Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

На Западния фронт нищо ново/ Обратният път

На Западния фронт нищо ново/ Обратният път

Автор: Ерих Мария Ремарк

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Преводачи: Никола Георгиев , Емилия Драганова

Превод от:немски език

Дата на издаване:Септември 2016

ISBN:978-954-28-2173-1

Страници:520

Корична цена:18.9 лв.


Две класики на Ерих Мария Ремарк отново излизат на българския пазар в общо издание и този път

с твърди корици. Посветени на ужасите на Първата световна война, те отразяват човеколюбието на писателя и не спестяват на читателя нищо от тежкия живот в окопите. Това са книги за едно изгубено поколение, чийто живот е унищожен от войната. Всичко човешко им е отнето, а това, което все пак успяват да си върнат, е жестоко изкривено и обезобразено.

След ужаса на окопите в На западния фронт нищо ново следват безуспешните опити на войниците да се завърнат към цивилния живот в Обратния път, в една пречупена от войната страна.

Антивоенният характер на книгите на Ремарк става причина и те да са сред изгорените от нацистите произведения на изкуството почти веднага след идването на Хитлер на власт. Германският автор е обвинен в „безжизнен, механичен пацифизъм“. Той обаче не се определя като проповедник или морализатор: „Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам своите читатели. Описвам онова, което ме вълнува.“

За днес следобед в града е обявена демонстрация. От месеци насам цените се покачват и нищетата е по-голяма отколкото през войната. Надниците не достигат за най- необходимото, а дори да имаш пари, нерядко нищо не можеш да си купиш с тях. Затова пък изникват все по­вече питейни заведения и танцови локали, все повече се засилват спекулата и измамата.

По улиците минават единични групи стачкуващи ра­ботници. Тук-там се събира народ. Говори се, че в ка­зармите се струпвала войска. Но засега нищо не се за­белязва.

Разнасят се възгласи „Да живее!“ и „Долу!“. На един ъгъл мъж държи реч. Но изведнъж всички се смълчават.

Бавно се задава шествие от мъже в избелели фрон­тови униформи. Крачат по четирима в редица. Отпред — големи бели плакати: „Къде е благодарността на отече­ството?“ и „Военните инвалиди гладуват“.

Плакатите носят едноръки. Току се обръщат да ви­дят дали демонстрантите зад тях не изостават — защото те вървят най-бързо.

Следват слепци с овчарски кучета на къси кожени поводи. Върху нашийниците им има червен кръст. Вни­мателно вървят редом с господарите си. Спре ли шестви­ето, тутакси присядат и слепците също спират. От вре­ме на време улични псета джавкат и размахали опашки, се втурват към овчарките да си поиграят и полудуват с тях. Те обаче само извръщат глави и не реагират на


подушванията и лая. И макар да са с будно наострени уши и в очите им да свети живец, се движат така, сякаш никога повече няма да тичат и скачат, сякаш осъзнават предназначението си. Отличават се от събратята си как­то милосърдните сестри от веселите продавачки. Други­те кучета не се задържат дълго, след две-три минути се отказват и се изнизват с такава бързина, все едно бягат от нещо. Само един едър пес стои с широко разкрачени предни крака и лае протяжно, дълбоко и жаловито, до­като шествието го отмине.

Странно — всички тези хора са ослепели във войната и затова се движат по-различно от слепите по рожде­ние — по-стремително и същевременно по-предпазливо, тъй като все още не притежават увереността на дългите години мрак. У тях и досега живее споменът за багри, небе, земя и здрач. Все още се движат като зрящи, не­волно вдигат или извръщат глава, като да видят кой раз­говаря с тях. Някои са с черни превръзки на очите, но повечето не ги носят, сякаш така се доближават малко повече до багрите и светлината. Вечерната заря бледнее зад сведените им глави. По витрините пламват първите лампи. Те обаче надали чувстват по челата си мекия не­жен полъх на вечерта, а бавно крачат с грубите си боту­ши през вечния мрак, обгърнал ги като облак, мислите им упорито и мрачно пъплят по нищожните цифри, кои­то трябва, а не могат да им стигнат за хляб, покрив и жи­вот. Лениво помръдват в угасналите им мозъчни клетки сенките на глада и нищетата. Безпомощни и изпълнени с глух страх, те усещат тяхната близост, но не могат да ги видят и не им остава нищо друго, освен един до друг да крачат бавно по улиците и да вдигнат безжизнени лица от мрака към светлината, с няма молба към другите, кои­то виждат: вижте!

Зад слепците идват еднооките, обезобразените лица на ранените в главата, криви, безформено удебелени уста, глави без носове и долни челюсти, лица, целите в червени белези, с дупки там, където по-рано са били устата и носът. А над цялото това опустошение — кротки, питащи, тъжни човешки очи.

Следват ги дългите редици на инвалидите с ампути­рани крака. Мнозина имат вече протези, които при всяка стъпка се отмятат встрани и с дрънчене се удрят в па­важа, като че ли целият човек е изкуствен, от желязо и шарнири.

Сетне минават страдащите от тремор. Ръце, глави, дрехи, целите им тела се тресат, сякаш все още трепе­рят от ужас. Те нямат вече власт над себе си, волята им е угаснала, мускулите и нервите са се опълчили срещу мозъка, очите им са мътни и безсилни.

Еднооки и едноръки тикат в детски колички с мушаме- ни завивки тежко ранените, които могат да живеят само в инвалиден стол. Неколцина теглят ръчна количка, каквато дърводелците използват за превоз на кревати и ковчези. На нея седи жив труп. Краката му липсват изцяло. Остана­ла е горната половина от тялото на едър мъж, нищо друго. Мъжът има як врат и широко смело лице с гъсти мустаци. Може да е бил товарач на мебели. До него е изправен пла­кат с разкривени букви, които вероятно е изписал сам: „И на мен ми се иска да ходя, другарю!“ Със сериозно лице седи той, само от време на време се подпира на ръце, за- люлява се и така се мести, за да смени позата си.

Шествието се ниже бавно по улиците. Там, откъдето минава, настъпва тишина. На ъгъла на „Хакенщрасе“ се спира задълго. Тук се строи голям танцов локал и улица­та е задръстена от купчини пясък, колички за цимент и скелета. Между скелетата, над входа вече пламти червен неонов надпис: „Астория“. Количката с безногия спира точно под него и чака да вдигнат няколко железни пръта. Тъмната жар на фирмата залива мъжа и обагря в злове­що червено мълчаливото му лице, което като че ли набъ­бва от чудовищна страст и всеки миг ще се пръсне от ужасяващ вик.

Но ето че шествието продължава и то отново се превръща в лице на товарач — излиняло от престоя в лаза­рета и от бледата вечерна заря — и благодарно се усмих­ва, когато фронтови другар пъха цигара между устните му. Групите тихо се нижат по улиците, без възгласи, без възмущение, сдържани, притаили в себе си само вопъл, а не обвинение — те знаят: който вече не може да стреля, не бива да очаква кой знае каква помощ. Ще стигнат до кметството и ще постоят там, някой секретар ще им каже две-три думи, сетне ще се разпилеят и един по един ще се приберат в стаите си, в тесните си жилища, при бледите си деца и сивата нищета, без капка надежда — пленници на съдбата, към която други са ги тласнали.

*

* *

С напредването на вечерта в града става все по- неспокойно. С Алберт се разхождаме из улиците. На все­ки ъгъл се тълпят хора. Носят се слухове. Някъде вече имало стълкновение между войската и работническата демонстрация.

Внезапно откъм църквата „Св. Богородица“ долитат пушечни изстрели; отначало единични, после цял залп. С Алберт се споглеждаме и без да разменим и дума, се от­правяме по посока на изстрелите.

Насреща ни тичат все повече и повече хора.

—  Грабвайте оръжието, тия мръсници стрелят! — кре­щят те.

Ускоряваме крачка. Промушваме се през тълпата, провираме се напред, ето че и ние се затичваме — безпо­щадна, опасна възбуда ни тласка натам. Запъхтяваме се. Пукотевицата се усилва.

—  Лудвиг! — провиквам се.

Той бяга редом с нас. Устните му са стиснати, скули­те изпъкват, очите са студени и напрегнати — на лицето му отново е изписано изражението от окопите. На Ал- бертовото — също. И на моето. Тичаме към пушечните изстрели, сякаш теглени от злокобен сигнал.

С крясъци множеството пред нас се отдръпва назад. Пропъхваме се напред. Жени закриват очи с престилки и се втурват да бягат. Надига се яростен рев. Отнасят ранен.

Стигаме пазарния площад. Пред кметството е разпо­ложена войска. Матово блещукат каските. До външно- то стълбище е изправена готова за стрелба картечница. Площадът е пуст — хората са се скупчили в улиците, които се вливат в него. Безумие би било да се отиде по- нататък. Картечницата владее площада.

Но ето че един все пак го прави, сам-самичък. На­родът зад него извира от търбусите на улиците, клокочи покрай сградите и се струпва в черна маса.

Мъжът обаче е много по-напред от нея. В центъра на площада излиза от сянката, хвърляна от църквата, и луната го осветява. Звучен рязък глас извиква:

-    Назад!

Мъжът вдига ръце. Луната е толкова силна, че когато заговорва, в тъмната дупка на устата му проблясват бели зъби.

-    Другари...

Всичко притихва. Гласът му се извисява самотен между църквата, сградата на кметството и сенките, до­сущ самотно пърхащ над площада гълъб.

—  Другари, хвърлете оръжието! Нима ще стреляте по братята си? Хвърлете оръжието и елате при нас!

Никога досега луната не е била толкова ярка. Тебе- ширенобели са униформите пред кметството. Прозорци­те светлеят. Осияната половина на църковната камбана­рия е огледало от зелена коприна. Каменните рицари на входа с блещукащите си шлемове и наличници се откро­яват от засенената стена.

—  Назад или ще стреляме! — студен прозвучава запо­ведният глас отпреди малко.

Озъртам се за Лудвиг и Алберт. Това беше нашият ротен! Беше гласът на Хел. Задавя ме напрежение, все едно са ме накарали да присъствам на екзекуция. Зная: Хел ще нареди да стрелят.

Тъмната човешка маса се раздвижва в сянката на сградите, разлюлява се, надига се ропот. Минава цяла вечност. После двама войници с пушки се отделят от стълбището и се насочват към самотника в центъра на площада. Сякаш се изнизва цяла вечност, докато стигнат до него, сякаш тъпчат на място в сиво тресавище — лъска­ви платнени кукли с готови за стрелба пушки. Мъжът ги очаква спокойно. Щом стигат до него, повтаря:

—  Другари...

Двамата го хващат под мишниците и го помъкват напред. Мъжът не се съпротивлява. Влачат го толкова бързо, че той се препъва. Отзад се чуват пронизителни викове, масата се раздвижва, цяла една улица тръгва бав- но, неравномерно напред. Ясният глас командва:

—  Отведете го по-бързо! Откривам огън!

Предупредителен залп изтрещява във въздуха. Вне­запно мъжът се отскубва, обаче не се спасява с бягство, а хуква право към картечницата.

—  Не стреляйте, другари!

Още нищо не се е случило, но щом съзира бягащия невъоръжен човек, множеството също се придвижва напред и се люшва в тесния проход покрай църквата. В следващия миг над площада полита команда, гръмо­тевичното тракане на картечницата се разбива в много- кратното ехо от сградите и куршумите със свистене и звън се удрят в паважа.



Трябва да отидем напред да издигаме заграждения. На смрачаване пристигат камионите. Накачваме се в тях. Вечерта е топла и здрачът е като покривало, под чия­то закрила се чувстваме добре. Той ни сближава: дори скъперникът Тяден ми подарява една цигара и ми дава огън да запаля.

Стоим прави, плътно притиснати един до друг; за ся­дане няма място. А и не сме свикнали на това. Най-после и Мюлер е в добро настроение — обул е новите си ботуши.

Моторите забръмчават, колите дрънчат и се тресат. Пътищата са разровени и осеяни с ями. Забранено е да се палят светлини, затова така се блъскаме в дупките, че малко остава да изхвърчим от колата. Това не ни тревожи особено. Какво пък толкова може да се случи? По-добре строшена ръка, отколкото продупчен корем, и не един си пожелава такъв добър случай да го пратят в къщи.

Покрай нас се нижат в дълга редица муниционните колони. Те бързат и постоянно ни задминават. Подвик­ваме им някоя и друга шега, те ни отговарят.

В мрака се появява някакъв зид от къща, която стърчи встрани от пътя. Изведнъж наострям слух. Лъжа ли се? Пак дочувам съвсем ясно — съскането на гъски. Поглеж­дам към Катчински — поглежда ме и той; разбираме се отведнъж.

—  Кат, чувам там един кандидат за котелката...

Той кима.


—  Ще стане, щом се върнем. Това място ми е познато.

Има си хас да не му е познато. Той положително е

осведомен за всеки гъши крак на двадесет километра околовръст.

Колите навлизат в зоната на артилерията. Оръдей­ните ракли са замаскирани срещу самолети с храсти и клони, сякаш са украсени за някакъв военен празник на жътвата с беседки и зеленина. Тези беседки биха из­глеждали приветливи и мирни, само обитателите им да не бяха топове.

Въздухът натежава от оръдеен пушек и мъгла. Барут­ният дим нагорчава на езика. Изстрелите така трещят, че колата потреперва; ехото се понася оглушително подир тях, всичко се олюлява. Лицата ни незабележимо се про­менят. Не сме тръгнали за окопите, само ще издигаме за­граждения, но на всяко лице сега се чете: тук е фронтът, ние сме в неговата власт.

Това още не е страх. Който е идвал толкова често тук като нас, кожата му става дебела. Само младите ново­бранци се вълнуват. Кат ги поучава:

—  Това беше тридесет и половина сантиметрово. По­знава се по изстрела — веднага след това идва взривът.

Но глухият грохот на детонациите не достига до нас, а потъва в общия ромон на фронта. Кат се ослушва на­татък:

—  Тази нощ ще стане горещо.

Ослушваме се всички. Фронтът е неспокоен. Кроп казва:

—  Томитата вече стрелят.

Изстрелите ясно се чуват. Това са английските бата­реи вдясно от нашия сектор. Започват един час по-рано. Когато бяхме ние тук, винаги започваха точно в десет.

—  Какво ги е прихванало тия? — извиква Мюлер. — Ча­совниците им трябва да са напред.

—  Ще стане горещо, ви казвам, усещам го по кокалите си. — Кат повдига рамене.

Край нас избумтяват три изстрела. Огненият лъч прорязва косо мъглата, оръдията бръмчат и ръмжат. По­биват ни тръпки и сме доволни, че утре рано заранта ще си бъдем отново в бараките.

Лицата ни не са по-бледи или по-червени от друг път, нито по-напрегнати или по-отпуснати, и все пак са някак други. Имаме чувството, че в кръвта ни е превключен контакт. Това не са приказки, а факт. Фронтът, съзнани­ето за неговата близост включва този контакт. В момен­та, когато засвирят първите снаряди, когато въздухът се разкъса под напора на изстрелите, в нашите жили, в нашите ръце и очи внезапно се появява едно притаено очакване, дебнене, едно по-напрегнато бодърстване, осо­бена гъвкавост на сетивата. Отведнъж тялото е в пълна готовност.

Често ми се струва, като че разтърсеният, вибриращ въздух прескача в нас на безшумни вълни или пък че са­мият фронт излъчва електричество, което мобилизира непознати нервни центрове.

Всеки път е същото: заминаваме навъсени или бодри войници, после се появяват първите оръдейни лафети и всяка дума в нашите разговори има вече друг, променен звук.

Когато Кат стои пред бараките и каже: „Ще стане горещо!“ — това си е негово мнение и толкова; но каже ли го тук, тези думи придобиват остротата на щик, блес­нал под сиянието на луната, те разсичат мисълта, стават по-близки и заговорват на подсъзнателното, което се е пробудило у нас, с някакъв неведом смисъл: „Ще стане горещо!“ Може би онзи наш най-съкровен и най-потаен живот потреперва и се вдига на самозащита.

За мен фронтът е като непроницаем водовъртеж. Още когато си далеч от центъра му, в спокойни води, усещаш смукателната му сила, която те увлича бавно, неотврати- мо, без много съпротива.

Но от земята, от въздуха в нас се вливат защитни сили, най-много от земята. За никого земята не е това, което е за войника. Когато се притисне о нея, дълго, задъхано, когато зарови дълбоко в нея лице и крайни­ци в смъртния си ужас от огъня, тогава тя е едничкият му приятел, негов брат, негова майка, той поверява своя страх и своите викове на нейното мълчание и закрила, тя ги поема и пак му дава сили за нови десет секунди бягане и живот, после пак го сграбчва — понякога завинаги.

Земя, земя, земя!...

Земя, с твоите гънки, ями и падини, в които можем да се хвърлим и да се скрием! Земя, ти ни даваше сред спазмите на ужаса, сред бликащото унищожение, сред смъртоносния рев на експлозиите могъщата опора на на­ново спечеления живот! Блуждаещата стихия на почти разпокъсаното битие протичаше през теб обратно в на­шите ръце, и ние, спасените, се заравяхме в теб и в немия трепет на плахо щастие, че сме преживели и тази минута, впивахме устни в теб!

При първия вой на снарядите с част от нашето съще­ство ние се връщаме светкавично с хиляди години на­зад. Инстинктът на животното се пробужда у нас, той ни води и закриля. Той не е съзнателен, той е много по- бърз, много по-сигурен, много по-непогрешим от съзна­нието. Това не може да се обясни. Вървиш и не мислиш за нищо — изведнъж се виждаш залегнал в някакъв трап, а над тебе се пръскат осколките; но не си спомняш да си чул снаряда или да ти е дошла мисълта да се хвърлиш по очи. Ако си разчитал на това, вече да си купчина разхвъ­рляни меса. Спасило те е другото, онова ясновидско обо­няние у нас, което ни е хвърлило на земята и ни е спа­сило, без да знаем как. Ако не беше то, отдавна да не е останал жив човек от Фландрия до Вогезите.

Заминаваме като навъсени или бодри войници — сти­гаме до зоната, където започва фронтът, и вече сме хора- животни.

Навлизаме в проредяла гора. Отминаваме походни­те кухни. Оттатък гората слизаме от камионите. Те се връщат обратно. Утре преди зазоряване ще дойдат да ни вземат.

Мъгла и оръдеен дим се стелят над поляните до ви­сочината на гърдите. Отгоре свети луната. По пътя се ниже войска. Стоманените каски блещукат под бледото сияние на месеца. Глави и пушки стърчат над бялата мъг­ла — само поклащащи се глави, люлеещи се цеви.

Нататък пред нас мъглата свършва. Главите се превръщат във фигури; куртки, панталони и ботуши из­плуват от мъглата като от млечно блато. Сливат се в ко­лона. Колоната крачи право напред, фигурите се спояват в клин, не се различават вече отделни силуети, само един тъмен клин се врязва напред, някак странно попълван от изплуващите из мъглявото блато глави и пушки. Коло­на — не хора.

По един напречен път се придвижват леки полски оръдия и коли с боеприпаси. Гърбовете на конете лъщят на лунната светлина, движенията им са красиви, те отмя­тат глави, очите им просветват в тъмното. Оръдия и коли се плъзгат пред разлатия фон на лунния пейзаж, конни­ците със своите стоманени шлемове приличат на рицари от старо време; някак красиво и вълнуващо е това.

Вървим към пионерния парк. Някои от нас нарам­ват извити, заострени железни прътове, други провират гладки лостове през макари с бодлива тел и потегляме. Товарите са неудобни и тежки.

 

Теренът става все по-разоран. Отпред долитат до нас предупредителни викове: „Внимание, отляво дълбока яма от снаряд!“ - „Пази се, окоп!“


Още от автора


Събития

пвсчпсн
     12
3456789
10111213141516
171819202122
23
24252627282930

» Най-продавани