Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Съзнанието като инстинкт

Съзнанието като инстинкт

Автор: Майкъл С. Газанига

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Преводач: Елена Филипова

Превод от:английски

Дата на издаване:Април 2019

ISBN:978-954-28-2823-5

Страници:264

Корична цена:16.9 лв.


„Вдъхновяващо и проникновено изследване на науката и философията на съзнанието. Майкъл Газанига дава отговор на някои от най-дълбоките въпроси, които умът е способен да зададе.”

Стивън Пинкър, автор на „Как работи умът” и „Материалът на мисълта

 Как активността на невроните се превръща в съзнание? Как физическата реалност на атомите, молекулите и клетките създава живите и смайващи светове в главите ни? Проблемът за съзнанието ни преследва от хилядолетия. В последното столетие обаче мащабни пробиви пренаписаха науката за мозъка, но много от главоблъсканиците още от времето на древните гърци остават неразрешени.

В „Съзнанието като инстинкт” почитаният като баща на невронауката Майкъл С. Газанига събира всичко, което е постигнал през десетилетната си кариера. Той се опира както на последните научни изследвания, така и на историята на нашето познание, за да разкрие голямата картина на човешкото съзнание.

Идеята за мозъка като машина, предложена преди столетия, отвежда към заключения за зависимостта между него и ума, която провокира и разделя учените и философите до наши дни. Газанига прави истински пробив в тази теория и защитава идеята, че мозъкът е стройна система от независими модули, които работят в синхрон. Съзнанието е трудно да бъде угасено дори при наличието на тежки мозъчни травми и изменения, то няма център и винаги блещука в мрака. Разбирането как то се появява, ще дефинира бъдещето на невронауката и ще предопредели посоката на изследванията за изкуствения интелект.

В „Съзнанието като инстинкт” Майкъл С. Газанига представя не само наследството на живота си, отдаден на науката, но и посочва пътя към бъдещето.

„Най-просто казано, според мен съзнанието е инстинкт. Много организми, не само хората, го притежават в готов вид още с появата си. Тъкмо това са инстинктите – нещо, което организмите притежават още с появата си. Живите същества имат организация, която прави възможно съществуването на живота и в крайна сметка на съзнанието, въпреки че са изградени от същите материали като неживия природен свят около тях.”




СЪЗНАНИЕТО КАТО ИНСТИНКТ

По следите на загадката как мозъкът поражда ум

Представете си, ако можете, че осъзнавате само един момент – настоящия. Този момент съществува без минало или бъдеще. А сега си представете животът да е върволица от такива моменти, всеки съществуващ някак изолиран от всички други моменти, несвързван от субективното време. Представете си да застивате временно във всеки един от тези моменти, които заедно съставляват нормалното живеене. Трудно е да си представим такъв сценарий, защото нашият ум пътува напред-назад във времето плавно като балерина в „Лешникотрошачката“. Даден момент служи като материал за следващото планирано действие, което на свой ред бива претегляно в настоящето на фона на миналия ни опит. Трудно е да си представим това някога да не бъде вярно. И все пак халосайте си главата по подходящия начин – и това може да сте вие, все още способни да разберете идеята за минало и бъдеще и все пак неспособни да се поставите в собственото си минало или бъдеще. Необикновено, но вярно. Няма минало, няма бъдеще, само настоящето.

В тази книга ще ви поведа на пътешествие в един свят, в който почти невъобразимите изменения в онова, което наричаме съзнание, са нещо обичайно. Неврологичното отделение на всяка болница е пълно с примери за разстройства на нормалния опит на съзнанието. Всеки от тези случаи ни казва нещо за начина, по който е организиран нашият мозък, за да ни доставя скъпоценното ни съзнание миг подир миг. Всяко такова разстройство зове да бъде разбрано, да бъде използвано за извличането на понятна история за това как нашият мо­зък изгражда и произвежда всекидневните радости на осъзнаването. В миналото хората са се задоволявали да разказват истории за тези странни явления. Днес, в XXI в., не е достатъчно просто да опишем купчината интригуващи разстройства. В тази книга моята цел е да продължа по-нататък, към проблема за съзнанието, и аз ще се опитам да хвърля светлина върху това как е организиран нашият изключи­телно развит мозък, за да извършва магията си. Накратко, искам да изследвам как материята създава ум.

Преди няколко години при една командировка ми се случи да мина през граничната проверка на летище Хийтроу в Лондон. Слу­жителят по проверка на паспортите, вежлив британски чиновник, на­длежно ме попита за името, занятието и причината за посещението ми във Великобритания. Казах му, че се занимавам с мозъчни изслед­вания и отивам в Оксфорд на конференция. Той ме запита дали знам за двете различни функции на мозъчните полукълба, лявото и дяс­ното. Отвърнах му донякъде с гордост, че не само съм чувал за тях, но и отчасти съм отговорен за изследванията. Докато преглеждаше паспорта ми, той ме попита за какво е конференцията в Оксфорд. От­говорих с авторитетен вид: „За съзнанието“.

Служителят затвори паспорта ми и докато ми го подаваше, попи­та: „Мислили ли сте някога да оставите тази работа, докато все още имате аванс?“.

Очевидно не. Някои от нас са по природа непредпазливи в же­ланието си да задават въпроси за нашата природа. След като съм се бъхтил в науките за ума/мозъка в продължение на шейсет години, ми е болезнено ясно, че ние, хората, още не сме схванали проблема в неговата пълнота. При все това в природата ни е да се замисляме кои и какво сме ние и какво означава да бъдеш съзнателен. Веднъж за­хапани от въпроса, прекарваме живота си, разяждани от желанието за отговор. И все пак, когато се опитаме да се захванем с проблема за съзнанието, той сякаш се разтваря като мъгла. Защо диренето ни да разберем съзнанието, е толкова трудно? Дали витаещите идеи от миналото не ни пречат да видим ясно как възниква то? Дали съзна­нието не е просто онова, което прави мозъкът? Тъй както джобният часовник с всичките му механизми ни показва времето, дали просто и мозъкът с всичките му неврони не ни дава съзнание? Историята на темата е обширна, тласкана от махалото, люшкащо се между чистите механисти и изпълнените с упование менталисти. Изненадващо, но двадесет и пет века човешка история не са решили въпроса, нито са научили нашия вид как да си формира разбиране за собствения си ли­чен съзнателен опит. Съществените ни идеи всъщност не са се проме­нили много. Откакто експлицитното мислене за съзнанието е получи­ло тласък от Декарт преди триста години, в него, изглежда, неизменно са присъствали две всеобемни и противоречащи си идеи – че умът е част от механизмите на мозъка или че работи някак си независимо от мозъка. Всъщност тези идеи все още са с нас.

През последните години темата за съзнанието отново се наже­жи до червено. В същото време и въпреки съвременната лавина от нови данни има много малко, ако изобщо има някакви, общоприети хипотези как мозъкът изгражда ум и заедно с него съзнателно прежи­вяване. Целта на настоящата книга е да се измъкне от това тресави­ще и едновременно да представи един нов възглед за теоретичното осмисляне на съзнанието. Пътешествието ни включва знания, добити не само от неврологията, но и от еволюционната и теоретичната би­ология, инженерството и физиката и разбира се, психологията и фи­лософията. Никой не е казал, че търсенето ще е лесно. Но целта – да разберем как природата прави фокуса да превръща невроните в ум – е достижима. Така че дръжте си здраво шапката!

Най-просто казано, според мен съзнанието е инстинкт. Много организми, не само хората, го притежават в готов вид още с появата си. Тъкмо това са инстинктите – нещо, което организмите притежават още с появата си. Живите същества имат организация, която прави възможно съществуването на живота и в крайна сметка на съзнанието, въпреки че са изградени от същите материали като неживия природен свят наоколо им. А инстинктите обгръщат организмите от бактерии­те до хората. Оцеляването, сексът, гъвкавата устойчивост и ходенето обикновено са смятани за инстинкти, но такива са и някои по-сложни способности като езика и общителността – всички те са инстинкти. Списъкът е дълъг, а ние, хората, изглежда, имаме повече инстинкти от другите същества. И все пак в инстинкта за съзнание има нещо осо­бено. Той не е обикновен инстинкт. Всъщност той изглежда толкова изключителен, че мнозина са на мнение, че само ние, хората, можем да претендираме за него. Дори и това да не е така, искаме да знаем повече за него. А понеже всички го имаме, всички си мислим, че го разбираме. Както ще видим, това е изплъзващ се, сложен инстинкт, намиращ се в най-непроницаемия орган във Вселената – мозъка.

Думата „ябълка“ е съществително; тя означава реален физически обект. Думата „демокрация“ също е съществително и описва нещо малко по-трудно за определяне – състояние на обществените отноше­ния. За мен е лесно да ви покажа ябълка в нейната физическа реал­ност. Трудно ми е да ви покажа физическата реалност на демокраци­ята. Ами „инстинктът“, друго съществително? Всичките три са опре­делими неща, било то обекти или понятия, с които мозъкът работи. Ние имаме много такива неща, но къде са те в мозъка? Дали някои не съответстват най-добре на действителни структури в мозъка, а дру­ги – на обработващите действия на структурите? Каква е всъщност физическата реалност на инстинкта? Осезаем ли е той като ябълката, или неуловим като демокрацията?

Сложните инстинкти са по-скоро като демокрациите – те са уста­новими, но не е лесно да се открие мястото им. Възникват от взаимо­действието на простите инстинкти, но не са самите тези неща – тъй както финият джобен часовник цъка, отчитайки времето, но самото време не може да бъде намерено в часовника. За да разберете как се отнася часовникът към времето, трябва да опишете принципите на ус­тройството му, неговата архитектура, а не просто да изброите всички­те му пружинки и зъбни колелца. Същото важи и за инстинкта за съз­нание. Не мислете, че ако съзнанието е инстинкт, ще съществува една отделна единична мозъчна мрежа, която да поражда това феноменал­но самоосъзнато състояние, на което всички ние се радваме. Нищо подобно. Когато посещаваме неврологичните отделения, въоръжени с нашите идеи, веднага забелязваме, че пациентите, страдащи от де­менция, дори и от тежка деменция, имат съзнание. Тези пациенти с разпределени мозъчни лезии – ниво на разрушение, достатъчно го­лямо, за да смъкне на колене всяка изчислителна машина – остават в съзнание. В стая подир стая в болницата, всяка приютила пациент с фокално или дифузно мозъчно увреждане, съзнанието продължава да жужи. След обиколката из отделенията започва да ни се струва, че съзнанието изобщо не е свойство на системата. То е свойство на локалните мозъчни схеми.

В първия раздел на тази книга ще видим как природата се е пре­върнала в „то“ – нещо отделно от нас, което може да бъде изучавано и разбирано с обективни понятия. Ще проследим тази идея по целия ѝ път през Декарт чак до новото време и зората на съвременната би­ология. Изненадващо, повечето съвременно научно мислене е напра­вило кръг и се е върнало към идеите на древните гърци, поддържай­ки практически същите модели, свързващи неразривно умственото и физическото в една система. Съвременната наука е започнала да преследва същата цел, към която са се стремели и гърците, но засега не я е постигнала. И отново имаме нужда от нови идеи, а тази книга е един такъв опит.

Във втората част са представени някои съвременни принципи на функционирането на мозъка, които според мен би трябвало да ръко­водят пътешествието ни в това как невроните създават ум. За мен е удивително как метафората за „мозъка като машина“, предложена за пръв път от Декарт и напълно възприета в голямата част от съвремен­ната наука, ни е довела до убеждението, че за изпълнението на много от функциите на мозъка е необходима цялата машина. Всъщност все­ки от нас е конфедерация от модули, до голяма степен независими, настроени да работят заедно. За да разберем как си сътрудничат тези модули, трябва да познаваме цялостната архитектура на система­та – архитектура, наречена „слоеста“ и вероятно позната за мнозина читатели, например компютърните учени. А най-накрая ще посетим неврологичната клиника, за да проверим тази формулировка. Там ще открием, че нашият модулен мозък със своята слоеста архитектура управлява съзнанието ни от... всякъде в локалните си тъкани отново и отново. Няма една централизирана система, чиято работа да произ­вежда великата магия на съзнателното преживяване. То е навсякъде и изглежда, не можете да го угасите дори и с такова широкообхватно мозъчно заболяване като болестта на Алцхаймер.

В третата част се изправям пред натрапчивия въпрос, залегнал в сърцевината на тази история с ума и мозъка: как невроните пораж­дат ум? Как тези кашкави снопове от влажна тъкан ни правят, вас и мен, мислещи? Оказва се, че в разбирането ни за физическия свят съществуват редица празнини. Ние изучаваме едно ниво на организа­ция, после друго, но в действителност не разбираме как се сработват помежду си две различни нива. Съществува прословута пропаст меж­ду живата и неживата материя, между ума и мозъка, между квантовия свят и нашия всекидневен свят. Как могат да бъдат преодолени тези пропасти? Струва ми се, че физиката може да ни помогне.

Най-накрая предлагам едно гледище как модулите, слоевете и празнините си взаимодействат, за да произведат онова, което нари­чаме съзнателен опит. Професорът по психология Ричард Аслин вед­нъж отбеляза пред мен, че според него идеята за „съзнание“ е замес­тител на цял куп променливи, корелиращи с нашия умствен живот. Ние използваме „съзнание“ като съкращение, за да опишем по-лесно функциите на множество вродени инстинктивни механизми от рода на езика, възприятието и емоцията. Става очевидно, че и съзнанието може да бъде най-добре разбрано като сложен инстинкт. Всички ние идваме с цял куп инстинкти. Неспирната конфигурация на мислите ни подскача насам-натам. Обхваща ни усещане за някаква идея, по­сле за противоположната, после за семейството ни, после за сърбеж, после за любима мелодия, после за „Ред Сокс“[1], после... Това продъл­жава непрестанно, докато не се научим, почти против природата си, да мислим линейно.

Съзнателното линейно мислене е тежка работа. В момента аз се потя с нея. Умът ни е като тенджера кипяща вода. Кое мехурче ще стигне до повърхността във всеки един момент, е трудно да се пред­скаже. Най-горното мехурче накрая се пръсва в идея само за да бъде заменено от още мехурчета. Повърхността е вечно оживявана от дей­ност, неспирна дейност, докато мехурчетата не заспят. Стрелата на времето нанизва всичко това, докато всяко мехурче се издига за мо­мент отгоре. Замислете се, че може би, само може би, съзнанието би могло да бъде разбрано просто като мехурчетата на мозъка, всяко със своя собствен хардуер за преодоляване на пропастта, всяко получава­що своя момент. Ако това звучи неясно, прочетете книгата, за да пре­цените за себе си дали вие също бихте го погледнали по този начин. И особено важно – радвайте се на мислите си, докато те избълбукват на повърхността на вашето собствено съзнание.



[1] Бейзболен отбор. – Б.пр.


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
151617181920
21
22232425262728
293031    

» Най-продавани