Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Щастливите хора

Щастливите хора

Автор: Любомир Николов

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Живко Петров

Дата на издаване:Декември 2016

ISBN:978-954-28-2204-2

Страници:192

Корична цена:12.9 лв.


Сериозно… щастливи хора?!

Днес, когато балансирането по хлъзгавия под на ежедневието изисква цялата ни концентрация и воля? И тези, щастливите, не са ли някакви превзети егоисти, които предизвикват недоумение и дори мъничко недоволство?

Не… те просто са направили крачка встрани.

 

Героите на Любомир Николов отново носят щастието и смеха – напълно непредвидими, заредени с идеи и смелост да ги реализират. Но не се подлъгвайте, че в ръцете ви са кратки, забавни, измислени може би истории. Истината е, че в тези разкази има много повече. Реалността може да се изкривява само донякъде – и не е страшно, ако от ухото на коня звучи класическа музика, а един остров трябва да бъде запазен на всяка цена като кътче от рая; не е странно, че едно дете иска да полети, а един българин е изпратен да воюва с щрауси из австралийските равнини; не се чудете, ако научите как от една ръка се ражда Наполеон, а в един офис настъпва ловджийският сезон…

Чудни истории ви чакат в това забележително четиво. И ако зад смеха видите и мъдростта на автора, то те ще са открили и последното, от което имат нужда – своя достоен читател.

СЪДЪРЖАНИЕ

Ретро опера.......................................................................... 7

История за антрополога,
който вечерял супа на прах,
станал демон и умрял................................................. 11

Инвентаризация на остров....................................... 15

щастливите хора............................................................ 19

Axis Mundi........................................................................... 23

Деца в маранята............................................................. 27

Ефектът на кобрата....................................................... 32

Многосерийно.................................................................. 40

Парашутистът.................................................................. 44

Раждането на Наполеон............................................. 48

Трофей.................................................................................. 52

Практическа демонология ....................................... 56

Нощен вой.......................................................................... 60

Алба....................................................................................... 65

Деяния на Господа чрез някои българи.............. 70

Серум на истината........................................................ 74

Плондер................................................................................ 78

Спортен ум......................................................................... 82

Фон Нойдорф става ВИП.............................................. 87

Егоизъм, госпожице..................................................... 91

Мезозойски дъжд............................................................ 95

Метафори............................................................................ 99

Диоген и Диоген............................................................ 103

Малко щастие и два 
несъществуващи пожара........................................ 107

Лъджа................................................................................. 110

Момчето, което искаше да е светец .................. 114

Поглед встрани.............................................................. 118

Стробоскопски истории............................................ 123

Когато полюсите се обърнаха.............................. 128

Трансплант...................................................................... 133

Една престъпна седмица......................................... 138

Буквалистът................................................................... 143

Република Емпатия..................................................... 148

Чай пить хочешь?......................................................... 152

Диминуендо.................................................................... 156

Терапията на Майер.................................................... 161

Човекът влак.................................................................. 165

Капитан Панкреас....................................................... 169

Теоретична физика за справяне с бедствия... 174

Играчът.............................................................................. 178

Човекът без болка........................................................ 182

Каторжникът Вася се отказва от свиждане... 186

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ретро опера

Eдна сутрин Маурицио, селянин от Рока Синибалда, впрегнал коня, потеглил с каруцата и чул в кристалната тишина на утрото музика, която го следвала из целия път. По едно време той спрял каруцата, заоглеждал себе си, возилото и коня и открил, че музиката идва от дясното ухо на добичето. Помислил, че то е глътнало транзистор, и продължил.

Музиката, решил той най-учено, е артефакт, а не е същността на моя кон и започнал да оре. Орал и над нивата се носела класическа музика. Не много силно, но колко силна може да е музиката от едно ухо. Конят движел уши и радиоразпръсквал в различни посоки. Неуморният симфоничен оркестър свирел безспирно и разни баритони и баси се сменяли с всяка нова ария. На обяд Маурицио поспрял да почине и не заспал както обикновено правел, а слушал гласа на Енрико Карузо и се чудел за произхода на тази божествена музика точно из ухото на коня Лазаро. Това не можело да е транзистор. В програмата нямало реклами, само чиста божествена опера.

Лазаро, сетил се Маурицио, бил пасъл една едра трева със стъбла като сламки и всеки, който разбирал от популярна наука, можел да се сети, че тези сламки могат да се подредят тъй странно в корема, че при всяко вдишване да издават звук, но защо и музика, и защо от ухото, и защо тъй добре оркестрирана, не било ясно. Затова и Маурицио останал буден да търси научно обяснение. Пропуснал обедния сън, заболяла го главата, а обяснение не намерил.

Не му и трябвало. Науката, знаем, е разрушила доста чудеса, които иначе са си съществували съвсем реално; а какво по-истинско от потен кон с очи като две обелени яйца и тропащ с копито, и да, с музика в едното ухо, дясното. Нау-ката най-много да вземе да му отреже ухото и да го гледа през микроскоп, и край на тази музикална тайна, мислел си Маурицио. Науката е като валяк, който смазва стърчащите странности и опростява човешкия мироглед.

Маурицио не допуснал никакви учени да измерват случващото се с коня, нито да го снимат на рентген или да взимат интервюта от животното, а понеже бил практичен човек, измислил друго.

Вместо да изпрати коня на дисекция, избрал по-щастлива версия на случилото се.

Свързал дясното ухо на Лазаро с една хитроумна система от усилватели и озвучил площада на селото. Конят станал истинска магическа латерна, по-надеждна дори от онези машинарии с пружина. Никой не знаел коя ще е следващата ария, а репертоарът клонял към прословутото белканто на Росини и Доницети. Концертът, разбира се, не бил стерео, защото звукът идвал само от едното ухо на коня. Хората се събирали да слушат, а конят кротко хрупал сеното, хрупането понякога се прокрадвало през усилвателите и се чувало като съпътстващ звук на операта, но какво от това, казвали си синибалдинците, нима в концертите на открита сцена в морските градчета не се чува и звукът на морето, а в аграрно село като нашето хрупането на трева е неизбежен фон.

Щастливото хрумване на Маурицио скоро омръзнало на всички. Слушателите започнали да се интересуват от друго. Долепяли ухо до търбуха на коня и се ослушвали за източника на тези звуци. Подметнали на Маурицио, че е време да се отвори конят и да се намери източникът на тоя звук, защото източникът бил много по-важен от тая кранта Лазаро, който бил само един кон преносител.

Ако мислите, че това били невинни подмятания, не сте прави. Твърде бегло познавате почитателите на оперното пеене. В обожанието си те са готови на всичко. Селяните започнали да събират пари, за да откупят коня и да проучат тайнствените му вътрешности. Това били, да кажем, позитивистите; онези, които мислели, че звукът извира от конкретна джаджа, водонепроницаема, киселинно устойчива и може би вечна, щом работи и в корема на кон.

Имало и други, с по-възвишени и мъгляви възгледи. Те смятали, че конят може да е прероденият директор на операта или пък самият Енрико Карузо и че всяко посегателство върху живота на този кон аватар ще прекъсне връзката с оня свят и с ариите, разбира се. Тези вторите се хващали на бас, че всички гласове са на хора, отдавна напуснали живота и сцената, но не и вечния свят на оперното изкуство. Нали, твърдели те, музиката е най-нематериалното изкуство и за да съществува, є трябват само честоти, които съществуват най-свободно в етера. Конят и неговото тайнство били неделимо цяло и всяко посегателство над животното щяло да унищожи магията.

Имало и няколко сбивания, защото позитивистите точели ножове за коня, а метафизиците го боготворели. Наложило се Лазаро да ходи съпровождан от карабинери.

Епископът разбрал какво става и бил възмутен от това противоборство при миряните. Чудел се как тъй набожни хора с представа как е устроен светът и кой командва всемира, се карат заради един кон, обладан от мелодичен дух. Той бил принуден да даде мнение и затова извикал коня на разпит. Маурицио бил оставен в преддверието, за да не пречи. Не било прост разпит, значи.

Не може да кажем какво е ставало зад затворените врати. Може само да гадаем. Конят имал ли е преводач и дали се е чуло неговото мнение, не е ясно. Предполагаме обаче, че са наливали восък в ушите на Лазаро, защото музиката спряла, а конят оглушал.

По пътя за вкъщи Маурицио видял една сълза в окото на коня, взрял се в зеницата му и там видял черно-бяло кино като в най-старите телевизори – на сцената подскачал един и пеел, но без глас. Концертът значи, усмихнал се Маурицио, не бил спрял. Този път обаче нямало да казва на никого. Конят му бил по-скъп от цялата метафизика на света.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

История за антрополога,
който вечерял супа на прах,
станал демон и умрял

Тази история по обясними причини не може да бъде разказана от Станислав – Сташек, нито пък от някого от антагонистите, които имат съвсем различен език, но тя трябва да бъде някак сглобена и предадена поради една причина – за да се спази равновесието между химерите на приключенските романи и истинското битие на диваците, което се свежда до крайната необходимост да се оцелява на всяка цена.

Има безброй измислени истории за разбирателството между туземци и цивилизатори, а ето тази е една друга и твърдят, че е самата истина.

Нашият герой Станислав искал да е различен и непредсказуем; искал и да изчезне от полезрението на тези, които го познават. Не искал обаче да се раздели нито с принципите си, нито с живота си. Без особени сбогувания, само с едно сухо обяснително писмо, което не можело да бъде наречено прощално, тръгнал. Зарязал следването си, зарязал книжната университетска антропология и се хвърлил в полево изследване.

Неговата експедиция била само от един човек – самия той, не била разчетена, планирана, остойностена и географски прецизирана. Било прищявка на смел и глупав младеж, въодушевен от идеята да се облече в цвят каки и да разговаря на проточовешки език с хоминиди, въргалящи се край огън, накрай света.

Съществували все още диви племена и Сташек след хилядократни молби научил от професора къде са. Отправил се към едно от тях.

Тези хора не били виновни, че се показали като ужасни домакини, и затова няма да кажа къде са.

Те все още не носели тишърти и не били виждали пластмаса. Били истински във всеки момент от живота си и не подозирали това. Нямали философии, които да ги учат на рефлексия. Те си знаели, че са нищо – едни чехълчета в микроскопа на Господа. Не знаели и какво е микроскоп, разбира се.

Сташек знаел само приблизително къде са. Оглеждал района в сателитните снимки на Google Maps, но след като се скитал без интернет няколко дни, загубил ориентация. Бил в полите на една мрачна планина, стъмнило се, завалял най-силният дъжд, който бил преживял през живота си, подгизнал до кости, старателно подреждания му багаж станал сплъстена мокра топка, невъзможна за носене. Лягал да си почива в калта и после се сепвал, разбуждан от кошмари. По едно време му се сторило, че чул да лае куче, и се отправил натам.

Наистина намерил село, събрал цялото си достойнство и сили и влязъл в най-голямата колиба, където горял огън.

Бил отчайващо мръсен и плашещ. Дрехите му в защитни цветове били с кални петна, треви и листа. Косата му, преди в грижливи расти, сега след дъжда се била превърнала в хаотични масури, които се виели около врата му като змии, фланелката му с „Айрън Мейдън“ имала много подходящи за случая гръмотевици.

Като влязъл в колибата, изплашил диваците. Те се стреснали, направили кисели физиономии, обърнали му гръб и започнали да си шушукат нещо. Умората карала Сташек да се чувства неловко.

Разположили го в ъгъла на колибата, събрали се в кръг в другия ъгъл и продължили да си шепнат.

Сташек очаквал да му донесат някаква лула и да я изпушат заедно, очаквал да започнат да бият бурумите и някоя девойка да се разкърши пред него или пък да му подарят огърлица с перли или талисман. Бил капнал и на границата на делириума.

Те го поглеждали косо и недоброжелателно. Ако понечвал да погледне някого в очите, избягвали погледа му. Една бабичка се отделила от групата и му донесла мръсна раковина с още по-мръсна вода. Той отказал водата. Не искал да прихване болест.

Усмихнал се извинително. Сложил ръка на гърдите си и казал: „Приятел“.

Бабата оставила раковината на пода и се върнала в групата. Той не докоснал водата.

Диваците ставали все по-нервни. Говорели тихо и крайно сериозно. Диваците не познават иронията, нито пък разпознали иронията на случая.

– По време на такъв страшен дъжд от планината може да слезе само демон. Случвало се е преди, ето че се случи и с нас – казал най-старият.

– Трябва да го убием – добавил друг.

Сташек си седял в ъгъла и започнал да усеща, че нещо не е наред, защото най-общото свойство на човеците е сложната им непредсказуемост. Искал срещата му с туземците да е контролиран сън, в който се разбират почти телепатично и сърцата им преливат от радост, но не станало така и вече бил загубил всякакъв контрол. Знаел също, че и да излезе навън в гората, няма да се спаси.

– Ами, ако е човек като нас – казал един от съвещаващите се.

– Не е човек – не пие вода. Ако я изпие, ще изтече от него, защото е демон.

– Не е човек – подел друг, – вижте го. Вижте му косата, вижте го как мирише. Съжалява, че ще ни погуби, и се пипа за гърдите, но затова е пратен.

– Едно е да бе дошъл от ниското в слънчев ден – рекла една стара жена, – друго е да дойде от планината в такъв дъжд. Демон е.

– Да му дадем храна и да видим дали ще я яде – предложил друг.

Същата бабичка, която му занесла вода, скочила, излязла навън и скоро се върнала мокра до кости. Дала му копанка с някаква каша. На Сташек му се привидели червеи в този бъркоч, отказал храната и бабата я оставила на пода до водата.

Сташек извадил от херметично затворен плик един спиртник, сух спирт и запалка. Запалил спиртния огън за ужас на домакините си, възврял вода в алуминиево канче и изсипал вътре супа на прах.

Диваците вече не се съмнявали. Разбягали се от колибата. През нощта го изчакали да заспи и го убили, следвайки почти забравен ритуал.

 

 

 

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
11121314151617
1819
20
21222324
252627282930 

» Най-продавани