Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Стаята на чудесата

Стаята на чудесата

Автор: Жюлиен Сандрел

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Преводач: Валентина Бояджиева

Превод от:френски

Дата на издаване:Декември 2018

ISBN:978-954-28-2750-4

Страници:204

Корична цена:13.9 лв.


Парижанката Телма поставя кариерата си на първо място. Отдавна е спряла да разбира сина си Луи и неговите увлечения – и не е преувеличено да се каже, че той ѝ е в тежест. До момента, в който след тежък инцидент момчето изпада в кома и лекарите не дават големи надежди да се събуди.

Изпаднала в шок, Телма започва да прави рязка преоценка на живота си. В него отново влиза енергичната ѝ майка, с която са в напрегнати отношения от години. А в стаята на Луи открива неговия „бележник на чудесата“ – списък с мечтите на едно дванадесетгодишно дете. Мечти, които то едва ли ще има възможност да изпълни.

Телма решава да ги осъществи вместо него, като записва на видео всяко от предизвикателствата и ги пуска в болничната стая на детето – с надеждата то да ги чуе по някакъв начин и да продължи да се бори. Скоро тя става известна като стаята на чудесата, а всички около малкия пациент съпреживяват приключенията, в които майката се забърква в името на сина си.

И докато се опитва да спаси сина си, Телма открива как да спаси себе си.

И разбира най-сетне кои са истински важните неща в живота.

СТАЯТА НА ЧУДЕСАТА

I.

МОЯТ КРАЛ

1.

10 ч. 32 мин.

– Луи, време е! Хайде, няма да повтарям повече! Ставай, ако обичаш, и се обличай! Страшно закъсняваме, вече е девет и двадесет.

Горе-долу така започна онова, което щеше да се превърне в най-страшния ден в живота ми. Все още не го знаех, но щеше да има „преди“ и „след“ съботата на 7-и януари 2017-а година, 10 ч. и 32 минути. Вечно щеше да остане това „преди“, тази предходна минута, която щях да искам да спра завинаги, усмивките, дребните радости, неизличимо запечатаните в най-дълбоките гънки на ума ми снимки. Неизменно ще го има и „след това“-то – свсичките „защо“ и „само ако“, сълзите, писъците, чудовищно скъпата спирала, потекла по бузите ми, виещите сирени, погледите, пълни с отвратително съчувствие, неконтролируемите присвивания на стомаха ми. Разбира се, тогава всичко това не достигаше до мен, тайна, която единствено боговете – ако съществуваха, в което силно се съмнявам – можеха да знаят. Какво точно си казваха въпросните богове в 9 и 20? Един повече, един по-малко, какво толкова? Сигурен ли си? Не съвсем, но защо пък не? Наистина всъщност, защо пък не, лицето на света изобщо няма да се промени. Аз бях далеч от всичко това, далеч от боговете, далеч от сърцето си. Точно в онзи момент обаче, така близък до точката на прекатурване, скъсване, не-връщане, бях само аз. Просто аз и ругаех Луи, който очевидно изобщо не си даваше зор.

Тогава си казвах, че това дете ме побърква. От половин час се мъчех да го измъкна от леглото му, но напразно. На обед имахме среща с майка ми за обичайния ни брънч – моята месечна голгота, а бях решила преди това да минем през булевард „Осман“, за да си купя кървавочервените обувки, за които си мечтаех още от началото на разпродажбите. Исках да се издокарам с тях в понеделник за съвещанието с големия шеф на „Хегемония“ – козметичната компания, за която работех денонощно от петнадесетина години. Ръководех екип от двадесет служители, посветили се на благородната кауза да развиват и усъвършенстват марка шампоан, премахващ до 100% от пърхота – „до“ означаваше, че един от двестате мобилизирани доброволци беше видял скалпа си напълно изчистен от белите прашинки. Една от големите ми гордости по онова време беше, че успях да издействам, след ожесточени битки с юридическия отдел на „Хегемония“, да използваме това твърдение. Решаващо за продажбите, за годишното повишение на заплатата ми, за лятната ваканция с Луи и за новите ми обувки.

След няколко нечленоразделни изръмжавания Луи се реши най-сетне да изпълни заповедта ми, навлече едни прекалено тесни дънки с повече от прекалено ниска талия, плисна си малко вода на лицето, отдели пет минути вещо да роши косата си, отказа да си сложи шапка въпреки ледените сутрешни температури, измърмори нещо съвършено неразбираемо, чийто смисъл обаче аз знаех (ама защо трябва да идвам с теб...), сложи си слънчевите очила, взе скейтборда си – мръсна, изрисувана по цялата дължина дъска, за която трябваше да купувам състезателни колелца всяка четвърта сутрин, сложи си ултралеката червена пухенка „Юникло“, грабна пакет бисквити с шоколадов пълнеж, приемайки в същото време да изпие шише гъст плодов нектар, както когато беше петгодишен, и най-накрая извика асансьора. Хвърлих поглед на часовника си. 10 и 21. Чудесно, все още имахме възможност да изпълним разграфения ми до секунда план. Бях предвидила предостатъчно време, понеже никога не беше ясно колко ще отнеме ритуалът по събуждането на негова светлост Луи Велики.

Времето беше прекрасно, безоблачно синьо зимно небе. Винаги съм обичала студената светлина. Не съм виждала по-синьо и по-чисто небе от това по време на служебната ми командировка в Москва. За мен руската столица е кралицата на зимното небе. Париж беше придобил московския си вид и небето му ни отправяше сияйните си намигвания.

След като излязохме от апартамента си в десети район, с Луи тръгнахме към Източната гара, покрай канала Сен Мартен, като се провирахме между разхождащи се семейства и туристи, хипнотизирани от гледката на корабче, минаващо пред шлюза при моста Йожен-Варлен. Гледах Луи, който препускаше отпред на скейтборда си. Бях горда с малкото мъжле, в което се превръщаше. Трябваше да му го кажа – подобни мисли се раждат, за да бъдат казани, иначе за нищо не служат – но не го направих. В последно време Луи много се промени. Под напора на растежа, характерен за неговата възраст, тялото му на крехко малко момче се превърна в достойна за тийнейджър фигура, а по все още бебешките му бузи, засега пощадени от акнето, беше покарал лек мъх. Прекрасна оформяща се снага. Всичко се случваше прекалено бързо. За миг си припомних как се разхождах по кея Валми и с дясната ръка бутах петроленосинята бебешка количка, а в лявата държах телефона. Почти съм сигурна, че гледката ме накара да се усмихна. Или пък си я бях измислила след това? Паметта ми изневерява, много ми е трудно да си спомня какво мислех в онзи момент, при все че беше толкова важно. Ако само можех да се върна с няколко месеца, няколко години назад, щях да променя толкова неща.

Чух да отеква последният акорд от Дъ Уикенд – Луи го беше инсталирал на моя айфон вместо звънец. Беше Ж. П. По дяволите. Защо високопоставеният ми началник ми звънеше в събота сутринта? Е, случвало се беше и досега, не може да работиш за предприятие като „Хегемония“, без да се налага да се справяш със спешни случаи. Оттогава като си помисля или чуя някой да произнася думите „спешен случай“, те придобиват съвсем друг смисъл. Никога повече няма да мога да позволя те да се използват за представяне, което трябва да бъде завършено, за потребителски тест, който трябва да се лансира или за флакон, чийто дизайн трябва да бъде одобрен. За каква спешност изобщо става дума тук? Кой е в смъртна опасност? Но точно в онзи момент не знаех това. Питах се просто какво толкова спешно има, та Ж. П. да трябва да се свърже с мен и предчувствах, че е свързано със съвещанието в понеделник. Следователно, неотложна спешност. Жизненоважна. Отговорих без колебание, като само мернах Луи, който беше намалил и бе застанал до мен, очевидно с желанието да ми каже нещо. Направих му знак в смисъл: „Не виждаш ли, че говоря по телефона?“ Той предъвка нещо в покарващата си брада, смънквайки, струва ми се, че е важно. Подчертавайки с мимика важността на темата. Никога няма да науча за какво важно искаше да говори с мен. Сигурна съм, че последните ми мисли по адрес на сина ми бяха негативни. Нещо, свързано с постоянната му нужда от внимание, за това, че не ми оставя и минутка за мен самата, за юношеския му егоизъм и за моята необходимост да си поемам понякога дъх, по дяволите. Мисля, че последната дума, която изникна в ума ми за това малко същество, плът от плътта ми, което бях люляла часове наред, с което бях пяла часове наред, което толкова пъти ме беше карало да се смея от гордост и радост, та последната дума, която си казах наум всред ръждясалите си мозъчни гънки, беше чисто и просто: „По дяволите!“ Какъв срам! Какъв несправедлив спомен.

Луи изпуфтя, грабна червените слушалки, които дотогава дремеха около врата му, нахлупи ги на главата си с доста рязко движение, накрая изруга, че с мен винаги е все едно и също, че съществува единствено работата ми, усили тласъците с десния си крак и отлетя със скейта по спускащия се тротоар. Ако не говорех по телефона с Ж. П. – спешният случай се оказа проблем с преработването на едни диапозитиви „Пауърпойнт“ – щеше да сработи майчиният ми инстинкт – онова нещо, което кара да викаме „намали, караш много бързо“, и докарва до отчаяние всяко дете на училищна възраст; онова нещо, от което на теория полза никаква, но на практика винаги може да успее да разбуди нечие полузаспало съзнание. Писъкът се е запечатал в главата ми. В „Хегемония“ не се гледа с добро око на това да имаш деца, макар официалната политика да е съвсем ясна: „Хегемония“ е за равенството между мъжете и жените. „Хегемония“ инвестира в успеха на жените в обществото. Но между теорията, афишираната политика и практиката винаги има пропаст, онова друго лице на същата организация, онези неизречени неща, които водят до смешно ниския процент жени в управителните съвети на големите фирми. Аз винаги съм борила да се добера до тези висши постове и затова и дума не можеше да става да проявя и зрънце майчинско чувство в средата на служебен разговор, дори и в съботен ден, дори и в 10 ч. и 31.

Докато Ж. П. мудно ми обясняваше какво трябва да се направи в неделния ден, аз разсеяно наблюдавах Луи, който наистина караше много бързо. Забелязах здраво нахлупените върху ушите слушалки и си спомням как в мен ясно се оформи надеждата, че не е надул звука докрай и че осъзнава с каква скорост кара. Тръснах глава, казвайки си, че вече е голям, че трябва да спра да се притеснявам непрестанно за него – за щяло и нещяло, най-вече за нещялото. Невероятно е колко много неща може да си помисли човек само за няколко секунди. Невероятно как после тези няколко секунди могат болезнено да се запечатат в съзнанието.

Последен поглед към екрана на смартфона ми, часът е 10 и 32. Казвам си, че до три минути максимум трябва да приключа разговора с Ж. П., защото вече сме близо до спирката на метрото.

Чувам дрезгаво изсвирване, което ме кара да си помисля за сирената на бедстващ параход. Но е камион. Вдигам глава и времето спира. Само на стотина метра съм, но ахването на множеството е толкова силно, та имам чувството, че съм на самото място. Телефонът ми се разхвърчава на земята. Пищя. Кракът ми се прегъва, падам, изправям се, махам си и тичам – както никога не съм тичала. Сега камионът е спрял. Аз не съм единствената, която пищи. Десетина души, които са се припичали на слънцето – в чудесната зимна сутрин – са скочили. Баща закрива очите на сина си. Той на колко години е? Четири, може би пет. Подобни сцени не са за деца на тази възрост. Дори във филмите никога не показват такива сцени. На когото и да било. Можем само да си ги представяме. Мъничко свян в този жесток свят, моля. Приближавам, отново пищя, хвърлям се на земята, усещам, че си одирам коленете, но не усещам болката. Във всеки случай, не тази. Луи. Луи. Луи. Луи. Обич моя. Живот мой. Как се описва неописуемото? По-късно един свидетел на сцената използва думата „вълчица“. Виене на вълчица, която изкормват. Бия се, дера земята, тялото ми се тресе, държа главата на Луи в ръцете си. Знам, че не трябва да го пипам, че нищо не трябва да се мести, но не мога. Все същата бездна между теорията и действителността. Не мога да се реша да го оставя на земята, без да правя нищо. Ето защо държа главата му и не правя друго, освен да чакам, плачейки и проверявайки непрестанно дали диша. Диша ли? Диша. Вече не диша. Отново си поема въздух. Линейката пристига за рекордно кратко време. Един от спасителите се заема с мен или по-точно се опитва да изтръгне от мен тялото на Луи. Зашлевявам го. Извинявам се. Той ми се усмихва. Помня всичко. Решителните му и едновременно с това внимателни действия, грозния му нос, успокояващия глас, безкрайно баналните думи, линейката, която се отдалечава. Долавям откъслечни думи...

Детско спешно отделение. Болница „Робер Дебре“. Интензивното. „Всичко ще е наред, госпожо! – Не, няма да е наред. – Ще Ви придружа“. Свличам се. Той ме хваща. Мускулите ми, напрегнати до крайност, откакто се случи нещастието, изведнъж се отпуснаха. Настаняват ме на стол в слънчево кафене. Тялото ми вече не откликва. Червата ми се присвиват и аз повръщам закуската си на масичката в хипстърския бар, който се изпразни за няколко минути. Избърсвам си устата, изпивам чаша вода и вдигам глава.

Около мен нищо не се е променило, небето е все така синьо, все така чисто. Поглеждам си часовника. И той е счупен. Напукан циферблат, спрели стрелки. Застинал свидетел. Часът все още е 10 и 32.


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
151617181920
21
22232425262728
293031    

» Най-продавани