Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Приказки колкото усмивка

Приказки колкото усмивка

Автор: Джани Родари

Илюстрации от: Дамян Дамянов

Преводач: Велимира Костова-Върлакова

Превод от:италиански език

Дата на издаване:Юни 2014

ISBN:978-954-28-1523-5

Страници:160

Корична цена:13.5 лв.


Всички сте чели „Приказки по телефона“ – леки като усмивка, абсурдни като влюбване, забавни като проговарящо дете. В „Приказки колкото усмивка” ще прочетете 49 миниатюри и 4 дълги разказа, непревеждани досега на български език, писани за нашето време, а не за „едно време“. И ще се усмихнете не само заради историите, а и заради страхотните петдесетина илюстрации на младия художник Дамян Дамянов.

Докато в последните 30-40 години препрочитахме все със същата наслада „Приказки по телефона”, светът се промени неузнаваемо. Няма вече и телефонен номер за приказки. Днес „умните” телефони в джобовете ни звънят с различна мелодия на всеки от указателя ни или появяващите се изображения и звуци само след няколко движения на пръстите по тъчскрийна доближават до магията на приказките. Но те все още не могат да ви разкажат как действа машината за домашни, кой е г-н Боемондо, за летящата къща на г-н Венчеслао, за пакостите на Дъждовното човече или пък защо е тъжен г-н Еджисто. А знаете ли коя е най-кратката приказка? А как се организира котешки концерт? А за какво ли си говорят старите поговорки?

Само в българското издание на „Приказки колкото усмивка” ще видите изрисувани по страниците всички герои на сеньор Родари от котки, мишоци, мечки и паяци до Дървото на пантофките, Говорещата ученическа чанта, Луната, бунта на машините и още много други.

Машината за домашни

 

Един ден на нашата врата почука странен тип: смешно човече, ви казвам, високо колкото две кибритени клечки. На рамо носеше чанта, по-голяма от него самия.

– Продавам машини – каза то.

– Покажете! – каза татко.

– Ето, това е машина, която подготвя домашните работи на учениците. За решаване на задачи се натиска червеното копче, за развиване на литературни теми е жълтото копче, а зеленото копче е за подготовка на уроците по география. Машината прави всичко сама, за минута.

– Купи ми я, татко! – казах аз.

– Добре, колко искате за нея?

– Не искам пари – каза човечето.

– Но едва ли работите напразно!

– Не, но в замяна на машината не вземам пари. Искам мозъка на вашето дете.

– Вие сте луд! – възкликна баща ми.

– Слушайте, господине – каза човечето с усмивка, – ако домашните му ги прави машината, за какво му е мозъкът?

– Купи ми машината, тате! – примолих се аз. – Какво ще правя с мозъка си?

Баща ми се вгледа в мен за минута, после рече:

 

Влакчето

 

Влака от Пот за Пает го наричат „влакчето“, изглеж­да толкова малък, сякаш да го пъхнеш в джоб.

Има само един вагон, а местата всички са до прозо­реца. Вагонът е много тесен, но за пълните чичковци са направени ниши в стената: дебелият чичко се качва, по­лага шкембето си в нишата и затваря блажено очи. Защо пълните чичковци винаги спят във влака?

Понякога, през сезона на плодовете, машинистът Адалджизо спира влака сред полето и се катери по дърве­тата да бере круши; всички пътници го гледат и му намигат. Когато е мъгливо и не се вижда нищо, кондук­торът застава зад децата и им казва какво има наоколо. Той толкова отдавна пътува по тази линия, че познава пейзажа наизуст.

– Отдясно – казва – има царевична нива, отляво – русо­косо момиче маха с червена кърпичка. Отляво е езерото.

Когато дойде време за слизане, пълните господа се за­трудняват да извадят шкембетата си от нишите. Кон­дукторът им помага, като ги дърпа за раменете.

– Мъничко усилие, господин Луитполдо!

Господин Луитполдо е най-дебел от всички, поти се и сумти, но коремът му не излиза от нишата.

Трябва да помогне и машинистът Адалджизо. Накрая господин Луитполдо успява да слезе от влака. Тогава ло­комотивът обръща посоката и изчаква определения час за тръгване наобратно.

– Е, вземете му мозъка и нито дума повече за това.

Човечето ми взе мозъка и го пъхна в една чантичка.

Колко ми стана леко без мозък! Толкова леко, че поле­тях из стаята и ако тате не ме беше сграбчил навреме, щях да излетя през прозореца.

– Сега ще трябва да го държите в клетка – обясни чо­вечето.

– Че защо? – попита татко.

– Няма мозък. Ако го оставите свободен, ще литне към гората, като птиче, и за няколко дни ще умре от глад!

Тате ме затвори в клетка, като канарче. Тя беше мал­ка, тясна, не можех да се движа. Железните пръчки ме стягаха, притискаха ме толкова силно, че… накрая се събудих уплашен. Добре че беше само сън! Уверявам ви, първото нещо, което направих, бе да подготвя домаш­ните си за училище.

 

Господин Боемондо

 

Господин Боемондо е забавен човек. Какво ли не измис­ля, за да развесели децата!

Вижте го във влака: децата сядат срещу него и започ-ват да се карат, защото всички искат да са до прозореца.

– Тишина, спокойствие – възкликва господин Боемондо. – Хайде да играем на нещо хубаво!

Децата се успокояват в очакване.

– Обърнете се за малко, ще погледнете, когато аз ви кажа!

Децата се обръщат и гледат: баща им го няма. На не­говото място е седнала възрастна дама с папагал на ра­мото. Птицата има зелени и жълти пера и крещи: „Ис­кам да седя до прозореца, искам до прозореца.“

Децата се разсмиват, смеят се със сълзи и така не за­белязват, че възрастната госпожа е изчезнала, а на ней­ното място седи монах с брада доземи, която поглажда с ръка. Той гледа децата със строг поглед и те веднага се смълчават като риби.

– Ех, ех... – въздиша старият монах.

Децата седят мълчаливи.

– Ех, ех... – отново въздиша монахът.

Децата са готови да се разплачат, гледат върховете на обувките си и не забелязват как изчезва и монахът. Когато вдигат поглед, едно миниатюрно човече скача върху седалката и се смее като лудо.

Децата също се засмиват.

– Как се казваш, мъничко човече?

Още от автора


Събития

пвсчпсн
      1
2345678
9101112131415
161718
19
202122
23242526272829
3031     

» Най-продавани