Живот за връщане
Пет забулени фигури крачат в снега, лъкатушат в
преспите, увити в овчи ямурлуци от глава до пети, придържат се за замръзналите
стволове на дърветата и току потъват в преспите, а после се измъкват от тях с
търкаляне, целите побелели. Промушва се керванът на сенките като игла през
гората, отскубва се едва-едва от клещите на студа. Той настъпва людете с тежък
ботуш по устите, та ги смълчава, и сковава краката им като в окови, а срещу
мижащите им очи мята сняг на парцали. Боцкат снежинките лицата, блъскат се в телата
и после отлитат, разпръснати от ледения дъх на вятъра.
И както вятърът люшка снежинките, така полюшва и
труповете на дървото, замръзнали като ледени висулки. Едни издъл-жени, черни
очи няма повече да видят изгрева. Една русолява, права като слама коса повече
няма да бъде помилвана. Една крива уста с тънки, сини устни повече няма да каже
и дума. Трима голи мъже, само в протрити потури, като три камбани висят от
въжета, вързани за дървото. Висят като изскубнати цветя и посинелите им корени
са спуснати надолу, сякаш още дърпат към земята. Висят вдървените тела, сякаш
никога неходили по нея, сякаш винаги на дървото са били, а тишината край тях е
по-оглушителна от вятъра в ушите на живите.
Потреперват коленете на Самуил – висок, побелял,
навъсен, той се кръсти, а кафявите му очи избягват очите на мъртвите на
дървото. До него младият Върбан се превива одве, от устата му текват нечистотии
право в краката му и снегът се стопява под тях. Ристу скърца със зъби и дъхът
му излиза горещ, а Никола с ръка скрива очите на Калина, вързана за него. После
всички пак поемат в преспите и никой не продумва, защото от думи няма нужда,
знае се кой ги върши тези безчинства и оставя трупове на студа, на снега, на
вятъра, на гората, на зверовете и на дявола най-сетне – това е самият дявол.
– Дяволска работа! – разкашля се Самуил и сякаш от
устата му излита вихърът, който разлюлява в миг телата на дървото.
* * *
Дънерът на падналото дърво е с човешки бой,
истинска стена от дебела кора пази от вятъра, а до нея се чернее малко огнище в
снега. Спира там керванът и потъват дисагите в дълбоките преспи, а хората се
поглеждат един друг. Поглеждат се и всеки се озърта през рамо, защото тука има
огнище, а то значи, че някакви други люде крачат из гората. Огнището вчера е
било палено и пиле е било печено в него – костите стърчат забити в кръг в снега
край черните въглени. Клати се големият кафяв калпак на русата глава на Ристу.
Всички си мислеха, че няма никого вече по пътищата – твърде мразовито е, тъкмо
сега студовете се разбесняват и започват да късат плътта със своите бичове. А
тези, които са наклали огъня до дънера, може да са били пътници окъснели, а
може и да са били зли духове, които бесят.
Разритва с крак Ристу кокалите в снега и върху
огнището се изплюва. Луничавият Ристу – мустакът му е къс, русоляв, косата му е
стригана скоро и калпакът му изглежда нахлупен на главата, а изпод него
проблясват като игли две сурови очи, сиви бодли.
– Дънерът е сечен с брадва, снегът е отъпкан! Тука
са спали поне четирима мъже – казва Никола.
– Или зверове! – добавя тихо Калина и не вдига
поглед от белия сняг.
С глухо ръмжене в гърдите Ристу се обръща към
Никола и го почуква с голямата си секира по рамото. Казал му е Ристу преди час
още, сега пак ще го каже: трябва да вървят, да не спират, защото, ето нЎ – по
тия краища хората си увисват по дърветата. Даже дрехите са им отмъкнали. Нали
затова са ги взели Самуил и Върбан – да ги пазят, за да не затанцуват и те така
като ония на дървото. Ама щом трима висят на въжето, тези, които са ги обесили,
са били повече и са били по-силни. Така че не бива да се спират, докато не
стигнат селото, и дано злото не им пресече пътя, че изглежда като да е голямо.
– Тя трябва да почива! – казва Никола на Ристу,
като кимва към Калина.
– Щом вече са били тук, няма да се върнат! – обажда
се Самуил и подава манерката си на Върбан.
Висок и слаб е Върбан, с издължено, голобрадо лице,
което завършва с масивна брадичка. Напет е той в красивия си черен ямурлук, а
дрехите му са нови и говорят, че е големец. Усмихва се широко момъкът, когато
подава манерката на Калина, а Ристу поклаща глава.
– Ще почива, като стигнем селото! – отсича Ристу. –
Аз нали съм тук да ви пазя! Мене слушайте! Да висите на въжето ли искате?
Няма нужда Никола някой да го пази, да се оправят
тия. Там, закъдето са тръгнали с Калина, ще стигнат рано или късно. В пояса си
под ямурлука той има извит нож с резбована бяла дръжка, а острието му червенее
на светлина от огън. Тоя нож е правен в далечни земи, отвъд границите на
империята, майстори незнайни са му баели дни и нощи на лунна светлина. Ще
разреже Никола с този нож въже и човек, скала и куршум, ако трябва, но Калина
ще стигне в селото, както е речено. Пък тия тримата да се оправят, не са малки.
Нито пък той им е баща, че да ги пази.
– Да останем малко тук! – казва Върбан и изтупва
калпака си от снега в коляното си. – И аз се изморих.
* * *
Отдалече фигурите им приличат на приказни същества,
които бродят между дърветата, както бродят между световете. Устите им бълват
пара, сякаш огън носят в гърдите, краката им дупки оставят в снега, а
мустаците, брадите, веждите, калпаците, дрехите, всичко е заскрежено и хората
са станали на ледени фигури, които ситнят в белотата.
– Проклет студ! – мърмори Ристу и се обръща към
Калина: – Толкова студено никога не ми е било! То бива, бива, ама…
Потреперва Ристу, треперят и вързаните ръце на
Калина, а като я вижда, Върбан я загръща през раменете със зеленото си одеяло.
Въси се зад него Самуил и кашля, цял ден една дума не е казал, защото кашлицата
все го изпреварва и всеки път попръжня я следва. В това време Никола се обръща,
сваля одеялото от раменете на Калина и го връща на Върбан, като му казва:
– С тая мома да не се замесваш, чуваш ли! Не за
нищо вързана я водя!
– Виждал съм много добри хора вързани да ги водят!
– отвръща наперено Върбан. – Някои и на въжета увисват!
Проблясват очите на Никола изпод спуснатите вежди,
но момъкът пред него не отстъпва. Не е привично за Върбан да отстъпва, свикнал
е да получава каквото иска, защото така иска. Така е в неговото село.
– Какво е направило това девойче? – обажда се
гърлено Самуил. – Че като добиче да я водиш така в тоя студ?
– Къща запали – отвръща Никола рязко и намества
везаната торба на гърба си. – Къщата, в която живееше! Дал съм дума да я водя
при попа в съседното село да є чете! Па дано я оправи!
Почва да гази Никола в преспите, дърпа въжето, на
което е вързана Калина, а в белотата пред себе си сякаш вижда баба Дара. Сто
клетви една през друга изреди тя, а пръстите є рисуваха невидими знаци във
въздуха пред очите на Никола. Здрав като скала е той, с коса, която се сипе
като черен поток по раменете му, и с гъсти, завити черни мустаци под орловия
нос.
В едната си ръка баба Дара стиска бяла дреха,
толкова бяла, колкото е бялото на първия сняг и бялото на окото, и точно като
последното парченце добро на сърцето. Красива е тази дреха, сякаш човешка ръка
не я е правила, защото мени цвета си пред очите, а в следващия миг се губи от
поглед, сякаш я няма. Другата ръка на баба Дара стиска дланта на Никола така
силно, все едно земята го е стиснала и никога няма да го пусне, глътнала го е.
Заръка му дава баба
Дара, и то заръка, която никой друг не иска, а Никола не може да я върне. Само
той я приема, защото има дълг да плаща. Крила го е баба Дара от заптиетата
толкова много пъти, повече, отколкото луната се е появявала някога в черното
небе. Крила го е старата там, в малката, тайна стаичка под кухнята, и му е
носила от ракийката си, за да забрави Никола теглото, което е теглил в Балкана.
После баба Дара му е давала месце и сиренце, за да има сила да се върне пак
там. Гризал е сиренцето Никола толкова нощи, чувал е ботушите на заптиетата как
тропат нагоре-надолу по стълбата и е слушал как турците обръщат масите,
миндерите, цялата покъщнина в стаята над главата му. Пийвал е ракийката Никола
в тъмното, чувал е псувните и заплахите им и си е мислел, че баба Дара му е
подарила поне един живот, който той да изкара пак по друмищата и горите. И тя
никога не поиска нещо в отплата – до този ден.
Затова и Никола не отклони заръката, когато Баба
Дара го закле да заведе внучка є Калина до попа в съседното село. „Той да се
оправя с нея! Той знае как! – вика Дара и сухата є като корен ръка набутва
бялата дреха в ръцете на Никола. – Аз не знам вече! Подслоних я! Гледах я! Поих
я! А тя ми запали къщата! Къщата ми запали проклетницата! Огън да я изгори
дано!“ Иска баба Дара от Никола да отведе проклетата є внучка в другото село и
тайно от нея да хвърли чудната дреха в Козия кладенец в гората до кръстопътя.
„Не е човек, казвам ти! Не є вярвай каквото и да каже! Тя ще ти говори, ама ти
да не я слушаш!“ Пръстите на старицата погалват катранените му коси: „Води я,
чадо, а ако се дърпа…“.
Никола знае. Бабата е гледала момата, но момата
трябва да си ходи. Само това трябва да знае Никола. Само това му казва баба Дара.
И той ще го направи, защото има живот за връщане.
* * *
Тъкмо вдига поглед от преспите Никола и от нищото
пред него изникват заптиетата. Четирима, приличат си като братя с тия черни
мустаци, катранени очи и червени фесове на главите. Всичките са увити в еднакви
кожуси, а лъскави дула стърчат иззад раменете им. Четири чифта очи свиват на
момента кесиите от поясите на Самуил и Върбан и посягат за торбата на гърба на
Никола. Четири чифта очи се спират и бавно оглеждат Ристу от глава до пети, все
едно са го виждали преди. Четири чифта очи веднага открадват Калина заедно с
въжето, което стяга китките є. Затова и не чуват заптиетата, когато търговците
им казват, че отиват в селото, а Ристу ги пази от айдуци. Не чуват и Никола,
който им разправя, че момата е запалила къща и я водят в другото село при попа
да я цери от бесовете и магариите.
– При никакъв поп няма да ходи! Тя е нарушила
закона, щом е палила къща! – отвръща заптието с назъбен белег през лицето. –
Щом е нарушила закона, ние ще я водим на кадия! Взимаме я с нас!
Скрива се в миг Калина зад гърба на Никола, застава
зад него, та той и Върбан като зъбери се издигат пред нея да я пазят.
– А ние може ли да продължим, Али? – обажда се
Ристу.
– Не! – озъбва се заптието. – Давайте си кесиите!
Прави Али две крачки в снега, сключва ръце зад
гърба си и застава срещу Ристу, застава толкова близо, че може да го целуне.
– Ти ме познаваш – промърморва заптието.
Усмихва се той и белегът на лицето му се разтяга по
бузата. Не го е грижа Али, че Ристу има брадва в ръце и че тя потреперва, като
да є е студено. Виждал е брадвите и сабите на гяурите Али и само веднъж го е
застигало острието, но пак не го е затрило. Няма и да го затрие, защото трима
ходжи са му пели и сега куршум не го лови, нито острие го хваща.
– Всеки знае Али Кърач по тези земи – отвръща тихо
Ристу.
Усмихва се още по-широко заптието пред него и не го
е грижа, че в очите на гяурина просвяткват мълнии от стомана. Оглежда го Али,
обхожда го с поглед от горе до долу, а усмивката му е като назъбено острие.
– Съдете я! – изръмжава Ристу, присвил очи. – Ако е
палила къща, съдете я!
– Мълчи! – прекъсва го Върбан. – Плащаме ти да
пазиш, не да приказваш!
– Пази се сам тогава! – просъсква му Ристу.
Скрива се назъбената усмивка на Али Кърач и той се
връща по снега обратно при своите. Познават заптиетата, че има нещо странно в
тия гяури, нещо нечисто, но не виждат какво е, само го подушват, като че нещо
гори.
– Момата взимаме и ви пускаме! Иначе увисвате като
онези айдуци на дървото! – казва високо Али и тъкмо да продъл-жи, когато тялото
на Самуил цялото се раздира от кашлица.
Плюнката излита от беззъбата уста на стареца, та
попада право в едното око въглен на Али и в този миг всичко замира, а белият
нож вече е излетял от ръката на Никола. Близкото зап-тие се е превило на две и
с длан сякаш ще хване острието на спускащата се брадва в ръцете на Ристу.
Другото заптие е във въздуха, подхлъзнало се е на снега, а пушката му е паднала
на земята още преди него. Встрани Калина е стиснала свободния край на въжето в
ръцете си и се е обърнала да бяга, но е паднала в обятията на Върбан.
В следващият миг Али Кърач бърше окото си с ръкав,
зап-тието отзад пъшка с нож в корема, а третото пищи към небето за половината
си ръка, която се търкаля до него в червения сняг. Четвъртото е на колене зад
Али Кърач, застинал с ръце на главата и забравил за кремъклийката под себе си.
„В дяволска работа се намесихме! Дяволи са това!“,
проплаква Али и гледа с огромни, уплашени очи как дръжката на ножа се белее от
корема на неговия другар в пряспата, а краката му ритат снега. Още преди Самуил
да е бръкнал в кесията си, заптиетата вече бягат през глава между побелелите
дървета, а писъците на едноръкия ги следват, докато той лази в снега след тях и
оставя алена диря.
Поклаща глава старият Самуил, вади монета и я
хвърля на гърдите на прободеното заптие, та монетата отскача със звън от
дръжката на белия нож.
– Вземи! – казва Самуил и даже на турски добавя: –
Да не каже някой, че си тръгнал с празни ръце от Българско!
* * *
По тези земи хората от сто години знаят Хайдушкия
бор, където всяка година напролет се събират четите, за да хванат гората. По
цяло лято под зелените му коси се пекат агнета, пукат пищови, лее се ракия и
ечат песни за освобождение – все такива, каквито не се пеят на ниското, само се
шепнат по ъглите там и се сънуват под завивките.
Побелели са сега косите на тоя бор и те са
единствен покрив за петимата пътници. Не ги сгрява огънят в огнището, студът
дере и щипе лицата им и прокарва ноктите си по телата им, дори под дрехите
влиза, та всички зъзнат край огнището. Зъзнат четиримата мъже, а около бора е
увито дебело въже и с него за дървото е вързана Калина, а тя седи в корените му
с кръстосани крака.
– Онзи с белега го наричат Али Кърач! – казва
Ристу. – Да го бяхме затрили, щяхме голямо добро да направим на всички по тази
земя!
– Сега ще ни търсят! – добавя трескаво Върбан. –
Тия, дето ги заклахте, са все заптиета!
Поклаща глава Никола и опипва с палец ножа под
ямурлука си. Снегът ще скрие следите им в гората и ще е тъй, сякаш горските
духове са заклали заптиетата. Турците ще слушат вечер след вечер бръщолевенията
на тоя Али за това как сам дяволът е плювнал в окото му и после двама гяури са
изклали другарите му като пилци в снега, а после ще клатят глави над кафетата
си, ще плюят по пода и устните им ще мълвят „Алла! Алла!“.
Отзиви
Все още няма отзиви.