Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Последната любов на баба Дуня

Последната любов на баба Дуня

Автор: Алина Бронски

Преводач: Жанина Драгостинова

Художествено оформление : Дамян Дамянов

Превод от:немски език

Дата на издаване:Октомври 2017

ISBN:978-954-28-2429-9

Страници:180

Корична цена:12.9 лв.


Ако Уве се бе родил в Източна Европа,
щеше да води битки точно като баба Дуня!

Баба Дуня винаги е правила каквото си иска! Тя няма никакво намерение да напусне селцето си Черново, което се намира на хвърлей камък от авариралата атомна централа в Чернобил. При това баба Дуня дори не е сама – компания ѝ прави пъстра групичка от скици, съставена от избягалия от болница Петров, близо стогодишния Сидоров, странното семейство Гаврилови и нейната най-добра приятелка Мария, чийто ранобуден петел Дуня си е наумила да удуши в най-близко бъдеще.

Животът в Черново си тече кротко и спокойно, но в миг всичко се променя. Неочаквана поредица от шеметни събития принуждава баба Дуня да защити своите ясни разбирания за добро и зло. Скоро тя е обвинена в убийство, но справедливостта понякога няма общо със закона.

"Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!"

 

 

ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ
НА БАБА ДУНЯ

ПРЕЗ НОЩТА ОТНОВО МЕ СЪБУЖДА Константин, петелът на Маря. За Маря той е нещо като мъжозаместител. Отгледала си го е от малко пиленце, но понеже непрекъснато му е угаждала, е доста разглезен; сега обаче вече е стар и не става за нищо. Ходи наперен по двора ѝ и поглежда крадешком към мен. Вътрешният му часовник е объркан, всъщност винаги си е бил такъв, но не вярвам, че това е свързано с радиацията. Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията.

Отмятам завивката и пускам краката си на земята. Върху дървения под е постлано чердже, което сплетох от стари, накъсани на ивици чаршафи. През зимата имам много време, тъй като тогава не се налага да се грижа за градината. През зимата рядко излизам навън, може би само да донеса вода или дърва или да изрина снега пред вратата. Но сега е лято и отрано съм на крака, за да извия врата на петела на Маря.

Всяка сутрин се изумявам, като погледна към краката си, които в немските туристически сандали изглеждат възлести и широки. Сандалите са много здрави. Надживяват всичко, след няколко години най-вероятно и мен.

Краката ми невинаги са били така разплути. Едно време бяха нежни и слаби, прашни от уличната мръсотия, прекрасни и без обувките. Егор обичаше краката ми. Беше ми забранил да тичам боса, защото мъжете се възбуждали още като зърнели пръстите ми.

Днес, ако мине да ме види, само ще му посоча към подутините в туристическите си сандали и ще кажа: „Виждаш ли какво остана от целия този разкош?“.

А той се ще се засмее и ще отвърне, че те все още изглеждат привлекателно. Откакто умря, стана много учтив, проклетият лъжец.

Имам нужда от няколко минути, докато ми се раздвижи кръвта. Изправила съм се и се подпирам на края на леглото. Главата ми е леко замаяна. Константин, петелът на Маря, грачи, като че го душат в тоя момент. Може би пък някой и да ме е изпреварил.

Взимам пеньоара си от стола. Някога той беше пъстър, червени цветя на черен фон. Сега цветята вече не се виждат. Но пък е чист, за мен това е най-важното. Ирина обеща да ми изпрати нов халат. Вмъквам се в него и завързвам колана. Изтърсвам пухената завивка, покривам с нея леглото, заглаждам я, разстилам отгоре бродираната кувертюра. После се отправям към вратата. Първите стъпки след събуждането винаги са бавни.

Небето виси над селото светлосиньо като избелял от пране чаршаф. Вижда се частица от слънцето. Главата ми не може да проумее как за всички свети едно и също слънце: за английската кралица, за президента негър в Америка, за Ирина в Германия, за Константин, петела на Мая. И за мен, баба Дуня, която допреди трийсет години е слагала шини при костни счупвания и е израждала хорските бебета, а пък днес реши да стане убийца. Константин е едно тъпо създание, от шума му няма никаква файда. Освен това отдавна не съм яла пилешка супа.

Петелът седи върху оградата и ме наблюдава. С ъгълчетата на очите си виждам Егор, който се е подпрял на ствола на ябълката ми. Устата му със сигурност е разтеглена в иронична усмивка. Оградата е крива и се клатушка от вятъра. Глупавата птица се опитва да запази равновесие като пиян въжеиграч.

– Ела насам, съкровището ми – казвам. – Ела, ей сегинка ще ми млъкнеш.

Протягам ръка. Той пляска с крила и кукурига. Менгушите му са повече сиви, отколкото розови, и треперят нервно. Опитвам се да си спомня на каква възраст е. Маря няма да ми прости, мисля си аз. Но протегната ми ръка остава да виси във въздуха.

Защото още преди дори да съм докоснала петела, той тупва в краката ми.

* * *

Маря казва, че ще ѝ се пръсне сърцето. Значи трябва аз да го направя.

Тя седи при мен на двора и си секне носа в карирана носна кърпичка. Извърнала е глава, за да не гледа как скубя отпуснатите пера и ги хвърлям в една найлонова торбичка. Из въздуха се носи перушина.

– Той ме обичаше – казва тя. – Винаги, когато влизах в двора, той така ме поглеждаше.

Торбичката е наполовина пълна. Константин лежи на скута ми, вече едва ли не е неприлично гол. Едното му око е наполовина отворено и гледа към небето.

– Виж – казва тя. – Той изглежда така, като че ли още ни чува.

– Едва ли е останало нещо, което вече да не е чул от теб.

Казах самата истина. Маря винаги си приказваше с него. Това ми дава повод за опасение, че от сега нататък ще ми се наруши спокойствието. Всички хора освен мен имат нужда от някого, с когото да си говорят, а пък Маря особено много. Аз съм ѝ най-близката съседка, парцелите ни са отделени само чрез оградата. А тя някога може и да е била истинска, но сега не е. Вече е повече представа, че тук някога е имало ограда.

– Разкажи най-сетне какво точно се случи – гласът на Маря е като глас на вдовица.

– Вече хиляди пъти ти разказах. Излязох, защото той грачеше, след което изведнъж падна от оградата. Точно в краката ми.

– Да не би някой да го е проклел.

Кимвам. Маря вярва в такива неща. По лицето ѝ се стичат сълзи и потъват в дълбоките бръчки. При това тя е поне десет години по-млада от мен. Откъм образование не е стигнала много нагоре, по професия е доячка, обикновена жена. Тук няма дори крава, но пък има коза, която живее с нея вътре в къщата и заедно гледат телевизия, когато телевизорът работи. Така Маря си има за другар едно дишащо създание. Само дето козата не може да отговаря на въпросите ѝ. Затова отговарям аз.

– Че кой пък да го прокълне глупавия ти петел.

– Шшшт. Така не се говори за покойник. И освен това хората са зли.

– Хората са мързеливи – казвам аз. – Ще го сготвиш ли?

Тя махва с ръка.

– Добре. Тогава аз ще го сготвя.

Тя поклаща глава и поглежда плахо в торбичката с перата.

– Всъщност исках да го погреба.

– Трябваше да го кажеш по-рано. Сега до тялото ще се наложи да положиш и перата, та неговите хора на небесата да не му се подиграват.

Маря се замисля.

– Ах, какво пък. Ти го сготви и ми дай половината от супата.

Знаех си, че така ще приключи всичко. Рядко се случва да ядем месо, а Маря по принцип си е ненаситна.

Поклащам глава и дърпам сбръчкания клепач над стъкленото око на петела.


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13141516171819
202122
23
242526
27282930   

» Най-продавани