Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Текила на разсъмване

Текила на разсъмване

Автор: Михаил Вешим

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Дата на издаване:Април 2015

ISBN:978-954-28-1694-2

Страници:116

Корична цена:10 лв.


От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце... Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си.

Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”... и остане само (-) тирето?

 

 

Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне  изгревът и слънцето ще покаже  махмурлийско око... И с това око добре се знаем от години - колко  съм го срещал, не с текила, а  с бутилка бира на Окото... Ех, много бира изтече оттогава... Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя...

 

 

 

 

  

ЕСЕНЕН РИБОЛОВ

 

 

 

 

Агент 001 понамести изкуствената си челюст, която не му беше по мярка, и докладва:

– Се доди... Нема нацин да не доди!

Викахме му 001, подобно на оня – Бонд, Джеймс Бонд. Но нашият агент нямаше нищо общо с международния шпионаж – той разбираше от въдици, мрежи и лодки. Именно лодката му бе с номер 001 на носа – най-първа регистрация в созополско- то пристанище, както подобава на най-старшия рибар. Беше загорял дедик, с гръцко име и с гръцки корен – минал осемде- сетте, разкривен от годините, но още на вода. Даже излизаше сам в морето за попчета. А пък за паламуда знаеше всичко.

Заради него – заради паламуда, ние – компания приятели, идвахме всяка есен в Созопол. През този сезон рибните паса- жи мигрират – поемат от северните води на Украйна и тръгват на юг, към Босфора. Бяхме възпели тия пасажи и в стихотво- рение по класическия Лилиев куплет:

 

Плуват леки, плуват луди, правят водни колела. Паламуди, паламуди, бързи, сребърни тела!

 

С това стихче на уста и с готови чепарета мигрирахме и ние тук в средата на септември, когато градът се изпразваше от досадни туристи. Това бе нашето време – време не за плаж, а за риболов и безметежно спокойствие. Шумните заведения и пицариите в центъра удряха кепенците, оставаше да рабо-


ти само „Лапината“ на пристанището – кръчмето на рибарите. Там сядахме под навеса от ламарина, за да слушаме от местни- те хора разкази за морето, лодките и мрежите.

И тази година, още с пристигането, акостирахме като теж- ки гемии в „Лапината“. Безпогрешно ни надуши 001 и се по- яви – поръчахме му мента. Знаехме правилото – почерпиш ли с мента, ще почерпиш знания за морския риболов – този тънък занаят, на който местните се раждат научени. А ние стажуваме при тях вече толкова есени и все не ставаме истински рибари.

 Се доди паламидата... – повтори сведението си агентът, за да си заслужи питието. – Сяка година иди и тази се доди...

Но сега имах усещане, че Созопол е по-различен от друг път... Каза го и хазяйката, още при пристигането ни:

 Върнаха земята... Всички са полудели – правят бизнес... продават имоти...

Различни бяха и разговорите в „Лапината“ – рибарите по съседните маси не чакаха паламуда, а други риби – онези с па- рите. Пасажи от богати шарани-милионери, готови да купу- ват парцели край морето. Затова под навеса не се говореше за лодки и мрежи, както обикновено, а за долари и дойче марки – като на финансова борса. Коментираха се оферти и сделки сред „облаци“ мастика и мента, сред тарелки с пържена цаца.

Обикновено първатамастика и цацата тук на пристанище- то, съчетани със соления мирис на водорасли, ме въодушевяват и изпълват с възторг, но сега сеизнервих. Сигурно от бизнес- климата  такъв климат не ми понася. Зарязах питието и прия- телите си в „Лапината и тръгнах да се пошляя сам  на опоз- навателен тур из околностите.Прекосих градския парк, минах покрай вятърната мелница над плажа, изкачих стълбичките към площада пред „Черно море и оттам  към „Харманите“.

Тук, на „Харманите“, преди години бях наел квартира у един Иван – стиснат хазяйн, който пестеше от чаршафите и от бойлера за топла вода. Мярнах го и сега – лъскаше червена кола пред къщата си. Втора кола имаше в другата част на дво- ра му, под асмата – черна лимузина.


 Мицубушито ми е за лозето, ланчата ми е за Бургас! – изфука се през оградата тоя Иван, вместо да ми каже „добър ден“.

Личеше, че се е замогнал – не само по автомобилите. Ос- вен ланчата имаше и ланец на врата – златен синджир, почти верига, лъщеше на показ върху фланелката му.

Махнах с ръка и отминах бившия хазяин – като си има ми- цубуши, да си го лъска, окован в златната си верига – така му се пада! Това му пожелах наум и хванах пътя за Каваците. Минавал съм оттук десетки пъти, знам всяка педя, всеки завой. Етого Райскиязалив, по-нататък е Къщата на Паустовски, руския  писател, дето  толкова обичал  Созопол,  че поискал да живее тук и общината му построила къща, но напразно – смъртта го застигнала в Москва... Следва носът Колокита със Сухото дърво, останало като декор след снимките на някакъв филм, и Германката – онази скала с паметната плоча на удави- ла се млада жена от бившето ГДР... Още няколко завоя и меж- ду два бора сред къпините е скрита пътечката, която се спуска към малкото плажче на таляна Чайка. Стигна ли до Чайка, Ка- ваците са пред мен – няма километър и съм там. Вържете ми очите и ме пуснете без придружител – няма да се загубя...

Но сега не виждах познатия пейзаж. Брегът бе друг – раз- парчетосан. Оградна мрежа, опната върху бетонни колове, спираше достъпа до морето... А табели стряскаха с предупреж- дение: „Частен имот“. Поляните и пътеките към скалите – пре- ди трънливи и неотъпкани, бяха превърнати в парцели – пар- чета земя, продадени или подготвени за продан. Къщата на Паустовски бе изчезнала, от нея сега стърчаха само основите. И Сухото дърво го нямаше – земеразделителната буря го бе съборила.

Вървях по любимия си път в любимата си есен и уж бро- дех по любимите си места, пък радост нямаше... Обратното – бях тревожен, като паламуд, попаднал в мрежа – оградна мре- жа – от двете ми страни. Чувал съм в „Лапината“ от Агент 001, че залута ли се паламудът в лабиринта на таляна, спре ли да


плува – и сърцето му спира. Инфаркт, предизвикан от липсата на изход...

Усетих, че и аз се задъхвам – бях попаднал в талян без изход... Ускорих ход, за да избягам от мрежата, но напразно...

Тя, мрежата, бе оплела с металните си паяжини и Каваци- те. Къмпингът беше парцелиран – сякаш скоро е минала война и после победителите – някакви велики сили, бяха поделили завоюваните територии. Оградите цепеха земята под тополите като сладкиш – личеше, че тук е падала лакома надпревара за най-якото парче.

Спрях се и не повярвах на очите си – телена стена като Берлинска бе опъната по средата на изоставеното кръчме- капанче и бе разделила две маси... Едната маса бе останала в източния сектор, а другата – в западния... Представих си прия- телска компания, разцепена на две, и сякаш чух наздравица:

„Наш’та маса от Изтока поздравява ваш’та от Запада!“... Ис- тински кошмар!

Тръснах глава – прогоних кошмара. Спрях да чувам на- здравици – наоколо бе тихо и безлюдно. Нали нищо не рабо- теше, нито капанчето, нито магазина. И земеразделянето бе отминало – след като са завзели териториите тук, конкистадо- рите с бетонните колове са продължили похода си на юг – към дюните на „Веселие“. За да завоюват крайбрежието – напълно и завинаги.

Полегнах на разкривена пейка и вдигнах поглед нагоре – към жълтите листа на тополите. Погълнах с очи мекотата на есента, забелязал съм, че този сезон ми действа като мехлем на душата, когато съм тревожен. Откъм морето подухваше бриз и листата шушнеха, май искаха и те да ме успокоят – естествен психоаналитичен сеанс. Синевата на небето над мен ме издърпанагоре и сякаш се издигнах над ставащото тук долу... Поглед- нах отвисоко, от птичи поглед, към брега: видях го целия раз- чертан, номериран, регулиран – готов за застрояване. И без да съм пророк, предрекох какво ще дойде после – циментовози- те. Само след година тук къщите ще са повече от дърветата.


Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона...

Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен пси- хоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като ис- тински непукист.

Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмнява- ше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, пове- чето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше...

В „Лапинатабизнесразговорите продължаваха с висо- ки децибели  никой никого не слушаше, а просто го над- викваше. Седнах незабелязано в края наобщата маса и си затраях  обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен сим- патяга и пияница, когото не заварихме тая есен  беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гу- тенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в масти- ки, делово, от сутринта – така до финала...

– Ако не беше продал, щеше да е жив... – каза някой.

 Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.

 Сяка година иди... – дръпна ме за ръката Агент 001. – И

тази се доди...

– Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си...

Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха вни- мание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.

Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в

сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди –

 

бързи, сребърни тела...

Още от автора


Събития

пвсчпсн
      1
234567
8
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031     

» Най-продавани