Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

В случай на чудо

В случай на чудо

Автор: Л. Дж. Шен

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Преводач: Евелина Пенева

Превод от:английски

Дата на издаване:Февруари 2020

ISBN:978-954-28-3139-6

Страници:372

Корична цена:17.9 лв.


 

От авторката на „Крадецът на целувки”!

 Една любовна нощвъв вълшебната Ирландия, където търсех, но не открих коя съм.

Един мъж, когото пожелах така силно, че захвърлих всичко и му се отдадох.

А после трябваше да го загубя.

В момент на лудост подписахме договор, който ни задължаваше, ако в случай на чудо пътищата ни се пресекат отново, да зарежем всичко и да бъдем заедно.

 

Осем години по-късно чудото се случи. Той беше тук, в Ню Йорк. И Америка лудееше по музиката му.

Недостъпният ирландски бард на любовта, пред когото музикалните компании коленичеха.

При последната ни среща той беше уличен музикант, който пленяваше минувачите. И не искаше нищо повече. А днес е крал, който притежава света.

Но аз вече не съм онази сломена принцеса, чиито парчета той събра в ирландската нощ.

Имам кариера, която обичам.

Имам красив и верен приятел, когото обожавам.

Друга съм. Той също.

Но чудото се случи. И той иска да изпълня обещаното.

 


 

1

Сега

Рори

Животът ми се побираше в красиво преспапие със сняг. От ония, които с години никой не си прави труд да помръдне от прашната полица. Стои си спокойно. Безмълвно и неподвижно. Погледнато отвън, моето подредено и уредено швейцарско село изглеждаше съвършено. И беше такова. Почти. На двайсет и шести май парченцата от живота ми се бяха напаснали.

Идеалната работа.

Идеалният апартамент.

Идеалната съквартирантка.

Идеалният приятел.

Идеалните лъжи.

Всъщност не точно лъжи. Всичките ми постижения бяха истински. Работих здравата за тях. Проблемът беше, че преди осем години обещах да ги захвърля за едно мигване на окото, ако отново се натъкна на него. Само че по онова време бях различен човек.

Бях изгубена. Изпълнена със скръб. Сломена. Объркана.

Тези подробности нямаха значение, защото такава бях тогава, а днес беше друго и всъщност изобщо не бях приковала поглед в този мъж. Не бях! Абсурд!

Не бях.

…Тогава защо не можех да откъсна очи от тайнствения непознат, който плавно мина през вратите на залата за тържества на хотел „Биърчман“ и събра всички погледи?

Зачервени страни на лицето, следствие на безжалостната зима, аристократична квадратна челюст, римски нос и устни, създадени за най-мрачните грехове и най-порочните удоволствия, над тях като рамка, разбъркана, черна като въглен коса, при ушите с увиващи се като бръшлян кичури, сочещи в хиляда различни посоки. Разположените косо очи с шарещ поглед, широки рамене и тесен ханш го правеха повече от красив. Беше съвършен. Твърдесъвършен.

Точно както у всички жестоки принцове от приказките, така и у него отчаяно търсех да зърна нещо, което издайнически ще разобличи неговото безсмъртие, отсъствието на човешка природа. Доказателство, че съвършенството му наистина е невъзможно.

Островърхи уши. Дълги хищнически нокти. Опашчица.

Моля те, Боже, дай ми нещо, за което да се хвана. Каквото и да е.

Висок беше, но не достатъчно, за да претендира за специално внимание. Не, Малакий Дохърти не се нуждаеше от царствен ръст, елегантни дрехи или милиони в банката, за да оправдае възхищението, което предизвикваше у хората. Жените падаха благоговейно на колене само заради едното му съществуване. Вече бях ставала свидетел на въздействието му. Наблюдавах го и в момента.

Всички очи в залата, включително моите, бяха приковани върху загадъчния мъж.

Престани, Рори. Това не е той.

Да можех само да видя очите му. Повече нямаше да има нужда да се питам дали е той, само исках да се уверя. Други такива очи нямаше. Рядък нюанс на виолетовото, като на разтрошени бонбони теменужки.

„Дължи се на липсата на меланин и отразената в кръвоносните съдове светлина“, обяснил ми беше Мал вечерта, в която за един дъх време ми отне невинността, открадна сърцето ми и ме разсъблече.

Проследих как мъжът подминава охраната и влиза в зоната за специалните гости, вървеше уверено, безразличен към впилите в него любопитни погледи и хапещи устните си почитателки. Знаменитостите също гледаха да му се изпречат уж случайно на пътя, дебнеха мързеливата му походка, мъчеха се да завържат разговор, в същото време пазачът на входа размотаваше червеното копринено въже, което разделяше простосмъртните от боговете.

Мъжът, който нямаше как да е Мал, уверено вървеше към бара, устремил поглед нанякъде. По-скоро върху някого: собственика на голямата звукозаписна компания Джеф Райнър. Скутът на Райнър беше зает от стремително издигащата се по звездния небосклон ритъм енд блус изпълнителка Алис Кристенсен – захарчето беше по-известна със сценичния си псевдоним Алишъс. Джеф беше прехвърлил четирийсетте и лицето му носеше онзи розов оттенък, който издаваше прекаляването с пиене и кокаин.

Мъжът вървеше към него, Райнър се изправи, Алиша се изпързаля от скута му и задникът ѝ отчетливо тупна на пода. Магнатът прекрачи тялото ѝ и се втурна към Загадъчния, падна театрално на колене, измъкна голяма пачка в брой от предния джоб на сакото си и ги размаха пред лицето на непознатия. Онзи, който не беше Мал, се подсмихна студено, измъкна парите от дебелите като наденички пръсти на Райнър и ги пъхна в джоба на палтото си, после каза нещо, от което Райнър пъргаво скокна.

И това сложи всичко на място.

Мал по-скоро би умрял, отколкото да сключи сделка с величие като моя шеф. Би предпочел да се самозапали, отколкото да се появи на лъскаво тържество. По-скоро би пил цианид направо от бутилката, вместо да се съюзява с тия като Джеф Райнър.

Мал не беше студен, нито безочлив, нито го играеше интелектуалец. Сам се подстригваше, поздравяваше с „дай пет“ непознати и мислеше, че кафявият сос[1]е лек за всички световни проблеми. Мал мразеше разточителните събития, светските издания, звукозаписните компании, работещи с музика за масовия вкус, и изисканата храна. Обичаше майка си, да разговаря, да се напива до безпаметност и да пише песни, докато лежи на двора си под съвършеното нощно небе. Отказа чек за шестнайсет хиляди долара, който една сладникава поп звезда се опита да му даде, за да купи негова песен, и здравата се беше посмял, докато гледа как обърканият ѝ мениджър и агентът ѝ се гърчат в мъките си по разшифроването на думата не.

Но това беше преди осем години – подсказа ми един гласец в мен. – За период от двайсет и четири часа.

Знаех ли какъв е Малакий Дохърти днес?

Знаех ли изобщо нещо за него?

– Ето я и нея.

Ръцете на Калън се увиха около кръста ми. Подскочих от изненада, елегантният му английски акцент за секунда ме стресна.

– Красавицата на бала. – Устните му, които носеха студа отвън, погалиха задната част на ухото ми.

– Успя – завъртях се, прегърнах го през врата и го целунах леко по устните, бързо като перфориране на карта. Все още носеше светлосивия си костюм от офиса.

– Не е ли винаги така? – намръщи нос.

Така беше. Не бях срещала по-точен и по-заслужаващ доверие мъж от Калън. Пълна противоположност на отвеяния, ненадежден Мал. Отново го погледнах и забелязах, че приятелят ми се е сетил да си сложи вратовръзката, която най-много обичах. Тъмнозелена, със златисти нишки. Когато я видяхме в магазина, вече почти две седмици бяхме двойка, казах му, че ми напомня за Ирландия, и той веднага си я купи.

Извадих от чантата си скъпия фотоапарат „Никон“, който ми взе за рождения ми ден, и го снимах. Улових нацупената му усмивка на богато момче, докато той се вглеждаше в мен и търсеше одобрението ми.

Вече четири години след като завърших, работех на хонорар за „Бил Хил Рекърдс“. Почти нищо не плащаха, но почти нищо беше пак по-добре от истинско нищо, колкото получавах, докато стажувах при тях през първите три години. Работех почасово като барманка, за да плащам астрономическия наем на апартамента си в Манхатън.

Не че държах да живея според клишето за бедното момиче от Манхатън. Покойният ми баща ми остави наследство, до което отказвах да се докосна. И през ум не ми минаваше да пипам тези пари. Бих ги изгорила, но щях да докарам инфаркт на майка ми, а не исках да ми тежи подобен грях.

Не ламтях за пари. Исках баща ми да е част от моя живот, нищо повече.

– Изглеждаш прекрасно, любима – Калън подхвана брадичката ми с палец и наклони назад главата ми.

Така ли? Въплъщавах пълната противоположност на жената, към която обикновено се стремяха мъжете като Калън. Имах блед, почти болнав тен, големи зелени очи, задължително очертани с промишлено количество очна линия, носех халка на носа и лелеех неизтляваща любов към всички песни в стил пънк, май странновата слабост за моите двайсет и седем години, които си бяха зряла възраст.

Червеникавите корени на дългата ми коса, боядисана в опушено сребристо, вече се забелязваха. Като ягоди в снега, казваше Калън, щом корените ми започнеха да червенеят. Косата ми беше криво-ляво вързана на конска опашка, носех рокля на червени и бели ивици, кубинки и каишка с метални елементи. С две думи, като нищо минавах за изгубил се в магазин на „Спенсърс“ викториански призрак.

От време на време подозирах, че в началото точно това беше привлякло Калън. Ексцентричната ми, искряща от жизненост черупка, която го издигаше в очите на другите повече, отколкото би го направила някоя пластмасова кукличка съпруга.

„Виж го само колко широкоскроен и шик е Калън с тази своя артистична приятелка – хипстърка, хванала се на истинска работа. Не си е сложила силикон в гърдите и не е на малко име с продавачките в „Нийман Маркъс“.

– Все едно съм част от актьорския състав на „Бийтълджус“[2] – засмях се аз и го целунах по врата. Усетих с тялото си ниското му ръмжене.

С опакото на ръката си Калън махна кичур от косата ми, изскубнал се от опашката, и притисна устни в основата на врата ми на мястото, което беше оголил.

– Харесвам „Бийтълджус“.

Изобщо не го е гледал. Каза ми го на първата среща, но ми се стори излишно да го поправям, щеше да излезе, че търся несъществуващи проблеми във връзката ни.

– Знаеш ли какво друго харесвам? – Наведе се за нова целувка – Теб, облечена само в огърлицата от „Тифани“, която ти купих.

А, да! Огърлицата вървеше с прилична рокля, понеже по принцип бях готина, само че застанех ли до неговитеприятели, се оказваше от време на време, че би трябвало да съм малко повече и по-другояче готина.

– Внимавай. След два месеца ставам на двайсет и седем. Може да ми дадеш някои идеи – подразних го. Усещах колко кухи са думите ми, но знаех и какво удоволствие ще му достави да ги чуе.

– Баща ми ме е учил да не плаша курва с чукане. Знаеш ли какво означава това, Аурора Бел Дженкинс?

Такъв си беше моят брокер, същински Вълк от Уолстрийт. С цялото му образование от „Итън“ и Оксфорд. С всичките му безукорни обноски и мръсна уста.

Мъжът, чийто единствен недостатък беше, че е олицетворение на идеалния според майка ми мъж за мен.

Богат. С положение. От добро семейство.

Стабилен. Сладък. Досаден.

Майка ми обаче не знаеше, че аз харесвах Калън въпреки всички тези негови качества, не заради тях. Шест месеца ми трябваха, преди да отстъпя пред упорството му. Знаех, че майка ми ще го хареса, а онова, което тя харесваше, обикновено беше изкуствено и плитко, това ме спираше.

Ухажва ме с месеци. Накрая се появи в бара под неговия апартамент – случайно работех там – и удари с длан по плота.

– Кажи ми какво трябва да направя, за да си моя – пиянски заваляше думите.

– Спри да изглеждаш като изваден от кутия и зарежи тоя вид на светия – отрязах го, без да трепна. – Въплъщаваш мечтата на майка ми. А майка ми иска само не каквото трябва.

– Затова ли се дърпаш толкова? – намръщи се объркан. – Идвам тука всяка вечер, умолявам те да ми дадеш възможност, а ти ме разкарваш, понеже майка ти можела да ме хареса, Боже опази, така ли?

Свих рамене, посегнах към нова чаша, от която се издигаше пара, избърсах капките конденз.

– Аз съм пълна скръб, любима. Изхвърлиха ме от Оксфорд още през първата година. Жалка история бях. И не че не полагах усилия.

Чупнах вежда, усмихнах му се в стил нима?. Трябваше да ми посподели още нещичко, върху което да поразмишлявам, само това не стигаше.

Калън въздъхна тежко, заразмахва ръце, като че се готви за маратон.

– Добре, да видим. На задника си по рождение имам петно колкото юмрука ми. Продължавам да закусвам със същата марка мюсли с леприкон на опаковката, с която закусвах и като дете. Всеки. Божи. Ден. Личният ми треньор казва, че имам ръцете на Рис Иванс, известен и като съквартиранта на Хю Грант в Нотинг Хил. И… и… и не мога да плувам! – вирна ръце възторжено, а наоколо всички вдигнаха погледи от питиетата си и се ухилиха.

Разсмях се, поклатих глава. Може и да имаше някой и друг недостатък, но не се и доближаваше до оня вид пълна скръб мъже, по които обикновено си падах. Деби, наричана още „майка ми“, все се оплакваше, че ме привличал само най-големият боклук. Провалените, неразбраните, объркани типове, които друго освен главоболия и венерически болести не можеха да ми предложат.

И мнението ѝ не беше съвсем без основание. Не се заглеждах много по мъжете, но случеше ли се, броят на свързаните с тях проблеми превишаваше броя на изданията на „Вог“.

В онази вечер Калън се беше навел напред, половината му тяло се оказа проснато върху бара и свил шепи около устата си, пресилено ми прошепна на ухото:

– Да ти кажа ли една тайна?

– Гориш от желание, струва ми се.

– Мисля, че си пратена на земята, за да ме унищожиш.

Разсмях се, отстъпих назад. Разговорът с Мал отпреди много години изплува и си проби път до предния план на мислите ми. Напомни ми, че вече съм чувала подобни думи. Онова, което си бяхме казали с Мал, постоянно дремеше някъде из потайностите на моя ум.

Той ми беше казал, че съм в състояние да го убия.

Не знаеше, че и той също може да ме убие.

Всеки ден, в който живеех без него, се влачех като охлюв, след който остава слизеста следа.

– Добре, приятел. Хайде да ти повикам такси – потупах ръката на Калън.

Още не знаех, че притежава пентхауса над бара.

– Сериозно говоря – нацупи се той.

Осъзнаваше привлекателността си. Познаваше силните си страни, даваше си сметка колко привлекателен е акцентът му, умееше така да обработи едно момиче, че то да му даде телефона си. За нещастие, аз бях имунизирана срещу подобно въздействие.

Оставих поредната чиста чаша настрана, метнах кърпата на рамо.

– Да ти кажа ли една тайна? – Прекара палец през устните си.

И в този момент забелязах колко неистово подходящи за целувка са устните му и без да ми се цупи.

– Винаги ли молиш за разрешение, преди да кажеш каквото имаш за казване? – наклоних глава.

Засмя се.

– Обикновено, без значение дали вярваш или не вярваш, аз съм този, от когото искат разрешение. Няма значение, дори не съм пиян. Бирата ли? Друго освен нея не си ми поднасяла тази вечер и чашата си стои пълна. Не идвам тук, за да се натряскам, Аурора. Заради теб идвам.

Спрях, погледнах към бирата му. Истината казваше. Нямаше място за съмнение, нали аз приемах поръчките му. Хрумна ми, че е пълна противоположност на Мал – елегантни дрехи, спретнатост, трезвост. Може би той беше човекът, който ми трябваше, за да изхвърля от главата си витаещите там мисли за ирландския поет.

Откъдето следваше, че Калън е пълна противоположност на баща ми.

Откъдето следваше, че в името на здравия ми разум можех поне да му дам шанс.

Той беше моят поправителен изпит. Вторият ми шанс. Моето изкупление.

– И? Ще излезеш ли на една среща с мен? – умоляваше ме той. – Обещавам да бъда очарователно нестабилен, с нотка тромавост и да ти осигуря предоволно непредсказуемост.

– Чудесно – извих очи и се усмихнах замаяно.

– Ха! – ударил беше възторжено по плота. – Обещанието за нестабилност свърши работа, нали? – отново седна, отдръпна от себе си бирата, сякаш го отвращава и най-накрая може да си го позволи да не се преструва, че пие. – Винаги върши работа при дамите – беше казал той.

В балната зала поех дълбоко въздух и погледът ми срещна погледа на Калън.

– Сигурна съм, че се каниш да ми обясниш всичко за проститутките и чукането – казах, през тесните му панталони и роклята си усещах възбудата му да пулсира между краката ми.

За протокола: онази вечер в бара Калън беше излъгал. В тялото му нямаше нито една объркана, склонна към риск и чужда на премислеността костица. Петното по рождение ли? Кожата му е безукорна като нов-новеничък бял лист хартия.

Калън Брукс със своите изпънати бели чорапи, пясъчноруса коса, впечатляващ ръст и тяло на атлет притежаваше привлекателността на къща в Нантъкет през лятото, придружена от две цяло и пет деца, поло ризи и турнири по голф. Самър, най-добрата ми приятелка, обичаше да се шегува, че изглеждал като лелеяния избраник на група войнстващи руси, атлетични расисти.

Погледна ме.

– Аз съм трийсет и две годишен почитател на серийната моногамност и излизам с теб повече от година. Обвързването не ме плаши, Рори. Ако зависеше от мен, още утре да си се преместила при мен.

Разкопчах сакото му и разхлабих вратовръзката само и само ръцете ми да са заети. И аз харесвах Калън, но да сме заедно от година не стигаше.

Трябваха ти двайсет и четири часа да се обещаеш завинаги на Мал, каза един глас в главата ми.

Освен това бях боса по отношение на несамопредизвиканите оргазми и потенциала на мъжкия атрибут. Продължих да търся извинения за своето осемнайсетгодишно аз.

Калън ме поведе към нашата маса. Седнахме до група костюмари от отдела по счетоводство и маркетинг, които преживяха първото си ястие от приготвени като перуански специалитет морски дарове и обсъждаха хедж фондове и излизащите на мода крайбрежни градове, които отнемаха туристи от Хемптънс. Калън се вписа с лекота в разговора, уловил в ръка содата си, без да е близнал и капка алкохол. Съсредоточих се върху своите колеги, опитах се да открия онзи мъж в зоната за специални гости зад мен.

Споменах вече, че не беше Мал. А и да беше! Можехме да се позабавляваме с най-откачената част от мозъка ми и да кажем, че това беше той – и какво? Не ме беше видял. И нямаше да го потърся. Вероятно се намираше в града за няколко дни. Мал беше изключително посветен на семейството си, стопанството и страната си. Разбрах го, когато се запознах с него. Този човек не би се преместил да живее в Америка. Дори заради момиче.

Особено заради момиче.

И най-вече заради товамомиче.

Дали би го направил за пари ли? Не му пукаше за тях. И беше така открай време.

Отхапах малко от една гризина, пресуших две чаши вино и се оказах потънала в разгорещен разговор, който от темата за къщите на плажа беше свърнал към въпроса кои са най-добрите обществени тоалетни в Манхатън („Крейт и Баръл“ на ъгъла на „Хюстън“ и „Бродуей“ оглави списъка), когато онази кучка, излязла направо от ада и работеща като асистентка на Райнър, Уитни, намахано се насочи към нас. Бедрата ѝ се полюшваха като махало. Носеше платиненорусата си коса на късо френско каре, чието безукорно оформление се обясняваше само с използването на линия от страна на фризьорката. Одеянието върху нея – минаващо за рокля и подходящо за разумни садо-мазо практики – се състоеше от кожени ленти, които покриваха зърната на гърдите ѝ и корема, нищо друго. Уитни наклони глава и нацупи кървавочервените си устни.

Всички млъкнаха, защото Уитни можеше да пази тайна толкова, колкото аз да стоя настрана от въглехидрати. Веществено доказателство по делото: гризини и вино.

– Аурора – измърка тя и паркира на талията ръката си с добре оформен маникюр.

Всички ме наричаха Рори, Уитни обаче се обръщаше към мен с Аурора. Допуснах грешка веднъж да призная, че не харесвам името си. Случи се по време на снимки, на които тя придружаваше Райнър. Оттогава за нея станах Аурора. Ако ѝ кажех, че съм алергична към пари, тя щеше да има грижата целият бюджет на компанията веднага да се прехвърли в моята сметка.

Това си беше идея.

– Уит – пъхнах последното парче гризина в устата си, без да си направя труда да я погледна.

– Господин Райнър иска да си поговори с теб на балкона. – Изгледа ме изпод оскубаните си вежди. Заклевам се, Уитни изпита върховен екстаз, когато се прокашля и добави подканващо: – Сама.

Изправих рамене и вирнах брадичка, тръгнах към терасата, където беше зоната за специални гости, за течен кураж метнах наведнъж и третата си чаша вино. Райнър беше олицетворение на деветдесет килограма сексуален тормоз, особено когато беше надрусан и пиян. И точно в такова състояние се намираше в момента. Напъхах салфетката с логото на хотела в джоба на роклята си. Погледнах назад, видях как Уитни плавно се намърда на мястото ми, вкопчи лакираните си в червено хищнически нокти в рамото на Калън и изстреля към него захаросана усмивка. Уитни не искаше нищо друго така, както да докаже, че е по-добра от мен. И несъмнено беше, щом се търсеше най-добрата имитаторка на „Отчаяни съпруги“ от някое пластмасово предградие.

Последно видях как шепне свойски на Калън. Той се намръщи и поклати глава, не. Каквото и да му говореше, предложението ѝ не му допадна.

Минах през двойните врати, на балкона нямаше никого. Тук беше по-студено, отколкото в сърцето на майка ми. Потрих ръце, проклех се, че си оставих палтото в залата, и отидох до парапета. Гледката ме изпълни с възхищение.

Навън беше кучешки студ, но на мен винаги ми беше студено. Откакто се бях родила, откакто се помнех, постоянно се разкарвах с пуловери и дебели якета. На моменти все едно невидим слой лед покриваше кожата ми.

Вдигнах поглед, примигнах към звездите, поразена от красотата им дори в това време.

Зад гърба ми се чуха стъпки. Усетих тежест на раменете си. Дебело вълнено палто, все още носещо топлината от тялото на притежателя му. Скъпото му мъжко ухание представляваше смесица от мирис на чиста пръст, бор, дим и одеколон с твърде висока цена, за да е в масова продажба. От едната ми страна се извиси сянка. Постави чаша уиски на широкия мраморен парапет, опря лакът до моя. Почти ме докосваше, но само почти.

Извърнах глава, очаквах да видя Райнър, а се изправих лице в лице с… Мал.

Моят Мал. В крайна сметка се беше оказал той.

Малакий Дохърти с виолетовите очи. С омайваща усмивка. С договора, който подписах на салфетката.

С част от сърцето ми, което така и не ми върна.

Само дето вече не се усмихваше. И май не се радваше да ме види.

Казал ми беше, че ако някой ден отново се срещнем, той ще се ожени за мен независимо от всичко. Но това беше преди почти десет години и бяхме под влиянието на алкохола, страстта и младостта. На възможността.

Мал отвори уста.

– Здравей, скъпа.

От силния му ирландски акцент коленете ми омекнаха и разбрах, че съм се вкопчила в парапета.

Върху нас се посипаха първите снежинки. По носа ми. Клепачите. Раменете. В моето снежно кълбо се завихри фъртуна.



[1] Кафявият сос се използва като подправка в Обединеното кралство и Ирландия. Съставките му варират, но основните са: домати, меласа, фурми, ябълки, тамаринд, подправки, оцет и понякога стафиди. В готовия си вид е кафяв на цвят. – Бел. прев.

 

[2]Американски игрален филм – фентъзи черна комедия от 1988 година на режисьора Тим Бъртън. Наскоро починали съпрузи се превръщат в призраци, заживяват в стария си дом и заедно с опакия и злосторен полтъргайст на име Бийтълджус тормозят новите му обитатели. – Бел. прев.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  1234
5
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

» Най-продавани