Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Следите остават/Произшествие на тихата улица

Следите остават/Произшествие на тихата улица

Автор: Павел Вежинов

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Дата на издаване:Февруари 2020

ISBN:978-954-28-3099-3

Страници:456

Корична цена:15.9 лв.


„Идеологическият фон не може да бъде изтрит, но центърът на всичко е Приключението – това Приключение, към което всички деца се стремят и измислят, независимо дали става дума за разбойници, пирати, шпиони, диверсанти, престъпници, бандити… След толкова години на мен отново ми беше забавно. Дано така е и за съвременните читатели.”

Павлина Делчева-Вежинова

 В едни други, по-различни времена…

Тук децата нямат смартфони, нито следят в захлас новите интернет знаменитости. Те са на улицата, увлечени в своите въображаеми игри – и понякога попадат в съвсем истински приключения. И стават главните герои в тях.

„Следите остават” и „Произшествие на тихата улица” са любими на цели поколения приключенски романи, които учат децата да са не само дръзки и наблюдателни, но и честни и достойни личности. Нещо, което сякаш се позабравя в нашето съвремие.


НЕЩО ЗА СЕБЕ СИ


Роден съм в София, в един от най-живописните квартали – „Драз махала“. Какво ли нямаше в нашия квартал по онова време – каруцари, касапи, хамали, табаци, кюмюрджии – все професии, които са на изчезване. И живеех при това в единствената триетажна къща в целия квартал, с единствения балкон, от който наблюдавах страшната сиромашия наоколо. Бях болнаво дете, рядко ме пускаха да излизам вън от дома. Пък и всичките ми разходки из квартала свършваха злополучно – или си изгубвах някоя обувка в неизбродимата кал, или ме набиваха жестоко кварталните момчета. Те не можеха да понасят хубавите ми дрешки – палтото с пиринчени копчета, моряшката шапка. Баща ми беше малко по-заможен от бащите им – беше най-обикновен млекар. Тогава за пръв път опитах пролетарския тупаник, по-късно разбрах, че има смисъл да му стана съюзник.

Само училището ни беше хубаво… и сега се нарича така, както преди половин век – „П. Р. Славейков“. Не бях кой знае какъв ученик, макар да бях любознателен и да имах отлична памет. През цялото си свободно време четях книги. Научих се да чета кажи-речи сам две години преди да тръгна на училище. В първо отделение (първи клас) вече четях романи. Моите родители сериозно се разтревожиха – дали няма да се побъркам от толкова четене. Дадоха ми да прочета „Дон Кихот“ (вече бях второ отделение) за назидание и дано се стресна от злата участ на Рицаря на печалния образ. Глътнах и тоя роман, но ни най-малко не се уплаших. Тогава моите родители започнаха да крият от мен книгите, но и това не помогна особено много.

По онова време любими автори на моите връстници бяха Майн Рид, Жул Верн, Фенимор Купър. Между всички предпочитах Жул Верн – това даваше най-богата храна на моето неутолимо въображение. Оттогава ми остана любовта към фантастиката и приключенията, която не намаля и до днес. И сега предпочитам далечните и измислени светове пред тия, които ме обкръжават. Това, което е около мен, мога да видя и сам с очите си.

Често ме питат дали по онова време пописвах. Ами, разбира се. Кой знае защо, все ме избиваше на любовни съчинения. Струваше ми се, че това, което може да се напише, е много по-красиво и възвишено от това, което наистина може да се случи в живота.

Като юноша мой любим автор беше Джек Лондон. Не само прочетох всичко, което беше издадено от него, но много често и препрочитах. Той упражни голямо влияние върху формирането на моя характер. И досега нямам вкус към обикновеното и всекидневното. Имам слабост към героичното, към силните характери, към изключителните събития. Нищо не уважавам повече от душевната сила да издържиш кое да е изпитание, дори най-тежкото. Към нашето революционно движение ме привлече преди всичко героизмът на неговите участници, готовността им за жертви. Дълбоко презирах стремежа към богатство и благополучие, което беше всъщност единственият идеал на еснафа. Вече съм прехвърлил шейсетте, но нито за миг не мога да забравя идеалите на нашите младежки години.

От всичко, което казах дотук, личи колко много дължа на книгите, какво изключително място са заемали в моя живот. Именно юношеската възраст е тая, през която книгите имат най-силно въздействие върху своите читатели. Ето защо аз се отнесох към моята първа книга за юноши, „За честта на родината“, с много любов и внимание. Разбира се, в моите юношески романи художествената измислица е повече, отколкото истинските достоверни случки. Само едно не съм измислил, а именно, че младият човек, героите, които описвах, наистина бяха способни на подвизи и на жертви.

Написах още две книги за юноши – „Следите остават“ и „Произшествие на тихата улица“.

„Следите остават“ е една от книгите, които съм писал с най-голяма обич и увлечение. Когато работех над нея, си спомнях за моите детски и юношески години, през които за мене бе истински празник, ако намерех някоя книга със странни и интересни приключения. Но това бяха творби от чужди автори, в тях се описваше чужд за нас живот. А защо в нашата нова литература да няма такива интересни и занимателни книги? Нима те не могат да възпитават младия читател?

Такава беше целта ми, когато пишех романа „Следите остават“. Героите на тази книга оживяха и на екрана и направиха навремето много силно впечатление. И досега срещам малките участници в тоя филм – вече зрели мъже и жени със собствени грижи за децата си.

Всичко на тоя свят се променя, поколенията идват и си отиват. Само едно си остава все същото – поривите на младите хора към изява и подвизи. И нека не се сърдят на нашето спокойно и мирно време, нека не търсят измислени приключения и съмнителни подвизи. Рано или късно за всеки от тях ще удари часът, истинският час. Те трябва да бъдат готови за него.

 

 

 СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

 ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ


Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.
Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на голямата жълта жилищна кооперация. Тяхното любимо място беше купчината стари железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление. Момчетата седяха в живописни пози върху неудобните тръби и тихо приказваха. Горе, над отвора на дълбокия кладенец на сградите, вече тъмнееше топлото юнско небе, наливаше между зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват широките прозорци, но светлината им все още изглеждаше бледа, по-бледа дори от небето с неговите богати плътни тонове. Беше тихо и в тишината долитаха леки шумове – някъде подрънкваха приятно домашни съдове, тихо звучеше радио, върху белите пердета като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха от време на време човешки гласове. Всичко това, заедно с приятното съблазнително ухание на кухните, създаваше някакво особено вечерно очарование, което момчетата дълбоко чувстваха, без ясно да го съзнават.Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.

Те бяха приблизително на една възраст – дванадесет-тринадесетгодишни, но между тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и като че ли най-силен. Очите му бяха тъмни, почти горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавина. Изобщо имаше спортен вид, без да се смятат дори кецовете, заради които всички момчета тайно му завиждаха.

– Да имаш да взимаш! – обади се той недоволно. – Ако искаш да знаеш, съветските МИГ са най-бързите на света!

– Че са бързи – бързи са! – съгласи се охотно Веселин. – Само че ми се иска да измисля и от тях по-бързи!

Момчетата се усмихнаха добродушно и с участие. Наистина Веселин беше известен изобретател, най-известният в училището. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни. Но да „изобрети“ такъв бърз самолет, по-бърз и от съветските МИГ-ове, това като че ли беше малко множко. Веселин провери с поглед ефекта от думите си и отново се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло добродушно лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.

– Представете си – започна той отново – такъв самолет, бърз като светлината! А, как ви се вижда?

Тоя път момчетата се засмяха.

– Еее, много искаш – обади се малкият пълничък и къдрокос Бебо. – Къде ще му намериш на такъв самолет летище!

– Той ще излита право нагоре!

– Добре, а как ще каца?

– Ще каца право надолу! – изкиска се живият, пъргав Чарли. – Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!

Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси смутено късото си, възчипо носле.

– Вие нищо не разбирате! – измърмори той недоволно. – Всичко е предвидено! Самолетът излита бавно, като обикновен самолет, после се засилва, засилва, засилва, а като трябва да кацне, отново почва да лети бавно!

– Виж, така може! – съгласи се Пешо. – Само че за мене сега е по-важно да се измисли някакво… някакво ей такова – най-опасно оръжие!

Веселин го погледна учудено.

– Нали измислих за лъчите! – каза той бавно.

– Какви лъчи?

– Ами тия, дето свалят самолетите…

– Ах, да! – кимна Пешо. – Но още нещо трябваше да измислиш.

– Аз измислих и едни други лъчи – каза внимателно Веселин, като опипваше с поглед другарчетата си. – Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне даже един лъч, веднага пламваш като… като мишка!

Момчетата замълчаха, обмисляха новото изобретение. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.

– Как се казват тия лъчи? – попита недоволно Пешо.

– Косинус гама…

Момчетата го погледнаха с уважение. Тоя дявол умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко лошото чувство у тях продължаваше да ги човърка.

– Не ми харесва твоето изобретение – каза най-после с въздишка Бебо. – Как тъй ще горят като мишки? Никак не е приятно…

Веселин сам усещаше това.

– Не, аз тъй… на шега… Аз имам и други лъчи… Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, веднага заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!

Момчетата си отдъхнаха.

– Нали е интересно? – окуражи се Веселин. – След това просто ги товариш на камионите като чували…

В тоя миг нещо силно звънна по плочите. Момчетата учудено се озърнаха.

– Какво е пък това? – обади се Чарли.

Всички затърсиха с поглед. Веселин пръв забеляза падналия предмет – обикновен метален ключ от секретна брава, който сега спокойно си лежеше върху плочите. Пешо го вдигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите – какво друго можеше да помисли човек! Момчето отиде по средата на дворчето, вдигна лице към етажите и внимателно ги огледа. Тук-таме се виждаха отворени и светещи прозорци, но на никой от тях не можа да забележи каквото и да е човешко лице.

– Ехееей! – подвикна Пешо.

Етажите мълчаха. Пешо вдигна рамене, подвикна още веднъж, но отново не получи отговор.

– Интересна работа! – обърна се той към момчетата. – Изпускат си ключовете, пък не се обаждат…

– Може да не е от тая кооперация – предположи Веселин.

– Ами от коя?

– Някоя от съседните…

– Глупости приказваш! – поклати глава Пешо. – Ако е от съседните кооперации, щеше да падне в съседните дворчета, а не в нашето…

– Може да го е хвърлил.

– Кой е луд да си хвърля ключовете през прозорците!

Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на съседните кооперации с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха голяма буква П, но все пак страничните сгради бяха доста далече, за да може да падне от тях ключето.

– Ами тогава защо никой не се обажда? – попита Веселин.

На това, разбира се, никой не можеше да отговори и момчетата, увлечени в своите разговори, скоро забравиха дребната случка. Дявол знае, може да е непотребен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни съвсем, небето над тях загуби светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все сила плачеше бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си ходят, и пред тях изникна широка мъжка фигура, облечена в бели летни дрехи.

– Аха! – каза ласкаво и добродушно мъжът. – Играете ли си?

Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.

– Играем си! – отвърна предпазливо Пешо.

– А отдавна ли играете? – внимателно попита мъжът.

Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:

– Е, не много отдавна, отскоро…

– Тъй, тъй, хубаво! – добродушно кимна мъжът. Горе-долу все един час трябва да има, нали така?

– Има! – вече съвсем неохотно отвърна Пешо.

– Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ?

Момчетата се спогледаха – такава значи била работата!

– Намерихме, намерихме! – почти в един глас отвърна компанията. – Падна от етажите!

Пешо ясно забеляза как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.

– Чудесно! – възкликна той вече съвсем непринудено. – У кого е?

– У мен – отвърна Пешо и бръкна в джоба си.

Разбира се, съвсем не е лесно да се намери каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо мълчаливо и съсредоточено тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заговори:

– Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…

– В тая кооперация ли живеете? – попита Пешо.

– В тая – отвърна бързо мъжът. – А ти, момченце, да не си загубил ключа?

– Как ще го загубя, никъде не съм ходил! – кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи, той веднага зърна и секретния ключ.

– Ето го! – каза той с облекчение. – Помня аз, в тоя джоб го сложих!

На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.

– Интересен човек! – измърмори след него Веселин. – Дори не поблагодари!

– Такива са възрастните! – забеляза с огорчение Бебо. – Докато им трябваш, добри са, пък после…

– Такива са! – поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.

Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  12345
67
8
9101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

» Най-продавани