по-бързо.

– При мен слизането не зависи от коня!

– Така ли? Ще видим! Имате ли нещо против да опитате?

– С удоволствие.

– Тогава елате! Сега е едва седем часът и имате още един час време. Ще отидем при Джим Кърнър, търговеца на коне, той има един бял кон с червени петна, който ще ви даде да разберете.

Върнахме се в града и отидохме при търговеца на коне, който имаше голям двор за обездка, заобиколен с обори. Показа се самият Кърнър и ни попита какво желаем.

– Този младеж твърди, че никой кон не можел да го хвърли от седлото – поясни Хенри. – Какво мислите по въпроса, мистър Кърнър? Ще му разрешите ли да се покатери на белия ви кон с червените петна?

Търговецът ме огледа изпитателно и кимна доволен.

– Костната му система изглежда добра и гъвкава; впрочем младите не си чупят вратовете така лесно, както възрастните. Ако този джентълмен иска да опита белия кон с червените петна, нямам нищо против.

Той даде съответните нареждания и след известно време двама слуги изведоха оседлания кон от обора. Конят беше неспокоен и се опитваше да се освободи. Моят добър мистър Хенри започна да се страхува за мен. Помоли ме да се откажа от този опит. Но първо, аз бях съвсем спокоен и сигурен, и второ, гледах вече на цялата работа като на въпрос на чест. Поисках камшик и шпори, после се метнах на седлото, но наистина след като бях направил няколко несполучливи опита, защото конят се противеше. Едва седнах на седлото и слугите се отдалечиха с най-голяма бързина, когато конят скочи във въздуха и с четирите крака, след което веднага направи и скок встрани. Успях да се задържа на седлото, въпреки че краката ми не бяха още в стремената. Едва съумях да ги пъхна в тях, когато конят започна да се изправя на задните си крака. Но щом и това не му донесе успех, той се засили към стената, за да ме свали от седлото с удар в нея. Но камшикът бързо го отдалечи. Последва ожесточена борба между кон и ездач. Извиках на помощ всичко: малкото умение и недостатъчната тренировка, които притежавах по онова време, както и цялата сила на бедрата си и това в крайна сметка ми позволи да изляза победител. Когато слязох от седлото, краката ми трепереха от напрежението. Конят беше потънал в пот и от муцуната му падаха големи късове пяна. Но сега реагираше послушно на всяко допиране.

Търговецът беше започнал да се страхува за своя кон. Нареди да го увият с одеяла и да го разхождат бавно наоколо. След това той се обърна към мен:

– Млади момко, това надхвърли всичките ми очаквания. Мислех си, че още при първия скок ще се намерите на земята. Няма нужда да плащате нищо, а ако искате да ми направите една услуга, елате пак и вразумете окончателно това добиче! Няма да се поскъпя да ви дам десет долара, защото този кон е скъп и ако го дресирам, ще направя добра сделка.

– Ако това е наистина ваше желание, то с удоволствие ще го изпълня – отвърнах аз.

Откакто бях слязъл от коня, Хенри не си беше отворил устата, а само поклащаше глава и ме гледаше. Сега плесна с ръце и извика:

– Този човек е наистина невероятен грийнхорн или по-скоро един съвсем необичаен грийнхорн! За малко щеше да счупи ребрата на коня, вместо да се остави да го хвърли на земята! Сър, откъде ги научихте тези неща?

– От съдбата, която ме събра един ден с един полудив жребец, роден в унгарската пуста, който не допускаше никакъв човек на гърба си. Постепенно успях да го укротя, но с риск за живота си.

– Благодаря за такива създания! Предпочитам хилядократно мекото си кресло, което никога няма нищо против да седна в него. Елате, трябва да си вървим! Съвсем ми се зави свят. Но ненапразно гледах как стреляте и яздите. Бъдете сигурен в това.

И двамата се отправихме към домовете си. През следващите два дни той изобщо не се появи, а и аз нямах време и повод да го посетя. Но на по-следващия ден следобед дойде при мен; знаеше, че по това време съм свободен.

– Имате ли нещо против да се поразходите с мен? – попита той.

– В каква посока?

– Ще посетим един джентълмен, който желае да се запознае с вас.

– Да се запознае с мен ли? Защо?

– Смятам, че бихте могли да се досетите: защото още не е виждал грийнхорн.

– Тогава идвам. Ще има да се чуди.

Лицето на Хенри имаше днес лукаво и предприемчиво изражение. Доколкото го познавах, беше подготвил някаква изненада. Изминахме бавно няколко улици, след което той ме въведе през една широка, остъклена врата в някакво бюро. Влязохме така стремглаво, че нямах време и възможност да разчета златните букви на стъклата, но ми се стори, че ми се мярнаха двете думи – office[13] и surveying[14]. Скоро разбрах, че не съм се излъгал.

В помещението седяха трима господа, които посрещнаха Хенри много приятелски, а мен – учтиво и с нескрито любопитство. По масите бяха разхвърляни карти и планове. Между тях се виждаха най-различни геодезически уреди. Намирахме се в топографско бюро.

Не ми беше ясно каква цел преследваше моят приятел с това посещение. Нямаше какво да поръчва, нито му трябваха сведения – изглеждаше, че беше дошъл само да си побъбри приятелски. Скоро се завърза оживен разговор и никак не беше чудно, че негова тема станаха предметите, които се намираха в стаята. Това беше добре дошло за мен, защото по този начин можех да участвам в разговора по-активно, отколкото ако бяхме заговорили за живота в Съединените щати, който не познавах все още достатъчно добре.

Днес Хенри показваше голямо любопитство към земемерската работа. Искаше да научи всичко и неусетно бях въвлечен в такъв разговор, че трябваше само да отговарям на различни въпроси, да обяснявам употребата на различните уреди и да описвам начина на чертане на карти и планове. Наистина съм бил съвършен грийнхорн, за да не забележа неговото намерение. Едва когато казах всичко, каквото знаех за същината и различията на координатографирането, полярните и екваториалните методи, измерването на периметри и на тригонометричната триангулация, забелязах как тримата господа кимнаха тайно на оръжейния майстор. Чак тогава ситуацията ми се стори странна. Станах от мястото си, за да покажа на Хенри, че желая да си отида. Той не се възпротиви и ние бяхме изпратени още по-приятелски, отколкото бяхме посрещнати.

След като се отдалечихме достатъчно от бюрото, така че оттам никой да не може да ни вижда, Хенри спря, сложи ръката си на рамото ми, а лицето му излъчваше най-голямо удовлетворение.

– Сър, човече, младежо, грийнхорне, ама че ме зарадвахте! Направо се гордея с вас!

– Гордеете ли се? Защо?

– Защото далеч надхвърлихте моята препоръка и очакванията на тези хора!

– Препоръка? Очаквания? Не ви разбирам.

– Е, работата е съвсем проста. Наскоро твърдяхте, че разбирате нещо от геодезия, и за да проверя дали не ме ментосвате, ви доведох при тези джентълмени, мои добри познати, за да ви поизпитат. Добре се справихте, измъкнахте се с чест от това положение.

– Ментосване ли казахте? Мистър Хенри, ако ме смятате способен на такива неща, няма да ви посещавам повече!

– Не ставайте за смях! Няма да отнемете радостта на стария човек да ви вижда. Вече знаете за приликата ви с моя син. Бяхте ли пак при търговеца на коне?

– Всяка сутрин рано го посещавам.

– А усмирихте ли белия кон?

– Да.

– Ще стане ли нещо от него?

– Мисля, че да. Само в едно се съмнявам – че купувачът ще може да се справя и отнася с него както аз. Той успя да свикне с мен и хвърля всеки друг от седлото.

– Това ме радва, страшно ме радва! Значи, както изглежда, има намерение да носи на гърба си само грийнхорни. Елате с мен по тази странична уличка! Наблизо има една гостилница, където може да се хапне добре и да се пийне още по-добре. Трябва да отпразнуваме изпита, който издържахте така блестящо.

Не можех да разбера Хенри, беше станал съвсем друг. Той, самотният, резервиран човек искаше да яде в гостилница! И лицето му нямаше обичайния си израз, а гласът му звучеше по-жизнено, по-радостно от обикновено. „Изпит“ беше казал той. Думата ми направи впечатление, но изглежда, че в случая тя нямаше някакво особено значение.

От този ден Хенри ме посещаваше ежедневно и се отнасяше с мен като към скъп приятел, за когото се страхува, че скоро ще го изгуби. Но никога не ме оставяше да се възгордея от неговото предпочитание към мен. Винаги намираше средство да ме постави на място и това средство представляваше твърде досадната дума „грийнхорн“.

Странно беше, че и семейството, в което предавах уроци, си промени отношението към мен точно по същото време. Родителите бяха станали очевидно по-внимателни, а децата – по-нежни. Изненадвах ги в моменти, когато ми отправяха тайни погледи, от които нищо не разбирах; можех да ги окачествя като погледи, излъчващи любов и съжаление.

Около две седмици след странното ни посещение в бюрото по геодезия госпожата ме помоли да не излизам вечерта, през която бях свободен, а да остана да вечерям със семейството. Тя изтъкна причина за тази покана идването на мистър Хенри, а освен него била поканила още двама господа, единият от които се казвал Сам Хокинс и бил прочут уестман. Като всеки грийнхорн и аз не бях чувал това име, но се радвах, че ще се запозная с първия истински и дори прочут уестман.

Понеже бях близък на семейството, нямаше нужда да изчаквам звънеца за вечеря, а се настаних в столовата няколко минути по-рано. За мое учудване масата не беше подредена както обикновено, а като за празник. Малката петгодишна Еми беше сама в помещението и беше пъхнала ръчичката си в компота от ягоди. Щом влязох, тя я извади от компота и я изтри направо в светлорусата си плитчица. Когато повдигнах дясната си ръка с осъдително изражение на лицето, Еми дотича при мен и ми пошепна няколко думи на ухото. Като компенсация за провинението си ми издаде тайната на последните дни, тайната, която малкото є сърчице едва бе крило толкова време. Помислих, че не съм я разбрал правилно. Но след настояването ми тя повтори пак думите: Your farewell party.

Моята прощална вечеря! Невъзможно беше да е истина! Кой знае по силата на какво недоразумение детето е стигнало до това невярно заключение. Усмихнах се. После дочух гласове в преддверието. Пристигаха гостите и аз отидох да ги посрещна и поздравя. И тримата бяха дошли едновременно – били се уговорили, както разбрах по-късно. Хенри ми представи един млад човек, който се държеше някак си вдървено и непохватно, под името мистър Блек, а след него ми бе представен и Сам Хокинс, уестманът.

Уестманът! Признавам си, че докато съм го оглеждал учудено, едва ли съм имал много умен вид. Но дотогава не бях виждал още такава фигура. По-късно, разбира се, видях какви ли не.

Ако този човек изглеждаше и без това странно, то това впечатление се засилваше и от факта, че той и тук, в приемната, си стоеше така, както би стоял нейде из дивите пущинаци, а именно: без да си свали шапката и с пушка в ръка. Представете си следната външност:

Изпод печално провисналата периферия на филцовата му шапка, чиято възраст, цвят и форма биха затруднили и най-умните и наблюдателни хора, след невчесаните черни гъсталаци на брадата му се подаваше един нос, който имаше застрашителни размери и можеше да служи на всеки слънчев часовник за колче, по чиято сянка се определя времето. Вследствие на буйно растящата брада, освен този така разточително сътворен обонятелен орган, от останалите части на лицето се виждаха само две малки умни очички, които, изглежда, притежаваха необикновена подвижност и ме изучаваха с дяволит и хитър израз. По-късно разбрах защо толкова много бях ангажирал вниманието му.

Тази глава се намираше върху тяло, което оставаше скрито до коленете. То се помещаваше в стара ловджийска шуба от козя кожа, която вероятно беше шита за някоя значително по-едра фигура и придаваше на малкото човече вида на дете, което ей така, на шега се е намъкнало в спалния халат на дядо си. Изпод тази прекалено голяма дреха се подаваха две слаби криви крачета. Те бяха пъхнати в разръфани индиански панталони, които имаха толкова години на гърба си, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди две десетилетия и сега позволяваха да се видят доста нагоре чифт високи ботуши, в които при случай на нужда притежателят им можеше да се побере цял.

Този „прочут уестман“ държеше в ръката си някакво пушкало, което аз бих докоснал само с много голямо внимание. То приличаше по-скоро на цепеница, отколкото на пушка. В този момент не можех да си представя по-печална карикатура на прериен ловец, ала много скоро ми беше писано да се науча да ценя напълно достойнствата на странното човече.

След като ме беше разгледал най-подробно, той попита оръжейния майстор с тънкото си детинско гласче:

– Мистър Хенри, това ли е младият грийнхорн, за когото ми разказвахте?

– Да – кимна запитаният.

– Well! Не е лош. Надявам се, че и Сам Хокинс ще му се хареса, хи-хи-хи-хи!

С този тих, особен смях, който съм чувал после хиляди пъти от него, той се обърна към вратата, която се отвори в същия миг. Появиха се домакинът и неговата жена. Поздравът, с който посрещнаха ловеца, ме накара да предположа, че вече го бяха виждали. Беше станало без моето знание. Сега те ни поканиха да влезем в трапезарията.

Последвахме ги, при което Сам Хокинс за мое най-голямо учудване изобщо не си съблече палтото. След като влязохме в столовата, той посочи най-спокойно с ръка към старото си пушкало.

– Истинският уестман никога не изпуска пушката си от очи, да не говорим за моята добра Лиди. Ще я окача ей там зад завесата.

И така, Лиди беше името на неговата пушка! След време разбрах, че някои трапери и ловци имат навика да се отнасят към оръжието си като към живо същество и да му дават различни имена. Сега той окачи пушката и понечи да остави там и шапката си, но когато я свали, за мой ужас вътре в нея остана и цялата му коса! Наистина човек можеше да се изплаши от вида на голия му кървавочервен череп. Госпожата извика високо, а децата закрещяха с всичка сила. Ала той се обърна спокойно към нас и каза:

– Не се плашете, дами и господа! Историята е много проста. Още от дете честно и законно си носех собствената коса и никакъв мошеник адвокат не можеше да ми я оспори, докато в един хубав ден отгоре ми се нахвърлиха десетина или двадесетина поуни[15]и ми смъкнаха от главата кожата заедно с косите. Дяволски неприятно чувство изпитах, но преживях щастливо всичко, хи-хи-хи-хи! После отидох в Текама и си купих нов скалп, ако не се лъжа. Казваха му перука и ми струваше три дебели връзки боброви кожи. Но няма значение, защото новата ми кожа е много по-удобна от старата, особено през лятото. Щом започна да се потя, мога да си я свалям, хи-хи-хи-хи!

Сам окачи шапката си при пушката, а перуката си постави пак на главата. Съблече си шубата и я сложи на един стол. Това палто беше изкърпвано и шито многократно, като кръпките винаги бяха наставяни една върху друга, и то бе станало толкова твърдо и дебело, че едва ли можеше да бъде пробито от индианска стрела.

Сега тънките криви крачета на трапера можеха да се видят целите. Горната част на тялото му беше облечена в кожена ловджийска жилетка. Докато си наместваше стола до масата, за да седне, той хвърли към мен и домакинята дяволит поглед и попита:

– Миледи, не желаете ли, преди да започнем с яденето, да кажете на този грийнхорн за какво става дума, ако не се лъжа?

Изразът „ако не се лъжа“ беше за Сам неизменен и той постоянно го повтаряше с удоволствие. Домакинята кимна, обърна се към мен и ми посочи по-младия гост.

– Вие сигурно още не знаете, че мистър Блек е вашият заместник при нас, сър?

– Моят замест... заместник? – промънках смаяно аз.

– Точно така. Тъй като днес се прощаваме с вас, бяхме принудени да се огледаме за някой нов учител.

– Прощаваме... ли се?

И до ден днешен съм все още благодарен на съдбата, че в онзи момент нямаше кой да ме фотографира, защото сигурно моята смаяна физиономия не е имала много умен израз.

– Да, сър, прощаваме се с вас – кимна тя с усмивка, която изразяваше явно благоразположението є към мен, но аз я сметнах за съвсем неуместна, още повече че на мен не ми беше до усмивки. – Всъщност би трябвало вие да поискате вашето освобождаване – добави тя, – но тъй като ви обикнахме много, не желаем да ви създаваме излишни усложнения. Искрено съжаляваме, че ни напускате, и ви желаем всичко най-добро. А за утре ви пожелаваме щастливо пътуване.

– Пътуване ли? Утре? А накъде? – едва изговорих аз.

Тогава Сам Хокинс, който седеше до мен, ме тупна с ръка по рамото и се засмя.

– Накъде ли? Към Дивия Запад с мен! Издържал сте си изпита блестящо, хи-хи-хи-хи! Другите земемери също потеглят утре и не могат да ви чакат. Трябва непременно да тръгнете с тях. Дик Стоун, Уил Паркър и аз сме наети като водачи и ще вървим все нагоре по Канейдиън[16]към Тексас. Мисля, че нямате желанието да киснете повече тук и да си останете грийнхорн!

Изведнъж всичко ми стана ясно. Цялата работа е била тайно скроена. Земемер, може би щях да работя по строежа на някоя от големите железопътни линии. Каква чудесна мисъл! Съвсем не стана нужда да питам; получих нужните сведения от стария Хенри, който се приближи до мен и ме хвана за ръката.

– Вече ви казах защо ви обичам. Тук сте попаднали при добри хора, но сър, работата на домашния учител не е за вас, ама съвсем не е за вас. Трябва да заминете на запад. Затова се и обърнах към Атлантик енд Пасифик Къмпани и ги накарах да проверят знанията ви, без да разберете нещо. Добре се представихте. Ето ви документа за назначение!

Той ми подаде един лист хартия. Хвърлих поглед върху редовете и като видях бъдещите си приходи, дъхът ми замря. Хенри продължи:

– Всички ще имат коне. Нуждаете се от добър кон. Купих белия с червените петна, който сам укротихте. Ще го получите. Трябва и да се въоръжите. Ще ви дам мечкоубиеца, онова старо оръдие, което не ми върши работа, но с което вие винаги улучвате целта. Какво ще кажете за всичко това, сър, а?

Отначало не можах да кажа нищо; после, когато ми се възвърна способността да говоря, се опитах да отклоня ценните дарове, но без успех. Тези добри хора бяха просто решили да ме направят щастлив и аз бих ги огорчил дълбоко, ако бях продъл-жил упорито да не приемам техните подаръци. Домакинята зае мястото си край масата, за да попречи поне временно на всякакви спорове, и всички бяха принудени да последват примера є. По време на храненето моите въпроси не бяха повече обсъждани.

Едва след като приключихме, аз научих необходимото. Железопътната линия щеше да започва от Сент Луис, да минава през Индианската територия[17], Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния и щеше да стигне до бреговете на Пасифика. Според разработения план това огромно разстояние щеше да се проучва и измерва на малки отсечки. Отсечката, която се беше паднала на мен, още трима земемери и един главен инженер, се намираше между изворите на Ред Ривър и Канейдиън. Тримата опитни водачи Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър трябваше да ни заведат до това място, където щеше да ни чака цяла група от смели уестмани, които имаха задължението да бдят за нашата сигурност. Освен това ние можехме да разчитаме на помощта на всички фортове. Били решили да ми съобщят всичко едва днес, за да бъде изненадата ми още по-голяма. Наистина твърде късна информация. Но за утеха ми служеха уверенията, че моята екипировка била готова до най-дребните неща. Не ми оставаше нищо друго, освен да се представя на моите колеги, които ме очакваха в жилището на главния инженер. Отидохме заедно с Хенри и Сам и бях посрещнат радушно.

След като на другата сутрин се простих най-напред с немското семейство, посетих и Хенри. Той не ми даде възможност да му благодаря, а ми раздруса сърдечно ръцете и ме прекъсна по своя грубоват начин:

– Затваряйте си устата, сър! Пращам ви на запад само за да се чуе пак гласът на моята стара пушка. Когато се върнете, обадете се и ми разкажете какво сте преживели и научили! Тогава ще се разбере дали ще бъдете все още това, което сте сега и което не искате да повярвате, а именно: един грийнхорн, какъвто няма равен на себе си!

С тези думи той ме избута през вратата навън. Но преди да я затвори, забелязах, че очите му се бяха напълнили със сълзи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



[1] Ракун – миеща мечка. – Б.пр.

 

[2] Опосум – малък торбест бозайник. – Б.пр.

 

[3] Квартеронка – потомък на европеец и мулатка. – Б.пр.

 

[4] Good evening (англ.) – добър вечер. – Б.пр.

 

[5] Pshaw (англ.) – възклицание, изразяващо презрение, негодувание. – Б.пр.

 

[6] Yes (англ.) – да, точно така. – Б.пр.

 

[7] Zounds (англ.) – за бога! – Б.пр.

 

[8] Койоти – прерийни вълци. – Б.пр.

 

[9] ’s death (англ. възклицание) – дявол да го вземе! – Б.пр.

 

[10] Welcome – добре дошъл. – Б.пр.

 

[11] Well – добре, така да бъде. – Б.пр.

 

[12] Уестмани – наименование на опитните ловци, трапери и авантюристи от Дивия Запад, употребявано от К. Май. – Б.пр.

 

[13] Office (англ.) – служба, бюро. – Б.пр.

 

[14] Surveying (англ.) – земемерство. – Б.пр.

 

[15] Поуни – индианско племе, враждебно настроено към сиуксите и шайените. Днес има малобройни представители в щата Оклахома. – Б.пр.

 

[16] Канейдиън Ривър – река, преминаваща през Ню Мексико, Тексас и Оклахома. – Б.пр.

 

[17] Индианска територия – щатът Оклахома. – Б.пр.

 





Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13141516171819
202122232425
26
2728293031  

» Най-продавани