Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Римска тайна

Римска тайна

Автор: Карън Суон

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Преводач: Надя Златкова

Превод от:английски

Дата на издаване:Юни 2020

ISBN:978-954-28-3183-9

Страници:440

Корична цена:17.9 лв.


 

Открийте истината за живота на момичето с най-невероятния късмет на света…

Лейни Валънтайн е нежното цвете, което краси една от най-богатите американски фамилии. Родена в средата на XX век, тя е отгледана в безмерен разкош. На бляскавото парти за шестнадесетия си рожден ден Лейни открива и любовта и решава да се втурне веднага в истинския живот, който обещава всевъзможни наслади. Но дори и в света на супербогатите се крият жестокост и опасности. И тя ще преживее своя дял разочарования, преди след години лутания да открие любовта на живота си, който ще ѝ даде единственото, което няма – благородническа титла и достъп до висшето италианско общество.

В настоящето Елена Дамяни е сред най-мистериозните богати жени във Вечния град. Обитава истински дворец, който е непристъпен за простосмъртни. Наивното момиче отдавна го няма – тя е сменила името си, а и животът ѝ е поднесъл поредица от горчиви дарове. И сега е решила да разкаже своята история, за да опонира на лъжите за нея, които пълнят жълтите вестници от десетилетия.

За тази цел наема жизнената Франческа, която живее своя la dolce vita по римските улици, развеждайки туристи и списвайки своя набиращ популярност блог. Възрастната принцеса  и младото момиче без синя кръв поемат на пътешествие из миналото, което ще промени из основи настоящето и за двете.

Защото в тунелите под двореца се крият смайващи тайни, чието време е дошло…


 

 РИМСКА ТАЙНА

На Уол, който всъщност написа тази книга.

ПРОЛОГ

Рим, ноември 1989 г.

– Скъпа?

Мъжът почука на вратата, напрягайки слух да долови обичайните шумове, които се чуваха, когато жена му беше в стаята си – течаща вода във ваната, приглушеното потракване на вратата на гардероба, която се отваряше и затваряше, тихото ѝ тананикане, докато се обличаше.

– Елена?

Изчака един момент и след това влезе. Пердетата бяха дръпнати, лампите на стената включени, а на леглото се виждаше малка вдлъбнатина, където бе лежала, възглавниците – все още леко смачкани от дрямката ѝ по-рано.

Той се усмихна и понечи отново да затвори вратата, но погледът му попадна върху един предмет, създаден специално, за да бъде забелязван, и вместо да излезе, се приближи до тоалетката и го взе. Пръстенът все още пазеше топлината на тялото ѝ. Той потърка с пръст камъните, след това ги приближи до устните си и ги целуна леко. Сигурно е забравила да си го сложи след ваната – помисли си той и го пъхна в джоба си, решавайки да я потърси в библиотеката.

Сигурно е...

Малкото бяло листче беше скрито под една кристална купа. Обикновено не би го забелязал, но дебелият кристал играеше ролята на лупа, а той би познал този почерк навсякъде. Издърпа бележката от скривалището ѝ и дишането му стана накъсано, когато я прочете и разбра.

След това се затича.

  

ПЪРВА ГЛАВА

Рим, юли 2017 г.

Кехлибарената светлина и врабчетата, това е написала – каза Матео и остави телефона си на масата.

Това ти харесва най-много в града? – попита невярващо Алесандра.

– И има повече лайкове, отколкото почти всеки друг пост! – разсмя се Ческа, вдигнала ръце към звездите. – Какво да ти кажа?

– Знам, че аз мога да кажа на теб, че повечето хора биха написали Колизеума или Форума, или Пантеона – отговори насмешливо Алé. – Дори амбулантните търговци, които продават рози на Испанските стълби, имат повече шанс от малките кафяви птички, които крадат храна от чиниите.

– А, това е, защото повечето хора нямат въображение. Отказвам да бъда клише. Може би затова незначителният ми блог се харесва толкова много.

– Е, не толкова незначителен – обади се Матео. – Последователите ти стават все повече и повече и скоро рекламодателите ще започнат да чукат на вратата ти, а големите пари са там.

– Така ли? Ами, няма да е лошо да побързат... – пошегува се Ческа.

И все пак беше вярно, че нейното „Римско приключение“, с което отдаваше почит онлайн на Древния свят, пекориното и la dolce vita, бе улучило някакъв общ нерв и тя беше както развълнувана, така и удивена от нарастващата му популярност. Откакто преди седем месеца бе публикувала колебливо един пост в новия си блог, тя бе придобила увереност и говореше за всичко – от украшенията с формата на медена пита, произведени на хълма Авентин, до любимите ѝ ретро магазини, като освен това споделяше и анекдоти от работата си като екскурзовод.

Гуидо се усмихна широко и загорялото му лице грееше под златната светлина на фенерите.

– Е, предполагам, че поне е ясно защо е било невъзможно да продължиш с професията си. От човек, за когото най-впечатляващото в Рим е светлината му, не може да се очаква да работи в един толкова сух свят като британските съдебни зали.

– Благодаря ти, Гуидо – отговори Ческа и вдигна чашата си към него. – Ще пия за това.

 Всички се присъединиха към нея, пресушиха чашите с грапа и се облегнаха назад с доволни усмивки. Наближаваше краят на още една прекрасна вечер, горещият въздух натежаваше като уморени клепачи, а ароматът на жасмин беше като прашец, поръсил небето. Бяха се нахранили богато с няколко блюда паста и риба в градината на ресторанта, където всяка маса беше заета, и вече беше след десет, но това за Рим все още бе рано, а напоследък бе рано и за нея.

– Сега какво, да отидем ли до „Зизи“?  – облегна се назад на стола и събра черната си коса в конска опашка Алé, чиито голи, слаби ръце се показваха от блузка в цвят каки. – Тази вечер ще свири онази банда. Нали я знаете, онази, която гледахме на „Рок в Рим“ през юни?

– С готината солистка? – попита заинтригуван Матео, както се случваше винаги, когато ставаше въпрос за привлекателна жена.

– Ами, според мен той беше готин – засмя се Алé и остави косата си да се разпилее по раменете ѝ. – Но честно казано, не мислех, че си падаш по бради.

Всички се разсмяха, а Матео наведе глава, когато го замериха с няколко салфетки.

– Мислех, че говориш за...

– Знам, онези три сестри.

– Аз съм за „Зизи“ – каза Гуидо. Той си падаше по бради.

– Е, мен не ме бройте, уморена съм – обади се Ческа и протегна ръка надолу към чантата в краката ѝ. – Имам група за шест сутринта, така че ще ставам в пет.

– Но това е толкова скучно – намръщи се Алé, загледана в Ческа, която взе сметката от чинийката и започна да изчислява своя дял, движейки мълчаливо устни.

– Със сигурност – каза след малко Ческа и извъртя очи. – За съжаление обаче, наемът няма да се плати сам.

Алé издаде неодобрителен звук.

– Не мога да повярвам, че не ти плащат, за да живееш в онзи апартамент! – пошегува се тя и се усмихна лениво на сервитьора, почти флиртувайки с него, когато той се върна с още по един дижестив.

– Благодаря ти за това. Аз обаче смятам, че е очарователен. Трябва да видиш какво може да получиш за същия наем в Лондон. Тук поне всичко е... – Ческа се намръщи. – Как казвате „старомоден“? Нали разбирате, малък, сладък и стар?

Всички преведоха едновременно.

– Да, точно това – кимна тя и започна да рови в чантата си, като ѝ се искаше нейният италиански да е наполовина добър колкото техния общ английски. Може би, ако бе настоявала да ѝ говорят само на италиански, щеше да напредне повече, но предполагаше, че нямаше да се смеят толкова често или да се забавляват толкова много.

– Но нали каза, че докато си спяла, по лицето ти е полазила хлебарка – напомни ѝ Алé и потрепери.

– Само веднъж. И това беше в най-първата седмица. Мисля, че вече съм ги изплашила и са избягали.

– И лампите примигват, когато вървиш през стаята – добави Матео. – И телевизорът ти сигурно е единственият все още работещ черно-бял телевизор в цялата страна.

– В цяла Европа – поправи го Гуидо.

– Точно така – погледна го Матео.

– Освен това мирише на коне – добави Алé и сбърчи нос.

– Не е нещо, което една ароматна свещ да не може да оправи, и трябва да ви кажа, че всички смятат черно-белия ми телевизор за дизайнерско решение – като наливната бира на Гуидо и хипстърската му брада – добави тя и се ухили, след което погали с обич въпросната брада, сякаш Гуидо беше ирландски териер. Никога не го беше виждала без брада, не можеше да си го представи гладко избръснат. Щеше да е като да го види гол. – Освен това в апартамента има вана...

– Ъх! – направи физиономия Матео. – Каква е тази английска мания човек да лежи в собствената си мръсна вода?

– Успокояващо е! Иска ми се да те видя как ще оцелееш една английска зима. В университета ваната понякога беше единственият начин да се стоплиш. – Тя си пое дълбоко въздух, когато видя усмихнатите им лица да я гледат и да се забавляват, карайки я да се обяснява. – Освен това и вие така или иначе не живеете в разкош – нацупи се Ческа, докато те се превиваха от смях.

– Остани поне за още едно питие – помоли я Алé.

– Наистина не мога – отговори Ческа и се наведе да ги разцелува. – Насилвах късмета си прекалено често напоследък, а знаете каква съм сутрин.

Иска ми се да знаех – разсмя се Матео и протегна ръце нагоре и назад, за да се похвали с впечатляващите си мускули.

– Непоправим си – засмя се тя. – Но имам нужда от тази работа. Имам дупки на обувките от цялото това ходене, но не мога да си позволя нови.

И за да потвърди думите си, тя вдигна крак, за да им покаже протритото платно на жълтите си кецове „Конверс“.

– Обаче очевидно можеш да си позволиш вино с вечерята – каза Гуидо, навеждайки най-близката празна бутилка.

– Очевидно. Приоритети, бебчо – пошегува се тя.

– Мислех, че обувките нарочно изглеждат така – огледа ги Матео. – Всичко друго, което носиш, се разпада.

– Ей! Нямаш никаква представа от винтидж – намеси се в знак на солидарност Алé. – Според теб, ако нещо не е току-що излязло от опаковката си и не е „Гучи“, значи е боклук.

Погледът на Матео се насочи към дупката отстрани на бялата камизола на Ческа в стил крал Едуард. Тя я закри с ръка.

– Просто е обичана, това е всичко – засмя се Ческа и взе своята сламена шапка (която, трябваше да признае, беше малко като надъвкана) от облегалката на стола си. Сложи си я и им изпрати въздушни целувки.

– Довиждане, амигос. Страхотни сте. Обадете ми се! – Тя се усмихна и помаха с ръка, докато се отдалечаваше, а гласовете на приятелите ѝ, които подновиха разговора си за клуба, вече се носеха над тихия шум в ресторанта.

Домът ѝ не беше далече. Никъде не беше особено далече в Рим. Ческа пресече площад „Сан Козимато“, където сергиите за пазара бяха струпани и завързани с вериги, приготвени за работа на другия ден, и тръгна из лабиринта от криволичещи тесни улички, където сградите постепенно изчезваха под дебел килим от жасмин и бръшлян по фасадите. Навсякъде имаше тълпи, маси, избутани до стените, за да може да минават лимузините от летището, и скутери, подредени в неравни, плътни редици като плочки на домино, а от всеки отворен прозорец се носеше музика.

Апартаментът ѝ в историческия център, скрит сред криволичещите улички между площад „Навона“ и Кампо де Фиори, може и да не беше модерен адрес – като апартаментите на приятелите ѝ в Трастевере, където художници, дизайнери и хипстери прекарваха времето си в отворени до късно барове и временни ресторанти – и може би тя лично бе отговорна за свалянето на средната възраст на жителите с четиридесет години, но беше на централно място и това го правеше удобен за работата ѝ. Тези дни вървеше толкова много пеша, за да изкарва прехраната си, че последното, което искаше, беше да върви дълго и за да се прибере у дома.

Освен това никога не следваше тълпата и обличането от главата до петите във винтидж дрехи беше най-незначителната проява на тази нейна склонност. Като тийнейджърка бе слушала Пати Смит и Карли Саймън, когато всички останали плачеха на Макфлай; беше приела отрано, че къдравата ѝ червеникаворуса (добре де, рижава) грива никога нямаше да се поддаде на изправяне, както и че със своите метър и седемдесет не можеше да се скрие в тълпата. Така че, да, в апартамента ѝ може и да имаше хлебарки и електрическата инсталация да беше потенциално опасна, но освен това имаше оригинални тюркоазени плочки от шестдесетте години в кухнята, а също и метална вана. Миниатюрната му тераса на покрива – малко по-голяма от масата ѝ – гледаше към пейзаж от покриви и не по-малко от седем църковни камбанарии (в неделя сутрин тя обичаше да гледа камбаните, които се люлееха, без да са в такт една с друга). И най-хубавото от всичко – беше разположен в единия край на особено малък и тих площад, до който се стигаше от оживения площад „Анджелика“ и на който имаше всичко, което ѝ беше нужно: тъмно ресторантче в единия ъгъл, пицария срещу него и най-добрата пекарна в Рим точно до апартамента ѝ. В ъгъла на ресторанта имаше кичесто смокиново дърво, а точно в центъра на площада стоеше старо маслиново дърво, чиито клони се полюшваха на бриза като танцьорки на хула. Още в първия момент, когато го бе видяла, Ческа се бе почувствала като у дома си.

Докато вървеше, от време на време преминаваше през площади, които отваряха тесните пространства и позволяваха на небето да се разтегне отгоре на отрязани правоъгълници, и сребърна светлина заливаше заспалите улици. Краката ѝ, обути в опърпаните кецове, стъпваха тихо по камъните, а главата ѝ беше пълна с мисли за утрешния тур и историите, които щяха да са ѝ нужни, ако искаше да свърши добре работата си. За нея все още беше новост, че е тук и се занимава с всичко това. Старият ѝ живот ѝ се струваше като далечен сън, като история, която ѝ е била разказана от някой друг, а не нещо, което принадлежи на нея, засяга я, определя я.

Излезе на своя малък площад,пиацета „Паломбела“, и мина покрай ресторант „Антико“, който винаги беше пълен, въпреки че не приемаха резервации и нямаха специалитети на деня, нито меню – просто ви сервираха това, което беше сготвил сеньор Акардо и което съпругата му ви донасяше. Когато мина покрай ресторанта, Ческа вдигна ръка за поздрав към синьора Акардо, която носеше обичайната си дълга черна престилка и връщаше чинии към кухнята.

От другата страна на площада пред вратата на Пицарията на Франко се бе наредила обичайната опашка и високите разговори, смях и подвиквания на чакащите се извисяваха и стихваха, докато тестото се подхвърляше с акробатични замахвания, а пламъкът на работещата на дърва пещ хвърляше силна светлина на улицата. Пицарията принадлежеше на Франко Лучано, самият той трето поколение майстор на пици, и сега се ръководеше от шестимата му синове, които, както и прочутото тесто на Лучано, бяха част от притегателната сила на пицарията. Беше толкова трудно да ги различи човек в кухнята – всичките имаха гъсти черни коси, бели зъби, кафяви очи и маслинена кожа, обличаха се еднакво и жестикулираха необуздано, докато се бутаха, промушваха и танцуваха един около друг,  – че Ческа беше решила, че ще овладее италианския, преди да успее да научи имената им. Те работеха по инстинкт, справяйки се умело с лопатите на триметровата пещ. Никога не бе предполагала, че правенето на пици е толкова виртуозно умение, докато не бе дошла тук и не бе видяла как те месеха, подхвърляха, въртяха и обръщаха сръчно основата за пицата, а докато го правеха, бицепсите им се издуваха в тесните им бели ризи.

Ричи, най-големият син на Франко, я забеляза, докато изнасяше една от кофите за боклук, и вдигна ръка за поздрав. Тя му махна в отговор, благодарна за топлотата, с която я бяха посрещнали новите ѝ съседи.

Ческа се изкачи по страничните стълби, които водеха до входната врата на нейния апартамент, като стъпваше внимателно около многобройните саксии с мушкато, подредени на всяко едно стъпало от хазяйката ѝ, синьора Дути, вдовица, която живееше на долния етаж. През последните седем месеца Ческа се будеше от шума, който хазяйката ѝ вдигаше, когато метеше тези стъпала всяка сутрин точно в седем и четиридесет, от вдигането и оставянето на саксиите, което беше италианският вариант на потракването на чиниите за закуска.

В апартамента ѝ беше хладно и мрачно, старинните пердета от плетена на ръка дантела висяха отпуснати и неподвижни на прозореца: тя отвори капаците и остави лекия бриз да зашумоли и да раздвижи неподвижния въздух. Покритият с теракотени плочки под беше приятен под краката ѝ, когато събу кецовете си и тръгна боса през дневната и трапезарията към тъмната, миниатюрна кухня отзад, наля си чаша вода и наряза една праскова в чинийка. Пусна телевизора и започна да преминава през каналите, докато намери повторение на един стар епизод за инспектор Монталбано, след това отиде в банята и започна да пълни ваната – обичайният ѝ ритуал всяка вечер, независимо от присмеха на приятелите си.

Започна да яде бавно прасковата, седнала на ръба на дивана и загледана в една престрелка, с изключен звук, докато на заден план шумът от водата, която се удряше в металната вана, се превърна в по-дълбок плисък. Ческа можеше да прецени по звука кога водата е вече с идеалната дълбочина и когато стигнеше до тази точка, спираше крановете.

В чинийката вече бе останала само костилката от прасковата и тя я отнесе в кухнята, изплакна чинията и извади торбата с боклука от кофата. Повдигна внимателно торбичката, защото знаеше, че в купичката със зърнената закуска предишната сутрин имаше повече мляко, отколкото си бе помислила, като изхвърли остатъците, и забърза към входната врата, а бицепсите ѝ се напрягаха от усилието да държи торбата така, че да не докосва пода. Обу отново кецовете си, подгънала петите им, за да не се налага да развързва връзките, обърна се и – разбира се – видя големи, бели капки от мляко по плочките зад себе си. Тя издаде неодобрителен звук и закуцука надолу по стълбите колкото можеше по-бързо, изругавайки, когато закачи с дъното на торбата една от саксиите и тя падна настрани, разпилявайки пръст по стъпалото.

Зави наляво по миниатюрната уличка между тяхната сграда и пекарната, вдигна капака на голямата кофа, готова да замахне с ръката с торбата и да я хвърли вътре, като автоматично задържа дъха си, защото вонята винаги беше ужасна.

Но се намръщи, забелязвайки нещо върху другите торби с боклук. Пусна своята в краката си, протегна ръка и извади една дамска чанта. Изглеждаше съвсем нова и скъпа. Светлосива кожа в стил портмоне, с твърди стени и обрамчваща бродерия около шевовете. Ческа не беше експерт в модата, но дори и тя можеше да разбере от закопчалката в стил бамбук, че чантата е „Гучи“ (в бившата ѝ адвокатска кантора чанта от светата троица – „Гучи“, „Прада“ или „Селин“ – беше една от определящите характеристики на по-старшите адвокатки, начин да покажат успеха, когато всеки друг индикатор като часовник, костюм или кичури на всеки две седмици в „Хършесън“ оставаше скрит под тогата или перуката). Потърка кожата с пръст – беше плътна и мека, агнешка кожа. Не приличаше на имитация. И не мирише на имитация – помисли си тя, подушвайки я и наслаждавайки се на наситения аромат на кожа. Какво, за бога, правеше тази чанта тук?

И веднага разбра причината.

Съвсем забрави голямата, течаща торба в краката си и отвори чантата. За разлика от нейната, която беше претъпкана с най-разнообразни неща, тази беше почти разочароваща в сдържаността си – четка за коса (без нито един косъм на нея), пудриера на „Шанел“, миниатюрно шишенце парфюм „Аник Гутал“, няколко визитки, захванати със сребърна закопчалка за банкноти... Но забележителното беше това, което липсвашев чантата – нямаше нито портмоне, нито телефон. Крадецът сигурно е грабнал чантата, взел е каквото му трябва и я е изхвърлил при първа възможност, за да не е доказателство за престъплението му, ако го спрат.

И все пак, дори и без пари или кредитни карти, тази чанта сигурно струваше 1000 евро, обаче без никакви лични документи нямаше как да я върне на собственичката ѝ. И сега какво? – запита се Ческа. Дали полицията щеше да успее да направи нещо, или беше случай на „кой каквото си намери, си е негово“? Не че тя самата някога щеше да носи нещо такова. Чантата изглеждаше сякаш принадлежи на жена, която си прави прическа всеки ден, смята маникюра за един от стълбовете на цивилизацията и носи диаманти на закуска. Може би трябваше да я продаде? Имаше нужда от парите и...

Внезапно ѝ хрумна нещо – дали отвътре нямаше сериен номер като тези на „Ролекс“ или на кола, нещо, което може да помогне да се намери собственикът? Една от съдружниците във фирмата, където работеше по-рано, притежаваше чанта „Биркин“ на „Ермес“ и вътре имаше малка картичка с различни идентификационни номера. Ако и за тази чанта имаше нещо подобно, тогава можеше да я върне – решение, което ѝ харесваше повече от това да спечели от нещастието на някой друг.

Отвори ципа на страничното джобче. Отвън изглеждаше празно, но в него имаше нещо. Извади малък, неотворен син плик, чиито ръбове бяха силно протрити, а отпред с елегантен почерк бе написано женско име – „Елена“.

Ческа прехапа устни. Дали това беше името на жената, на която принадлежеше чантата, или на тази, на която тя бе писала?

Buona notte, Cesca.

Тя вдигна глава и видя синьора Дути да полива изобилието от саксии пред вратата ѝ, давайки на растенията да пийнат сега, когато горещината на деня вече не пареше листата им. Облечена беше с домашната роба, която винаги носеше, краката ѝ бяха напъхани в чифт стари сандали „Шол“, а малките ѝ ролки бяха обвити от мрежа за коса, готови за утрешния ден.

Buona notte, синьора – усмихна се Ческа и без да иска, размаха чантата към нея. Видя, че тя привлече погледа на хазяйката – качеството и безусловната стойност, видими дори и отдалече, дори и за една възрастна жена с намалено зрение.

– А. – Тя изтича бързо към нея. – Току-що я намерих в кофата.

– Крадци – поклати глава и зацъка синьора Дути. Остави лейката и взе чантата, която Ческа ѝ подаваше, гладката, бледа кожа в ярък контраст с набръчканата ѝ, осеяна с кафеникави петна ръка.

– Да, за съжаление, са взели всичко ценно отвътре – портмоне, телефон... Но чантата изглежда доста скъпа и на някого сигурно му липсва. Обаче намерих това – показа писмото тя.

Когато видя написаното име, изражението на синьора Дути се промени.

– Предполагам, че не знаете коя може да е Елена? – сбърчи нос Ческа. – Искам да кажа, разбирам, че това е като... – Тя спря внезапно, забелязвайки изражението на задоволство върху лицето на възрастната жена. – Знаете ли?

Синьора Дути кимна и много бавно вдигна ръка, протегнала един пръст, с който сочеше бледосиния дворец от другата страна на площада. Капаците на прозорците му бяха боядисани в блед кремав цвят и сигурно имаше двадесет и четири прозореца – по шест на всеки от четирите етажа – само от тази страна на сградата. Дворецът всъщност не гледаше към това малко площадче, а по-скоро дясната му стена бе към тях, а входната врата беше откъм площад „Анджелика“ зад ъгъла. През седемте месеца, откакто живееше тук, Ческа не бе виждала никой да влиза или да излиза от сградата. Капаците – поне от тази страна – винаги оставаха затворени.

– Тя там ли живее?

Синьора Дути кимна с неразгадаемо изражение в тъмните си очи.

– Да, там живее.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  12345
67
8
9101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

» Най-продавани