Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Шепнещия мъж

Шепнещия мъж

Автор: Алекс Норт

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Живко Петров

Преводач: Зорница Русева

Превод от:английски

Дата на издаване:Ноември 2019

ISBN:978-954-28-3054-2

Страници:400

Корична цена:17.9 лв.


След като съпругата му умира внезапно, писателят Том Кенеди се премества заедно със сина си в малкия град Федърбанк. Дали обаче новата им къща и новата среда ще се окажат подходящи за едно ново начало? За Том това е някаква надежда, че двамата с Джейк ще успеят по-бързо да излекуват емоционалната си травма. Само че градчето пази повече от двайсет години зловеща тайна, по-опасна от всичките им страхове, тревоги и кошмари.

Преди две десетилетия жестокият сериен убиец, познат с прозвището Шепнещия мъж, отвлича и убива пет деца във Федърбанк. Въпреки че е заловен, осъден и пратен в затвора, в наши дни мрачната му осанка изневиделица възкръсва чрез неуловим имитатор, който следва същия модел… и който си е набелязал за следваща жертва Джейк.

Том е принуден да се потопи в мрачното минало на своя дом, да разплете всички нишки и да достигне до неочакваната и шокираща истина… докато през това време някой не спира да шепне под прозореца на сина му и да му обещава бягство от реалността – обещание, което постепенно се оформя като коварен капан.

Шепнещия мъж е бляскав жанров дебют, който впечатлява с увличащо напрежение и със заплетен сюжет, но те пленява истински със своето сърце. Алекс Норт с лекота обединява прийомите на трилъра с тези на семейната драма и ни разказва човешка и трогателна история, в центъра на която са баща и син, готови на всичко, за да оцелеят и да съхранят своето наранено семейство.

Джейк.

Има толкова много неща, които искам да ти кажа, но винаги ни е било трудно да си говорим, нали?

Така че вместо това ще трябва да ти пиша.

Помня, когато Ребека и аз за първи път те доведохме вкъщи от болницата. Беше тъмно и валеше сняг, и никога през живота си не бях шофирал толкова внимателно. Ти беше на два дни, завързан в един кош на задната седалка, а Ребека дремеше до теб и аз от време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че си добре.

Защото, знаеш ли? Аз бях адски безумно уплашен. Израснах като единствено дете, без никакъв опит с бебета и все пак се бях оказал със свое собствено, за което да се грижа. Ти беше така немислимо мъничък и уязвим, а аз бях толкова неподготвен, че ми се струваше истинско безумие как изобщо ми бяха позволили да те взема със себе си от болницата. Още от самото начало между нас не се получаваше, между теб и мен. Ребека те гушкаше с вродена лекота, сякаш тя беше част от теб, а не обратното, докато аз винаги се чувствах неловко, уплашен от това крехко вързопче в ръцете ми, и не съумявах да разбера какво искаше, като плачеше. Никак не те разбирах.

Това никога не се промени.

Когато ти стана малко по-голям, Ребека ми каза, че е така, защото ти и аз толкова си приличаме, но не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Винаги бях искал да имаш повече от това.

Но така или иначе, ние не можем да си говорим, ето защо вместо това ще трябва да се опитам да я напиша. Истината за всичко, което се случи във Федърбанк.

Мистър Нощ. Момчето в пода. Пеперудите. Момиченцето със странната рокля.

И за Шепнещия мъж, разбира се.

Няма да бъде лесно и трябва да започна с извинение. През годините толкова много пъти ти казвах, че няма от какво да се страхуваш. Че чудовищата не съществуват.

Съжалявам, че те излъгах.

  

– 1 –

 Няма по-кошмарна мисъл за всеки родител от тази детето му да бъде отвлечено от непознат. Но статистически това се случва изключително рядко. В действителност, децата са изложени на много по-голям риск от вреда или малтретиране вкъщи, от някой член на семейството, и макар външният свят да изглежда като заплаха, истината е, че повечето непознати са добри хора, а домът често е най-опасното място.

Мъжът, който преследваше шестгодишния Нийл Спенсър през сметището, прекрасно знаеше това.

Като се движеше тихо, успоредно на Нийл зад ред храсти, той не откъсваше поглед от момчето. Нийл крачеше бавно, неподозиращ за опасността, в която се намира. От време на време той ритваше прашната земя и около маратонките му се вдигаше тебеширенобяла мъгла. Мъжът, който се движеше много по-предпазливо, долавяше всяко шшъп. И сам не издаваше никакъв звук.

Вечерта беше топла. Слънцето беше тегнало невъздържано през по-голямата част на деня, но сега беше шест часът и небето се беше замъглило. Температурата беше спаднала и въздухът беше придобил златист оттенък. Беше една от онези вечери, в които можеш да седнеш във вътрешния двор и може би да си пийваш студено бяло вино, докато гледаш залеза, и да забравиш да си вземеш връхна дреха, докато навън се стъмни и вече е твърде късно да си правиш труда.

Дори сметището беше хубаво, окъпано в кехлибареножълта светлина. Представляваше парче обрасло с храсталаци земя, обточило градчето Федърбанк от едната страна и опряно в една стара изоставена каменоломна от другата. Неравната земя беше най-вече прегоряла и мъртва, но все пак тук-там растяха храсти на гъсти туфи и придаваха на района вид на лабиринт. Понякога децата от градчето играеха тук, макар да не беше особено безопасно. През годините много от тях се бяха изкушавали да слязат по скалите на каменоломната, където стръмните склонове бяха податливи на рушене. Общинският съвет постави огради и табели, но повсеместното мнение беше, че трябва да се направи нещо повече. Все пак децата намираха начин да прескачат оградите.

Имаха навика да не обръщат внимание на предупредителните табели.

Мъжът знаеше доста за Нийл Спенсър. Той беше проучил внимателно момчето и неговото семейство, сякаш бяха някакъв проект. Момчето се справяше зле в училище – както с уроците, така и с общуването с останалите деца – и доста изоставаше от съучениците си в четенето, писането и математиката. Повечето му дрехи бяха стари, дадени за доизносване. Поведението му изглеждаше някак твърде зряло за възрастта – вече проявяваше гняв и презрение към света. След няколко години щяха да гледат на него като побойник и размирник, но хората все още го намираха за достатъчно малък, за да прощават по-враждебното му поведение. „Не го прави нарочно – биха казали те. – Вината не е негова“. Все още не беше достигнал момента, в който щяха да считат Нийл за отговорен за собственото си поведение, и затова на хората им се налагаше да потърсят вината другаде.

Мъжът беше потърсил. И не му беше трудно да я открие.

Нийл беше прекарал деня в дома на баща си. Майка му и баща му живееха разделени, което според мъжа беше добре. И двамата родители бяха алкохолици, функциониращи в обществото в несигурна степен. И на двамата животът им се струваше по-лесен, когато синът им беше в дома на другия, и двамата се затрудняваха да се занимават с него, когато беше с тях. Общо взето, Нийл беше оставен да се занимава и грижи сам за себе си, което очевидно обясняваше донякъде суровия вид, който мъжът забелязал, че момчето придобива. Нийл беше притурка в живота на родителите си. Със сигурност не беше обичан.

Не за пръв път онази вечер бащата на Нийл беше пил твърде много, за да го закара обратно в дома на майка му, и явно го мързеше твърде много, за да го заведе пеш. Баща му вероятно си мислеше, че момчето беше почти на седем и се беше оправяло самò цял ден. И затова Нийл се прибираше сам.

Той все още нямаше представа, че ще се прибере на едно съвсем различно място. Мъжът си мислеше за стаята, която беше приготвил, и се опитваше да потисне вълнението, което изпитваше.

По средата на пътя през сметището Нийл спря.

Мъжът спря наблизо, после надникна през къпинака, за да види какво беше привлякло вниманието на момчето.

Един стар телевизор беше изхвърлен до един от храстите и сивият му екран стърчеше навън, но беше здрав. Мъжът наблюдаваше как Нийл го побутна с крак, за да го огледа, но беше твърде тежък, за да го помръдне. На момчето сигурно му изглеждаше като някаква вещ от друг век, с решетки и копчета отстрани на екрана и задна част с размерите на барабан. От другата страна на пътеката имаше няколко камъка. Мъжът наблюдаваше запленен как Нийл се приближи, избра един и после го метна по стъклото с всичка сила.

Прас.

Силен шум в това иначе тихо място. Стъклото не се строши, но камъкът премина през него и остави след себе си назъбена по краищата дупка като от куршум. Нийл взе втори камък и отново направи същото, този път не улучи и после опита отново. В екрана се появи още една дупка.

И мъжът можеше да разбере защо. Тази небрежна разруха много приличаше на нарастващата агресия, която момчето проявяваше в училище. Беше опит да повлияе на един свят, сякаш напълно лишен от интерес към неговото съществуване. Произтичаше от желание да бъде видян. Да бъде забелязан. Да бъде обичан.

Това беше всичко, което искаше всяко дете дълбоко в себе си.

Сърцето на мъжа сега биеше по-учестено, свито при тази мисъл. Той безшумно излезе от храстите зад момчето и после прошепна неговото име.

 

 – 2 –

 Нийл. Нийл. Нийл.

Детектив Пийт Уилис крачеше предпазливо из сметището, заслушан в гласовете на полицаите около себе си, които викаха името на изчезналото момче на предварително уговорени интервали. Между виковете цареше пълно мълчание. Пийт вдигна поглед и си представи как думите пърхат из мрака над него и потъват в нощното небе така напълно, както Нийл Спенсър беше изчезнал от земята под него.

Той прокарваше лъча на фенера си в дъговидна форма по прашната земя, като внимателно гледаше къде стъпва и търсеше някаква следа от момчето. Синьо спортно долнище и слипове, тениска на „Майнкрафт“, черни маратонки, камуфлажна раница, бутилка за вода. Сигналът за тревога беше пристигнал точно когато беше сядал да вечеря храната, над която се беше трудил, и при мисълта за чинията на масата му в този момент, недокосната и изстиваща, стомахът му изкъркори.

Но едно момченце беше изчезнало и трябваше да бъде намерено.

Другите полицаи бяха невидими в мрака, но той виждаше фенерите им, докато обхождаха района. Пийт погледна часовника си: 8:53 вечерта. Денят беше към края си и макар следобедът да беше горещ, през последните няколко часа температурата беше спаднала и студеният въздух го караше да потръпва. В бързината да излезе беше забравил палтото си и ризата, с която беше облечен, не го предпазваше особено от природните стихии. Да не забравяме и старите му кокали – беше на петдесет и шест все пак, – но младите също не трябваше да стоят нощем навън. Особено изгубени и сами. И пострадали, най-вероятно.

Нийл. Нийл. Нийл.

Той добави собствения си глас:

– Нийл!

Нищо.

Първите четиресет и осем часа след изчезването са най-важни. Момчето беше обявено за изчезнало в 7:39 същата вечер, грубо около час и половина след като си беше тръгнало от дома на баща си. Трябвало е да се прибере у дома до 6:20 вечерта, но между двамата родители не беше протекла почти никаква координация относно точния час на прибирането му, така че изчезването на Нийл беше установено едва когато майката му най-сетне се обади на бившия си съпруг. Когато полицията пристигна на мястото, беше 7:51 вечерта, сенките се издължаваха и вече бяха изгубени почти два от онези четиресет и осем часа. Сега бяха по-близо до три.

В огромна част от случаите, както знаеше Пийт, изчезналите деца се откриват бързо и преди да са пострадали, и се връщат при своето семейство. Случаите се деляха на пет отделни категории: изгонено; избягало; нещастен случай или беда; отвлечено от роднина; отвлечено от нероднина. Точно сега законът на вероятностите подсказваше на Пийт, че изчезването на Нийл Спенсър ще се окаже свързано с някакъв нещастен случай и че момчето скоро ще бъде открито. И въпреки това колкото по-надалеч крачеше, толкова повече вътрешното усещане му подсказваше нещо различно. В сърцето му се беше загнездило неприятно чувство. Но от друга страна, изчезването на някое дете винаги го караше да се чувства по този начин. Това не значеше нищо. Беше просто един лош спомен отпреди двайсет години, който изплуваше на повърхността и носеше лоши чувства със себе си.

Лъчът на фенера му мина през нещо сиво.

Пийт се закова на място, после го върна назад към въпросното място. В основата на един от храстите имаше захвърлен стар телевизор с екран, счупен на няколко места, сякаш някой го беше използвал за тренировъчна мишена. Той впери поглед в него в продължение на няколко секунди.

– Има ли нещо?

Някакъв анонимен глас, провикнал се от другата страна.

– Не – извика в отговор той.

Той достигна най-отдалечената страна на сметището точно когато го направиха и останалите полицаи, неуспели да открият нищо. След относителния мрак зад гърба му безцветната белота на уличните лампи му се струваше странно отблъскваща. Сега във въздуха се носеше жужащо оживление в контраст с тишината в сметището.

Няколко секунди по-късно, след като не му хрумна нещо по-полезно, което може да направи, той се обърна и закрачи обратно в посоката, от която беше дошъл.

Не беше съвсем сигурен къде отива, но по някаква причина се насочи към единия край на сметището – там, където започваше границата със старата каменоломна. В мрака теренът беше опасен, затова се отправи към групичката фенери, където екипът за претърсване на каменоломната щеше всеки момент да се залови за работа. Докато останалите полицаи обхождаха покрайнините, осветяваха с фенерите си стръмните скали под краката си и викаха името на Нийл, тези тук разглеждаха карти и се подготвяха да се спуснат по стръмната пътечка, която водеше надолу. Когато се приближи до тях, някои вдигнаха поглед.

– Сър? – каза единият, като го разпозна. – Не знаех, че тази вечер сте на смяна.

– Не съм.

Пийт изви нагоре телената ограда и се провря отдолу, за да отиде при тях, като вече внимаваше още повече къде стъпва.

– Живея наблизо.

– Да, сър.

Полицаят звучеше недоверчиво.

Беше необичайно един детектив да се включи в подобна работа, която очевидно беше неблагодарна и предназначена за по-нискоквалифицирани служители на реда. Детектив Аманда Бекет координираше набиращото сила разследване от кабинета си в полицейското управление и търсачите бяха предимно обикновени полицаи. Според Пийт той имаше повече години служба от когото и да било от тях, но тази вечер беше просто един от всички. Едно дете беше изчезнало – което означаваше, че едно дете трябваше да бъде намерено. Полицаят може би беше твърде млад, за да помни случилото се преди две десетилетия с Франк Картър и да разбере защо нямаше нищо учудващо в присъствието на Пийт Уилис в момент като този.

– Пазете се, сър. Тук теренът е малко неравен.

– Добре съм.

Очевидно беше и достатъчно млад, за да гледа на него просто като един старец. Вероятно никога не беше срещал Пийт във фитнеса на управлението, който посещаваше всяка сутрин, преди да се качи на работа. Въпреки разминаването във възрастта Пийт беше готов да се обзаложи, че може да надмине младежа на всяка една от машините за вдигане на тежести. Той се пазеше, и още как. Да пази – включително и себе си, – беше като негова втора природа.

– Добре, сър, значи ние ще потегляме надолу. Само докладвам.

– Аз не съм начело.

Пийт посочи с фенера си надолу към пътеката и огледа пресечения терен. Лъчът светлина достигаше съвсем наблизо. Дъното на каменоломната отдолу представляваше просто една огромна черна дупка.

– Докладваш на детектив Бек, не на мен.

– Слушам, сър.

Пийт остана загледан надолу, замислен за Нийл Спенсър. Най-очевидните пътища, по които можеше да е минало момчето, бяха установени. Улиците бяха претърсени. Бяха се свързали с повечето му приятели – безрезултатно. И на сметището нямаше нищо. Ако изчезването на момчето наистина беше свързано с някакъв нещастен случай или премеждие, тогава каменоломната оставаше единственото място, където беше логично да го намерят.

И въпреки това черната вселена отдолу сякаш беше съвсем пуста.

Той нямаше как да бъде сигурен в това – не и по пътя на логиката. Но инстинктът му подсказваше, че Нийл Спенсър няма да бъде намерен там долу.

И може би никога нямаше да бъде намерен.


Събития

пвсчпсн
      1
2345678
9101112
13
1415
16171819202122
23242526272829
3031     

» Най-продавани