Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Предприятието ползвател на работници за временна работа

Предприятието ползвател на работници за временна работа

Автор: Ярослава Генова

Художествено оформление : Стоян Кораков

Дата на издаване:Април 2019

ISBN:978-954-28-2844-0

Страници:412

Корична цена:25 лв.


Книгата представя първото за България цялостно изследване, посветено на предприятието ползвател на работници или служители, изпратени му за временна работа по реда на Раздел VIIIв, глава V от Кодекса на труда. Тя предлага концептуален поглед върху понятието за предприятие ползвател. Съдържа подробен правен анализ на неговите трудови права и задължения към „външния персонал”,чиято работна сила е обект на използване. Акцентира върху проблемите, на които се е натъкнала съдебната практика до момента във връзка с участието на предприятия ползватели на пазара на труда.

Книгата е предназначена за всички, които се интересуват от съвременното трудово право. Ориентирана е също към юристите и специалистите по човешки ресурси, които в дейността си се сблъскват с проблемите на временната работа.
УВОД

Предприятието ползвател е най-новият субект на българското трудово право – признат юридически от 2005 г. Основната част от правата и задълженията му са уредени едва от края на 2011 г.

През 2005 г. със Закона за изменение и допълнение на Закона за здравословни и безопасни условия на труд законодателят за пръв път допусна, че е възможно в процеса на предоставяне и използване на работната сила да се намеси наред с класическата двойка „работодател – работник или служител“ и трети участник – „ползвател“. Това не дойде в отговор на назряла обществена необходимост. Конкретният мотив бе изпълнението на задължението на Република България, тогава в напреднал етап от процеса на преговори за членство в Европейския съюз, да транспонира в законодателството си Директива на Съвета 91/383/ЕИО от 25 юни 1991 г. за допълнение на мерките за насърчаване на подобрения в здравословните и безопасни условия на труд на работниците със срочно трудово правоотношение или временно трудово правоотношение. При обсъжданията на законопроекта, въвеждащ изменения в чл. 14, ал. 1, чл. 16, ал. 3, чл. 19, ал. 1, чл. 24, ал. 2, т. 1 от ЗЗБУТ, не бяха разисквани въпросите за същността, ролята и функциите на новите адресати на тези трудовоправни норми – „юридическите и физическите лица, които използват работници и служители, предоставени им от предприятие, което осигурява временна заетост“. Просто бе предпоставено, че у нас те вече действат на практика и това е достатъчно, за да им се възложат някои задължения в областта на здравословните и безопасни условия на труд, както е в другите държави от ЕС. Обединени в желанието си да приемат текстовете от ЗИДЗЗБУТ, които се отнасяха до европейската интеграция на страната, народните представители от 40-ото Народно събрание на този етап се ограничиха само до това да дадат определение на „предприятие, което осигурява временна заетост“ (§ 1., т. 10 ДР ЗЗБУТ). По този начин се узакони, без все още да бъде регулирана по същество, самата нова нетипична форма на наемен труд – временната заетост. Тя отправи сериозно предизвикателство към съществуващата правна рамка на индивидуалното трудово правоотношение, извън която очевидно бе новият субект – ползвателят на работниците или служителите.

Парламентарни и обществени дискусии за същността на т.нар. „временна заетост“ или „временна работа“ и за нуждата от уреждането ѝ чрез съответен трудовоправен институт протекоха на няколко етапа през следващите шест години. Крайният резултат от тях се оказа в голяма степен предрешен поради приемането на Директива 2008/104/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 г. относно работа чрез агенции за временна заетост, която постави като краен срок за съобразяване с разпоредбите ѝ 5 декември 2011 г.

„Предприятие ползвател“ стана легален термин в края на 2011 г. с включването в КТ на Раздел VІІІв „Допълнителни условия за извършване на работа чрез предприятие, което осигурява временна работа“. Предприятието ползвател получи определение в § 1, т. 18 от ДР на КТ. На базата на действащата правна уредба на работата чрез предприятие, което осигурява временна работа, се оформи и доста по-широк кръг трудови права и задължения за предприятието ползвател – основната част от тях в сферата на индивидуалното трудово право, както и някои в колективното трудово право и в областта на контрола за спазване на трудовото законодателство и отговорността за нарушаването му.

За предприятието, което осигурява временна работа, също може да се твърди, че е нов, непознат, непризнат или най-точно казано – неуреден до 2005 г. субект на трудовото право в България. Свързаната с него правна проблематика също е богата, сложна, все още недостатъчно изяснена, със значим практически интерес. От гледна точка на трудовоправното законодателство и теория обаче предприятието, осигуряващо временна работа, не бе въведено у нас като отделен нов трудовоправен субект, а като нова разновидност на едната страна по трудовото правоотношение – работодателя. Предприятието, което осигурява временна работа, бе от самото начало легално обявено за работодател – това недвусмислено следва от действащата редакция на определението за работодател по § 1, т. 1 от ДР на КТ. То самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение в свой интерес. Само непосредственият начин на използване на наетата работна сила дава видовата разлика с останалите субекти, притежаващи качеството работодател. Предприятието по чл. 107р, ал. 1 КТ, осигуряващо временна работа, не създава работа, не организира собствена дейност, в чието извършване да включи наетата работна ръка. То осигурява работа на своите работници или служители по опосредстван път, чрез другиго. Най-кратко казано, то е работодател, който наема персонал в свой интерес, но за изпълнение на чужда работа. Оттук произтичат редица особености, които законодателят предвиди в правното положение на предприятието, осигуряващо временна работа, както на плоскостта на индивидуалното трудово правоотношение, така и на плоскостта на правоотношенията, непосредствено свързани с трудовото. И все пак, нов субект за трудовото право няма. Става въпрос за специфичен вид работодател. Точно това всъщност позволяваше подобен род дейност по наемане на работна сила не за пряко използване, а за предоставянето ѝ срещу заплащане другиму да се осъществява на практика още преди въвеждането на особената правна уредба на временната заетост. В българското трудово и наказателно законодателство, за разлика от тези на други държави, например Франция или Испания, никога не е съществувала изрична забрана за възмездно „пренаемане“ на наетите от един работодател лица.

Обект на настоящото изследване е точно предприятието ползвател, защото единствено то сред трите участника, свързани с осъществяването на временната работа по раздел VІІІв от глава V на КТ, е нов за българското трудово право субект. До 2005 г., макар наистина да бе възможно и практикувано „пренаемане“ на работна сила, лицето, което използваше труда на „чужди“ работници или служители, предоставени му от техния законен работодател, нямаше каквито и да било трудовоправни задължения към тях. Нямаше и собствени трудови права, разбира се. Подобен „ползвател“ не съществуваше за трудовото право, въпреки че в житейската реалност той установяваше и участваше в отношения по повод на полагания при него труд от „чуждите“, изпратени на него работници или служители.

Интересът от едно правно проучване, посветено на предприятието ползвател, е теоретичен и практически. Само отговорът на въпроса какво е предприятието ползвател от гледна точка на трудовото право дава здрава концептуална основа, за да се разглеждат и разрешават сетне и конкретните проблеми, свързани с прилагането на позитивната уредба на трудовите му права и задължения. Предприятието ползвател заслужава първостепенно внимание и поради това, че обективно погледнато, с него е свързан главният стимул за появата и разпространението на явлението „временна работа“. Негов е специфичният интерес, който е извикал на живот тази иновативна алтернатива на класическото трудово правоотношение. От икономическа гледна точка предприятието ползвател е потребител на услугата, която предприятието, осигуряващо временна работа, извършва като свой предмет на дейност. Ако липсва субект с необходимост от дадена услуга, тогава няма пазарно основание за предлагането ѝ, нито нужда от правна уредба на отношения, които не биха възникнали на практика. В този смисъл временната работа като явление и като правен институт съществува заради предприятията ползватели. Предприятията, осигуряващи временна работа, не биха могли да функционират без предприятията ползватели. Работниците и служителите се наемат от предприятията, осигуряващи временна работа, пак заради предприятията ползватели.

Интересите на предприятията, осигуряващи временна работа, са типичните за всеки търговец и за всеки работодател – организиране с цел печалба на дейност, която не може да се осъществи без наемане на работници или служители. Интересите на работниците и служителите, намерили работа чрез предприятие, осигуряващо временна работа, също си остават типичните за всеки наемен работник или служител – получаване на трудово възнаграждение при нормални и достойни условия на труд, гарантиращи запазването на работната им сила. Единствено интересите на предприятието ползвател са нови, непознати по-рано за трудовото право. Нещо повече! Тези интереси в основата си са до голяма степен „антитрудовоправни“, защото са насочени към избягване на ролята на работодател с произтичащите от нея сериозни административни и финансови тежести. Да се направи така, че да се използва зависим по естеството си труд без каквито и да било юридически ангажименти към лицето, което полага труда, но и без рисковете на наемането на работна ръка „на черно“ – така може да се синтезира идеята, за чието осъществяване възникват и се експериментират различни практики в различни точки на света, в различно време, при различни икономически условия и юридически възгледи. До днешната оформена и малко или много универсализирана концепция за „временна работа“, agency work, intérim, trabajo temporal, leiharbeit не се е стигнало отведнъж.

Интересното в темата за предприятието ползвател се дължи и на метаморфозата, която търпят възгледите за него: те могат да варират от пълното отрицание на неговите интереси – възприемани като стремеж за злоупотреба с работната ръка, до признаване на тяхната легитимност – като съчетаващи икономическа рационалност и обществена полезност. По същия начин и предприятието ползвател може да бъде участник в неясни трудовоправни казуси, решими само по сложния и невинаги предвидим път на тълкуването, или пък адресат на трудовоправни норми и субект на трудовото право.

Социалната политика, в частност тази по заетостта, и правното регулиране са лостовете за превръщане на временната работа в нормален елемент от индустриалните отношения. В процеса на обществено и юридическо осмисляне и приемане на феномена „временна работа“ по-видимо е наистина вниманието, което се обръща на предприятията, или ако използваме международно утвърдения термин – на агенциите за временна работа. Целта и усилията сякаш са насочени само към това да се реши съдбата на агенциите, да се регулира дейността им, включително най-грубите прояви на конкуренция помежду им и с държавните служби по заетостта, да се изясни и гарантира правното положение на наеманите от агенциите лица. Дори икономическите анализи първо се интересуват от реализираната печалба от агенциите, от тяхната значимост в брутния вътрешен продукт и на пазара на труда. Предприятията ползватели остават някак в сянката на всичко това. Все едно възможността да използват изпратените им от агенциите работници или служители е едно просто следствие от признатото право на агенциите да предлагат услугите си и от признатата необходимост на лицата да търсят и приемат работа дори в нетипични, алтернативни форми на заетост.

Предвид действащата отскоро българска законова уредба на работата чрез предприятие, осигуряващо временна работа, може да се породи въпросът не е ли по-логично и по-необходимо първо едно изследване, посветено на предприятието, осигуряващо временна работа, или на правата и задълженията на работещите при условията на временна работа по раздел VІІІв от глава V на КТ.

Не са ли свързани с тях по-големите, по-важните, по-актуалните трудовоправни проблеми? И ако те се изяснят, няма ли да стане ясно и всичко около предприятието ползвател – нали то е насрещна страна в отношения както с предприятието, осигуряващо временна работа, така и с изпратения работник или служител? Изборът на тема за правно изследване е винаги въпрос на гледна точка и подход към дадена проблематика, която обикновено е по-широка от конкретизираната тема.

От целия потенциален проблемен кръг на временната работа настоящото изследване се насочва именно към предприятието ползвател, защото предпоставя, че то е непознат досега субект на българското трудово право и носител на оригинален интерес, който е първопричината за съществуване на временната работа като явление в практиката. Предизвикателство е да се установи дали тези две твърдения ще издържат на проверка чрез правен анализ на уредбата, посветена на предприятието ползвател по нашето трудово законодателство.

С обособяването на временната работа като самостоятелен трудовоправен институт не се ли е променил нейният характер и в крайна сметка – нейната raison d’être, нейното ratio legis? Временната работа, такава, каквато е според закона, ползва ли наистина предприятието ползвател? В каква степен законодателят допуска и се съобразява със специфичния интерес на ползвателя? От участващите в осигуряването и осъществяването на временната работа три лица само на предприятието ползвател се налага да направи истински юридически избор – да бъде или да не бъде предприятие ползвател. Изборът дали един търговец да се регистрира в Агенцията по заетостта, за да извършва дейност по осигуряване на временна работа, е чисто икономически. Единственият юридически елемент в него е, че е проява на конституционния принцип на свобода на стопанската инициатива по чл. 19 от Конституцията на Република България. Изборът на физическото лице дали да сключи трудов договор с предприятие, което осигурява временна работа, или с „обикновен“ работодател може да изглежда юридически, защото изисква правновалидна воля, но най-често реална възможност за избор на практика просто липсва. Не зависи от работника колко и при какви условия свободни работни места, подходящи за квалификацията му, ще намери, когато си търси работа. Действителна алтернатива има само предприятието, което трябва да реши дали да се обърне към агенция за временна работа и да използва изпратени от нея работници, или да наеме самостоятелно нужната му работна сила и да стане работодател. Или пък да предпочете най-простия и евтин вариант – да си намери работна ръка „на черно“, в нарушение на трудовото законодателство. Оттук и важността да се провери доколко са балансирани закрилната и икономическата функция при актуалната уредба на временната работа, така че качеството на ползвател на работна сила да носи осезаеми предимства и привлекателност за предприятията.

От друга страна, изисква доказване и твърдението, че предприятието ползвател е наистина нов субект на трудовото право, а не нов вид работодател – подобно на предприятието за временна работа. В тази връзка, въпреки че в КТ предприятието ползвател нито е назовано, нито е дефинирано като работодател, трябва обстойно да се анализира правната му природа с всичките ѝ специфични правни белези.

Видно е, че в едно самостоятелно изследване, посветено на предприятието ползвател, има важен теоретичен и практически залог.

Системата на следващото изложение е структурирана в четири глави. Предмет на глава първа е понятието за предприятие ползвател в българското трудово право. Целта е чрез идентифициране на неговите съществени правни белези да се разкрие правната му същност. Тук по необходимост са използвани историческият и сравнителноправният метод на изследване. В глава втора са разгледани въпросите, свързани с придобиването и изгубването на качеството предприятие ползвател, като особено внимание е отделено на основанието, от което се поражда то. Също така е изяснен моментът, от който едно предприятие става ползвател в трудовото право, както и основанията за изгубване на това качество и моментите на настъпването им. Глава трета е посветена на трудовоправните задължения на предприятието ползвател към изпратения при него работник или служител. Глава четвърта съдържа анализ на правата, които предприятието ползвател има спрямо изпълняващия временната работа работник или служител.

Предприятието ползвател е субект на трудовото право, но настоящата книга се занимава с предприятието ползвател преди всичко и доколкото то е субект на индивидуално трудово правоотношение. По тази причина извън обсега на изследването остават онези трудови права и задължения на предприятието ползвател, които са уредени от нормите на колективното трудово право, както и онези, свързани с контрола за спазване на трудовото законодателство и отговорността за нарушаването му.
СЪДЪРЖАНИЕ
Увод

Глава първа. ПОНЯТИЕ ЗА ПРЕДПРИЯТИЕПОЛЗВАТЕЛ
§ 1. Въведение
1. Използването на чужда работна сила – правна уредба и проблеми
1.1. Опити да се избегне качеството на работодател
1.2. Използването на чужда „външна“ работна сила
2. Временната работа в България
§ 2. Определение за предприятие ползвател
1. Легалното определение по § 1, т. 18 ДР на КТ
2. Дефиниция по чл. 3, ал. 1, б. „г“ от Директива 2008/104/ЕО
3. Алтернативно определение
§ 3. Кой не може да бъде предприятие ползвател
1. Субекти без търговска дейност
2. Предприятие, свързано с националната сигурност и отбраната
§ 4. Предприятие ползвател като правно качество
§ 5. Отграничаване на предприятието ползвател от други правни субекти
1. Предприятие ползвател и работодател
2. Предприятие ползвател и възложител
3. Предприятие ползвател и предприятие, в което има командировани работници
§ 6. Правна същност на предприятието ползвател
1. Българската трудовоправна доктрина за предприятието ползвател
2. Някои чуждестранни виждания за правната природа на предприятието ползвател
3. Критерии, определящи кой е работодателят
4. Предприятието ползвател спрямо критериите за работодател
4.1. Критерии, изведени от легалното определение за работодател
4.2. Критериите на доктрината и съдебната практика
4.2.1. Наличието на индивидуално трудово правоотношение
4.2.2. Самостоятелно използване на работната сила
4.2.3. Надмощно работодателско положение
5. Предприятието ползвател – нов субект на българското трудово право

Глава втора. ПРИДОБИВАНЕ И ИЗГУБВАНЕ НА КАЧЕСТВОТО ПРЕДПРИЯТИЕ ПОЛЗВАТЕЛ
§ 1. Придобиване на качеството предприятие ползвател – правно основание и начален момент
1. Правопораждащ факт на трудовото правоотношение за изпълнение на временната работа
2. Необходимостта от волеизявления за встъпване в трудовото правоотношение за изпълнение на временна работа
3. Придобиване на качеството предприятие ползвател
§ 2. Загубване на качеството предприятие ползвател

Глава трета. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО ПОЛЗВАТЕЛ
§ 1. Зачитане на достойнството на изпратения работник или служител
§ 2. Осигуряване на нормални условия за работа
1. Определяне на работно място
2. Длъжностна характеристика
3. Инструктаж за безопасност и здраве при работа
4. Първоначално и продължаващо обучение
§ 3. Осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд
1. Задължение за всички дейности по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд
2. Задължително застраховане за трудова злополука
§ 4. Подпомагане на някои лични интереси на изпратения работник или служител
1. Издаване на документи
2. Информация за свободни работни места и длъжности
3. Улесняване достъпа до обучение
§ 5. Осигуряване на основни условия на труд и заетост и равно третиране
1. Работно време
2. Нощен труд
3. Извънреден труд
4. Почивки
5. Основен и допълнителен отпуск
6. Закрила на непълнолетните и жените
7. Трудово възнаграждение
§ 6. Забрана да се променят длъжността и характерът на работата
§ 7. Други задължения, произтичащи от възложената работа
1. Информация
2. Съдействие на осигурителя
3. Допускане на присъединяване към колективен трудов договор
4. Други задължения
5. Задължения при стачка
§ 8. Имуществена отговорност на предприятието ползвател
1. Имуществена отговорност за нарушаване на правата на изпратения работник или служител
2. Солидарна отговорност при смърт или увреждане на здравето на изпратения работник или служител

Глава четвърта. ПРАВА НА ПРЕДПРИЯТИЕТО ПОЛЗВАТЕЛ
§ 1. Принудителна дисциплинарна мярка
§ 2. Права, свързани с точно и добросъвестно престиране на труда
§ 3. Право на обезщетение за имуществени вреди
§ 4. Право да се изисква лоялност
§ 5. Права, производни от други задължения на работника или служителя

Заключение
Използвана литература

Още от Предизвикай: правото!


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
15161718192021
222324
25
262728
2930     

» Най-продавани