Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Сребърният път

Сребърният път

Автор: Стина Джаксън

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Живко Петров

Преводач: Любомир Гиздов

Превод от:шведски

Дата на издаване:Май 2019

ISBN:978-954-28-2909-6

Страници:288

Корична цена:16.9 лв.


Самата мъка бе пуснала корени в сърцето му.

Преди три години Леле оставя дъщеря си Лина на една спирка на Сребърния път, виещ се сред безкрайни гори и малки изолирани селища в Северна Швеция. Когато автобусът пристига петнайсетина минути по-късно, нея вече я няма. Мащабното издирване не дава резултат. Лина сякаш се изпарява във въздуха. С нея си отива и животът на Леле.

Сега той използва лятната ваканция, за да шофира неуморно по Сребърния път през белите нощи. Влиза във всяка отбивка, проверява всяка изоставена барака, всяко сечище, промъква се тайно в чужди имоти и проверява мазетата им… навсякъде, отново и отново. Няма да се спре, докато не открие своето момиче. Няма да се спре никога.

Междувременно седемнайсетгодишната Мея се нанася в близко градче по Сребърния път. Това е поредната спирка на майка ѝ в търсенето на търпелив мъж, който да се грижи за нея и дъщеря ѝ. Тук Мея ще открие дом и обич. А после ще плати жестока цена за това.

Пътищата на Леле и Мея ще се пресекат и една мрачна тайна ще бъде разкрита.

Но не всичко изгубено може да бъде намерено.

 Стина Джаксън е новата сензация на шведската криминална литература. За броени месеци „Сребърният път” продаде над 200 000 копия в Швеция, стана №1 по продажби през най-силния месец – декември, а правата за превод бяха продадени в десетки страни по света.

Книгата спечели и Голямата награда на Шведската академия на криминалните автори. Това е първият дебют в 36-годишната история на наградата, удостоен с тази чест.

ЧАСТ ПЪРВА

Светлината. Бодеше, дереше и изгаряше. Издигаше се над горите и езерата, сякаш го окуражаваше да продължава да диша, сякаш обещаваше, че се задава нов живот. Изпълваше вените му с безпокойство и му отнемаше съня. Още май месец започна да се буди на зазоряване, когато светлината си проправеше път през нишки и пролуки. Чуваше как замръзналите подпочвени води отново бликват, а зимата кърви. Планините се отърсваха от зимното си покривало, а потоците и реките зашумяваха и се надигаха. Светлината скоро щеше да озари и нощите, да разпери лъчи и да разтърси всичко, което дремеше под изгнилата шума, и да му вдъхне живец. Щеше да стопли короните на дърветата, докато те се разпукат и гората закипи от новоизлюпен, гладен живот. Среднощното слънце щеше да изкара хората от дупките им и да ги изпълни с копнеж. Те щяха да се смеят, любят и насилват. Случваше се и да изчезнат; да се заслепят и да се изгубят. Но той отказваше да повярва, че може да умрат.

 

Леле пушеше само когато я търсеше.

Всеки път, когато запалеше цигара, я виждаше седнала до него в колата. Тя правеше гримаса и вперваше поглед в него над рамките на очилата.

– Мислех, че си ги отказал.

Отказах ги. Това е по изключение.

Виждаше я как поклаща глава и оголва острите си кучешки зъби. От които се срамуваше. Образът ѝ беше най-ясен, когато той караше през светлата нощ. Косата ѝ изглеждаше почти бяла, огряна от слънцето, а по носа ѝ имаше тъмни петна от лунички, които през последните години бе започнала да прикрива с грим. Очите ѝ виждаха всичко – дори когато уж гледаше в друга посока. Приличаше повече на Анете, отколкото на него, за щастие, тъй като неговите гени не носеха никаква красота. А Лина беше красива и той не го мислеше просто защото му е дъщеря. Хората винаги се обръщаха след нея, още когато беше съвсем малка. Беше от децата, които можеха да предизвикат усмивка дори у най-изморените от живота хора. Но вече никой не се заглеждаше след нея. Никой не я беше виждал от три години, или поне не никой, който искаше да си признае.

Цигарите му свършиха, преди да е стигнал до Йорн. Лина вече не седеше на съседната седалка. Колата беше тиха и празна и той почти беше забравил къде се намира. Гледаше пътя, но не го виждаше. Толкова пъти бе минавал по това шосе, което хората наричаха Сребърния път, че го знаеше наизуст. Познаваше извивките му и знаеше къде има дупки в оградата за диви животни, които позволяваха на лосове и северни елени да го прекосяват на своя отговорност. Знаеше къде се събира дъждовна вода и къде мъглата се издига от езерата и изкривява света. Шосето беше ехо от изгубено време, когато транспортирали злато от Насафел до Ботенвикен. Сега се извиваше като река между планини и брегове и свързваше Глимерштреск със селата във вътрешността на Норланд. Но колкото и да бе намразил гърчещото се шосе, той никога нямаше да го изостави. Защото тук изчезна Лина. Сребърният път погълна дъщеря му.

Никой не знаеше, че нощем се качва в колата и я търси. Че пуши цигара след цигара, прегръща съседната седалка и разговаря с дъщеря си, сякаш тя наистина е до него и никога не е изчезвала. Нямаше с кого да го сподели. Не и откакто Анете го напусна. Тя казваше, че вината е негова. Той беше закарал Лина до автобуса онази сутрин. Той носеше отговорността.

Стигна до Шелефтео към три часа. Спря на бензиностанцията, за да зареди и да напълни термоса си с кафе. Въпреки ранния час, погледът на младежа на касата беше ясен и жив. Имаше червеникава коса, която беше сресал настрани. Беше млад, на не повече от деветнайсет или двайсет. На колкото би била Лина сега. Само че на Леле му беше трудно да си я представи толкова пораснала. Купи си още един пакет „Марлборо Лайтс“, въпреки че се чувстваше гузно. Погледът му попадна върху флаконите репелент до касата. Всичко му напомняше за Лина. Онази сутрин тя направо се беше заляла с масло против комари. Всъщност това бе единственото, което си спомняше. Че след като я закара до автобуса, свали прозореца, за да проветри. Не помнеше какво си бяха говорили, нито дали тя беше весела или тъжна, или пък какво беше закусила. Станалото след това зае твърде много място в ума му и изтика всичко освен маслото против комари. На следващата вечер каза на полицаите, че Лина е смърдяла на репелент. Анете го погледна все едно беше някой непознат. Някой, от когото се срамува. И това помнеше.

Отвори новия пакет „Марлборо“ и задържа цигарата между устните си, докато излезе обратно на шосето и потегли на север. Обратният път винаги минаваше по-бързо и беше изпълнен с повече отчаяние. Верижката на Лина със сребърно сърчице висеше от огледалото за обратно виждане и улавяше слънчевите лъчи. Тя отново седеше до него, а русата коса падаше като завеса пред лицето ѝ.

– Татко, знаеш ли, че си изпушил двайсет и една цигари само за няколко часа?

Леле изтръска пепелта през прозореца и издиша дима далеч от нея.

– Наистина ли са толкова много?

Лина вдигна поглед към тавана на колата, сякаш призоваваше висшите сили.

– Знаеш ли, че всяка цигара отнема девет минути от живота ти, така че тази нощ си го скъсил със сто осемдесет и девет минути?

– Майчице – каза Леле, но наум се запита за какво, по дяволите, му беше този живот.

Обвинителният ѝ поглед хвърли сянка върху светлите ѝ очи.

– Трябва да ме намериш. Само ти можеш да го направиш.

*

Мея лежеше с ръце на корема и опитваше да не слуша. Гладът крещеше изпод пръстите ѝ, но не беше само това. Гнусни звуци проникваха през широките процепи между дъските на пода. Задъханото дишане на Силе, смесено с неговото – на новия мъж. Скърцането на леглото, а след това и лаят на кучето. Чу как мъжът му се развика да отива да си ляга.

Беше нощ, но слънцето светеше силно в малката таванска стая. Топли, златни лъчи падаха върху посивелите стени и разкриваха плетеницата от кръвоносни съдове под затворените ѝ клепачи. Мея не можеше да заспи. Застана на колене пред ниския прозорец и махна една паяжина с ръка. Нощното небе и синкавата гора се простираха докъдето поглед стига. Ако изпънеше врат, можеше да види малко от езерото – черно, спокойно и привличащо. Чувстваше се като отвлечена принцеса от приказка. Заключена в самотна кула, обградена от безбрежни гори и обречена да слуша секс игрите на злата си мащеха на долния етаж. Само че Силе не ѝ беше мащеха, а майка.

Никога преди не бяха ходили в Норланд. По време на дългото пътуване с влак съмнението обхвана и двете, те се караха, плакаха и дълго мълчаха, докато гората от другата страна на прозореца се сгъстяваше, а разстоянието между гарите ставаше все по-голямо. Силе беше обещала, че се местят за последен път. Мъжът, когото бе срещнала, се казваше Турбьорн и имаше собствено стопанство в селце на име Глимерштреск. Запознаха се по интернет и прекараха дълго време в телефонни разговори. Мея беше чувала насечения му норландски диалект и беше виждала снимките на мустакатия мъж с широк врат, чиито очи изглеждаха като прорези, когато се усмихваше. На една от снимките държеше акордеон, а на друга седеше приведен над дупка в леда и вадеше червеникава риба от водата. Турбьорн беше истински мъжспоред Силе. Мъж, който знаеше как да оцелява и в най-неблагоприятните условия и който можеше да се грижи за тях двете.

Гарата, на която най-накрая слязоха, беше чисто и просто барака насред гората. Пробваха да отворят вратата, но тя се оказа заключена. Никой друг не беше слязъл и те стояха безпомощни, докато влакът изчезваше между дърветата. Земята под краката им продължи да вибрира дълго след това. Силе запали цигара и започна да влачи куфара по разнебитения перон. Мея постоя още известно време заслушана в шума на дърветата и бръмченето на милионите новоизлюпени комари. Усети как в корема ѝ се заражда писък. Не искаше да последва Силе, но не смееше и да остане. От другата страна на железопътната линия се издигаше гората, подобно на тъмнозелена завеса на фона на светлото небе. Между клоните се движеха хиляди сенки. Мея не виждаше животни, но чувството, че я наблюдават, бе също толкова силно, колкото ако стоеше насред площад. Стотици очи гъделичкаха кожата ѝ.

Силе вече беше стигнала до напукания паркинг, където ги чакаше ръждясал форд. Мъж, чието лице беше засенчено от черна шапка, седеше облегнат на волана. Щом ги видя, се поизправи, а усмивката му разкри топчето снус, което смучеше. На живо изглеждаше още по-едър, но в начина, по който се движеше, имаше нещо неловко и безобидно, сякаш не съзнаваше колко е голям. Силе пусна куфара и го прегърна, все едно беше шамандура насред морето от дървета. Мея застана встрани и се загледа в една пукнатина в асфалта, където беше поникнало глухарче. Чу ги как се целуват и ровят в устите си с езици.

– Това е дъщеря ми, Мея.

Силе избърса уста и вдигна ръка към Мея. Турбьорн я огледа изпод козирката на шапката си и каза на норландски, че е добре дошла. Тя не откъсна поглед от земята, за да подчертае, че всичко това се случва против волята ѝ.

Колата му вонеше на мокра кучешка козина, а на задната седалка беше просната груба сива животинска кожа. Жълтата подплата на облегалката беше започнала да се подава навън. Мея седна на самия ръб на седалката, като гледаше да диша през устата. Силе ѝ беше казала, че Турбьорн си е уредил живота, но съдейки по автомобила му, това беше преувеличение. По пътя към стопанството му не видяха нищо друго освен мрачна смърчова гора и тук-там сечища и малки самотни езерца, които проблясваха като сълзи между дърветата.

Когато стигнаха до Глимерштреск, в гърлото на Мея вече се беше образувала пареща буца. На предната седалка Турбьорн беше сложил ръка върху бедрото на Силе и я отместваше само от време на време, за да посочи нещо, което смяташе за важно, – супермаркет „ИКА“, училище, пицария, поща и банка. Изглеждаше страшно горд с всичко. Самите жилищни постройки бяха големи и отдалечени една от друга. Колкото повече напредваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между стопанствата. Деляха ги гори, полета и пасища. Току се чуваше откъслечен кучешки лай. Бузите на Силе бяха придобили яркочервен цвят.

– Виж колко е хубаво, Мея. Като в приказка!

Турбьорн ѝ каза да се успокои, понеже живеел от другата страна на езерото. Мея се зачуди какво означаваше това. Пътят пред тях се стесни, гората се приближи и в колата настана тежка тишина. Мея усети как ѝ стана трудно да диша, когато видя високите борове, които се мяркаха напред.

Къщата на Турбьорн се намираше на една горска поляна, самотна и изоставена. Беше на два етажа и едно време може и да е била внушителна, но сега червената ѝ боя се беше олющила и сградата сякаш бе на път да потъне в земята. На двора, опънало докрай веригата си, стоеше опърпано куче, което се разлая, щом слязоха от колата. Иначе наоколо цареше тишина, с изключение на вятъра, който брулеше смърчовете. Мея се огледа и краката ѝ отмаляха.

– Ей ни на – каза Турбьорн и разпери ръце.

– Тук е толкова тихо и спокойно – каза Силе, но вече не изглеждаше толкова очарована.

Турбьорн внесе куфарите им и ги остави на почернелия от мръсотия под. Вътре смърдеше на застоял въздух, сажди и старо готвено. Тапицираните мебели от някое незнайно десетилетие, покрити с топчета и мъх, сякаш се взираха в тях. Кафявите раирани тапети бяха окичени с животински рога и ножове в извити кании. Имаше повече ножове, отколкото Мея някога бе виждала. Опита да улови погледа на майка си, но не успя. Силе беше лепнала на лицето си онази усмивка, която означаваше, че е готова да понесе почти всичко и че далеч не смята да признае грешката си.

Пъшкането от долния етаж беше спряло, оставяйки място за птиците. Мея никога преди не беше чувала такива птичи песни. Звучаха неспокойно, истерично. Таванът беше наклонен и образуваше триъгълник над главата ѝ. Наблюдаваха я стотици дупки от чепове, подобни на очи. Когато се качиха по стълбите, Турбьорн ѝ посочи къде ще живее и нарече помещението триъгълната стая. Беше само за нея. Отдавна не бе имала собствена стая. Обикновено разполагаше единствено със собствените си ръце, с които да заглушава звуците на търкащи се тела и отчаяние. Нямаше значение колко далеч се местеха, звуците винаги ги настигаха.

*

Леле усети колко е изморен едва когато колата навлезе в банкета на пътя и гумите забръмчаха. Той свали прозореца и си удари няколко шамара, докато бузата му не започна да пари. Мястото до него бе празно, Лина я нямаше. Нощните му пътувания бяха още едно нещо, което не би одобрила. Той лапна нова цигара, за да не заспи.

Когато се прибра в Глимерштреск, бузата му продължаваше да пламти от шамарите. Щом стигна до спирката на автобуса, намали и паркира. Загледа се недоверчиво в бездушните стъклени стени, украсени с графити и курешки. Беше ранно утро и първият автобус още не беше тръгнал. Леле слезе от колата и отиде до надращената дървена пейка. По земята имаше стари дъвки и опаковки от десерти. Нощното слънце блестеше в локвите. Леле не помнеше да е валяло. Обиколи спирката няколко пъти и както винаги застана на мястото, където стоеше Лина, когато я остави. Облегна рамо на мръсното стъкло, също като нея. Леко небрежно, сякаш искаше да каже, че това изобщо не е кой знае какво. Първата ѝ истинска лятна работа. Щеше да сади смърчове горе в Ареплуг и да изкара добри пари преди началото на учебната година. В това нямаше нищо забележително.

Той бе виновен, че подраниха. Опасяваше се тя да не изпусне автобуса и да закъснее още на първия си работен ден. Лина не се оплака, юнската утрин беше топла и изпълнена с чуруликане. Стоеше съвсем сама на спирката, а слънцето се отразяваше в старите му пилотски очила, които тя с много опяване го накара да ѝ даде, въпреки че покриваха половината от лицето ѝ. Може би му беше махнала, може би дори му бе пратила въздушна целувка. Обикновено го правеше.

Младият полицай имаше подобни очила. Беше ги вдигнал на челото си, когато влезе в антрето и впери поглед в Леле и Анете.

– Дъщеря ви изобщо не се е качила на автобуса сутринта.

– Не може да е вярно – каза Леле тихо. – Оставих я на спирката!

Полицаят тръсна глава толкова силно, че очилата му се смъкнаха от челото.

– Дъщеря ви не е била в автобуса, говорихме както с шофьора, така и с пътниците. Никой не я е видял.

Още тогава го гледаха странно. Усещаше го. Полицаите и Анете. Укорът в очите им го пробождаше, а силата му изтичаше от дупките. Все пак той я беше видял последен, той я беше закарал с колата, той беше отговорен. Задаваха му все същите неприятни въпроси. Искаха да знаят точното време. В какво настроение е била Лина? Добре ли се е чувствала у дома? Карали ли са се?

Накрая той не издържа. Грабна най-близкия кухненски стол и го хвърли с всичка сила към един от полицаите – страхливо копеле, което изтърча навън и повика подкрепление. Леле още си спомняше допира на хладните дъски, когато полицаите го свалиха на земята и му сложиха белезници. Спомняше си как Анете плачеше, докато го отвеждат. Но не го защити. Нито тогава, нито сега. Единственото им дете беше изчезнало, а тя нямаше кого другиго да обвини.

Леле запали двигателя и потегли. Бяха минали три години, откакто Лина стоеше на самотната спирка и му се усмихваше. Три години, а той все още беше последният, който я бе видял.


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
11121314151617
18
19
2021222324
252627282930 

» Най-продавани