Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Огненото разпятие

Огненото разпятие

Автор: Лора Лазар

Дата на издаване:Ноември 2014

ISBN:978-954-28-1621-8

Страници:356

Корична цена:14 лв.


От автора на
„Чашата на проклятието”, „Небеса от грях”,
„Грешният квартал”, „Убиец назаем”, „Веселото гробище”

Огън. Пламтящ кръст извисява снага в мрака, а на него човешко тяло изгаря в страховитите пламъци... Ритуално убийство ли е това? Дали убиец-пироман броди из улиците на града?

Мишената и неговият партньор трескаво търсят отговори, докато нови и нови пожари осветяват улиците. Единственият заподозрян е млад художник, обладан от неудържима страст към огъня – да нарисува и улови вечно променящите се огнени езици се е превърнало във фикс идея за него. Случайно или не, художникът е винаги наблизо, когато пламъците се разгарят.

С обичайното си майсторство Лора Лазар предлага нова заплетена загадка, която разпалва ума.  Огънят гори и унищожава всичко… но следи винаги остават.

 

1

Димът се разтопи в мъглата и сив покров полегна върху склона. Въздухът се разигра и подбутна надолу към шосето мириса на изгоряла плът. Смрадта прекърши съня му, завъртя се около него и отново потегли нагоре към хълма. Стоеше в ниското – сам и изоставен. Доплака му се.

– Оги, какво правиш тук? – дочу отнякъде познат глас.

– Сънувам – отвърна тихо Евлоги Аладжов, без да се озърта.

– Не е сън.

Сега Евлоги се обърна по посока на гласа. През провлачените нишки на мъглата се промуши неговият приятел Никола Угаров – едър, но не пълен, а мускулест човек, облечен в пожарникарска униформа. Димът от склона е запечатал очите на Никола и искриците в сините му зеници са скрити зад тази сивкава лента, помисли си Евлоги. Пожарникарят махна каската, косите му изскочиха с лекота и щръкнаха в различни посоки – лъскави и с цвета на прясноизорана угар. Но светлоотразителните ленти по пожарникарската униформа дразнеха, защото нарушаваха приглушения колорит от млечносив фон, през който си пробиваха път неравни петна от тъмна охра и сиена печена, примесени с титанвайс. Бе призрачно, донякъде живописно, но бързо доскучаваше.

Никола Угаров се приближи до приятеля си и застана редом с него. Попита го с поглед, вперен някъде по склона:

– Видя ли ужаса отсреща?

– Зашеметяващо! – отвърна Евлоги и дори потрепери от възбуда. – Толкова неочаквано стана! Тъмнило, ужасно тъмнило, а след завоя... Шофьорът на автобуса рязко наби спирачки и... Тогава го видях... – Той притвори очи, преди да продължи: – Огнен кръст разкъса черното було на мрака... Появи се от нищото... Бе единственият образ между небето и земята... Пламъците се радваха, че са се освободили от мрака... Сиянието им проби нощния похлупак, тръгна към гората и накара дърветата да тръпнат в очакване. Силуетите им се раздвижиха зад пламъците на огъня... А после...

– Какво стана после? – попита го приятелят му, като леко го побутна с лакът.

– Не го видях ясно, но усетих, че има човек на кръста... – Евлоги тръсна глава и промълви: – Трябва да го нарисувам!

– Ти си луд!

– Огнено разпятие... – Художникът отново притвори очи. – Огнена смърт в мрака...

– Мъченическа смърт! – каза пожарникарят. – Опомни се!

– Но вдъхновява – прошепна той.

– Искаш ли да видиш какво е останало от човека? – ядоса се Никола Угаров.

– Мразя мумиите! – Евлоги Аладжов погнусено поклати глава.

– Още по-гадно е...

– Но огънят...

– Страшен е – прекъсна го пожарникарят.

Оги само поклати глава в знак на несъгласие. Никола Угаров се огледа – колегите му вече бяха готови за връщане, тъй като пожарът бе бързо угасен. Няколко полицейски автомобила и една линейка задръстваха прохода „Боаза“ и движението по пътя бе затруднено. Скоро пожарникарите щяха да отстъпят място на полицаите, чиято работа тепърва предстоеше. Никола неочаквано се сети:

– Ти не трябваше ли да си още в София? Какво стана с изложбата?

– Връщах се, когато видях...

– И слезе от автобуса?

Евлоги Аладжов само кимна, приятелят му го изгледа изненадано, преди да изкрещи:

– Цирк ли искаше да гледаш?

– Не, не! – дръпна се назад художникът и погледна Никола. – Не разбираш ли? Беше едновременно и зловещо, и божествено!

– Ти си луд! – повтори пожарникарят.

– Не съм. Старецът така е решил да завърши живота си – убедено изрече Евлоги Аладжов. – Зрелищно и незабравимо... Да усети Христовата смърт...

– Какъв старец? – не го разбра приятелят му.

– От огненото разпятие.

– Откъде знаеш, че е старец? – попита Никола Угаров.

– Видях го вчера, когато пътувах за София.

– Пеша ли идваше насам?

– Не. Защо пеша? – учуди се Евлоги. – Беше в същия автобус... Каза, че отива на среща със смъртта... Странно, нали? Затова го запомних.

2

Огненото разпятие от изминалата нощ бе пред очите му, но той беше наясно, че все още не може да го нарисува. Не познаваше огъня, не го усещаше... Трябваше да започне от чистите цветове – кармин, цинобър, оранж, кадмиева жълта, и постепенно да търси безкрайните нюанси на огнения букет, докато го принуди да живне от мазките на четката.

Евлоги Аладжов пристъпи в ателието, вратата жално проскърца зад гърба му, хлопна и го обви в плътен мрак. Направи две несигурни крачки до шкафа, отвори първото чекмедже и извади лист хартия. Усука я и едва тогава щракна със запалката. Разлюля хартията в тъмнината, огънят бързо я обхвана и изпепели. Не успя да проследи докрай извивките на огнената диря. Трябва да опита отново. Тъкмо поднесе запалката към листа, когато чу лек шум зад себе си, а после дрезгав глас промърмори:

– Нищо няма за крадене.

Евлоги застина. Горящата хартия докосна пръстите му и той я пусна.

– Ще подпалиш всичко! – извика отново гласът, избута го настрани и настъпи догарящия край на белия лист.

Художникът отстъпи назад и светна. Пред него стоеше мръсен старец, облечен в поизносено расо. Съвсем дребничък, с дълги, побелели коси.

– Не приличаш на крадец – завъртя се старецът около него.

Не му отвърна. Не можеше да мисли.

– Можеш ли да говориш? – загледа го с интерес натрапникът.

Оги само кимна.

– Какво правиш и ти тук? – попита възрастният мъж.

– Какво? – едва сега проговори художникът. – Аз съм... Това е моето ателие... Ти как влезе?

– Беше отключено.

– Не – отрече Оги.

А може би не помнеше. Бе идвал в ателието преди седмица. Тогава натовариха картините за изложбата в София. В суматохата може да е пропуснал да заключи. Огледа се – всичко изглеждаше на мястото си.

– Няма да спорим – сви рамене старецът. – И аз не съм крадец...

– Кой си тогава? – прекъсна го нервно художникът.

– Аз съм Гого Хисарски – подаде ръка възрастният мъж, като поизправи рамене. – По рождение съм Георги, ама отдавна никой не ме е наричал така... Всички ми викат Гого.

Оги машинално се здрависа с него и веднага попита:

– Какво търсиш тук?

– Подслон.

– Скитник ли си?

– Не, пътник...

– Закъде си тръгнал?

– Просто пътувам – троснато отвърна Гого Хисарски. Приближи се до ъгъла, наведе се и взе износена раница от груб брезент. От нея изпадна малка, но дебела книга.

– Четеш? – изненада се художникът.

– Библия – смутолеви старецът.

– Да не си пътуващ проповедник?

– Пътувам, но не проповядвам...

– Загуби вярата си из пътя? – усмихна се художникът, вече напълно спокоен.

– Не – поклати глава Гого Хисарски. – Млад си, затова не разбираш...

– Какво?

– В края на пътя всеки търси вярата... – Старецът колебливо отвори вратата на ателието.

– Чакай! – спря го импулсивно Оги.

– Някакво предложение ли имаш? – Гого Хисарски се извърна към художника.

– Не знам – обърка се той.

– Е, тогава да вървя...

– Искаш ли да те нарисувам? – неочаквано попита художникът.

Старецът отново го погледна и несигурно попита:

– А ако ми вземеш душата?

– Не те разбирам.

– Ако душата ми влезе в картината ти, ще умра, нали?

– За първи път го чувам – изненада се Евлоги Аладжов.

– Млад си, затова...

– Е? – в очакване попита Оги.

– Защо не? – повдигна рамене Гого Хисарски. – И без това съм в края на пътя си...


Събития

пвсчпсн
     12
3456789
10
11
1213141516
17181920212223
24252627282930
31      

» Най-продавани