Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Петият убиец

Петият убиец

Автор: Брад Мелцър

Преводач: Гриша Атанасов

Художествено оформление : Живко Петров

Превод от:английски език

Дата на издаване:Юни 2016

ISBN:978-954-28-2080-2

Страници:472

Корична цена:17 лв.


„Мелцър си е спечелил правото да се нареди до Джон Гришам, Скот Търоу и Дейвид Балдачи.“

списание People

„История и мистерия се преплитат в сюжет, изпълнен с напрежение и неочаквани обрати… Бийчър е невероятен герой, който изнася историята на раменете си и със сигурност ще ви стане симпатичен.”

Washington Post

 

Бийчър Уайт, героят от „Вътрешен кръг”, се завръща за ново приключение!

 

 

В цялата история на САЩ е имало повече от двадесет опити за покушение над президенти.

Четири от тях са били успешни.

 

Привидно, между убийствата няма никаква връзка. Привидно, всеки от убийците е действал самостоятелно, преследвайки свои собствени цели.

 

Единствено Бийчър Уайт забелязва връзка между престъпленията и открива, че четиримата убийци са работили заедно, за една и съща организация. Въпросът е коя е тази организация? Какво цели? И кой е тайнственият пети убиец, който извършва възстановки на убийствата на Линкълн, Гарфилд, Маккинли и Кенеди?

 

 

 

Пролог

Вашингтон, окръг Колумбия

 

 

Н

якои погребения са изпълнени с въпроси. Други са изпълнени с отговори. Това беше изпълнено с тайни.

Траурната церемония беше насрочена за 9 часа сут-ринта, но началото се бавеше. Всички знаеха защо.

Насядали на разположените нагъсто пейки, над двеста опечалени се опитваха да си придадат безразличен вид, но все хвърляха погледи към дъното на църквата.

Не се озъртаха за ковчега от тъмно дърво на д-р Стюарт Палмиоти – той вече беше разположен в предната част на църквата, при амвона. Не се озъртаха за семейството му. И бившата му съпруга, която му бе причинила толкова много мъка, и приятелката му Лидия, която му беше дала толкова много щастие, бяха на първия ред, на двете противоположни страни. Роднини, приятели и колеги изпълваха останалите мес-та. Типично погребение.

Но едно нещо не беше типично – всеки опечален беше принуден да мине през детектор за метал, преди да бъде допуснат вътре.

Тук беше Вашингтон, окръг Колумбия. Всеки знаеше какво означава това.

Той щеше да дойде. Единственият, който имаше значение.

Президентът на Съединените щати.

Естествено, Сикрет Сървис изчакаха всички да заемат мес-тата си. След това, без никакво предупреждение, задните врати се затвориха, а после се разтвориха.

– Речта Ви, сър – прошепна един от помощниците и му подаде папка с възпоменателното слово.

Стиснал папката и раздразнен, че опечалените бяха видели помощника, президентът пристъпи напред и всички глави се извърнаха към него. Обикновено, когато той влизаше някъде, се свиреше „Слава на водача“. Днес залата беше тиха.

Стиснал челюсти и вперил право напред погледа на прочутите си сиви очи, президентът Орсън Уолъс тръгна сам по главната пътека, сякаш беше на сватба за един.

Беше свикнал да го зяпат. Това беше част от работата му. Но докато продължаваше напред по пътеката, дори и най-могъщият човек в света се оказа неподготвен за внезапното секване на дъха, което го застигна. Реалността на момента стисна гърдите му. Това беше погребението на най-добрия му приятел.

Да те зяпат непознати беше едно. Но тук бе пълно с роднини и приятели, хора, които се обръщаха към президента на малко име.

Палмиоти и Уолъс бяха израснали в Охайо и бяха преминали през началното училище, гимназията, колежа и Университета на Мичиган – винаги заедно. Когато Уолъс бе избран за губернатор, Палмиоти го последва. Те бяха заедно в онази нощ, за която никога не говореха. А когато Уолъс спечели Белия дом, някой спомена, че щом Джордж Буш-старши бил избран за президент, назначил свой скъп приятел за лекар в Белия дом с разбирането, че понякога най-доброто лечение е просто да има с кого да поговориш. Особено с някого, който те познава добре. И знае тайните ти.

На президента идеята му хареса. В деня на встъпването в длъжност на Уолъс, д-р Стюарт Палмиоти оглави медицинското звено на Белия дом, с кабинет в непосредствена близост до Западното крило.

– Направи толкова много за него... Знаеш, че той те обичаше – прошепна приятелката на Палмиоти Лидия, когато президентът най-сетне стигна до първия ред. Гласът є... тялото є... цялата трепереше, когато стана от мястото си и прегърна Уолъс.

Президентът отвърна на прегръдката є, но запази мълчание и бавно се запъти към далечния край на първия ред, като се престори, че не забелязва в навалицата тяхната учителка по история от дванадесети клас.

Но истинската болка на президента не беше предизвикана от това, че виждаше стари приятели. Идваше от увереността му, че той е отговорен за всичко.

Вярно – президентът не беше дръпнал спусъка. Но тъкмо той беше изпратил Палмиоти по следите на архивиста Бийчър.

Бийчър бе научил какво бяха извършили президентът и Палмиоти през най-лошата нощ от живота си; в колежа, преди двадесет и шест години. Бийчър бе разбрал, че са удряли с бейзболна бухалка и ключове от кола през лицето един човек от родния си град. И че Палмиоти и бъдещият президент, заедно със сестрата на Уолъс, бяха разбили очната орбита на мъжа, бяха смазали лицето му и набили парчета от черепа в мозъка му, предизвиквайки необратими мозъчни увреждания.

Най-лошото от всичко бе, че Бийчър – и групата, с която работеше – никога нямаше да се откаже... никога нямаше да спре да търси... не и преди да успее да докаже какво се бе случило в онази нощ преди години.

Бийчър и неговият така наречен Кръг Кулпър.

Тъкмо те биха могли да нанесат реални щети – те знаеха тайната на Уолъс и Палмиоти. Макар че това не бе единствената тайна, която президентът криеше.

Президентът на Съединените щати зае мястото си в далечния край на пътеката и се вгледа в ковчега на най-добрия си приятел.

Точно в този момент телефонът започна да вибрира в джоба му. Президентът Уолъс погледна надолу и го извади само колкото да прочете последното съобщение на екрана:

„Как върви погребението ми?“ – питаше д-р Стюарт Палмиоти.

 

 

 

 

Глава 3

Двадесет години по-рано

Сагамор, Уисконсин

 

 

М

аршъл не чу раздирането.

Както би постъпил всеки петокласник, той действаше твърде бързо, когато отвори с ритник вратата откъм мястото за пътници. Макар и в малкия и обичайно муден град Сагамор, още преди баща му да паркира колата, Маршъл вече беше навън на студа. Хукна към задницата на колата и използва цялата си сила, за да извади инвалидната количка на баща си от багажника.

Беше само на десет години, най-дребният в своя клас, но на Маршъл винаги му казваха, че е пълничък, а не дебел – че теглото му е перфектно, само трябва да навакса на ръст. Той също го вярваше, в тревожно очакване на деня, когато Бог щеше да уравновеси нещата и да го направи да прилича повече на съучениците си петокласници – висок като Винсънт или кльощав като Бийчър.

Маршъл беше учтиво дете – дори прекалено – с толкова строга майка, че го беше научила, ако се налага да пръцне, да излезе от стаята. Дисциплината беше дълбоко вкоренена в дома на семейство Лъск, а главното правило бе да се грижиш за татко.

– На вашите услуги, сър – обяви Маршъл. Беше шега, на която баща му винаги се мръщеше, докато той докарваше инвалидната количка до шофьорската врата.

– На три – каза баща му, извърна тялото си и даде сигнал на Маршъл да блокира колелата на количката и да я задържи на място.

– Едно... Две...

– Три...! – казаха Маршъл и баща му едновременно. Бащата на Маршъл използва цялата сила на ръцете си, за да се прехвърли от мястото на водача към инвалидната количка, размахвайки остатъците от краката си във въздуха.

Казано с медицински термини, Тимъти Лъск беше претърпял двойна ампутация. В нощта на инцидента, докато караше бременната си съпруга към болницата, кафяв миниван, управляван от жена, която изпадаше в епилептичен припадък, се заби в колата им. Слава Богу, Маршъл се роди без драскотина. Съпругата на Тимъти, Черийз, също беше добре. Докторите отрязаха натрошените крака на Тимъти точно под коленете.

– Внимавай... – каза Маршъл, когато баща му се изтласка от колата и се стовари с цялото си тегло в инвалидната количка. Мразеше баща му да се хвърля така, но той винаги беше раздразнен и нетърпелив, когато се окажеше заклещен в снежно време. Наистина, съседи помагаха да се изрине пътеката на семейство Лъск – но това не значеше, че могат да разчистят целия град. За човек в инвалидна количка зимата беше проклятие.

– Държиш ли я? – излая баща му, когато тръшването му на седалката накара количката да поднесе леко назад и да се плъзне по последните остатъци от киша по земята. Чуканът на левия му крак се удари в металната основа на подлакътника.

– Хванах я – отвърна Маршъл, намести очилата си с дебели стъкла и започна да маневрира с количката, за да преодолее бордюра. Двайсет години по-късно всяка нова улица щеше да бъдат оборудвана с понижен бордюр, а инвалидните колички щяха да тежат едва пет килограма. Но в онзи ден, в Сагамор, Уисконсин, бордюрите бяха непрекъснати, а инвалидните колички тежаха по двайсет килограма.

Бащата на Маршъл наклони назад количката с едно бързо движение и успя да се намести.

Стиснал дръжките на инвалидната количка, Маршъл нагласи предните колела върху бордюра. Сега идваше най-трудната част. Маршъл не бе силен, беше и с наднормено тегло, но знаеше какво да прави. Поставил длани под дръжките, бутна и повдигна, стиснал зъби. Баща му натискаше колелата, като се опитваше да помогне. Дланите на Маршъл станаха червени, с малки бели островчета там, където се впиваха дръжките. Вложиха всичките си сили...

Дръннн.

Никакъв проблем. Прехвърлиха бордюра, фасулска работа.

– Върховно – промърмори Маршъл.

Потеглиха, баща му въртеше колелата пред него, без да имат план къде да отидат. Тимъти просто искаше да излезе навън, да се разходят по главната улица „Дикинсън“... да хапнат сандвич с яйце в „Данза“. Може би да се отбият в книжарница „Фарис“. Но всичко това се промени, когато бащата на Маршъл каза:

– Трябва да отида.

– Какво означава това? – попита Маршъл. – Къде да оти-деш?

– Трябва да отида – каза той и посочи надолу. Внезапната паника в гласа на баща му накара Маршъл да настръхне.

– Трябва да акаш ли? – попита Маршъл.

– Не! Трябва да пикая.

– Но нали... ? – Маршъл замълча, чувствайки как от прилива на кръв лицето му почервенява. – Не е ли торбичката за това? – попита той, като се потупа по външната страна на своето ляво бедро, но посочи торбичката за уриниране, която баща му носеше.

– Съдра се – каза баща му, като оглеждаше безлюдната улица и още се опитваше с все сили да не повишава глас. – Торбичката ми се съдра.

– Как може да се скъса? Ние дори не сме... – Маршъл спря и погледна назад към колата им. – Разкъсал си я, когато слезе от колата, нали?

Втурна се след баща си, стисна дръжките и добави:

– Сега трябва да се върнем в колата и пак да изминем целия път до вкъщи.

– Няма да издържа до вкъщи.

Маршъл замръзна.

– К’во?

Баща му спря инвалидната количка и остана с наведена глава и с гръб към сина си. Щеше да произнесе тези думи веднъж, нямаше да ги повтори:

– Няма да издържа, Маршъл. Ще се изпусна.

Маршъл зяпна, но не успя да отрони нито дума. През по-голямата част от живота си, заради инвалидната количка, беше почти на едно ниво с очите на баща си. Но никога не го бе забелязвал до този момент.

– Аз мога да ти помогна, татко.

Маршъл хвана дръжките, завъртя количката обратно и я забута усилено по тротоара. Най-близкият магазин беше магазинът за дрехи „Лестър“.

Баща му мълчеше. Но Маршъл виждаше как се намества неловко в седалката си.

– Почти стигнахме – увери го Маршъл, докато бързаше с усилие, навел глава като разярен бик.

Чу се силно дрънн, когато металната стъпенка на инвалидната количка се блъсна в циментовото стъпало.

– Имам нужда от помощ! Отворете! – извика Маршъл и заудря с юмрук по стъклената врата на „Лестър“. Малката камбанка, която обявяваше всеки клиент, зазвъня остро от ударите.

– Татко, облегни се назад! – изкрещя Маршъл, когато баща му се надигна в количката, а една от служителките, около тридесетгодишна жена с лоши зъби и идеално права кестенява коса, отвори входната врата на магазина.

– Това е спешен случай! Хванете количката отпред! – изкрещя Маршъл, а жената се подчини и се наведе. Той нагласи длани под дръжките. – На три... – добави. – Едно... Две...

Последва ново силно дрънн когато задните колела на количката изкачиха първото стъпало и се запънаха пред второто.

– Почти стигнахме! Само още едно! – каза Маршъл.

– Няма да успея – настоя баща му.

– Ще успеем, татко. Обещавам, че ще успеем!

– Господине, трябва да спрете да мърдате – добави служителката и се приготви да вдига отново.

– Хайде – настоя Маршъл с пресекващ глас. – Последното. На три... !

– Марш, съжалявам. Не мога.

– Можеш, татко! На три ...! – помоли го Маршъл.

Баща му поклати глава, в очите му напираха сълзи. Вкопчи се в подлакътниците на седалката си с треперещи ръце, сякаш се опитваше да се изтръгне от кожата си... от седалката... Сякаш се опитваше да избяга от собственото си тяло.

– Едно... Две...

С едно последно дрънн инвалидната количка се блъсна и преодоля прага на магазина, и когато се озоваха вътре ги обгър-на вълна от топлина.

Маршъл видя как множеството клиенти, почти всички майки с деца, обикалящи между стелажите с дрехи, извръщат глави към тях.

Всичко щеше да бъде наред.

– Чакайте, струва ми се, че нещо се разля – обяви служителката.

Звукът не можеше да се сбърка. Несекващото трополене на струйка по дървения под. Когато го чу, Маршъл не погледна надолу. Не можеше.

– О, Боже – избъбра служителката. – Това да не е...?

– Пиш-пиш – петгодишно момиченце започна да се кикоти и да сочи растящата локва под количката на бащата на Маршъл.

От мястото, където стоеше, зад инвалидната количка, вкопчил се в дръжките, за да се задържи прав, Маршъл можеше да види само гърба на баща си. В продължение на години се беше питал колко висок всъщност е баща му. Но точно в този момент, докато баща му се свиваше в седалката си, а урината все още се стичаше и капеше от чуканчето на крака му, Маршъл знаеше, че баща му никога няма да изглежда по-малък.

– Ето... – извика съобразителна клиентка и извади някакъв плат от чантата си. Маршъл я познаваше. Работеше с майка му в църквата. Съпругата на пастор Рийс, всички я наричаха Щурчето. – Ето, Маршъл, нека да ви помогна.

В пристъп на вина и милозливост всички служители и клиенти в магазина последваха примера є, започнаха да хвърлят хартиени кърпи върху изцапаното, да водят любезни разговори и да се преструват, че такива неща се случват постоянно. Сагамор все още беше малък град. Град на църквата. Град, който, откакто беше станал инцидентът с Лъск, постоянно беше загрижен за Маршъл... за майка му... и особено за горкия му баща в онази инвалидна количка.

Но докато жените се суетяха около него, Маршъл не гледаше нито баща си, нито локвата урина. Единственото нещо, което забеляза, беше русото момче с рошава коса, втренчено в него от ъгъла на магазина, облегнато на един от рафтовете.

Беше едно да бъдеш унизен пред групичка непознати. И съвсем друго – да бъдеш унизен пред някого, когото познаваш.

– Маршъл, обадихме се на майка ти. Тя идва – наведе се и му каза съпругата на пастора.

Маршъл кимна, преструвайки се, че всичко е наред. Но не откъсваше очи от русото момче в ъгъла – неговия съученик от пети клас Бийчър, който също не отместваше поглед.

В очите на Бийчър имаше загриженост и тъга. Имаше и съпричастност. Но единственото, което видя Маршъл, беше съжаление.

 

* * *

 

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13141516171819
20212223
24
2526
2728293031  

» Най-продавани