Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Младите лъвове

Младите лъвове

Автор: Ъруин Шоу

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Преводачи: Бистра Винарова , Юлий Генов

Превод от:английски

Дата на издаване:Октомври 2017

ISBN:978-954-28-2407-7

Страници:736

Корична цена:23.9 лв.


От автора на „Богат, беден” и „Просяк, крадец”!

Войната не е само битки, победи и поражения. Не е само имена на пълководци, на герои и на жертви. Войната е преди всичко безброй лични истории, които биват увлечени от водовъртежа на събитията – тя е калейдоскоп от смелост и страх, от дързост и отчаяние, от жажда за живот и примирение пред съдбата. Под наметалото на официалната история лежат милиони погазени стремления и мечти. Няма победители във войните, не и сред хората, които попадат в грабливите им лапи.

Ъруин Шоу пише точно за тези хора, които войната завлича и променя, моделирайки ги така, както мирът никога не би успял. Мащабното историческо платно проследява периода от 1938 г. до края на Втората световна война, като във фокуса му попадат трима много различни мъже, чиито съдби постепенно се сближават заедно с развитието на военните действия. Около тях се развиват множество истории, чрез които Шоу показва Америка и Европа, борещи се не за победа, а за оцеляване.

Светът преди и след края на последната голяма война е коренно различен. Шоу описва протичането на тази промяна с вещото умение на голям писател.

"С „Младите лъвове” исках да покажа света в един важен момент от историята, доброто и злото в него, и да преплета колкото може повече съдби на хора, които се борят да открият смисъл да продължат напред."

ПЪРВА ГЛАВА

 

 

Сгушено сред заснежените възвишения на Тирол, селото блестеше в белезникавия полумрак с празничните светлинки на електрическата железница като коледна витрина. По засипаните със сняг улици гиздаво облечени хора – местни жители и туристи – си разменяха приветливи усмивки, а белите и канеленокафявите фасади на къщите бяха украсени с гирлянди зеленина в чест на новата 1938 година, която пораждаше толкова много надежди.

Заслушана в скърцането на плътния сняг под скиорските си обуща, Маргарет Фримантл се изкачваше бавно нагоре по хълма. Белезникавият здрач и детските песни, които долитаха откъм селото под нея, предизвикваха неволна усмивка на устните є. Тая сутрин, когато напускаше Виена, валеше дъжд и както бива винаги в големите градове в такива дни, хората вървяха забързани, с унил и потиснат вид. Тук обаче, в ограденото от високи хълмове село с ясно небе и хубав сняг, царуваше някакво непринудено и бодро веселие, което є се струваше като нещо създадено специално за нея, защото беше млада, хубава и се намираше на почивка.

Обхваната от приятна умора, тя влачеше отпуснато крака, риейки по пътя си ивички сняг. Двете чашки вишновка, които бе изпила след пързалянето тоя следобед, още пареха гърлото є, разливайки се на горещи струйки към раменете и ръцете є под пуловерите.

 

Dort oben am Berge,

Da wettert der Wind[1],

 

долитаха детските гласове, високи и ясни в чистия рядък въздух.

Da sitzet Maria

Und wieget ihr Kind[2],

 

тихо си запя Маргарет. Тя се радваше не само на хубавата мелодия на тая нежна песничка, но и на собствената си дързост да пее на немски – език, който познаваше толкова слабо.

Маргарет беше висока стройна девойка с деликатно лице и зелени очи, а горната част на носа є беше осеяна с „типично американски лунички“ – както твърдеше Джоузеф. При мисълта, че Джоузеф ще пристигне с първия влак на другата сутрин, тя неволно се усмихна.

Пред входа на хотела момичето се спря и хвърли прощален поглед към величествените високи планини и примигващите светлинки. После вдъхна жадно свежия вечерен въздух, отвори вратата и влезе.

Холът на малкия хотел, украсен с див чемшир и клонки яркозелени листа, беше изпълнен със силния и сладък дъх на вкусни печени неща. Простата стая бе обзаведена с тежки дъбови мебели, тапицирани с кожа, и блестеше от оная ослепителна чистота, която се среща толкова често в планинските села, че става характерна принадлежност на всяко жилище, както и самите маси и столове.

През хола тъкмо минаваше фрау Лангерман, която с напрегнато изражение на кръглото си тъмночервено лице носеше предпазливо огромна кристална купа за пунш. Като видя Маргарет, Лангерман се спря, усмихна се широко и сложи купата на масата.

– Добър вечер – каза тя на немски с типичния си мек акцент. – Как мина разходката?

– Чудесно – отвърна Маргарет.

– Надявам се, че не сте се преуморили. – Фрау Лангерман присви лукаво очи. – Тая вечер тук имаме малка вечеринка. С танци. Ще се съберат цял куп млади хора и ще бъде много жалко, ако дойдете уморена.

Маргарет се засмя.

– Все ще се намерят сили да потанцувам, ако, разбира се, ме научат.

– Какво приказвате! – Фрау Лангерман вдигна ръце в знак на протест. – Не се бойте. Нашите момчета танцуват чудесно. И всички ще ви се зарадват. – Тя огледа Маргарет с критични очи. – Наистина вие сте малко слабичка, но изглежда, това вече е на мода. Тия американски филми, нали знаете... Както върви, ще се стигне дотам да се харесват само туберкулозни жени! – Зачервено и приветливо като огън в домашно огнище, лицето на фрау Лангерман отново се разля в усмивка. Тя взе кристалната купа и се отправи към кухнята, като подхвърли:

– Пазете се от сина ми Фредерик! Той е голям почитател на младите момичета. – При тия думи Лангерман се изкиска и излезе.

Маргарет с наслаждение вдъхна силния аромат на подправки и прясно масло, който внезапно нахлу от кухненското помещение, и тананикайки си тихо, се заизкачва по стъпалата към стаята си.

 

В началото гостите бяха много сдържани. Възрастните седяха чинно в ъглите, а младите, непреодолели още стеснението си, ту се събираха на групи, ту отново се разпиляваха из стаята и пиеха със сериозни лица наситения с благоуханни подправки пунш. Момичетата – повечето едри, с яки ръце девойки, облечени в празнични, обшити с волани дрехи – също се чувстваха малко неловко и като че ли не на мястото си. Имаше и един акордеонист, но след като изсвири две мелодии и никой не се реши да танцува, той седна унило до чашата си с пунш и остави гостите да се забавляват под звуците на един грамофон с американски плочи.

Сред присъстващите преобладаваха хора от града, чифликчии, търговци и роднини на Лангерманови. Със своите силно загорели от планинското слънце червеникавокафяви лица и облечени в грубите си дрехи, те всички изглеждаха удивително здрави и някак си безсмъртни, сякаш никаква болест и разложение не можеха да разрушат тяхната корава плът на планинци, никакъв смъртоносен бацил не можеше да проникне под кожата им. Повечето от гражданите, които бяха отседнали в малкото стаи на Лангерман, побързаха от учтивост да изпият по чаша пунш и отидоха на по-весели места, в големите хотели, като оставиха Маргарет сама сред местните гости. Тя пи малко, защото бе решила да си легне рано – влакът на Джоузеф пристигаше в осем и половина сутринта и є се искаше да го посрещне отпочинала и бодра. Постепенно вечеринката се оживи. Маргарет танцува с повечето младежи – валсове и американски фокстрот. Към единадесет часа, когато в душното и шумно помещение внесоха третата купа пунш, а лицата на гостите се оживиха, загубвайки стеснителността си – тъй типична за тия простодушни и здрави планинци, – Маргарет се зае да учи Фредерик на румба. Останалите ги обградиха, за да погледат, и заръкопляскаха, когато урокът свърши, а старият Лангерман неочаквано изрази желание да потанцува и с него. Пълен и нисък, с розова оплешивяла глава, той се потеше ужасно, докато сред гръмовития смях на околните Маргарет се стараеше да му обясни с лошия си немски език тайните на забавения такт и сложния карибски ритъм.

– Боже мой – възкликна старикът, когато музиката замлъкна, – как безсмислено съм си пропилял живота по тия хълмове!

Маргарет се разсмя, наведе се към него и го целуна. Гостите, струпани около тях на лъснатия под, заръкопляскаха. Усмихнат, Фредерик пристъпи напред и вдигна ръце.

– Учителко – извика той, – няма ли да повторите урока си с мен?

Пуснаха грамофонната плоча отново и накараха Маргарет да изпие още един пунш, преди да танцуват. Тромавият Фредерик едва успяваше да следва партньорката си в бързия и жив танц, но тя изпитваше някакво приятно чувство от силната му здрава прегръдка.

Песента свърши и сега акордеонистът, разпален от десетината чаши пунш, засвири, напявайки си сам, и скоро към плътните разтегнати звуци на акордеона, които се носеха нагоре към високия, осветен от огъня, гредореден таван, един след друг се присъединиха гласовете на стълпените около музиканта гости. Фредерик стоеше неподвижен, с ръка около раменете на Маргарет, която си тананикаше тихо със зачервено лице. „Колко мили и сърдечни са тия хора, как посрещат Нова година с песен – мислеше си тя. – Колко дружелюбно и искрено като деца се отнасят с чужденците и как се стараят да приспособят грубите си гласове към нежната музика!

 

Roslein, Roslein, Roslein rot,

Roslein auf der Heide[3]...

 

пееха гостите и Маргарет, а над общия хор се издигаше гласът на стария Лангерман, ту подобен на рева на бик, ту комично тъжен. Неочаквано девойката вдигна очи към групата на дванадесетина души край камината и забеляза, че един от мъжете не пееше.

Това беше Християн Дистл – висок, строен млад човек със замислено изражение на сериозното си загоряло лице и с ниско подстригана коса. В неговите светли, почти златисти очи проблясваха жълтеникави искрици, каквито често се появяват в очите на някои животни. Маргарет го беше забелязала още по време на разходките си нагоре по възвишенията, където той старателно учеше новаците да се пързалят на ски, и неволно бе завидяла на свободната му дълга крачка по снега. Сега Дистл стоеше, съвсем трезв, с чаша в ръка малко настрани и зад другите, облечен в бяла отворена риза, която изглеждаше още по-бяла на мургавата му кожа, и със замислен и разсеян вид наблюдаваше пеещите.

Уловила погледа му, Маргарет се усмихна и извика:

– Пейте!

Той є отвърна с тъжна усмивка, вдигна чашата си и запя покорно, но в общата глъчка Маргарет не можа да долови гласа му.

С наближаването на Новата година и под влиянието на силния пунш гостите се отърсваха все повече от сдържаността си. Из тъмните ъгълчета на помещението вече се прегръщаха и целуваха двойки, а гласовете ставаха все по-непринудени и високи. Маргарет долавяше трудно съдържанието на песните, изпълнени с жаргонни думи и двусмислици, които караха възрастните жени да се кискат, а мъжете да се заливат от гръмогласен смях.

Точно преди полунощ старият Лангерман се качи на стол, призова гостите към мълчание и като даде знак на музиканта да спре, заяви с леко пиян ораторски глас:

– Като ветеран от Западния фронт, на три пъти раняван през петнайсета – осемнайсета година, приканвам всички да попеем в хор! – След тия думи той махна с ръка на акордеониста, който засвири „Deutschland, Deutschland uber Alles“[4].

Маргарет за първи път чуваше в Австрия германския химн, който бе научила още на петгодишна възраст от една прислужничка немкиня. Сега тя запя заедно с другите, обхваната от някакво опияняващо чувство и доволна, че помни песента, без да я свързва с някакви национални предразсъдъци. Възхитен от познанията є, Фредерик я притисна още по-силно и я целуна по челото, а старият Лангерман, които продължаваше да стои изправен на стола, вдигна чаша и предложи наздравица: „За Америка! За младите американски дами!“. Маргарет изпи пунша си, поклони се на всички и отвърна тържествено:

– Разрешете ми от името на младите американски дами да заявя, че се чувствам особено щастлива.

Фредерик я целуна отново, тоя път по врата, но преди тя да реши как да реагира на постъпката му, акордеонистът засвири някаква първобитна и пронизителна мелодия и всички запяха с хрипкав тържествуващ глас. В първия миг Маргарет не можа да познае песента. Наистина един-два пъти беше чувала откъслеци от нея във Виена, но там не смееха да я пеят открито; при това сега мъжките гласове правеха трудните немски думи още по-неразбираеми.

Изправен с целия си ръст зад нея, Фредерик я притисна с още по-голяма сила и Маргарет чувстваше как под въздействието на песента той напрягаше мускулите си. Съсредоточавайки се, тя най-после разпозна мелодията.

 

Die Fahne hoch, die Reihen fest geschlossen

S. A. marschiert in ruhigfesten Schritt...[5]

 

ревеше Фредерик c издути вратни жили.

Маргарет слушаше със застинало лице. Притвори очи и чувствайки, че є прилошава, че тая пронизителна музика души, направи опит да се измъкне от прегръдките на Фредерик. Той обаче я държеше здраво и тя беше принудена да остане и да слуша. След малко девойката отвори очи и забеляза, че Дистл я наблюдава мълчаливо с неспокоен и съчувствен поглед.

Войнствената, изпълнена със заплаха песен за Хорст Весел наближаваше към края и гласовете ставаха все по-гръмливи. Мъжете стояха, изпъчили гърди, с блеснали очи, настръхнали и горди, а жените, които им пригласяха, бяха свели глави като монахини от някаква опера. Единствено Маргарет и мургавият младеж с жълтеникавите искрици в очите продължаваха да стоят така, мълчаливи, когато в залата прогърмяха последните думи на песента.

Отвън долетя тихият радостен звън на селските камбани, отразеното от хълмовете ехо го разнесе в мразовития нощен въздух. Фредерик все още не пускаше девойката и тя неочаквано заплака тихо, с горчиви сълзи, презирайки се за проявената слабост.

Зачервен като цвекло и облян в пот, която се стичаше обилно от плешивото му теме, старият Лангерман вдигна чаша, гледайки наоколо със светнали очи така, както може би е гледал през 1915 година, когато за пръв път е пристигнал на Западния фронт.

– За фюрера! – произнесе той с дълбоко благоговение.

– За фюрера! – Обхванати от някакво религиозно настроение, присъстващите вдигнаха жадно чашите си, които заблестяха на светлината на огъня.

– За много години! За много години! Бог да ви благослови!

Патриотичният екстаз беше изчезнал. Гостите си стискаха ръцете, смееха се, тупаха се по гърба и се целуваха приятелски, сърдечно, без никаква войнственост.

Фредерик обърна Маргарет към себе си и се опита да я целуне, но тя бързо наведе глава, изтръгна се от ръцете му и без да сдържа повече сълзите си, изтича по стълбите към стаята си на горния етаж.

– Ах, тия млади американки! – чу тя зад гърба си смеха на Фредерик. – Само се преструват, че умеят да пият.

 

Маргарет дълго не можа да се успокои. Чувстваше се отмаляла и схващаше, че се бе държала глупаво. Изми старателно зъбите си, вчеса косата си и наплиска със студена вода зачервените си очи, като се стараеше да не обръща внимание на сълзите. Утре пристигаше Джоузеф и тя трябваше да изглежда хубава и бодра.

Стаята беше с варосани стени и блестеше от чистота, а над леглото висеше разпятие от кафяво дърво с тъжния образ на Христос. Маргарет се съблече, угаси лампата, разтвори прозореца и се мушна в голямото легло; откъм побелелите, залети от лунната светлина планини, в стаята нахлуваше хладен вятър. Девойката потръпна от допира на студените чаршафи, но скоро се стопли под пухените завивки. Както през детските є години в дома на баба є, тия чаршафи дъхаха на свежест, а върху рамката на прозореца шумоляха колосани бели завески. Долу акордеонистът продължаваше да свири и през затворените врати долитаха приглушено меките тъжни звуци на есенни песни за любов и разлъка. Скоро заспа; в студения въздух на стаята лицето є изглеждаше сериозно и спокойно като на невинно дете.

 

В сънищата често бива така: нечия ръка ви гали, до вас се тъмнее силуетът на непознат човек, вие усещате на лицето си дъха му и чувствате как той ви прегръща силно.

Маргарет се събуди.

– Тихо – прошепна човекът на немски. – Нищо лошо няма да ти сторя.

„Пил е коняк – кой знае защо си помисли тя. – Мирише на коняк.“

За момент остана така, неподвижна, втренчила поглед в очите на човека, които горяха като две огънчета в очните му кухини. Внезапно една опитна ръка се плъзна леко по гърба є и се спусна към бедрото. После човекът преметна крак върху нейния и тя усети как грубият остър плат на дрехите му ожули кожата є. Девойката се премести рязко на другия край на леглото и се опита да седне, но непознатият се оказа много ловък и я застави да легне отново, като запуши устата є с ръка и се засмя тихо.

– Ах, ти, зверче такова – продума човекът. – Ах, ти, чевръста катеричке!

Сега Маргарет го позна по гласа.

– Да, това съм аз – продължи да шепне Фредерик. – Просто едно малко посещение, не бой се! – Той вдигна колебливо ръка от устата є и прибави с насмешка, сякаш се забавляваше с дете:

– Няма да пищиш, нали? Пък и да пищиш – ще бъде съвсем безполезно. Долу всички са пияни. Освен това аз ще кажа, че ти си ме повикала, а после навярно си размислила. И хората ще ми повярват, защото знаят, че момичетата самички ме търсят, а при това ти си чужденка...

– Моля ви, идете си – прошепна Маргарет. – Много ви моля. Обещавам ви, че никому няма да кажа.

Фредерик се засмя тихо. Беше малко пиян, но не толкова, колкото искаше да се представи.

– Ти си едно мило, сладко момиченце. Ти си най-хубавото момиче, което е идвало през този сезон...

– Но защо търсите именно мен? – с отчаяние попита Маргарет, стараейки се да се успокои и да събере сили, за да отблъсне решително ръката, която опипваше тялото є. – Има толкова други момичета, които биха се възползвали от случая.

– Защото искам тъкмо теб. – Фредерик я целуна по врата, както му се струваше, с неотразима нежност. – Защото те харесвам.

– Но аз не ви желая! – възкликна Маргарет. – Не ви искам. – Притисната така от тоя едър, як мъж на тъмното легло, тя неочаквано изпита ужасен страх, че слабите є познания по немски ще є изневерят, че ще забрави нужните думи и фрази и че поради някаква ученическа грешка няма да успее да се спаси.

– Винаги е по-интересно – продължи да шепне Фредерик, – когато в началото момичето си дава вид, че не иска, като благородна дама!

Маргарет схвана, че той вече е уверен в победата си и сега просто є се надсмива.

– Всъщност много жени се държат така.

– Кълна ви се, че ще разправя всичко на майка ви – опита се да го заплаши Маргарет.

Фредерик се засмя меко и смехът му прозвуча с непринудена самоувереност в тихата стая.

– Кажи є. А защо според теб майка ми винаги слага хубавите момиченца тъкмо в тази стая, в която така лесно може да се влезе през прозореца от покрива на сайванта.

„Не, това не е възможно! – помисли си Маргарет. Тая дребна, пълна и вечно усмихната женица с румено лице, така спретната, трудолюбива и набожна, която окачва разпятия във всички стаи!... И все пак...“ Тя внезапно си спомни дивия, упорит взор и изражението на чувствена наслада от първобитната музика върху потното лице на фрау Лангерман там долу, в хола. „Да, всичко е възможно – реши Маргарет. – Това глупаво осемнадесетгодишно момче не би могло да уреди нищо самичко...“

– Често ли – попита бързо Маргарет, стараейки се отчаяно да отложи колкото може повече развръзката, – често ли сте идвали тук по тоя начин?

Фредерик се усмихна и тя можа да види как блеснаха зъбите му. За момент той престана да я опипва и самодоволно отговори:

– Честичко. Само че сега трябва много да се внимава. Покривът на сайванта е затрупан със сняг, краката се хлъзгат и човек трудно може да се качи. Сега рискувам само когато момичето е много хубаво и мило като теб.

Опитната, внимателна и настойчива ръка запълзя отново по тялото є. Нейните собствени ръце бяха притиснати зад гърба є на леглото. Изведнъж Маргарет се почувства съвсем безпомощна, насилена и сломена. Тя изви настрани глава и се опита да се освободи, но не успя. Фредерик я държеше здраво, наслаждавайки се усмихнат на безполезната є съпротива, която го вълнуваше още повече.

– Ти си толкова хубавичка – зашепна той отново, – имаш такова тяло!

– Предупреждавам ви, че ще започна да викам.

– Можеш, но ужасно ще се изложиш – рече Фредерик. – Ужасно. Майка ми ще те опозори пред всички гости и ще те застави веднага да се махнеш, задето си примамила в стаята си нейното малко осемнадесетгодишно синче, а после си направила скандал. Утре, когато твоят приятел пристигне, целият град ще говори за това... – Тонът на Фредерик беше едновременно доверителен и насмешлив. – Съветвам те да не викаш.

Маргарет затвори очи и известно време остана неподвижна. Пред нея се мярнаха лицата на всички тия хора, събрани на забавата долу – ухилени лица на злобни заговорници, прикрити под маската на здрави и чистоплътни планинци, които крояха гибелта є в своята снежна крепост.

Ненадейно Фредерик се хвърли върху нея и я притисна под себе си. Тя усети допира на гладката му топла кожа и разбра, че той е разкопчал дрехите си. Прикована така под огромното му туловище, изведнъж се почувства смазана и съвсем безпомощна. В следващия миг усети, че ще заплаче, и се опита да се овладее.

Маргарет впи нокти в лицето му и усети как кожата му се свлича със сух неприятен звук, сякаш някой дереше платно. Обхваната от отчаяние, тя успя да го издраска още няколко пъти, преди той да є попречи.

– Кучка! – изръмжа Фредерик, като стисна до болка китките є в грамадната си лапа и със свободната си ръка я удари по устата, от която рукна кръв. – Мръсна малка американска кучка – добави той. Маргарет лежеше неподвижно, с разкървавена уста, наблюдавайки го с тържествуващ и предизвикателен поглед. През прозореца надничаше ниската луна и заливаше стаята с меката си сребриста светлина.

Фредерик я удари още веднъж, тоя път с опакото на ръката си. Въпреки нетърпимата болка Маргарет можа да усети тежката миризма на кухня, която лъхна от ръцете му.

– Ако не се махнете веднага – каза тя отчетливо, мъчейки се да преодолее ужасната си замаяност, – утре ще ви убия. Обещавам ви, че аз и моят приятел ще ви убием.

Фредерик седеше в същата поза, без да пусне ръцете є. От драскотините на лицето му капеше кръв, дългата му руса коса падаше разпиляна над очите и той дишаше тежко, впил злобния си поглед в нея. Най-после извърна колебливо очи и промърмори:

– Всъщност аз не се интересувам от момичета, които не ме искат. Не си заслужава.

Той пусна ръцете є, удари я по лицето с длан и слизайки от леглото, нарочно я блъсна с коляно. После се приближи до прозореца, като облизваше разкървавената си уста, и се зае да оправи дрехите си. В бледата светлина на луната той приличаше на някакво объркано, нещастно и несръчно момче.

Стъпвайки тежко, Фредерик прекоси стаята.

– Излизам през вратата – рече той. – В края на краищата смятам, че имам това право.

Маргарет лежеше неподвижно, впила поглед в тавана.

Фредерик спря до вратата, обхванат от яд, че си излиза победен. Тя чувстваше как той трескаво се рови в своя селски мозък за някакви унищожителни думи, които да є хвърли в лицето.

– Върви, тичай при своя евреин във Виена! – извика той накрая и излезе, като остави вратата отворена.

Маргарет стана и предпазливо я затвори. Откъм стълбите за кухнята долитаха тежките стъпки на Фредерик, които отекваха в унесената в зимен сън къща и от които старите дървени стени потреперваха леко.

Вятърът бе спрял и в стаята стана тихо и студено. Маргарет потрепери под изпомачканата си пижама и побърза да затвори прозореца. Луната се бе скрила и нощта бледнееше; небето и планините изглеждаха мъртви и тайнствени в сивия здрач.

Маргарет погледна към леглото. Бельото беше изпомачкано и раздрано, а на възглавницата личаха кървави петна, тъмни и зловещи. Все още неспособна да се успокои, девойката започна да се облича с премръзнали ръце, чувствайки се безпомощна и опозорена. Навлече най-дебелите си скиорски дрехи, обу два чифта вълнени чорапи и се загърна с палтото си. Но пак не можа да се стопли и да престане да трепери. После седна в малкия стол-люлка и отправи очи към хълмовете, чиито белезникави върхове, докоснати вече от зеленикавата утринна светлина, изплуваха един след друг от нощната тъма.

Постепенно зелената окраска на зората се смени с розова и запълзя надолу, докато снегът по склоновете заблестя с милиони искрици. Маргарет стана и без да погледне към леглото, излезе от стаята. Слезе безшумно по стълбите и мина през тихата къща, в чиито ъгли продължаваха да се таят последните сенки на нощта, а в хола се долавяше тежкият дъх от вчерашното тържество. Тя отвори масивната врата и се озова в сънното виолетово-бяло утро на новата година.

Улиците бяха пусти. Маргарет вървеше безцелно по тротоара между купчините сняг, усещайки как дробовете є се изпълват със свежия утринен въздух. Вратата на една от къщите се отвори и на прага застана пълничка румена женица по престилка и с кърпа на главата.

– Добро утро, фройлайн – весело я поздрави тя. – Чудесно утро, нали?

Девойката само я погледна и отмина бързо, жената я проследи с озадачени очи и после, с израз на обида и гняв, хлопна зад себе си вратата.

Маргарет сви по улицата и тръгна по шосето към хълмовете. Крачейки машинално с наведена глава, тя се заизкачва бавно по най-близкия склон, който – просторен и безлюден – сияеше вече в първите слънчеви лъчи на ранното утро. След малко се отклони от пътя и тръгна към скиорската хижа, която със своите тежки греди и нисък заострен покрив, затрупан целия със сняг, приличаше на прелестна детска играчка.

Пред хижата имаше скамейка и Маргарет, обхваната от внезапно безсилие, се отпусна уморено върху нея.

Известно време тя остана така, вперила поглед в заснежения склон, извисил се плавно към недостъпните скали на върха, който, целият обагрен в пурпур, се открояваше рязко на синьото небе.

„Не трябва да мисля за това, не трябва – каза си девойката с очи, отправени към високия връх, и за да се разсее, се опита да си представи откъде и как би могла да тръгне, за да се спусне най-бързо по склона. – Не, няма да мисля за това – повтори си тя, облизвайки с език засъхналата кръв по разранените си устни. – По-късно може, когато се успокоя напълно... Да, най-опасен е дълбокият сняг по ръба на урвата там, вдясно. Трябва да прехвърля онова хълмче и да направя широк обход, за да избегна оная стърчаща скала... Човек обаче може да загуби самообладание и...“

– Добро утро, мис Фримантл – каза някой до нея.

Маргарет обърна рязко глава. Беше инструкторът по ски – стройният, силно загорял от слънцето младеж, комуто се бе усмихнала на вечеринката и когото беше накарала да пее заедно с останалите под звуците на акордеона. Без да си даде сметка какво прави, тя скочи от скамейката с намерение да се отдалечи, но Дистл тръгна след нея.

– Дa не сте имали някаква неприятност? – учтиво попита той със звучния си мек глас.

Маргарет се спря, спомняйки си, че снощи, когато Фредерик я държеше през кръста и ревеше с все сили заедно с гостите на Лангерман, единствено тоя човек беше отказал да пее. Спомни си също как я погледна, когато тя се разплака, и как стеснително се мъчеше да є покаже, че споделя огорчението є.

– Моля да ми простите – отвърна Маргарет, като се обърна към него и се опита да се усмихне. – Бях се замислила, а вашата поява ме сепна.

– Кажете, какво ви се е случило? – Застанал така гологлав пред нея, той є се стори сега още по-млад и плах.

– Нищо. – Маргарет седна. – Просто се любувах на планините.

– Може би предпочитате да останете сама? – попита той и дори направи колеблива крачка назад.

– Не, не – отвърна Маргарет. Тя внезапно беше разбрала, че трябва да поговори с някого за случилото се, да прецени онова, което бе станало. Да разкаже всичко на Джоузеф, беше невъзможно, а Дистл я предразполагаше към откровеност. Той дори приличаше малко на Джоузеф – интелигентен, сериозен и толкова мургав. – Моля ви се, останете.

Дистл стоеше пред нея, леко разкрачил крака, строен и стегнат в чудесно ушития си скиорски костюм, с отворена яка и без ръкавици въпреки студения вятър. Той имаше здрав цвят на лицето и естествено мургава под загара кожа.

Християн извади пакет цигари и го поднесе на Маргарет. Тя взе една и той запали клечка кибрит, умело прикривайки пламъчето от вятъра със здравите си мургави ръце.

– Благодаря – рече Маргарет. Той кимна, запали собствената си цигара и седна до нея. Известно време двамата останаха така, облегнати удобно на скамейката, любувайки се с полузатворени очи на прекрасната гледка пред тях. Вкусът на тая първа утринна цигара, чийто дим се извиваше леко нагоре, се стори особено приятен на Маргарет.

– Колко са хубави! – продума тя.

– Кое именно?

– Възвишенията.

– За мен те са врагове – каза той, повдигайки рамене.

– Какво? – рече тя, без да го разбира.

– Врагове – повтори Християн.

Маргарет го изгледа внимателно. Той седеше с присвити очи, стиснал сурово устни. Тя погледна пак към планините и попита:

– Какво не ви харесва в тях?

– За мен те са затвор – отвърна той, раздвижвайки краката си, стегнати в хубави високи обуща с катарами. – Моят затвор.

– Защо говорите така? – изненадано попита тя.

– Не смятате ли, че е съвсем глупаво за един мъж да прекара живота си така? – усмихна се кисело Християн. – Светът се руши, човечеството се бори, за да се спаси от гибел, а през това време аз уча какви ли не дебеланки да се пързалят по хълма, без да падат!

„Що за страна! – помисли си Маргарет и неволно се усмихна. – Дори спортистите страдат от Weltschmerz[6].“

– Щом това не ви харесва – рече тя гласно, – защо не се заловите с нещо друго?

Дистл се засмя беззвучно, горчиво.

– Опитах се – повтори той. – Седем месеца прекарах във Виена. Не можех да издържам повече тук и отидох във Виена. Готов бях да се заема с всичко – стига да е смислено и полезно. Но аз ви съветвам – не се опитвайте днес да търсите във Виена работа, която да ви допадне. Накрая станах нещо като помощник-келнер в ресторант. Разнасях чинии на туристите. След време се върнах. Тук поне можеш почтено да си изкарваш хляба. Ето какво ви предлага днес Австрия – хубави пари за глупави забавления! – Дистл поклати глава. – Простете ми – неочаквано заключи той.

– Да ви простя? За какво?

– Задето ви говоря така. Задето ви се оплаквам. Просто се срамувам от себе си. – Той хвърли цигарата, мушна ръце в джобовете си и смутен, прегърби леко рамене. – Не зная защо го направих. Може би се дължи на ранния час, а може би и на това, че ние с вас сме единствените будни хора тук, в планината... Не зная. Обаче ми се струва, че вие можете да ме разберете. Хората тук са... – той повдигна рамене – просто животни. Ядат, пият и трупат пари. Снощи така ми се искаше да поприказвам с вас.

– Жалко, че не го направихте – отвърна Маргарет. Седнала до него и заслушана в тихия му звучен глас, тя схващаше, че младият човек произнася отчетливо всяка немска дума специално заради нея и това є действаше някак си особено успокоително и благотворно.

– Вчера си отидохте така внезапно – каза той. – И то разплакана.

– Това беше съвсем глупаво – рече енергично Маргарет. – Изглежда, че все още не мога да се държа като възрастна.

– Човек може да е възрастен и пак да не е чужд на сълзите.

„Той иска да ми подскаже, че сам понякога плаче!“ – помисли си Маргарет.

– На колко години сте? – попита той внезапно.

– На двадесет и една – отговори Маргарет.

Дистл кимна, сякаш това беше особено важен факт, който трябваше да се има предвид при бъдещите им отношения.

– Какво правите в Австрия? – попита той.

– И аз самата не зная... – рече колебливо Маргарет. – Баща ми почина и ми остави малко пари. Не много наистина, но достатъчно. Тогава реших, че преди да се установя на едно място, би трябвало да видя нещо от света.

– Но защо избрахте тъкмо Австрия?

– И това не зная. В Ню Йорк се готвех за театрален художник, а един мой познат, който е бил във Виена, ми каза, че там имало чудесна школа, или поне не по-лоша от другаде. Във всеки случай тук всичко е по-иначе, отколкото в Америка, и това е особено важно за мен.

– И вие посещавате сега тая школа във Виена?

– Да.

– Доволна ли сте от нея?

– Не – засмя се Маргарет. – Всички школи са еднакви. И все ти се струва, че са добри за другите, но не и за теб.

– Все пак – той се обърна и я погледна сериозно – нашата страна ви харесва, нали?

– О, да. Просто съм влюбена във Виена. И в цяла Австрия.

– Снощи обаче – забеляза той – не изглеждахте особено влюбена в Австрия.

– Вярно е – отвърна откровено Маргарет. – Всъщност аз имам предвид не самата страна, а ония хора. Не бих могла да кажа, че останах много очарована от тях.

– На вас не ви хареса песента – забеляза той. – Песента за Хорст Весел.

Маргарет се поколеба.

– Да – призна тя. – Не бях подготвена за нея. Просто не допусках, че тук, в планината, в това чудно хубаво място, така далеч от останалия свят...

– Не толкова далеч – продума той. – Никак даже не е далеч. Вие еврейка ли сте?

„Ето въпроса, който днес разделя хората в Европа!“ – помисли си Маргарет.

– Не – отвърна тя.

– Разбира се. Всъщност така и предполагах. – Дистл сви замислено устни и погледна към хълмовете с типичния за него озадачен и изпитателен израз. – Обаче вашият приятел е евреин.

– Кой?

– Човекът, който трябва да пристигне тая сутрин.

– Как разбрахте това?

– Осведомих се – отвърна той.

Настъпи кратко мълчание.

„Какъв странен човек! – помисли си Маргарет. – Ту дързък, ту сух и несръчен, ту неочаквано внимателен и предвидлив.“

– Да, предполагах, че е евреин. – В неговия сериозен вежлив тон нямаше ни следа от неодобрение или враждебност.

– Виждате ли – зае се да му обясни Маргарет. – От ваша гледна точка той наистина е евреин. Католик, но с майка еврейка и вероятно...

– Какво представлява този човек?

– Той е лекар – отвърна бавно Маргарет. – Разбира се, по-възрастен от мен. Много е красив, прилича малко на вас. Необикновено остроумен – душата на всяка компания. Но същевременно и много сериозен. Той се е бил срещу войниците в дома на Карл Маркс и е напуснал барикадите един от последните... Моля, забравете думите ми – сепна се внезапно тя. – Не бива да се разправят наляво и надясно неща, които биха могли да предизвикат неприятности.

– Да, да – съгласи се Дистл. – Не ми разказвайте повече. Все пак той изглежда много приятен човек. Смятате ли да се омъжите за него?

Маргарет повдигна рамене.

– Говорили сме за това. Но... не сме решили още. Ще видим.

– Ще му разправите ли за снощното тържество?

– Да.

– И за това как сте си разцепили устната?

Маргарет неволно вдигна ръка към наранената си устна и погледна косо към Дистл. Той наблюдаваше замислено хълмовете.

– Фредерик е бил снощи при вас, нали?

– Да – призна тихо Маргарет. – Познавате ли Фредерик?

– Тук всички познават Фредерик – рече остро Дистл. – Вие не сте първата, която слиза със синини от оная стая.

– Нима не може да се направи нещо по този въпрос?

Християн се засмя сухо.

– Хората твърдят, че той бил очарователен и забавен младеж. Ако вярваме на сплетните, момичетата лудеят по него – дори ония, които в началото се съпротивляват. Една малка пикантна добавка към хотелчето на фрау Лангерман! Фредерик е нещо като местна знаменитост. Тук всичко е в услуга на скиорите: въжена железница, пет ръчни буксира, петметров пласт сняг и... един добродушен местен насилник. Предполагам, Фредерик никога не се осмелява да прекали, ако момичето се съпротивлява. Такъв е случаят и с вас, нали?

– Да – отвърна Маргарет.

– Но, общо взето, сте прекарали една лоша нощ. И това в добрата стара Австрия се нарича щастливо и весело посрещане на Нова година!

– Боя се, че тая случка е само част от общата картина – рече Маргарет.

– Какво искате да кажете?

– Песента за Хорст Весел, нацистките разговори, тоя опит за насилствена любов...

– Глупости! – високо и с неочаквано раздразнение възрази Дистл. – Нямате право да говорите така.

– Какво лошо казах? – изненада се Маргарет, чувствайки, че макар и без причина, отново я обхващат безпокойство и страх.

– Фредерик се е вмъкнал в стаята ви не защото е нацист. – Дистл пак бе възприел спокойния си и търпелив тон на учител, който разговаря с невръстни ученици. – Фредерик е постъпил така, защото е скот. Той е покварен човек, който по някаква случайност е станал партиец, и от него никога няма да излезе истински нацист.

– А вие нацист ли сте? – попита Маргарет, която продължаваше да седи неподвижно, с поглед към земята.

– Аз? Разбира се. Толкова ли ви шокира това? Всъщност в това няма нищо чудно, щом четете тия идиотски американски вестници. Ние ядем деца, ние горим черкви, ние рисуваме с червило и с човешка кръв върху гърбовете на монахини непристойни рисунки и развеждаме тия монахини голи из улиците, ние отглеждаме хора в специални ферми и какво ли не... Всичко това би било смешно, ако не беше толкова сериозно.

Дистл млъкна. Маргарет изпита желание веднага да стане, но се чувстваше толкова слаба, че се боеше да не падне на земята. Усещаше остри болки в очите, като че ли не беше спала цели нощи наред, и краката є сякаш бяха налети с олово. Тя премигна и погледна към притихналите бели височини, които сега, на слънчевата светлина, є се сториха някак си отдалечени и не така величествени.

„Къде изчезна магията на тия хубави планини?“ – помисли си Маргарет.

– Бих искал правилно да ме разберете... – В гласа на Дистл звучаха тъжни умолителни нотки. За вас, в Америка, е много лесно да осъждате всичко. Вие сте богати и можете да си позволите всякакъв разкош: търпимост, онова, което там наричате демокрация, морални принципи... Ние, в Австрия, обаче не можем да си разрешим такива неща. – Дистл млъкна, като че ли очакваше от нея да му възрази, но девойката седеше все така безмълвна и той продължи с безизразен и тих глас, който сякаш се разтапяше в безкрайния снежен простор. – Разбира се, вие разсъждавате посвоему и аз не мога да ви обвинявам. Вашият млад приятел е евреин и вие се боите за него, а това ви пречи да си създадете ясна представа за по-големите въпроси. Да, за по-големите въпроси – повтори той, сякаш тия думи звучаха особено убедително и приятно на самия него. – Един от тия въпроси е съдбата на Австрия, на германския народ. Смешно е да се преструваме, че ние не сме германци. Така може да мисли един американец, който живее на пет хиляди мили оттук, но не и ние. Какво представлява днес нашата нация? Седем милиона просяци, без дом, без бъдеще и зависими от всички – хора, които живеят като съдържатели на хотели от парите на туристи и бакшишите на чужденци. Американците просто не разбират това. Хората не могат да живеят вечно в унижение. Те са готови да направят всичко, което зависи от тях, за да си възвърнат чувството за собствено достойнство. Австрия ще постигне това само като стане нацистка, като стане част от велика Германия. – Гласът на Дистл се оживи и зазвуча с нова сила.

– Това не е единственият път – възрази Маргарет, макар да разбираше, че е безполезно да спори. Но тоя човек изглеждаше толкова разумен, толкова разсъдлив и симпатичен... – Би трябвало да съществува и друг път – без лъжа, убийства и измама.

– Мила госпожице – рече търпеливо Християн, поклащайки печално глава, – бих искал да поживеете десетина години в Европа и тогава да ми повторите тия думи, ако все още вярвате в тях. Чуйте какво ще ви кажа. До миналата година аз бях комунист. Международна работническа солидарност, мир за всички народи, всекиму според нуждите, тържество на разума, братство, равенство и прочие, и прочие. – Дистл се засмя. – Глупости! Аз не познавам Америка, но познавам Европа. В Европа нищо не можеш да постигнеш, ако се ръководиш от разум. Братство между хората – брътвежи, с които посредствените демагози се занимават в годините между две войни. Доколкото разбирам, в Америка е почти същото. Вие ни обвинявате в лъжи, убийства и измами. Може и да сте прави. Но в Европа не може да се действа другояче, ако искате да добиете нужните резултати. Смятате ли, че ми е приятно да говоря така? Но това е вярно и само глупецът може да разсъждава иначе. Слабостта не води до нищо, тя води само до позор и глад. Станете силни и ще спечелите всичко. А сега нещо за преследванията на евреите... – Дистл повдигна рамене. – Една неприятна случайност. Някой си решил, че това е единственият път към властта. Далеч съм от мисълта да твърдя, че тоя път ми допада. Според мен расовата дискриминация е истинска глупост. Аз познавам евреи, които приличат на Фредерик, но има и евреи, които с нищо не са по-лоши, да кажем, от мен. И все пак, ако създаването на нова, организирана Европа може да се постигне само като се унищожат евреите, ние трябва да ги унищожим. Една малка несправедливост заради по-голямата справедливост. Целта оправдава средствата. Наистина човек трудно би могъл да свикне с тая максима, обаче аз смятам, че накрая дори американците ще трябва да свикнат с нея.

– Но това е ужасно! – възкликна Маргарет.

– Моя драга госпожице – Дистл се обърна рязко към нея и я улови за ръцете с оживен израз на поруменялото си откровено лице, – аз ви говоря отвлечено и затова картината, която ви представих, изглежда много по-страшна от действителността. Моля да ми простите. Обещавам ви, че никога няма да се стигне до такива крайности. Можете да предадете тия думи на приятеля си. За година-две ще му се наложи да претърпи някои малки неприятности. Може би ще го принудят да се откаже от професията си, може би дори ще го заставят да напусне жилището си. Но щом веднъж въпросите се уредят, щом постигнем онова, към което се стремим, той ще получи обратно всичко, което му е било отнето. Преследването на евреите не е самоцел, а средство за постигане на целта. Когато всичко друго се уреди, той ще получи мястото, което заслужава. Гарантирам ви това. И не вярвайте на американските вестници. Миналата година бях в Германия и мога да ви уверя, че във въображението на журналистите всичко изглежда много по-лошо, отколкото е всъщност по улиците на Берлин.

– Според мен всичко това е ужасно! – възкликна Маргарет. – Просто ужасно.

Дистл я погледна в очите с печален и разстроен вид, повдигна рамене и като се извърна бавно, впи замислен взор в планината.

– Жалко – продума той. – Вие ми изглеждахте толкова разсъдлива и разумна. Мислех си – ето може би една американка, която ще намери за нас добра дума, когато си отиде вкъщи, една американка, която поне отчасти ще ни разбере... Виждам обаче, че съм очаквал прекалено много. – Той стана и се обърна към нея, усмихвайки се дружелюбно с умолителен израз на слабото си приятно лице. – Позволете ми в такъв случай да ви дам един съвет: върнете се у дома, в Америка. Боя се, че в Европа ще се чувствате много нещастна. – След тия думи Християн опита с крак снега и добави със сух и делови тон: – Днес ще бъде доста заледено. Ако вие с вашия приятел решите да се пързаляте, аз бих могъл да се спусна с вас по западния маршрут. За днес това е най-добрият преход, но не ви съветвам да го направите сами.

– Благодаря ви. – Маргарет също стана. – Но мисля, че няма да останем тук.

– Приятелят ви навярно ще пристигне със сутрешния влак?

– Да.

Дистл кимна.

– Ще му се наложи да остане поне до три часа следобед. По-ранни влакове няма. – Той я погледна изпод гъстите си, леко изрусели в краищата вежди. – И така, вие не желаете повече да останете тук?

– Не – отвърна Маргарет.

– Заради снощната случка, нали?

– Да.

– Разбирам. Почакайте. – Дистл извади от джоба си листче хартия и молив и написа нещо. – Ето ви един адрес, където бихте могли да отидете. Само на двадесет мили оттук. Влакът, който тръгва в три часа, спира там за малко. Хотелчето е чудесно, наоколо има хубави склонове за ски, а хората са много мили – хора, които не се занимават с политика, не приличат на Фредерик и не са ужасни като нас – усмихна се той. – Ще ви посрещнат отлично и вас, и вашия приятел.

Маргарет взе хартийката, мушна я в джоба си и му благодари. „Въпреки всичко тоя човек е много почтен и мил“, неволно си помисли тя и каза гласно:

– Предполагам, че ще отидем.

– Чудесно. Надявам се, че ще прекарате добре. А после... – Дистл се усмихна и є подаде ръка. – После се върнете у дома си в Америка.

Маргарет стисна ръката му и се отправи надолу към селото. В подножието на склона тя се обърна назад. Дистл вече бе започнал заниманията си с една младежка група и сега, приклекнал, повдигаше със замах едно паднало в снега седемгодишно момиченце с червена вълнена шапчица.

 

Джоузеф скочи от влака жизнерадостен и грейнал в усмивка. Той целуна Маргарет и є поднесе кутия със сладкиши, която едва бе опазил по пътя от Виена, както и една светлосиня скиорска шапка, която се беше изкушил да є купи. После целуна отново девойката и занарежда:

– Честита Нова година, мила!... Боже, какви лунички!... Обичам те, ужасно те обичам... Ти си най-хубавото американско момиче на света!... Кога ще закусваме! Просто умирам от глад.

Без да изпуска Маргарет от обятията си, той жадно вдъхна свежия въздух, огледа планините и с гордостта на собственик възкликна:

– Погледни! Не, не, погледни и само посмей да ми кажеш, че в Америка има подобни неща.

Маргарет заплака, безпомощно и тихо. Станал изведнъж сериозен, Джоузеф се опита да пресуши сълзите є с целувки.

– Какво има? Какво се е случило, мила? – попита той изненадано с топлия си глас.

Докато седяха така, тясно притиснати един към друг, скрити от погледа на хората в ъгъла на малката гара, Маргарет му разправи за нацистките песни и нацистките тостове на вечеринката, като премълча само случката с Фредерик, и му заяви, че нито един ден повече няма да остане на това място. Джоузеф я целуна разсеяно по челото и я погали по бузата. От оживеното му и весело настроение, с което бе слязъл от влака, сега нямаше и следа. Изящното му лице помръкна и очите му сякаш потънаха още по-дълбоко в орбитите си.

– Така – промърмори той, поклащайки глава. – Значи и тук! Вкъщи, на улицата, в града, в провинцията... Маргарет, мила – добави той нежно, – мисля, че е по-добре да напуснеш Европа. Върни се у дома си. Върни се в Америка.

– Не – без да помисли, възрази Маргарет. – Аз искам да остана тук. Искам да се оженим и да остана тук.

Джоузеф поклати глава. По меката му къса, леко прошарена коса блестяха капчици вода от разтопените снежинки.

– Трябва някой ден да видя Америка – рече меко той. – Трябва да видя страната, в която се раждат момичета като теб.

– Аз пък ти казах, че искам да се оженим – повтори Маргарет, хващайки го здраво за ръката.

– Ще поговорим по този въпрос друг път, мила – отвърна нежно Джоузеф. – Да, някой друг път.

Този „друг път“ обаче никога не настъпи.

Върнаха се в хотела на Лангерманови и като се настаниха до прозореца, зад който се простираха величествените, блеснали на слънцето Алпи, се заеха с нараснал апетит да унищожават обилната закуска: бекон с яйца и картофи, палачинки и кафе по виенски с гъст, бит каймак. Прислужваше им Фредерик – внимателен и учтив. Той любезно поднесе стол на Маргарет, когато тя сядаше до масата, и бързо напълни чашата на Джоузеф, когато остана празна.

След закуската Маргарет прибра вещите си и заяви на фрау Лангерман, че се налага да замине със своя приятел.

– Ах, колко жалко! – изкудкудяка германката и побърза да представи сметката си.

В тая сметка между другите пера имаше и едно за девет шилинга.

– Какво е това? – попита Маргарет, застанала пред лакираното дъбово бюро в хола, като посочи грижливо изписаната цифра. Фрау Лангерман, чистичка и спретната в колосаната си рокля, подскочи от стола и приближи късогледите си очи към хартията.

– Ах, това ли! – Тя вдигна глава и погледна безизразно Маргарет. – Това е за скъсаните чаршафи, Liebchen[7].

Маргарет плати. Фредерик є помогна да пренесат куфарите и тя му даде бакшиш. Той я настани във файтона, поклони се и каза:

– Надявам се, че сте останали доволна от престоя си у нас.

Оставили багажа си на гарата, Маргарет и Джоузеф се заеха да разгледат магазините в очакване на влака.

Когато локомотивът потегли, Маргарет си помисли, че е зърнала Дистл – строен и мургав, застанал в края на перона, с очи към тях. Тя му помаха с ръка, но той не є отговори. Това є се стори твърде типично за него – да дойде да я види как заминава с Джоузеф и същевременно да не я поздрави.

Препоръчаният от Дистл хотел се оказа малка уютна странноприемница, а нейните обитатели – особено приятни хора. През две от трите нощи, които двамата прекараха тук, валя сняг и всяка сутрин пътеките бяха затрупани. Маргарет никога не беше виждала своя приятел така очарователно весел. Сгушена топло в прегръдките му, тя спеше спокойно под пухените завивки на огромното легло, което изглеждаше направено нарочно за меден месец в планината. Те не говореха нито по сериозни въпроси, нито за женитбата си. На ясното небе над върховете по цял ден грееше слънце, а въздухът беше опияняващ като старо вино. Вечер пред гостите около камината Джоузеф пееше с топлия си мек глас романси от Шуберт. В помещенията постоянно миришеше на канела. Скоро лицата им се покриха с тъмнокафяв загар, луничките по носа на Маргарет станаха още по-многобройни. На четвъртия ден по пътя към гарата тя едва не се разплака – беше настъпил часът, когато трябваше да се върнат във Виена.

Празникът бе свършил.



[1] Там горе, на планината, където вятърът фучи (нем.) – Б. пр.

 

[2] Там стои Мария и люлее своето дете (нем.). – Б. пр.

 

[3] Розичке, розичке, розичке червена, розичке от равнината (нем.). – Б. пр.

 

[4] Германия, Германия над всичко (нем.). – Б. пр.

 

[5] В сбити редици, с високо вдигнато знаме, щурмоваците маршируват със спокойна, твърда стъпка (нем.). – Б. пр.

 

[6] Мирова скръб (нем.). – Б. пр.

 

[7] Миличка (нем.). – Б. пр.

 

Още от ПОПУЛЯРНА КЛАСИКА

Още от автора


Събития

пвсчпсн
      1
2345678
9101112131415
1617181920
21
22
23242526272829
3031     

» Най-продавани