Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Миниатюристът

Миниатюристът

Автор: Джеси Бъртън

Преводач: Ана Лулчева

Превод от:английски език

Дата на издаване:Ноември 2014

ISBN:978-954-28-1620-1

Страници:436

Корична цена:16 лв.


Джеси Бъртън, чийто дебют надмина по продажби Дж. К. Роулинг, говори за вдъхновението, подтикнало я да напише „Миниатюристът“. Класациите предвещават, че скоро ще задмине Е. Л. Джеймс по скорост на продажбите. Джеси Бъртън, разорена актриса, която едва свързвала двата края в Лондон като личен асистент, прекарвала вечерите си в това да пише и редактира „Миниатюристът“ – книга, която ѝ печели слава на най-бързо продавания автор след „50 нюанса сиво“. Никой не е по-изненадан от успеха, колкото самата Бъртън, която казва: „За мен това някой издател да хареса книгата достатъчно, за да я издаде, винаги е било голямата ми мечта. Даже не си и представях какво ще стане след това. А след това книгата стана бестселър… През ум не ми е минавало. Бях се научила да си занижавам очакванията и да не се надявам толкова – това, което се случи, е просто приказка.“

Дейли Мейл

 

 

 

 

Книгата, която задмина Дж. К. Роулинг по продажби и се превърна в най-бързо продавания дебют след "50 нюанса сиво".

Дейли Мейл

 

Изключително завладяващо четиво, което ще увлече феновете на "Момичето с перлената обица" и "Щиглецът", но Бъртън има истински оригинален стил, придружен от проникновен поглед върху пола, расата и социалните предразсъдъци...

Гардиън

 

Потопете се в атмосферата на Амстердам през 17-и век... Дебютният роман на Джеси Бъртън е на страхотна тема... Всички онези сурови на вид портрети на хора в тъмни дрехи и колосани яки, всички онези живописни натюрморти, които обаче носят усещане за тленност, оживяват върху тези страници.

Кливлънд Плейн Дийлър

 

 

В един свеж есенен ден през 1686 г. осемнадесетгодишната Нела Оортман пристига в Амстердам, за да започне новия си живот като съпруга на заможния търговец Йоханес Бранд. Надеждата ѝ за щастлив брак бързо изчезва - нейният нов дом, макар и великолепен, не е никак гостоприемен. Йоханес е любезен, но дистанциран, силно отдаден на работата си, и оставя Нела сама със сестра му – рязката и властна Марин.

 

Но светът на Нела се променя, когато Йоханес ѝ дава необичаен сватбен подарък: копие на дома им с размера на стъклена витрина. За да обзаведе подаръка си, Нела използва услугите на миниатюрист – загадъчен и потаен майстор, чиито произведения мистериозно отразяват действителността по неочакван начин… Малките обитатели на миниатюрата постепенно се превръщат в огледални образи на реалността.

 

Подаръкът на Йоханес помага на Нела да проникне в затворения свят на семейство Бранд. В това затворено набожно общество, управлявано от златото и потисническите догми на религията, различният е заплаха за устоите на обществото и дори богат мъж като Йоханес не е в безопасност. Сякаш само един човек вижда участта, която ги грози. Дали миниатюристът е ключът към тяхното спасение… или е архитектът на унищожението им?

 

 

Старата църква, Амстердам

 

Вторник, 14 януари 1687 година

 

Очакваше се да бъде спокойно погребение, защото покойната нямаше приятели. Но думите в Амстердам са като водата – те проникват през ушите и размътват главите – и затова източната част на църквата беше претъпкана с хора. Скрита безопасно в мястото за църковния хор, тя наблюдаваше как сцената се разгръща пред очите й, докато членовете на гилдиите и техните съпруги се насочиха към зейналия гроб като черни мравки към мед. Скоро към тях се присъединиха и чиновниците от Нидерландската източноиндийска компания (ВОК), капитани на кораби, жени на управители, сладкари и той – все още с онази широкопола шапка. Тя се опитваше да го съжали. Чувството на жал, за разлика от омразата, можеше да бъде потиснато и оставено настрана.

Изрисуваният таван на църквата – единственото, което реформаторите не сринаха – се извисяваше над тях като корпус на великолепен, прекатурен наопаки кораб, огледало на душата на града. Запечатан върху древните греди на църквата, Иисус Христос Съдник държеше своите меч и лилия, златен кораб пореше вълните, Дева Мария си почиваше върху месечина. Жената повдигна седалката на дървения стол и пръстите й попаднаха върху издялана в дървото притча. Беше релеф на мъж, който изхожда кесия с пари с болезнена усмивка, изписана върху порочното му лице. Какво ли се е променило?, мислеше си тя.

И все пак.

Дори и мъртъвците присъстваха на службата днес, надгробните плочи криеха тела, положени едно връз друго, кости, станали на прах, струпани под краката на опечалените. Под този под се намираха челюсти на жени, тазове на търговци, кухи ребра на затлъстели големци. Имаше и малки трупове някъде там долу, не по-големи от самун хляб. Тя забеляза как хората отвръщат погледа си от тази концентрирана мъка, как се отдръпват настрана от малките надгробни плочи и не можеше да ги вини за това.

В центъра на тълпата жената видя това, заради което беше дошла. Момичето, застанало до дупката в пода, изглеждаше изтощено, а скръбта беше отпечатана на лицето й. Тя почти не забелязваше хората, дошли да зяпат. Носачите минаха през преддверието на църквата с ковчега на рамене, подпрян като калъф на лютня. От израженията по лицата на хората можеше да се съди, че някои от присъстващите са малко скептични относно това погребение. Това е дело на Пеликорне, допусна тя. Същата стара отрова, която налива в главите им.

Обикновено подобни процесии се провеждаха в точно определен ред – бургмайстерите най-отпред, а простолюдието по-назад, но днес никой не си беше направил труда да го спази. Жената допусна, че досега едва ли е имало мъртво тяло като това в който и да било божи дом в този град. Тя харесваше странната непокорност на града. Изграден с много рискове, Амстердам сега копнееше за сигурност, за нов етап от живота си, да запази удобството на натрупаното богатство чрез сляпо послушание. Трябваше да си тръгна преди този ден, помисли си тя. Смъртта се приближава твърде много.

Кръгът от хора се разкъса, когато носачите разбутаха тълпата, за да минат. Докато спускаха ковчега в зейналата яма без церемониалност, момичето се доближи до ръба. Тя хвърли китка цветя долу в мрака, а един скорец изпърха с криле и се блъсна в белосаната стена на църквата. Присъстващите обърнаха погледите си натам, разсеяни от птичката, а момичето дори не трепна; нито пък жената, скрита на мястото за църковния хор – и двете наблюдаваха арките от цветя, докато Пеликорне четеше последната молитва.

Когато носачите поставиха новата надгробна плоча на мястото й, една прислужница коленичи до гроба. Тя започна да хлипа, а когато изтощеното момиче не направи нищо, за да спре надигащия се плач, тази липса на всякакво достойнство и порядки беше отбелязана с неодобрителен шум сред събралите се. Две жени, облечени в коприна, стояха наблизо и си шепнеха:

- В края на краищата именно заради такъв тип поведение сме дошли тук – измърмори едната.

- Ако са такива на обществени места, сигурно вкъщи се държат като диви животни – отвърна приятелката й.

- Със сигурност. Какво ли не бих дала, за да надзърна зад стените на една такава къща.

Те приглушиха хихикането си, а жената забеляза как кокалчетата на юмрука й побеляха от стискане.

Когато подът на църквата отново бе запечатан, кръгът от посетители се разпръсна – мъртвите бяха оставени в покой.

Момичето, като нарисувана светица, паднала от някой от витражите на църковните прозорци, изказа благодарности на неканените лицемери. Хората започнаха да бъбрят оживено, докато се разотиваха по криволичещите улички на града, а накрая си тръгна и момичето с прислужницата. С безшумни стъпки, хванати подръка, те прекосиха кораба на църквата и излязоха навън. Повечето мъже щяха да се върнат по своите бюра и тезгяси, защото механизмът на Амстердам тиктака, задвижван единствено от безспирен труд. Усилената работа ни е извела на бляскавата повърхност на славата, говореха хората, но леността ще ни потопи и удави. А напоследък прииждащите води са все по-близо.

Щом църквата се опразни, жената излезе от скривалището си. Тя бързаше – не искаше да я видят. Нещата могат да се променят, каза си тя, а гласът й отекна в стените на църквата. Когато откри току-що положената плоча, тя забеляза колко набързо е направено всичко, гранитът - все още топъл в сравнение с този на другите гробове, изсечените думи - все още прашни. Невероятно е, че всички тези събития наистина се бяха случили.

Тя коленичи и бръкна в джоба си, за да довърши това, което беше започнала. Това е нейната молитва – миниатюрна къщичка, толкова малка, че може да се побере на отворена човешка длан, девет стаи и пет човешки фигури, изваяни вътре, толкова изящно изработени, извън времето. Жената внимателно постави своя дар на мястото, за което бе предназначен, и благослови хладния гранит със загрубелите си пръсти.

Когато отвори вратата на църквата, тя инстинктивно се огледа за широкополата шапка, за наметалото на Пеликорне, за жените, облечени в коприна. Всички бяха изчезнали и тя щеше да бъде единствената жива душа в църквата, ако не бе пърхането на скореца. Беше време да си тръгне, но за момент жената задържа вратата отворена заради птичката. Но скорецът, вместо да излети навън, изплашен се скри зад амвона.

Жената затвори вратата, остави студената атмосфера на църквата зад гърба си и обърна поглед към слънцето. Насочи се покрай каналите към морето. Скорче, мислеше си тя, щом вярваш, че в тази сграда си на по-безопасно място, то няма да съм аз тази, която ще те пусне на свобода.

 

ИНТЕРВЮ 1

 

На малко дебютни писатели им се случва толкова много издатели да се надпреварват за правото да издадат романа им! Можете ли да ни разкажете малко повече за личния си опит?

Беше необикновено. Изобщо не очаквах такава реакция – като писател, просто се надявам, че някой издател ще поиска да издаде книгата ми. Когато литературният ми агент ми каза, че има 11 издатели само от страната на Великобритания, които искат да ме издадат, не можех да повярвам какво чувам. В края на краищата, всички наддаваха, оставиха първоначалните си оферти и агентът ми остави съобщение по телефона, докато бях на работа. Като видях съобщението, едва успях да се съсредоточа достатъчно, за да разбера какво казва…беше направо сюрреалистично. След това правата за превода се продадоха в 29 държави – това беше толкова нереално и фантастично, че го приех като нещо съвсем нормално. Беше толкова необичайно, че ми се струваше, че се случва на някой друг.

Главната героиня Нела е вдъхновена от истинска жена, въпреки че не се знае много за нея. Как попаднахте на тази история?

Бях в Райхсмузеум в Амстердам през 2009 г., когато видях куклена къща, някога принадлежала на Петронела Оортман, съпругата на копринен търговец от 17-и век. Тя я е поръчала на майстор през 1686 г. и къщата е точно копие на истинския дом на семейството. По-интригуващото е, че е поръчвала миниатюри, с които да запълни къщата, от толкова далечни места, като Индонезия и Япония и е похарчила толкова пари за обзавеждането, колкото би струвала една истинска къща.

Кукленските къщи често са приемани като символ на нещо свръхестествено или магическо. Какво означават те за вас?

Кукленската къща е сцена на артистична свобода, по ирония поставена между стените на едно толкова затворено пространство. В кукленската къща би могло да се случи всичко, защото законите на физиката не важат вътре. Куклите са точни копия на живота ни и ни вдъхват едно силно чувство на контрол над всичко, и въпреки всичко изглеждат недостижими, неуловими, с някаква тяхна си цел. Кукленските къщи са източник на вдъхновение за някои хора, за други – на страх.

Нела е момиче от провинцията, което трябва да свикне да се движи в социалната структура на Амстердам – и това е сложно. Каква е била разликата в очакванията към поведението на жена от града спрямо това на жена от село? Или към омъжена жена спрямо неомъжена?

Голяма част от позицията на една жена в обществото, както винаги е било, е зависела от това с колко пари е разполагала. Но когато става дума за съотношение град-село: в дома си на село, в детските си години, Нела е имала много по-голяма свобода да скита и да играе с по-малкия си брат и сестра. Също така е научила за нещата от живота и е била по-близо до природата. В Амстердам, тя е трябвало да се приучи да спазва строгите устои на градското общество, неговите порядки и ритуали, трябвало е да усвои един по-театрален начин на живот, по-подвластен на публиката наоколо, като поведението, което Агнес се е опитала да усъвършенства.

Жените в Холандия традиционно са се омъжвали на по-късна възраст отколкото в другите европейски страни, така че ако една жена е от работническата класа, тя се е научавала да се грижи за себе си достатъчно добре. Може би е имало по-малък обществен натиск върху жените от знатно потекло, но те не са имали никаква защита срещу злополуки и трудни времена. Жените са били сърцето на семейството, насърчавани да отглеждат децата и да се грижат за домашното огнище, защото това е било смятано за миниатюра на държавния ред – щастлив дом, щастлив град. Имотните жени са колекционирали картини и украшения, те са поръчвали всичко в дома, но ролята им в обществото все пак е била предимно поддържаща. Жени не са заемали авторитетни позиции, освен ако не са били богати покровители на сиропиталища или благотворителни организации. Но това се е случвало само на най-богатите жени.

Как смятате, че бихте се справили, ако магически се пренесете обратно във времето, когато действието на романа се развива?

Добър въпрос! Струва ми се, че докато се държиш „правилно“, всичко ще бъде наред. Но не знам колко послушна съм аз…жени с ниско потекло често са работили като шивачки, а аз не мога да шия, така че това отпада като вариант. Бих се опитала да получа работа в пекарна или в сладкарски магазин, така поне бих била на топло, обградена от вкусни неща за ядене. Но като се имат предвид обществените ограничения върху това какво са можели да правят жените и какво място са можели да заемат, единственият шанс за приключение и  по-разнообразен живот е бил ако се омъжиш за някой богат съпруг, който би ти осигурил средства и следователно възможност за движение. Колко потискащо!

Мистерията на миниатюриста има двусмислен отговор. Ако е възможно да говорим за това, без да издаваме нищо важно, може ли да разкажете как ви хрумна идеята, как развихте историята и защо я докарахте до такъв край?

За мен една сериозна част от книгата е изследване на разликата във възприятията. Хората често виждат каквото имат нужда да видят или каквото искат да видят, за да могат да оцелеят в обществото и да осмислят света около себе си. Аз създадох миниатюриста като агент на промяната, периферен герой, който в същото време е абсолютно централен за сюжета и духа на книгата. Това е като странично разсъждение върху природата на творчеството, на човешките действия, на самоосъзнаването и какво правим, за да се справим в живота. За някои хора действията на миниатюриста са добронамерени и напредничави, за други те са зложелателни. Това се случва, защото няма обективна реалност. Нямах желание да обяснявам този въпрос прекалено подробно. Животът е странен, в истинския свят наистина някои въпроси остават неразрешени. Нела иска да научи повече за миниатюриста точно толкова, колкото и читателите, но това е целият смисъл: някои неща ни се изплъзват и аз лично насърчавам читателите, ако имат желание, да си представят предисторията и да попълнят пропуските, както им изглежда най-добре.

Върху какво работите в момента?

Пиша роман, който се казва Принадлежност. Действието се развива по време на Гражданската война в Испания през 1936 г. и лондонския свят на изкуството от 1960-те. Един испански художник е посрамен и изчезва, а когато творбите му се появяват отново трийсет години по-късно в някаква лондонска галерия, една жена се принуждава да се изправи срещу тайните, които се е опитвала всячески да скрие.

 

 

ИНТЕРВЮ 2

 

Как точно става, че „чувството на жал, за разлика от омразата, [може] да бъде потиснато и оставено настрана“?

В момента на написване на това изречение усетих, че в тази сцена омразата е по-непреодолима емоция, постоянна, леснодостъпна и винаги наблизо. Съжалението е по-спонтанно, провокира се от конкретния момент. То е и по-летливо, не може да живееш постоянно с него, трябва да го извадиш от кутията, да го използваш и след като моментът отмине, го оставяш настрана.  Омразата обаче може да бъде дори присъща.

Написали сте, че рискът винаги търси сигурност – „изграден с много рискове, Амстердам сега копнееше за сигурност“.

В книгата описвам Амстердам като изграден върху риска, но сега, като държава, вече търси повече сигурност. Исках да внуша, че Холандия (и Амстердам в частност) поема много хазартни рискове през 16-и и 17-и век, за да заслужи могъществото и благоденствието си. Те буквално извоюват жизнено пространство от морето, водят отвъдморски войни, основават търговски фактории на другия край на света. След това искат просто да защитят натрупаното. Силата вече не е в ръцете на търговците и изследователите, а в Холандската източноиндийска компания, която е била постоянно пред очите на държавните служители и финансовите отговорници. Този процес не минава без борба, защото търговците са настоявали да се продължи с поемането на риска, но самодоволните буржоа от Амстердам стават твърде затлъстели и охранени от златото си – те губят своя нюх за търговия, за агресия. Накратко – те просто забравят какво е нужно, за да си на върха. На по-абстрактно ниво исках да внуша, че когато всичко е непознато, човек има нужда от поне малко стабилност – а когато всичко е уредено, започваш да жадуваш за приключения. Важно е напрежението между тези две крайности. Отиваш в едната посока само за да поискаш да тръгнеш в другата.

Какво ви накара да напишете тази история? Бяхте ли запозната с историята на Амстердам?

Бях в Амстердам на почивка в края на 2009 г., когато посетих Райхсмузеум, националния музей. Там видях тази миниатюрна къща, построена през 1686 г., поръчана от жена – Петронела Оортман…беше изключително красива, с толкова декорации и интригуващи детайли. Когато разбрах, че това е точно копие на оригиналната къща на Оортман, струваща точно колкото истинска сграда, сюжетната линия започна да се оформя в главата ми. Тя си била поръчала порцелан от Япония и Китай, италиански мрамор, копринени завеси и венецианско стъкло. Но не е могла да използва нищичко от това. Според мен тези неща са били знак за липса на контрол над истинския ѝ живот, за отстъпление към смален, домашен интериор, чрез който да изрази това, което ѝ е непосилно в реалността. Не знаех нищо за Амстердам, затова се зачетох в книги, проучвах картини, четох завещания, инвентарни списъци, дори списъци с дългове. Дори използвах готварска книга от 1671 г.

Нела чува майка си да говори за достойнство, но вярва, че „достойнството [е] толкова неудобно“. С техните огромни яки, тежки рокли и кройки, не е ли неудобен изобщо животът през 17-и век в Амстердам?

Възможно е. Но някои хора са допълвали дрехите си със самур и катеричи кожи не само като лукс, но и за комфорт. А в домовете си, далеч от хорските очи, със сигурност са махали корсетите и яките.

„Когато видиш гнева и жалкия страх, който всеки от нас таи в себе си – тогава единственото, което ти остава, е да се научиш да прощаваш.“ Как Йоханес става толкова склонен да прощава?

Не мисля, че той прощава на себе си. Той се познава добре, но това не е същото като да си прости. Той е най-осъзнат от всички.

Може да се спори, че действа егоистично, но всъщност той емпатично усеща колко егоистични са останалите. Знае, че съвършенството е невъзможно. Знае, че е безразсъден; епикуреец е в разбиранията си, защото знае, че животът е кратък. Той е любезен, защото е мъдър. Знае какво е да трябва да имаш тайни. Тоест всичко, което прави, не е защото умее да прощава, а защото е с по-отворен ум от повечето хора около него.

 Млада булка в състояние на един постоянен стаен ужас” описва добре Нела, но и вероятно всяка булка, дори в 21-и век. Ще се съгласите ли?

Нела е омъжена за някого, когото не познава, който е двойно по-възрастен от нея. Тя трябва да се спаси. В началото на брака ѝ нейният мъж я пренебрегва. Може би това се случва и в днешния свят, но все пак си мисля, че ако се жениш – и имаш избор – и се окажеш в състояние на постоянен стаен ужас, тогава защо, по дяволите, го правиш? Чувала съм, че сватбите са стресиращи, но също така съм чувала и тайни признания, че не са най-хубавия ден в живота на жената. Така че паралел все пак има.

Храната напомня на Йоханес, че умее да „[изпитва] наслада”. Насладата е нещо, което всички търсим да изпитаме, при това често. Какво ви носи наслада в тази история?

Приятелството, солидарността след път, осеян с тръни, новите начала, стиснатите ръце в мрака, моментът на благодарността, на мига надежда, че разбирателството е възможно.

Дали притежаването на миниатюрна реплика на истинския свят би ни помогнала да го разберем?

Колебая се да отговоря положително. Мисля, че независимо от всичко, тя показва нашата слабост, че контролът е илюзия. Нела мисли, че миниатюрата ще е нейният начин да разкаже историята си, но после започва да усеща, че сякаш някой ѝ разказва собствената ѝ история.  Тя трябва да се бори, за да си върне контрола, защото дори миниатюрите крият същността си.

Как така миниатюристът е винаги прав?

Защото следи събитията отблизо. Защото с внимателни наблюдения може да прави основателни догадки, подплатени с въображение, и хората започват да играят по свирката ѝ, без да разбират, че този танц е бил в тях през цялото време.

Марин, зълвата на Нела, изглежда със силна воля, решителна и уверена. Защо такива жени са винаги нещастните героини в литературата?

Защото толкова рядко намират простор за талантите си, а ролите им в обществото са предопределени. Неизбежно, те живеят в свят, който не изисква, не цени, не награждава тяхното присъствие, и стават чувствителни и потиснати. Те са наричани „прями”, вместо „отдадени”  и „разбиращи”. Марин изглежда „силна”, защото не е нормално за жена да прави впечатление на властна. Тя има свободна воля, както всички човешки същества. Тя не е по-строга от брат си Йоханес, но понякога звучи по-остро, защото трябва да поема повече рискове, за да бъде чута.

Едва забелязах времето в историята – дали една глава започва през 1699 или през 1987 г. Пишете ли с ясно усещане за времето?

По сюжетни причини, които няма да разкрия, времето трябва да се следи внимателно. Книгата има прецизно настроен вътрешен двигател – трите месеца през зимата на 1686 до новата 1687 г. Иначе цялото действие се развива в протежение на 12 месеца. Не съм добра в следенето на времето и помненето на месеци. Работя по-добре в сезони, в описание на времето. Често откривах, че времето е притеснително и ми се изплъзва. За мен по-важното разделение на петте части на книгата са цитатите от библията.

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13141516171819
20
212223242526
27282930   

» Най-продавани