Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Убиец

Убиец

Автор: Васил Панайотов

Художествено оформление : Дамян Дамянов

Дата на издаване:Март 2016

ISBN:978-954-28-2004-8

Страници:148

Корична цена:11.9 лв.


Той е тридесетгодишен, женен, баща на две деца, с бизнес, с любовница. И не може повече да продължава така.

Една нощ чува как прозорецът се блъска от вятъра, става да го затвори и просто прекрачва перваза. Изхвърля кредитните карти, телефона, портфейла, оставя си само пари за билет до морето.

 

Предстои му да вкуси от свободата. Свобода от отговорност, от сметки, от дневни, седмични и месечни задължения. Няма задръжки дане спазва закона. Готов е на всичко, за да излезе от ролята на статист в сценария на собствения си живот. Но дали е готов да поеме главната роля?


МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МВР – ВАРНА 

ПЕТО РАЙОННО УПРАВЛЕНИЕ ПОЛИЦИЯ

 

 

ДО РАЙОННА

ПРОКУРАТУРА

ГР. СОФИЯ

 

Приложено Ви изпращаме ДП №16/08.07.2012 г. по описа на РУП Варна, с мнение за предаване на съд на обвиняемия Велин Попов Велински, ЕГН: 8206306541, живущ в гр. София, в.з. Малинова долина, ул.„Клен” № 7, за извършено престъпление по чл.115 от НК.

 

Приложения:

 

Заключително мнение на главен дознател Петър Лилов

Опис на досъдебно производство № 16/08.07.2012 г., 5 РПУ гр. Варна

Приложение към обвинително заключение, съгласно чл. 235 от НПК

 

Наблюдаващ прокурор: Д. Николова

 

16.07.2012 г.             ГЛАВЕН ДОЗНАТЕЛ:

гр. Варна                    /Петър Лилов/

 

 

 

Точка 7 от Приложение № 2 – Опис на досъдебно производство № 16/08.07.2012 г., 5 РПУ гр. Варна:

 

 

САМОПРИЗНАНИЕ

 

от

 

Велин П. Велински,

ЕГН: 8206306541, от гр. София,

в.з. Малинова долина, ул. „Клен” № 7

 

Г-н Главен дознател, с настоящото доброволно, и както съзнателно реших – преди среща с моя адвокат, Ви предоставям подробни писмени самопризнания, даващи информация за всички мои действия и намерения, хронологично предхождащи и смислово предопределящи събитията около убийството на Илийчо Кирилов. Известно ми е, че всяко изопачаване на фактите, с цел манипулация на следствието, подтиквайки го към вземане

на решение в моя полза, ще се разглежда от съда като утежняващо вината ми обстоятелство и заявявам, че написаното по-долу от мен отговаря на истината и че е цялата истина.

 

И така. Всичко започна в петък...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

петък, 30.06.2012

20:20 ч.

 

 

Миришеше на кожа. Ама както мирише на кожа в салона на нов автомобил, нали, а не примерно на кожух, стоял цяло лято в скрин с нафталин. Миришеше на кожа и на тежък дамски парфюм. Тежкият дамски парфюм идваше от една лека жена, ама както е лека една жена, когато е фина и грацилна, а не примерно, когато е на повикване. Леката жена беше жена ми. И точно в онзи момент на онази юнска вечер, последната преди първата юлска утрин, тя ловко изпреварваше с новото си BMW останалите, не толкова нови автомобили, плъзнали по най-красивия булевард на най-големия град на най-грозната малка страна на света. След най-красивия булевард щяхме да минем по най-жълтия булевард, а после и по няколко най-обикновени улички, за да стигнем дотам, закъдето бяхме тръгнали – фамозния ресторант FAMOUS.

– Едно питие само! Обещавам! – каза Вяра и ме погледна, както се гледа, когато искаш да обещаеш нещо.

 

Вяра ми обещаваше питие. Само едно питие. Онази вечер, за не знам си кой път вече, Вяра ми обещаваше само едно питие в ресторант FAMOUS. Едно-единствено, без много шум, без много хора и без много свещи. Само ние. Двамата. Ресторантска романтика в бяла тишина и скандинавско спокойствие. Трябваше да ми обещава. Трябваше да ме убеждава. Когато ставаш на десет, нямаш търпение да пораснеш голям, само дето голям ти се струва всеки, който става на двайсет. Трийсетгодишните ти се струват вече старци, а именно на толкова ставах аз тогава и хич не намирах повод за радост от това, камо ли да се насиля да симулирам някаква радост публично. Предпочитах да се завия през глава и да проспя празника.

– Едно питие само, а после се прибираме, аз си сипвам второ, а ти се завиваш през глава и си проспиваш празника, става ли? Или и ти ще си сипеш с мен още едно, ще пийнем умерено и ще се чукаме прекалено?

 

Да се чукаме прекалено... Тук тя прекали. Макар че тази тема присъстваше все още в разговорите ни, макар още да вярвахме, че се желаем, с Вяра се чукахме все по-малко и все повече свиквахме с това. Чукахме се както и празнувахме – по повод.

– Аха! Или ще направим това, което правим винаги – ще си сипем питие, ще се завием през глава и ще проспим секса.

– Защо вече не се любим? – попита ме Вяра след цяла тревожна минута.

– Вече не се любим, защото вече не сме влюбени – казах аз с преиграна веселост. – Но можем поне да правим секс...

– Тази вечер ще правим секс! – закани се тя.

– Да бе, да! Сексът по команда е като празнуването по повод. Не става така. Нали видя! Днес имам повод. И какво от това? Върза ме на повод, за да ме доведеш в ресторанта. И защо? Защото не искам просто.

– Не ме искаш?

– Не, бе! Не искам да ходя на ресторант. Исках да си стоим вкъщи и да правим секс.

– Добре де, щом и двамата го искаме, защо не го правим?

– Не знам, ти кажи, ти предложи ресторанта...

Млъкнахме. Не беше много честно да я обвинявам така. И двамата се отдръпнахме едновременно от плътта. Всичко ни протичаше едновременно. Всичко ни беше еднакво. Всеки от нас можеше да живее известно време живота на другия, без дори да се усети, че е в живота на друг.

Бяхме почти деца. Бяхме си първите. Нямахме с кого да се сравняваме. Изглежда, заради това така си паснахме. Всеки видя в другия себе си. И го обикна с най-висшата любов – любовта към самия себе си. Бяхме едносъщностни. Бяхме еднакви. Дори инициалите ни бяха еднакви.

Слънчев сутрешен плаж в Созопол. Седемнайсет сиви години от нощта, в която съм отворил черните си очи, до деня, в който видях жълтите є коси. За мен цветът на космите по главата на жената не е важен и никога не го забелязвам даже, но когато морският вятър разроши нейните и пръсна встрани разпилени кичури, се сетих за френската реплика на Тарзан – Рахан, и за това колко красив беше той сред черните диваци в племето. В Черното море също чернееха много хора. Предимно от племената българи и румънци. Беше средата на месеца, падащ се среден за годината, падаща се последна за света, ако можеше да се вярва на предсказанията и масовата истерия по предстоящия проблем 2000, така че тълпи туристи идваха да почернеят от лъчите на нашето слънце, преди окончателно да изгорят от мълниите на Неговия гняв. Преди да се разгневи обаче, Той бе решил пак да си поиграе на Бог или както е в неговия случай – просто да си поиграе, събирайки две изгубени души, от две прозаични родни места, на едно романтично трето, където двете отново да се родят. В радостта на едно раждане винаги присъства болката от едно страдание и след като в онзи ден я видях на плажа, на следващия не я видях никъде. На по-следващия също. Както и този след него. Беше си тръгнала. Моят първи ден в Созопол се падал за нея последен. Но моят първи ден с нея не стана последният є ден без мен. Превърнах почивката си в работа, докато разбера, че името є е Вяра, Вяра е от Пловдив, от Пловдив веднага заминава за Париж, където един месец ще живее и дивее със свои стари френски другари, преди пак да се върне тук, за да учи в Нов български университет. Изчислих, че вероятността младо момиче от провинцията на България да се върне в провинцията на света, след като е прекарало един месец между краката му, е незначителна, но все пак достатъчна, за да послужи за стимул на едно младо момче от София да изчака един месец на място, вместо да тръгва да я търси в Париж. Намерих я на третия ден от обсадата ми на университета. Понеже знаех само малкото є име, нямаше как да я проследя по списъци, затова просто се подпрях на парапета и зачаках. На третия ден, точно както става в приказките, я видях. Оставих я да ме подмине, защото нямах куража да я срещна в лице, и заложих на изненадата. Приближих се отзад и я хванах за ръка.

– Здравей! – казах ти аз. – Видях те в Созопол. Три дни чакам да дойдеш тук.

– Здрасти! – каза ми ти. – И аз те видях там. Трийсет дни чакам да дойда тук.

Ако дотук всичко се бе развило като в приказка, оттук всичко се разви като в телеграма. Същия ден с Вяра излязохме заедно. Седмица по-късно заживяхме заедно. Месец по-късно бяхме на меден месец. След няколко години се роди Ема. След още няколко – Емо. Сега, тринайсет години по-късно, аз, Вяра, двете ни деца и едното ни куче живеехме спокойно и предимно щастливо в една от вилните зони в подножието на вулкана Витоша.

И двамата завършихме нейния Нов български университет. Най-полезното знание, което неприложимата в пазарна среда специалност „Българистика“ ни даде, бе да не си губим времето в скромната система на образованието, а да насочим усилия в разравяне чернозема на икономиката. Поч-вата се оказа твърда, но след като заедно счупихме няколко плуга, нещата потръгнаха. Двамата се впрегнахме и ето ни сега – почти успели и почти все още млади, с не особено ясен за съседите ни бизнес, но с безупречна данъчна декларация и, както ни увери счетоводителят, законен произход на парите. Имахме пари, но имахме и време, през което да ги харчим. Имахме светски приятели, които подбирахме внимателно, но и няколко истински, които пазехме внимателно.

 

Точно в онази вечер обаче не исках да виждам нито едните, нито другите. Исках само да пристигаме по-бързо във FAMOUS и по-бързо да си ходим оттам.

 Сигурен бях, че Вяра бе избрала FAMOUS заради триумфа на появяването. Входът на заведението представляваше осветен от прожектор подиум, до който с автомобил се стигаше по – забележете! – застлана с червен килим алея. Червеният килим по някакъв мистериозен начин винаги си оставаше червен дори когато автомобилите навън газеха в най-сивата януарска киша. Архитектурата на сградата бе съобразена с този претенциозен акцент и стъклените є стени даваха идеална възможност посетителите да упражняват социален мониторинг, надвесени над чиния с непроизносимо италианско ястие.

Вяра спря рязко и само дебелият килим попречи на гумите да изсвистят. Появи се едно джудже, отвори вратата, подаде є ръка, помогна є да излезе навън, седна в колата и я откара нанякъде. Под ярката светлина на прожектора и вероятно стотиците очи, заради които светлината бе толкова ярка, не успях да се почувствам famous. Почувствах се fly, която лошо дете е нагряло с лупа, за да є пламне задникът. На Вяра обаче є харесваше. Тя се завъртя така, че никой от присъстващите да не се почувства пренебрегнат, хвана ме под ръка и ме дръпна вътре.

– Едно питие само – обеща ми за трети път.

Всяко обещание е валидно само към момента на даването му. И има две причини за това, едната не е предумишлена, другата е. Първо, човешките намерения, дори и добрите, са неустойчиви на времето, и второ – хората, дори и добрите, лъжат.

Хлътнахме вътре и аз хлъцнах. Винаги съм нащрек, когато нещо изглежда по-скъпо от мен, а във FAMOUS дори портиерите приличаха на банкери. Банкери, рентиери и милионери седяха по масите, а сервитьорите, които ги обслужваха, се различаваха само по таблите си от тях.

Естествено, места нямаше. Трепнах от радост, решил, че ще ми се размине, когато чух Вяра:

– Върви след мен! Имаме сепаре.

– Двама души за по питие на цяло сепаре? Дай да изпием по едно на бара.

– Ще видиш... – само ми каза тя. После ме дръпна за ръката и тогава наистина видях.

– ИЗНЕНАДААААААА!!! – крещяха те.

 

Моите приятели. Истинските ми приятели, не ония сноби, седяха на една от масите, а аз даже не осъзнавах, че те седят там нарочно. Тихо изпсувах малките мащаби на най-големия град и свития сфинктер на светските му места. Замислих се колко процента е вероятността човек да попадне на половината от десетимата си приятели в град, в който дори другата половина е в някое от десетте популярни за посещение заведения. Изчервих се и ме досрамя, че съм ги излъгал, казвайки им как ще прекарам рождения си ден в леглото, а ето ме сега, буден, изтупан и очевидно празнуващ, без да съм поканил на празника нито един от тях.

Това с изненадата го бях срещал само по филмите, винаги с тънкото подозрение, че цялата тая работа е нагласена, защото няма как един средно бдителен нетъп човек да бъде изненадан с толкова евтин заговор. Оказа се, че е възможно и че или работата не е нагласена, или аз нетъп не съм. Защото се вързах. И едва след първото питие почнах полека да се развързвам. А приемливата перспектива за само едно питие прерасна в разточителна вечеря от същите онези непроизносими италиански ястия, за които друг италианец, със също така непроизносимо име – Масимилиано Дзампини – открил, че са по-вкусни, когато звучат по-добре. За десерт на комплота си поръчах компот. Името му звучеше както когато се опиташ да кажеш компот, ама на обратно и с компот в устата. Разбира се, простих на Вяра, която ми подари стар съветски часовник SEKONDA, произведен заедно с мен, през 82-ра, и отброил всяка една секунда от живота ми досега. Имаше кожена каишка, беше солиден, но семпъл, не много красив, а с годините елегантно повяхнал. Вяра каза, че прилича на мен. За разлика от мен обаче, можеше куп неща. Можеше да отчита изгрева и залеза, вечно да следи дните с календар и вярно да показва посоката с компас. Приятелите ми се оказаха достатъчно тактични да не домъкнат със себе си вързопи с дарове, от които на мен да ми стане още по-неудобно, че не съм ги поканил.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
131415161718
19
20212223242526
2728293031  

» Най-продавани