Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Спътник на радикалния мислител

Спътник на радикалния мислител

Автор: Алек Попов

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Дата на издаване:Декември 2018

ISBN:978-954-28-2770-2

Страници:272

Корична цена:14.9 лв.


Съвременното есе е като дадено от Бога за творческа свобода... В „Спътник на радикалния мислител“  Попов е събрал есеистични бисери, първоначално писани като рубрики за вестници и(ли) списания в периода от края на деветдесетте до, кажи-речи, вчера.

Разхождайки се по глобуса като един истински „радикален мислител“, Попов регистрира капаните и парадоксите на „сайбер парадигмата“, поп култовете, съвременните политически митове или пък описва знакови места във фрагментарни пътеписни очерци подобно на онзи за „следсептемврийския Ню Йорк“.

Теофил Панчич, сп. „Време“, Белград

Есеистът Алек Попов е поставен именно в онази сартъровска позиция, според която „писателят е в ситуацията на своята епоха: всяка негова дума отеква“… Есетата в „Спътник на радикалния мислител“ въплъщават това отекване на словото на интелектуалеца, позицията му на събеседник на битието, което реално ни се случва, на проблемите и промените, които ни правят да бъдем такива, каквито сме.

Кристина Йорданова, в. „Култура“, София

Краят на идеологиите, постоянното развиване и разбиване на най-различни стереотипи, товарът на наследството и неизвестните перспективи, диктатурата на пазара, неволите по присъединяването към ЕС и особено главоблъсканицата как и какво да се пише в този контекст – това са само част от въпросите, които Попов духовито поставя, без да дава готови и лесни решения. Имаме една наистина интересна, четивна и интелигентна книга – всеки, който разсъждава за собствения си преход, ще открие в нея по някое изречение, което ще му прозвучи така, сякаш го е написал сам.

 

Михайло Пантич, сп. НИН, Белград

ХОТЕЛИТЕ НА ИСТОРИЯТА:
ОТ ВАТИКАНА ДО БРЮКСЕЛ
 

Една самотна фигурка стърчи в центъра на площад „Сан Пиетро в Рим. Часът е малко след десет и обширното пространство пред катедралата все още е полупразно, като изключим опашката от туристи, която се вие покрай дясното крило на колонадата и набъбва с всяка секунда като жив часовник. Мъжът е облечен в черен костюм с бяла свещеническа якичка, а слънцето свети върху лачените му обувки. Дипломатическото куфарче му придава делови вид, макар че лицето издава съвсем различно настроение. Или по-точно настроения, сменящи се на вълни под бледата изопната кожа. Тревога, гняв, отчаяние, досада, тъга... През цялото време погледът му остава прикован върху огромния купол на катедралата. Може само да се гадае за причината или причините за странното му душевно състояние. Дали не е присъствал на някаква ранна аудиенция, където е преживял нещо, преобърнало всичките му досегашни представи? Или обратно, на път за Ватикана е разбрал нещо, зреело в него от години. Нещо, което го е накарало да застине по средата на площада и с един замах е изтрило цялата му програма за деня. Доколко това има отношение към вярата? Или към личния му живот? Нима е възможно двете да бъдат отделени? А може би има и трето, кой знае: грях, тайна, чудо... Или пък наблюдателят, подведен от известни стереотипи и клишета, които най-често нямат нищо общо с конкретната човешка ситуация, просто проектира собствените си фантазии върху този самотен силует. Група дребни, подвижни монахини със сиви раса и ученически ранички на гърба забързано пресичат площада. Друга монахиня, корпулентна и строга, минава с решителни стъпки в обратната посока. Чайка, кацнала на върха на фонтана на Бернини, пие вода. Двойка японски туристи влизат във фургона на временната пощенска станция, за да изпратят картички с печат от Ватикана. Опашката край колонадата е пораснала с още 10 метра. Свещеникът не помръдва. Погледът му все така е фиксиран върху купола на „Свети Петър, но вълните на емоциите сякаш са се уталожили, по лицето му се разлива спокойствие или по-скоро безразличие. Няма начин да узнаем дали е решил проблема, или се е отказал да го решава. Или проблемът като такъв е изчезнал? В следващия миг мъжът се обръща и бавно се запътва към края на площада. Изважда мобилен телефон от джоба и го доближава до ухото си, без да спира. Фигурата му постепенно се смалява и слива с прииждащите туристи.

 

Територията на папството винаги е била обратно пропорционална на влиянието му: Ватиканът е само върхът на айсберга, съставен от почти един милиард вярващи, два милиона монаси и няколкостотин хиляди свещеници. Ако един ден всички те решат да се съберат накуп върху 500-те декара на Ватиканския хълм, ще се получи човешка кула, висока повече от километър! Официално обаче Ватиканът се води най-малката държава в света с едва 1000 жители, което вероятно му спестява доста разходи. И все пак – достатъчно голяма, за да не бъде включена в „Пътеводител на микронациите, издаден от Lonely Planet преди няколко години. Там са намерили място повече от 30 миниатюрни образувания с претенции за държавност като княжество Seeland или република Kugelmugel. Seeland е разположено на изоставена британска военноморска платформа край бреговете на Англия. Има 5 постоянни жители и 550 кв.м площ. Основано е през 60-те години на миналия век от Пади Рой Бейтс (Paddy Roy Bates), бивш военен от британската армия, който избира мястото за база на своята пиратска радиостанция Britain’s Better Music Station и заживява там със семейството си. Икономическата независимост на Сийленд се гарантира от хостинг на уебсървъри и офшорни финансови операции. Република Kugelmugel е разположена във виенския Пратер. Проект е на ексцентричния художник Едвин Липбургер, който влиза в конфликт с властите и отказва да плаща данъци. Той създава микросреда в облата си къща и започва да печата собствени пощенски марки. Обявява независимост през 1984-а. Единственият адрес в републиката е площад „Антифашист№ 2, където се намира и въпросната конструкция. Границите на Кугелмугел са обградени с бодлива тел. На книга наброява 389 граждани. Къщата се превръща в една от туристическите атракции на Пратера, което вероятно генерира и съответните приходи. Почти всички микродържавици имат сериозен проблем със суверенитета. Щастливо изключение от правилото е Малтийският орден, който има суверенитет, но практически няма територия. Само по себе си това е забележително постижение, което може да се сравни с изчезващия котарак, описан от Луис Карол в „Алиса, от който остава само усмивката... Но винаги може да се стигне и по-далеч! В популярната трилогия на Стиг Ларшон „Милениумглавната героиня Лизбет Саландър е член на виртуално общество, наречено Хакерска република. Републиката наброява едва 50 граждани, компютърни гении, пръснати из различни страни и континенти, обединени в неприязънта си към държавата и капитала. Отбранителната є мощ е впечатляваща и успешно конкурира конвенционалните държави с всичките им материални ресурси. Платформата на Хакерската република се поддържа от далечни сървъри, разположени на недостъпни за органите на реда места. Макар и продукт на въображението, подобен проект изглежда напълно реалистичен на фона на всичките Фармландс, Сиимс-сити и Фейсбук, в които милиони хора водят паралелен живот. Засега не е известно сайтът WikiLeaks да е обявил независимост, но в редица отношения следва модела на Хакерската република. Зад него стои невидима мрежа от дисиденти, журналисти, математици и хайтек специалисти от всички краища на света, чиято лоялност към каузата е доста по-силна, отколкото към собствените им правителства. Мобилността и либералното законодателство в страните, където са разположени физическите компоненти на мрежата, є осигуряват своеобразна екстериториалност. Информацията е основният ресурс на тази подривна група, която, ако някога реши да се обособи като самостоятелен субект на международното право, би следвало навярно да се нарича „информационна република.

 

Във Ватикана има поща, радио, банка, музеи, градини, дори миниатюрна железница, но няма хотел. Сградата за гости, където отсядат кардиналите по време на конклав, едва ли може да се нарече хотел в истинския смисъл на думата. Половин час преди края на работното време тълпите туристи трябва да се насочат към изходите и километричните музейни галерии опустяват. Зад вековните зидове се възцарява тишина и спокойствие. Във Ватикана може и да няма хотел, но за сметка на това много хотели в съседство носят името „Ватикан. Един от тях, „Ватикан Гардън Ин”, разположен на Виа Германико, определено може да влезе в списъка на най-малките хотели в света, макар че със своите цели шест стаи трудно би конкурирал такива фаворити за книгата на Гинес като Grand Hotel de Kromme Raake или The Eh’häusl. Първият се намира в холандското селце Еенрун и се състои само от една стая, обзаведена в стил артдеко. Другият претендент, с разгърната площ 56 кв.м, е разположен в баварския град Амберг и работи вече почти 300 години. Но както се казва, конкуренцията не спи. Медиите съобщават, че в Лондон е отворил врати (по-точно врата!) наистина най-малкият хотел на света, който няма дори собствена сграда. Хотелът се помещава в луксозна каравана от типа „Еърстрийм, 9 х 2 метра, с всички удобства, портиер, рецепция и червен килим, осигурени от веригата „Радисън. Караваната се мести всеки ден в различни туристически точки на Лондон. На този минималистичен фон „Ватикан Гардън със своите три звезди и пластмасови цветя по первазите не блести с нищо особено освен с името си, навяващо метафизични асоциации. Хотелът заема част от партерния етаж на голяма римска къща от 19-и век. Навремето най-вероятно е представлявал самостоятелен апартамент, който впоследствие е нацепен на отделни кутийки, преградени с тънки стени от гипсокартон. Естествено, сайтът обещава далеч повече, отколкото реалността предлага. Градините се оказват най-обикновен вътрешен двор, който при нужда служи и за паркинг, а „уютната стая за закуска – неугледна тента с пластмасови стени, опъната в дъното на същия този двор. Обстановката претендира за известен шик с добре познатите стилистични фигури от 18-и век – драперии, фризове, позлатени рамки и полилеи със стъклени висулки – целящи по-скоро да отвлекат вниманието от такива подробности като кирта между плочките на банята, сапуна с къдрав косъм, забравен на етажерката, пластмасовите чаши за вода и гласовете, долитащи през картонените стени. Миниатюрната рецепция е затворена през по-голямата част на деня, скрита зад голяма картина с енигматични руини. Персоналът включва трима отнесени азиатци, потънали в света на електронните игри като монаси – в отвъдното. Мениджърът е достъпен предимно по телефон. Атмосферата на отсъствие се компенсира от видеокамерите, монтирани на всеки ъгъл. И правилата за вътрешния ред, окачени на най-видно място над леглото, рамкирани и остъклени, като десетте божии заповеди: Не пуши! Не внасяй храна отвън! Не хвърляй нищо в тоалетната! и т.н. Очевидно най-страшната забрана е: Не хвърляй нищо в тоалетната!, защото се повтаря и в банята. Престъпиш ли я, грозят те глоба до 550 евро и огънят на вечния срам.

 

Но може би всичко зависи от гледната точка? От настройката на съзнанието, както са казали древните мъдреци. Вярата прави чудеса. В това отношение „Ватикан Гардън Ин” е почти толкова неуловим и загадъчен, колкото и самото ватиканско царство на пет преки оттук. Достатъчно е да хвърлим поглед върху мненията и коментарите, оставени в TripAdvisor или Booking.com. Дали пък не става дума за два съвсем различни хотела?

 

„Стаята беше истинско бижу! Безплатен безжичен интернет. Закуската беше обилна и разнообразна. Персоналът говореше прекрасен английски...

„Стаята беше много малка, закуската – крайно оскъдна. Изобщо няма интернет! Персоналът е необщителен и не предлага никакво съдействие или информация на туристите. Липсва атмосфера.

 

„Прекрасно място за мен и моето семейство! Настаниха ни в просторна и най-вече чиста стая. Персоналът беше много възпитан и услужлив.

 

„За съжаление, не получих добро обслужване в този хотел. Отмъкнаха ми леглото (!?) и нощната масичка, без да ме питат... Рамката на вратата беше счупена и една вечер падна върху мен. Обаче не получих нито извинение, нито намаление или компенсация за това. Закуската беше мизерна, а кафето и топлата вода често не бяха топли.

 

„Закуската беше възхитителна! Включваше всичко, от което се нуждае човек преди един дълъг ден в Рим. Персоналът беше много любезен и отзивчив към нуждите ни.

 

„Закуската беше подигравка. Всеки ден липсваше по нещо, докато последния ден вече липсваше всичко – сокът, млякото, хлябът и т.н. Момичето, което сервираше, беше толкова грубо, че гостите се бояха да помолят за каквото и да било...

 

„Няма къде да приседне човек освен в стаята, която няма прозорци...

 

Изкушените от квантовата теория навярно ще заключат, че тук е намесена физическа аномалия. В резултат на разцепване на пространството или нещо подобно туристите хлътват в две паралелни версии на хотела: едната – отлично поддържана, с приветлив и услужлив персонал; втората – абсурдно организирана и занемарена, с незаинтересовани служители, настроени враждебно към гостите. По-циничните сигурно ще предположат, че положителните ревюта се постват от самия мениджър под различни псевдоними, за да неутрализират отрицателните – често срещан похват в света на маркетинга. Но има и трета хипотеза, свързана по-скоро със самата човешка природа, която предпочита да вижда предимно онова, което иска да вижда. Хората с лекота възприемат позитивните аспекти на реалността и с голяма неохота – негативните. Понякога просто отказват да ги забелязват – упорито и целенасочено – колкото и да се набиват на очи! С това могат да се обяснят и редица политически феномени. I refuse to be a victim! – повтаряше си отчаяно Анет Бенинг в „Американски прелести. „Отказвам да видя сапуна с косъма!, приглася є упорито туристът във ватиканските прелести, седнал в тъжната стаичка без прозорци, за която плаща по 100 евро на ден. Той все още не подозира, че преди малко е запушил тоалетната, изхвърляйки неблагоразумно количество хартия, и ще трябва да плати още 580 евро глоба. Дали това няма да му отвори очите? Добре дошъл в ада!

 

Питаш къде и на кое място се намира пъкълът? – пише древният християнски философ св. Йоан Златоуст. – Но какво ти влиза това в работата? Тебе ти е потребно да знаеш, че пъкъла го има, а не къде е скрит... Според това ние няма да разпитваме къде е той, но ще гледаме да го избегнем.

 

Най-същественият елемент от герба на Ватикана са ключовете към небесното царство, обещани според преданието на Свети Петър. Те отключват портите му пред вярващия или пък ги заключват, ако кривне от правия път. Всъщност това е най-старата и добре уредена виртуална държава, функционираща и до днес – наследник на по-старите, вече излезли от употреба версии като „Олимп и „Валхала. Полето на тази реалност е толкова силно, че понякога светът, в който живеем, остава в сянката є. Милиони се подготвят да влязат в нея през целия си живот. Още повече се опитват да си купят място там по един или друг начин. Навремето това е ставало сравнително лесно, тъй като църквата е продавала индулгенции. „Щом монетата в касичката дрънне, душата от чистилището ще изхвръкне![1]– куплетът е приписван на известния продавач на индулгенции Йохан Тецел от 16-и век. Индулгенцията спестявала престоя в чистилището, като броят на откупените дни може да варира от десетки до десетки хиляди, и позволявала на душата да изчака Съдния ден в далеч по-комфортни условия. От гледна точка на сегашните представи тези документи напомнят ваучери за настаняване. Но докато за ада знаем всичко с най-големи подробности, информацията за небесния хотел всъщност е доста мъглява и едностранчива. Често се споменава за някакво място светло, място злачно, място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка. Апостол Павел пък казва: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, И на човешко сърце не е дохождало, Всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят. Звучи наистина примамливо, но може да значи много неща. За сметка на това разполагаме с богата галерия от образи, дело на великите художници от Ренесанса, чийто талант и фантазия църквата е впрегнала, за да създаде нещо от сорта на „виртуален турв рая. Включен е целият пакет от екстри: градини, цветя, поточета, езера, изобилие от плодове, голи хора, кротки зверове, облаци от светлина, а някъде в съседство обикновено се мяркат кадри от ада, за да се подчертае разликата в стандарта. За съжаление, почти липсва обратна връзка, като изключим свидетелствата на онези, които твърдят, че са били грабнати на небесата – най-често по време на сън или на кома, но понякога и направо от нивата. Техните разкази сякаш потвърждават официалната версия, дообогатена с някои дребни детайли, създаващи усещане за реализъм. На практика липсват каквито и да е негативни коментари дори с отсянка на дискомфорт, което навежда на известни съмнения предвид капризната човешка природа. През 15-и и 16-и век църквата отпечатала толкова много индулгенции, че предизвикала истинска инфлация на вярата. Мнозина се опасявали, че небесният хотел няма капацитета да побере всички напиращи да влязат. Аналогичен случай впрочем е документиран и в историята на „Ватикан Гардън Ин – мъж от Белмонт, Мисури, САЩ, свидетелства:

 

Този хотел прие резервация за 24 души от нашето семейство, при положение че по закон може да настани само 15! Заварихме още 8 души там... Две поредни нощи четирима възрастни се тъпкахме в двойна стая, след което се изнесохме. Въпреки това ни накараха да платим за нощувките, които не бяхме използвали. Изнудиха дори 87-годишния ми тъст инвалид да плати за самостоятелна стая, докато всъщност беше спал в помещението, където живеехме аз и съпругата ми!

 

Човек винаги може да се изнесе от „Ватикан Гардън и да се премести в HM, да речем, на съседната пряка. Докато небесният хотел няма алтернативи. Индулгенциите създавали хаос с резервациите. Хората протестирали. Мартин Лутер наковал прочутите си тезиси по портата на витенбергската катедрала, осъждащи тази спекулативна търговия. Сякаш искал да каже: „Божието царство не ви е хотел!.

 

Концепцията за чистилището по някакъв начин е близка на миналите през социализма. Според учението на Маркс и Ленин човечеството няма как да премине от състояние на капитализъм – грях, към състояние на комунизъм – спасение, директно, без да се очисти от дребнобуржоазните наслоявания. Ако съзнанието не е на ниво, комунизмът не може да се случи – това е най-важното условие! А съзнанието не се променя бързо, уви... Приема се, че социализмът е междинно състояние, където чрез труд, лишения и други страдания избраниците на историята пречистват и издигат съзнанието си, за да могат достойно да влязат в най-висшия стадий на човешкото развитие. Партийните шамани прогнозираха, че това трябва да стане някъде през 80-те. 1980-а мина и отмина, а комунизмът си остана все така в бъдещето, загадъчен и примамлив като небесният Йерусалим. След което бе изкован набързо терминът „развит социализъм” като следващо стъпало към заветната цел. Но вече необвързана с конкретни дати... Партията също имаше навика да раздава индулгенции, които осигуряваха на притежателя си престой в номенклатурното лимбо, далеч от болката на ежедневието. За разлика от небесното, социалистическото лимбо бе съвсем материално и включваше цяла мрежа от почивни бази и магазини със специално снабдяване. В този сравнително луксозен хотел избраните изчакваха пришествието на комунизма или края на социализма, кое както дойде. Тъй като капацитетът му беше ограничен, партийните мениджъри избягваха да го рекламират. Дори напротив, следяха да не изтича излишна информация. Какъв хотел? Няма такова нещо! Та това са най-обикновени работнически общежития! Обаче слуховете вървяха от уста на уста: не са, не са! Много е хубаво даже там! По цял ден само славят Първия и не знаят що е глад и жажда. И тенискортове има, и басейни, и сауни, и какво ли още не... Че и голи ходят, като се напият! Ама какви са тези измислици, брани се бордът на хотела противно на всяка пазарна логика. Но свидетелите се множат. Аз видях рая! И аз, и аз!.. Грабнати, призовани, случайно проникнали. Вече е невъзможно да се отрича. Да, раят съществува – на една ръка разстояние, тук и сега! Това доказателство се оказа фатално за комунизма.

 

Краят на социализма обаче не значи, че попадате автоматично в оня прекрасен свят, за който само сте чували, чели и гледали. Капитализмът също е въпрос на съзнание, което, както вече знаем, не се променя лесно. И ето че отново трябва да се мине през чистилището – този път на Прехода, за да се очистим от всички соц грехове, които ни пречат да разгърнем пазарния си потенциал. И пак търпим мъки, страдаме, ридаем, блъскаме с юмручета по портите на новия рай като деца. Кога ще ни пуснете? Шаманите на пазарната икономика избягват да се ангажират с конкретни дати, а посочват мъгляви срокове – от 10 до 30 години средно, понякога дават и 50. Слава богу, търговията с индулгенции никога не е спирала. Закупилите ги под една или друга форма се излежават на сянка в лимбото на Прехода и пет пари не дават какво точно ще дойде после. Тук впрочем могат да се срещнат и доста от обитателите на социалистическото лимбо. Те са свикнали да живеят на хотел и са убедени, че всяка система предлага такъв. Стига да си направиш резервация навреме. Хотелът на Прехода е дори още по-луксозен, но вътрешният му ред нещо куца. Тук например доста се стреля и често се улучва, а понякога отекват и взривове. Рискът да бъдеш грабнат, също е голям. При това няма да те отнесат на небето, а в някое мрачно мазе, откъдето не могат да те откупят никакви молитви или добри дела, а само кеш. Т.е. съществува известна динамика на състоянията, която ни пречи да го дефинираме категорично като блаженство.

 

Някъде по средата на пътя между небесното царството и комунистическия рай лежи Европейският съюз. Без да се опира на божествения авторитет, нито на историческия детерминизъм, този проект, основан като най-прозаична общност за въглища и стомана, постепенно се еманципира от скромния си замисъл, разви се и израсна като самостоятелно тяло. Една уникална комбинация между суперсила и държава джудже! Макар и да изглежда внушително на картата, ЕС си остава по-скоро една виртуална проекция на идеята за Европа, под чиято повърхност продължава да лежи пъзелът на отделните нации държави. Реалното пространство на ЕС всъщност е съсредоточено в няколко малки анклава – в Брюксел, Страсбург и Люксембург, където са разположени основните му институции. Стъкленият корпус на Европейския парламент доминира над кроткия буржоазен Брюксел като купола на „Св. Петър” над Рим. Държава в държавата със собствен ред, с отделен ритъм, погълната от неразгадаеми вътрешни игри и комбинации, издаваща директиви, с които поне на теория страните членки се съобразяват – общото между Ватикана и ЕС може би е повече, отколкото се предполага. В пропорциите между виртуалното и реалното и степента на зависимост между тях. В амбицията да обединяват Европа на базата на идеи и ценности. И разбира се, в скритата логика на институциите, които независимо дали са предвидени да служат на Бога, или на гражданите, оставени без контрол, започват да служат сами на себе си.

 

Всеки уважаващ себе си политик има в кабинета си снимка с папата. Както и снимка с председателя на Европейската комисия. Трябва да признаем, че папата изглежда много по-ефектно и въобще не се налага да обясняваме кой е. Може би е време да измислим някакъв по-специален костюм и за председателя на ЕК, който да го направи по-разпознаваем – като Доналд Дък, Мики Маус или британската кралица? Но Ватиканът има зад гърба си 2000 години история, докато ЕС – едва 50, така че му е рано да се превръща в историческа атракция. Чака го още доста работа. Ключовете към небесното царство са дали на папите и земна власт над Европа. Ключовете към Обединена Европа също дават власт, подобна на папската – власт чрез влияние, която може да приеме различни форми на по-мека или по-твърда принуда в зависимост от постигнатия консенсус. ЕС е далеч от идеята да спасява душите ни... все още. (Ако се провали в останалото, може и това да му хрумне!) На този етап, доколкото е възможно, задачата му е да ни спаси от огъня на историята. Да създаде условия за нормален живот в рамките на едно пространство, традиционно разкъсвано от войни и революции, от религиозна и етническа нетърпимост, от социални противоречия и класови сблъсъци. Ако не може всеки да бъде блажен, то поне да може да си купи пералня и да изкара някоя седмица на море. Това определено няма нищо общо нито с небесния, нито със земния рай, но поне изглежда достъпно. Важното е да няма война, както казваха възрастните хора през миналия век с нотка на примирение. Офертата не обещава кой знае какъв лукс, но общо взето покрива стандартите на 3-звезден хотел с включена закуска. Нещо от сорта на „Ватикан Гардън Ин. Душкабината може и да е клаустрофобична, но до мивката винаги има сешоар. Стаята може и да няма прозорец, но за сметка на това срещу леглото е монтирана чисто новичка плазма. И най-вече локацията – факт, който никой не смее да отрича. Заради локацията сме готови да преглътнем всичко!

 

„Най-хубавото нещо на този хотел е местоположението – наистина много близко до музеите и само на две крачки от метрото. Наоколо има прекрасни пицарии, пълни с местни хора!

 

„На 20 минути от Колизеума! Но стойте по-далеч от гладиаторите, че псуват и налитат на бой. Това малко вгорчи преживяването ни...

 

„Страхотна локация! Всичко, което трябва да се види, е на прага ти!!

 

„Локация, локация и пак локация!”, отеква бойният вик на брокерите на недвижими имоти. Независимо от променливото настроение на персонала и битовите неуредици, „Ватикан Гардън никога няма да остане без клиенти.

 

Няма да остане без клиенти и Европейският съюз.

 

Всяка новоприета страна добавя по една звезда към емблемата на ЕС. Това, за съжаление, не го прави по-комфортен, а само по-голям. Откриват се допълнителни търговски площи, къртят се стени, сменят се инсталации. Новите крила обаче могат да се окажат на различен адрес, което неизменно предизвиква разочарование. Аналогична ситуация те посреща и във „Ватикан Гардън. Разбираш го, докато тътриш багажа си по римските улици след хлапака от рецепцията като последен глупак. Хотелът разполага всъщност с още един етаж, на няколко преки от Виа Германико – подробност, която избягва да се афишира. Там вече няма дори бегло подобие на градина с трогателни изкуствени цветя! Налага се да минеш край купчина отпадъци и торби цимент, а стълбището е покрито с фин лепкав прах. Този вход, ако се съди по постингите от последните години, явно е в състояние на перманентен ремонт. На етажа те посреща вече познатият претенциозен дизайн, целящ да замаже очите ти през първите 30 минути, докато още се колебаеш дали все пак да не побегнеш. Хлапакът невъзмутимо те убеждава, че става дума за същия хотел, което, от една страна, е така, но от друга... не съвсем. Иначе защо се чувстваш толкова тъпо? Само глобата за клозета е същата, закуската се сервира на другия адрес. Докато стигнеш, кроасаните току-виж свършили. Но това са рисковете на разширяването. Попаднал в този апендикс, човек няма друг избор, освен да се раздели с илюзиите, ако иска да запази поне известно достойнство. Вратата на една от стаите зее; гостите са си тръгнали преди малко. Чаршафите са събрани на топка. Извадени от калъфките, възглавниците приличат на безформени късове дунапрен. Върху голия матрак личи ръждивочервеникаво петно. Кошчето прелива от отпадъци – бутилки, пликчета, етикети, картонени опаковки. Даваш си сметка, че и след теб ще остане същото. В края на краищата това е само хотел, независимо с две, три или пет звезди. Домът ти е другаде.

 

Свещеникът, който преди малко е напуснал площада „Сан Пиетрос бавни, ала твърди стъпки, отнасяйки тайната на необичайното си състояние, сега е приел образа на чиновник, изправен на площада пред Европейския парламент. Като изключим сивия костюм и лилавата вратовръзка, всичко останало – от прическата до куфарчето и обувките – изглежда напълно идентично. Времето в Брюксел обаче е значително по-мрачно. Мъжът е втренчил поглед в облаците, които се плъзгат по стъклената фасада като върху гигантски екран. Лицето му е ведро, личи си, че е прекарал спокойна нощ, и все пак... Нещо го е накарало да спре. Някаква сянка на съмнение, заплетена в крачките му като досаден плевел. Край него профучава млада жена с опъната по задника бизнес пола и оставя лека следа от парфюм. Колона от ученици, облекли фланелки с логото на програмата „Граждани на Европа, крачи към входа, предвождана от напет рус гигант. Множество други фигурки кръстосват площада под различни ъгли. Не липсват и туристите, които се снимат пред стълбите за спомен. Никой не обръща внимание на самотния мъж освен бдителното око на охранителната камера, монтирана на близкия стълб. На около 200 метра, в един сутерен, няколко души със сини ризи са се скупчили пред монитора и наблюдават неподвижния силует. Първо с недоумение, а десетина минути по-късно – с нескрита тревога. Защо стои там? Какво е намислил?... Камерата дава лицето му в едър план. Един от служителите, трениран да разчита мимиките, отбелязва, че лявата му вежда подозрително потрепва. С всяка измината секунда напрежението расте. Дали е въоръжен? Какво има в куфарчето?... Някой предлага да се евакуира площадът. Служителите по сигурността вече навличат бронежилетките, когато, спокойно и леко, сякаш никога не е спирал, мъжът тръгва към сградата. Показва пропуска си на входа и минава през скенера. Фалшива тревога: в куфарчето има само папка, сандвич със сирене и ябълка. Може би и дискретен комплект дамско бельо за лично ползване... И флашка с най-новия компютърен вирус, който ще срине сървърите на ЕС. Както и един подострен като игла молив, който мъжът ще забие в сърцето на оня мръсник от петия етаж, защото отдавна си го проси... по дяволите! На теория може да се случи всичко. Дълбоко е човешкото сърце и няма скенер, който да проникне в тайните му стаи. Хотелите са свърталища на демони. А самотните им обитатели лесно попадат в мрежите им.



[1] As soon as a coin in the coffer rings / the soul from purgatory springs.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
15161718192021
22
232425262728
2930     

» Най-продавани