Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Ще бъда до теб

Ще бъда до теб

Автор: Холи Голдбърг Слоун

Художествено оформление : Фиделия Косева

Дата на издаване:Август 2016

ISBN:978-954-28-2130-4

Страници:376

Корична цена:13.9 лв.


Завършекът на лятото идва с необикновената история на двама братя и трудностите по пътя към дома, любовта и порастването в духа на Джоджо Мойс и Дейвид Левитан.

 

Сам Бордър иска да избяга, но няма накъде. Той е прекарал целия си живот с по-малкия си брат и нестабилния им баща, местейки се от един град на друг. Отписан от баща си от училище, изглежда като че ли Сам е обречен на безрадостно съществуване. Грижата за брат му Ридъл – затворено дете, което почти не говори – е най-важната му мисия. До деня, в който среща Емили.

 

Емили Бел вярва в случайността, но случайността до момента не се отнася благосклонно към нея. Тя произхожда от добро и амбициозно семейство, което иска най-доброто за нея, но въпреки това се чувства сама. Тя няма представа, че Сам ще стане неразделна част от живота ѝ и че запознанството с него ще я промени завинаги.

 

Внезапно обаче призраците от миналото се надигат отново и Сам и Ридъл са запратени на опасно пътешествие. Пътешествие към дома, което ще преобърне всичко.

 

Дали можеш да промениш съдбата си? И как се възстановяваш след човек, който е преобразил светогледа ти? Едно е ясно – не можеш просто да го замениш с някого другиго…

 

„Ще бъда до теб" е сладко-горчива история за любовта, музиката и изборите, които правим, когато животът ни се промени в миг.

 

2

 

Сам беше видял Първа унитарна църква, когато дойдоха в града.

Имаше ли Втора унитарна? А Трета? Това някакво състезание ли беше?

Защото сега, застанал пред тухлената сграда на улица "Пърл", виждаше, че този храм е много по-изискан, отколкото бе свикнал. Тези първи унитаристи бяха спечелили състезанието. Паркингът беше почти пълен, колите – нови и чисти, а това не беше като за него.

Тази църква се намираше в най-хубавата част на града и нищо тук не изглеждаше безнадеждно. Той не ходеше на такива места.

Според него колкото по-бедни бяха хората, на толкова повече инструменти свиреха и толкова повече храна приготвяха. А и за него беше много по-лесно да се навърта наоколо.

Но Сам беше прекосил своя квартал, Ридъл не го забавяше и затова беше вървял по-бързо – и така за пръв път някак си бе стигнал по-далеч.

Още от началото на улицата чу органа. Беше просто твърде интригуващо. А сега виждаше, че големите дървени порти на Първа унитарна бяха широко отворени.

Можеше да влезе и да излезе.

Може би дори да зърне какво издава удивителния звук.

Но не беше лесно.

Първият проблем беше, че щом Сам влезе, отнякъде изникна един мъж и затвори огромните врати. Прозвуча, сякаш затваря входа на гробница.

Сам безшумно се плъзна на последната редица от църковните пейки. Почти веднага органът спря и се появи свещеник. Беше с расо, но и с вратовръзка. Застана пред микрофон и заговори. Сам никога не слушаше какво казват тези хора. Вместо това заразглежда обширното пространство.

За него помещение, което е чисто и ухае слабо на цветя и свещи, беше нещо екзотично. И страшно. Сега му посвети цялото си внимание.

Стените бяха облицовани с дърво, което му изглеждаше като мека кожа. От тавана отпред висеше голям полилей с редици свещички, които обаче не бяха истински. Помисли си, че щяха да изглеждат по-добре, ако не бяха фалшиви. Но пък тогава трябваше да се палят с огромна стълба. А и щяха да капят върху хората, което би било болезнено.

Дългите дървени пейки не бяха удобни. Винаги беше така. Ако искаш хората да внимават, трябва да им попречиш да се настанят удобно. Нали баща му го беше научил на това?

Човекът най-сетне приключи речта си и в страничното пространство се изправиха хористите. Бяха най-различни по възраст и произход, всички в бели роби, и на Сам му заприличаха на птици. Не знаеше имената на много птици, но беше виждал достатъчно и беше сигурен, че някъде трябва да има големи бели птици с чисти пера и рошави глави.

В този миг засвири органът и Сам видя как едно момиче от групата започна да си пробива път през другите певци. Виждаше, че е на неговата възраст. И докато тя напредваше към микрофона, си личеше, че е силно притеснена.

***

Емили беше плувнала в пот, но в същото време се чувстваше и изстинала. Просто абсурдно. Баща ѝ, застанал отстрани, размахващ ръка по начин, който уж беше много важен, в никакъв случай нямаше да я погледне в очите.

Щом стигна микрофона, реши каква ще е стратегията ѝ.

Щеше да се съсредоточи в задните редици.

Най-крайните.

Защото там седяха хората, които си проверяваха имейлите и следяха спортните резултати. В дъното на църквата бе пълно с тела, които бяха там, но всъщност не бяха там. Не слушаха.

Те бяха нейните хора.

Или нейният човек.

Защото, когато откъсна поглед от пода, видя, че на последния ред днес имаше само един човек.

Емили повдигна брадичка, отвори уста и запя точно на него.

С теб трябва да сключим съюз.

Да върнем спасение.

Там, където има любов,

там ще съм и аз.

Чуваше какво пее. Но не чуваше как пее. Това бе единствената благословия този ден. Емили знаеше песента. Знаеше думите.

Ще протегна към теб ръка.

Ще вярвам във всичко, което правиш.

Просто ме повикай и ще бъда до теб.

Ще бъда до теб, за да те утеша.

Своя свят от мечти край теб ще построя.

Така се радвам, че те открих.

Ще бъда до теб със силна любов.

Ще бъда твоята сила, ще те крепя.

Нека изпълня сърцето ти с радост и смях.

Търся това чувство споделено.

Когато имаш нужда от мен, ще бъда до теб.

Пееше всичко това на момче, което виждаше за пръв път.

Забеляза, че е високо и слабо. С тъмнокестенява коса, рошава и буйна. Като че ли не беше подстригана правилно.

Момчето, на което пееше, имаше тен, сякаш прекарваше много време навън, въпреки че зимата все още не беше свършила.

Осъзна и че то изглежда неловко. Все едно не му беше мястото там, отзад. Точно както нейното място не беше на подиума отпред.

Освен това настойчиво я гледаше.

В общи линии, всички я гледаха.

Но внезапно единственото важно нещо беше, че той я гледа.

Тъй като за нея имаше значение единствено да го гледа. А след като беше започнала, не можеше да спре.

Определено придаваше ново значение на думите от песента. Нали това искаше баща й? Прочувствено изпълнение?

Да не би да ѝ се случваше извънтелесно преживяване?

Устните ѝ се мърдаха, излизаха звуци, но в това нямаше логика.

Логика имаше в последната редица пейки.

***

Тя всъщност не можеше да пее.

Това беше факт.

Ала факт беше и че приковава вниманието. Беше естествена и нешлифована, някои ноти не успяваше да вземе правилно. Но пееше за него.

Защо за него?

Не си въобразяваше.

Девойката с дълга кестенява коса и малки длани, плътно притиснати от двете ѝ страни, може би защото беше толкова лоша певица или защото гледаше право в него, изглежда, пееше точно за него, каквато и да беше причината, и той не можеше да откъсне поглед от нея.

Тя казваше, че ще е до него.

Но никой никога не беше до него. Така стояха нещата. Коя бе тя, че да му казва такова нещо?

Беше съкровено и внезапно болезнено.

Не само за нея.

Но сега и за него.

Много болезнено.

 


31

 

Сам и Ридъл изобщо не можеха да си представят, че ще бъде така.

Разполагаха само с два клона и всъщност във водата нямаха никакъв реален контрол. Каякът оставаше на милостта на реката, теченията и препятствията превръщаха червения пластмасов съд в детска играчка.

Непрекъснато се въртяха и както Ридъл беше отпред и се опитваше да удържи големите клони, след миг каякът се понасяше устремено и Сам се озоваваше на предна позиция, летящ към бързеите.

Скоро и двата клона бяха засмукани от вихреното течение и момчетата останаха изцяло на благосклонността на природата.

За Сам, с пулсиращото му рамо, кошмарът беше двоен. Всяко движение предизвикваше нови пронизващи болки и след един час, през който сякаш беше яздил див кон на родео с трион, опрян в ребрата, нещо явно се прекърши в тялото му.

Беше някакъв физически шок, предизвикан от студената вода, постоянното тръскане в лодката и скимтенето на Ридъл. Щом реката се превърна в поредица от бързеи, братчето му стана като вързано куче, което някой пребива от бой. Не можеше да избяга, не можеше и да мълчи.

Намираше се на скоростно влакче, което беше едновременно и леденостудено водно колело. Реакцията му беше да скимти, да хленчи и да плаче. Така че докато Сам стискаше зъби, присвил очи от болка, сигурен, че всеки един момент ще му причернее и ще падне във водата, и само се надяваше, че ще се удави възможно най-бързо и безболезнено, Ридъл се бореше за въздух и борбата му се чуваше ясно.

И тогава, след три и половина часа препускане по реката като коркова тапа в пералня, теренът се промени, коритото се стесни и течението рязко се забави.

Беше чудо. Не се бяха преобърнали.

Бяха изминали двайсет километра. Намираха се и много по-ниско. От двете страни на реката вече се виждаха гладки скали. Високи каменни стени с ръждив цвят ограждаха реката, която се влачеше мързеливо. Слънцето грееше, отразяваше се от плоските повърхности и започна да суши подгизналите им дрехи.

Ридъл спря да крещи. А Сам спря да си мисли как ще умре.

И двамата бяха развълнувани от яркостта на света наоколо. Над главите им се рееше орел, описваше широки кръгове и любопитно ги разглеждаше.

Най-сетне Ридъл каза първото си изречение без думата помощ.

- Напишках се.

***

След час реката отново се промени, каньонът свърши и течението се ускори. Бурната вода кънтеше и ревеше по различен начин. Влакчето на ужасите се завръщаше.

Ридъл извика на Сам:

- Край вече.

Сам знаеше какво иска да каже. И той усещаше, че е на края на силите си. Но отвърна:

- Ще намерим някого...

Когато го изричаше, звучеше логично. Но думите не бяха особено утешителни. Ридъл просто повтори:

- Край вече.

Сам леко извърна глава, за да види по-добре брат си, в този момент течението се промени, каякът се завъртя за хиляден път и Ридъл се озова отпред, а Сам – отзад, само че бяха под ъгъл, не плаваха направо по реката.

Грохотът се усилваше. Сам се зачуди дали звукът не е само в главата му. Ала Ридъл каза:

- Чувам коли.

Брат му се опита да се вслуша. Това ли беше? Шосе? Нима са стигнали толкова далече? Не смееше дори да се надява на такова нещо.

Ридъл беше застинал на място и напрегнато се вслушваше.

Сам въпреки болката в рамото, врата, гърба и краката извърна леко горната част на тялото си, за да огледа положението по-добре. Определено се намираха в много отдалечен район.

Но звукът от шосето ставаше все по-силен. Ридъл не го свърташе на едно място.

- Сам, чувам колите! Чувам ги!

Мяташе се насам-натам и каякът се люшкаше.

Сам изкрещя:

- Ридъл, спри! Стига си мърдал!

Момчето опита да не се движи, но цялото трепереше от вълнение. Шосето приближаваше. Може би ще минат под мост. Може да размахат ръце. Няма ли хората да ги видят? Няма ли хората да разберат, че са в беда?

Слънцезащитният крем, с който се бяха намазали преди часове, се топеше по челото на Ридъл и се стичаше в дясното му око. Той го избърса и още повече влоши нещата. Изведнъж окото му започна силно да пари.

Момчето се наведе към реката, гребна вода и наплиска лицето си. Каякът се разклати.

Сам не разбра какво става.

- Ридъл, казах ти да спреш.

- Окото ме боли. Може би от крема.

Сам му се озъби:

- Зарежи тъпото око!

Не биваше да го казва така. Не беше искал да прозвучи така.

Моментът беше такъв – в каяка, и двамата изтощени. И двамата гладни. И двамата не можеха да следят какво се случва с реката, и двамата не можеха да направят нищо по въпроса дори да бяха внимавали. В драмата им сега се намесиха крясъците един към друг да не люлеят лодката.

А само седем секунди по-късно грохотът на призрачното шосе се оказа водопад и двете момчета с каяка полетяха право в него.

***

Спускането беше девет метра и половина – колкото от покрива на триетажна сграда. Бяха под ъгъл, когато се плъзнаха по ръба, дъното на каяка внезапно задра в голяма скала като кола, която не взима добре завоя и закача бордюра.

И двамата изкрещяха. Като подлудели животни, помисли си Сам, щом звукът се откъсна от гърлата им.

Но реката дърпаше, а скалата ги държеше, така че каякът се преобърна. Момчетата излетяха във въздуха с лодката си и с ледената вода. Паднаха в реката долу заедно с основното течение. Каякът, вече празен, се заби като пирон в пенестите води и изскочи като изстрелян с топ.

Момчетата потънаха като камъни, забити с черния чук на стената падаща вода. Тежестта върху телата им беше огромна, но изведнъж усукванията и завъртанията на засмукващата змия на течението смениха посоката си. Нов тласък ги избута нагоре и след миг ги изплю на повърхността.

Съдбата на аления каяк беше по-лоша – тресна се върху остър камък и се сцепи на две като с гигантска брадва. Двете парчета се завъртяха в кръг, предната част веднага се напълни с вода и потъна. Задната се понесе по течението с бясна скорост и изчезна.

Момчетата, изтласкани на повърхността, блъскани от пълната с мехурчета вода, откриха, че няма значение, че не могат да плуват. В тази ситуация плуването не съществуваше. Съществуваше само ледената ръка на съдбата.

И ето че тя ги раздели и запрати всеки по свой път. Последните думи на Ридъл, които помнеше Сам, бяха "Окото ме боли". А последните думи, които помнеше да му е казал, бяха "Зарежи тъпото око".

Чуваше се как ги казва отново и отново, докато черната вода изпълваше носа му и изтласкваше въздуха от дробовете му.

Зарежи тъпото око.

 

Защото там, където се намираше сега, виждаха единствено слепците. 

Още от Ciela teen


Събития

пвсчпсн
 123456
78910111213
14151617181920
21
22
2324252627
28293031   

» Най-продавани