Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Слънчев бряг – код жълто

Слънчев бряг – код жълто

Автор: Любомир Николов

Дата на издаване:Март 2013

ISBN:978 954 281 288 3

Страници:182

Корична цена:10 лв.


Слънчев бряг – код жълто е сборник от три неочаквани новели, далеч от ежедневната логика и повторения.

"YouTube  - mylove"e новела за онова бъдеще, където светът се променя, а ние не.В новия свят паметниците, които остават след нас са дигитални. Още по-интересно е, ако някой, като героят Виктор иска да остане на всяка цена и надминава всякакви очаквания.  В текста  бъдещето вече е дошло. То е почукало на вратата и без да го каним, вече е в домът ни.

Били ли сте в Слънчев бряг? Виждали ли сте екстаза на мултиезичните тълпи? Втората новела „Слънчев бряг – код жълто” е заредена с експлозивен и заразителен хумор. Въпреки, че текстът е облякъл униформата на роман, действието се развива светкавично, като в борбатасумо.

 „Гран Виа” ще ви захвърли в близкото бъдеще. Неочакваният сюжет описва психиатър, енигматичен пациент, страдащ от личностово разстройство и всичко, което им се случва, когато историята напуска лекарският кабинет. Тази новела картографира географията на самотността, ползването на другия като средство, необходимостта от нови и работещи идеи. Героите от страниците не са на себе си. Тяхната неудържимост, брутална жизненост и дребни престъпления грабват вниманието, а наситеният език с малко думи казва повече.

Десет дена след погребението получавам мейл от Виктор:

Алекс, не се паникьосвай. Аз съм наистина. Зададох на мейл сървъра график кога и кое писмо да изпрати. Ще получаваш писма от време на време. Не ги трий, може да потрябват.

Да ти кажа, докато бях още жив, осинових кучето на един от болницата, в близките дни човека би трябвало да го изпишат и ще ти донесе кучето на твоя адрес. Кучето е мопс. Ако ти донесе кутрето преди рождения ден на Мира, подари º го от мен, ако дойде по-късно, го задръж или го дай на майка ми в краен случай.

Виктор

Не вярвам на очите си – изпраща ми куче и аз, който винаги съм гледал на кучкарите като на леко чалнати, трябва да гледам мопса на Виктор. Доста префърцунена порода. Не съм предубеден, но изобщо не ми се занимава с кучета. Веднъж видях как едно куче намери умряла смърдяща котка, хапа я, разнася я насам-натам със странна веселост, собственикът го викаше, но кучето искрено се забавляваше и когато най-сетне собственикът го намери, започнаха да се целуват радостно.

Вероятно трябваше да го изкъпя това куче, да го среша и да му вържа панделка, преди да го връча на Мира като подарък. Връчването на чужди подаръци също е едно от любимите ми занимания.

Отварям нова папка в компа и с подреденост, която не ми е присъща, слагам писмото там. И аз самият имам нужда да си подредя мислите. Мислех си доста наивно, че като си изпълнявам обещанието, като поствам в мрежата с оставеното от Виктор, по негов график, но все пак когато аз реша, нещата ще придобият разумност и достойнство, ще стигнат до някаква логика и той оттам, а аз оттук – заедно ще направим нещо важно или поне смислено. Нещо с достойнството на доброволните неща. Аскетично, бавно и полека. Не очаквах обаче, че като си отворя пощата, ще чета негови мейли с нови задачи. Чувствах се като иконом, който трябва да поддържа къща с призраци, да я представя в лицеприятен вид пред обществото и изобщо да има една представителна и полезна функция, което бе поносимо. Проблемът бе, че от време на време призраците като истински досадници почват да подмятат „абе, я вземи избърши тая прах, я помети след кучето“ и други такива, което не е в задълженията на иконома. Тогава му идва да зареже призраците, господаря и къщата. И се сеща, че дори не е иконом, а свободен човек.

Връщам му отговор. „О.К. Виктор! Да знаеш, мъртвецо, че ако си се сетил да пъхнеш бележка, навита на масурче, в дупето на мопса, ще призная, че планираш всичко.“

Сървърът моментално връща съобщение: „Временно отсъствам от офиса. Когато мога ще Ви отговоря.“

Ти, Виктор, мисля си, си невероятен мазник. Бдиш над гаджето си от онзи свят. Поддържаш духа º весел.

Неочакваната му лична му кореспонденция, която, плаша се, едва сега започва, ми съсипва цялата мотивация да спазвам уговорките с него. Ще ми се да скъсам договора. Договорът обаче е устен и Виктор ме гледа тайно какво правя.

На другия ден човек със зеленикав болничен тен, блед и изпит, звъни на вратата ми и ми връчва мопса в една картонена кутия. Били се родили четири и този, по волята на моя приятел от болницата, ми го носи, аз съм знаел какво да правя. Знам, потвърждавам бодро. Разбира се, че знам. Човекът се успокоява, че кучето е в добри ръце. Съвсем неочаквано ме пита какво прави Виктор. Сепвам се, не знаех, че той не знае. А, добре е, казвам му неопределено, почива си. Човекът си тръгва, спира се на вратата и ми казва, че името на кучето е Перро, с две „р“, като на испански. Добре, ще е с две „р“, щом казваш, потвърждавам на сбогуване.

Следващите дни ставам кучкар. Водя мопса по градинките да пикае. Купувам му пакети с гранули кучешка храна, пълна с витамини и микроелементи. Смърдяща на развалено. Перро я яде с охота. После пърди. Ако му дам чисто месо, се мръщи, иска да яде вмирисаната кучешка храна. Купувам му и панделка, защото наближава рожденият ден на Мира. „Как е кучето?“ – идва мейл от Виктор, но не му отговарям.

Мира ми звъни. Доста развълнувана, с едни детски нотки в гласа ми казва, че е получила писмо Виктор за рождения си ден. Той се сети, а ти не, казва ми с кокетство. Мълча. Тя решава да ми препрати писмото. Отварям го в пощата си.

Честит рожден ден, Мира!

Пожелавам ти много щастие!

Надявам се, че си ОК.

Аз съм добре. Оставих всичко да се изпари. Вече не съм на определено място, а навсякъде. Светът не е това, което го мислим, той е принтове в цвят. Очите ловят вълни. Всичките атоми на тялото, което вече не притежавам, щяха да се съберат на върха на една игла. Бих я забол като обица в ухото ти. Ако мога и ако не те плаша, ще ти дам знак. Опитвам, но е фундаментален физичен проблем.

Целувки, Виктор

– Върна ли му отговор? – питам я заядливо.

– Да, получих съобщение, че не е в офиса.

– Не е. И двамата знаем, че не е.

– Все пак офисът му, или каквото е там, работи.

– Може да се каже, добавям неопределено. Изпратил ми е нещо за теб.

Уговаряме се да се видим. Срещаме се пред църквата „Свети Седмочисленици“, хвърлям кучето в прегръдките й, а тя пищи от възторг и го целува. Болестите, мисля си, се разнасят, защото хората целуват кучета, а кучетата, знаем, ръфат каквото им падне. Ако Мира я хване някоя болест, ще е виновен Виктор. И изобщо чудя се, какво става горе. Ако вече са му премерили греховете и добрините, той вече е разпределен. Сега с тия си дела – с нещата, които е почнал, и с тия, които не е довършил, с моето посредничество му се трупат още дела. Те броят ли се, чудя се, или изцяло падат върху мен. Мира дори не забелязва моята угриженост. Тя целува мопса.

Още от автора


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
11121314151617
1819
20
21222324
252627282930 

» Най-продавани