На теб, Лелия, ти си сбъднатата ми мечта.
Ти си моето чудо.
Давене. Каза ми, че чувството
е такова. Потъваш под повърхността и колкото по-надълбоко стигаш, толкова
повече се задушаваш. Пръстите ти ме галят лениво по гърдите, докато лежим в
горещата малка стая, изгубени заедно на това затънтено място.
– Имам чувството, че нещо ме поглъща – каза ми ти. – Не
мога да си поема дъх, докато съм с теб.
Изправи се в леглото, прокара пръсти през косата си и ми
намигна. Усмихна ми се лекичко и в този момент осъз-нах, че не можеш да
направиш нищо, за да спреш.
Но Клоуи, никога не съм мислил за това като за давене. За
мен то не беше такова. При давенето се борим, паникьосваме се и се мятаме.
Опитваме се отчаяно да си поемем въздух и да избягаме. При давенето умираме.
Може би не си спомняш, но ти не се бореше. Ти сама
позволи да потънеш. Сега не искаш да избягаш. Не искаш да ме забравиш. Казваш
ми, че си се променила, но за мен продължаваш да си всичко, за което съм
мечтал.
Това не е давене, Клоуи, уверявам те.
Не искам да умирам. Не искам и ти да умираш.
Не това е любовта.
ЕДНО
В онези първи мигове няма нищо. Няма болка, нито страх.
Отварям очи и на сивата светлина от далечна луна виждам тъмна кожа и кръгъл
автомобилен волан. По тялото ми лъщи мазна кръв в цвят бордо. Какво се е
случило? Как се озовах тук? Къде съм?
Повдигам глава и се оглеждам наоколо. Студен дъжд ли капе
върху лицето ми? Чувам собственото си неравномерно дишане. Обръщам се към
празната седалка до мен. Опитвам се да погледна нагоре, но във врата ми изригва
същинска агония. Предното стъкло е станало на парчета. Краищата им са червени,
сякаш обгорени с огън. Прокарвам трепереща ръка по дължината на колана в опит
да намеря копчето, с което да го освободя. Нямам достатъчно сила, за да го
направя. Зрението ми е замъглено и не виждам ясно. Отпускам се като мъртвец на
колана, но още съм жива.
Колко ли време прекарвам сама в тази свита поза, в която
постоянно изпадам в безсъзнание и се свестявам, докато се отнасям на някакво
странно и самотно място? Хладината на дъжда, който брули прозореца, понесен на
силния вятър, ме събужда. Тази нощ ще е тежка. Гърдите ми са пронизани от
болка, която се спуска надолу по ръцете и прониква в мускулите и счупените
кости. В далечината просветва ледено синя светлина и се отразява в напуканото
стъкло. Намига ми през люлеещите се дървета. Отварям и затварям очи, подмятана
между живота и смъртта като понесено от вълните откъснато водорасло.
Някакъв глас успява да надвика трополящите по покрива на
колата капки дъжд.
– Чувате ли ме, госпожо? – Една ръка се удря в мокрото
стъкло. Усещам натиска на чужди пръсти върху кожата ми, голите ми ръце се
хлъзгат, а косата ми е залепнала по лицето ми на червени туфи. Обръщам се към
човека отвън. Облечен е в жълто яке, а на главата си носи черна шапка, която
скрива лицето му. Той крещи в нощта. Има ли и други хора тук? От раменете му се
стича леденостудена вода, която капе отгоре ми. Помръдвам се и чувам хрущенето
на стъкла под мен. – Просто се дръжте. Опитайте се да не се движите. – Мисля,
че отваря вратата. Усещам топлината на тялото му. – Можете ли да ми кажете как
се казвате?
Мога ли?
Някой поставя яка на врата ми. Става
по-студено, по-тихо. Не си усещам ръцете. Очите ми се изморяват. Някой се
провиква и след миг ме изваждат от колата. Действат бързо и някак си отчаяно.
Гласовете им се носят на крилете на вятъра.
– Губим я! – изкрещява някой.
* * *
Отварям широко очи. Не се събуждам спокойно, не
преминавам плавно от сън към реалност. Всичко става бързо, като отлепяне на
лейкопласт и порязване с нож. Останала съм без дъх и съм изпотена. Спомените от
съня ми бавно отлитат, докато оглеждам стаята. Това е съзнателно усилие да си
спомня къде се намирам. Да се уверя, че съм в безопасност. И съм жива.
Обръщам се, вдигам лице от възглавницата и се изправям до
седнало положение в леглото. Чувам единствено нежния шепот на дъжда върху
прозореца. Потривам очи. Някаква врата се отваря и затваря. Разнасят се стъпки
на стълбището и гласове, които разговарят в кухнята.
Семейството.
Те твърдят, че името ми е Клоуи. Когато се събудих в
болницата с пресипнал и дрезгав глас и гърло, което толкова много ме болеше, че
едва можех да говоря, не си спомних коя съм. Не си спомних нищо за живота си.
Нямах представа коя съм била, с какво съм се занимавала, как съм живяла.
Попитах една от сестрите – закръглена
жена на име Хелън, чиито малки очила се бяха изплъзнали на върха на носа є
– но тя само сложи пълната си ръка на
хълбока си и ме попита:
– Не си ли спомняте?
Поклатих глава. Болеше ме и я чувствах някак си
по-подута. Опитах се да си спомня нещо, каквото и да било, и в съзнанието ми
изникна някакъв бегъл спомен за катастрофа, който сега сънувам всяка вечер. Но
не можех да бъда сигурна. Погледнах през прозореца, защото имаше нещо познато в
дъжда и в далечния звук от разбиващи се в брега вълни. Какво?
– Казвате се Клоуи. Катастрофирахте. Бяхте в кома повече
от месец – отговори сестрата. – За щастие, се възстановявате добре, така че
няма нужда да се тревожите.
Хелън се върна към работата си да си води бележки и да си
записва различни измервания: пулс, кръвно налягане, температурата във
вътрешността на ухото ми. Забелязах картичка на нощното ми шкафче: Оздравявай
скоро, Клоуи, гласеше тя. Обичаме те, от мама, татко и Джес. Очевидно
това беше семейството ми.
Тях също не ги помнех.
Връщам се отново в настоящето, отмятам тежките бродирани
одеяла и вземам чашата с вода от нощното шкафче. Устата ми е много суха. Такава
е, откакто дойдох тук. Заради прахта е, цялата къща е потънала в нея. Домът на
семейството ми е стар и просторен, а някои части от него не са обитавани от
десетилетия. Посягам към нощната лампа. От абажура є висят красиви малки
пискюли. Включвам я, но тя не е достатъчна, за да освети добре стаята, ъглите
остават тъмни, изгубени във владенията на сенките.
Оглеждам се, за да си припомня къде се намирам. Сега това
място е моят дом, но дори след няколко седмици ми се струва непознато. Стените
са покрити с релефни тапети на рози в наситено розово-оранжево. На две места
ъгълчетата им са се отлепили. Таванът е бял, но изглежда сив и мръсен
благодарение на гъстата мъгла навън, която не се е вдигала от дни. Мазилката се
лющи около лампата. Имам чувството, че всичко тук се разпада. Всяка сутрин
попивам всеки сантиметър от къщата с надеждата, че ще си я спомня. Но нищо тук
не е мое. Моят дом е някъде другаде. Живяла съм друг живот, който не помня.
Живот, който вече не съществува.
Ставам, отивам до прозореца и разтварям старата завеса.
Невъзможно ми е да преценя колко е голямо семейното имение от тази стая, в
която твърдят, че съм израснала. Заобиколени сме от декари мокра земеделска
земя, която се простира чак до гората. Някъде зад нея има село. Иска ми се да
отида там, да изляза от тази къща, но баща ми казва, че е прекалено рано. Аз
съм голяма жена, но ме държат затворена като малко дете, което се нуждае от
защита. Постоянно ми повтарят, че искат най-доброто за мен. За да им угодя,
стоя тук. Но ми е трудно да се доверя на тези хора, след като дори не съм
сигурна, че ги познавам.
Приглушените цветове на коридора ме потискат, докато
слизам долу. Светлината навън е слаба, тя е зимна светлина, сребриста и мека, и
само ми напомня колко много време съм изгубила. Цял един сезон е минал, без да
имам възможност да го преживея. Кое е последното нещо, което си спомням? Не съм
сигурна. Не мога да си спомня живота, който съм живяла през лятото преди
катастрофата. Засега трябва да се задоволя с това място, с тези хора. С тази
версия на самата мен.
На Клоуи. Която и да е тя.
Влизам в кухнята, където баща ми се е разположил на
масата, а майка ми прави нещо на плота. Джес, сестра ми, придърпва един от
столовете, на който да седна. Мама прави няколко колебливи крачки към мен с
чаша чай в едната ръка и чиния с мъфини в другата. Още от първия ми ден в тази
къща тя постоянно се суети в мое присъствие и се опитва да ми угоди. Приканва
ме да си взема от шоколадовите, след което оставя чинията на дългата кухненска
маса.
– Искаш ли да ти направя препечена филийка? – пита ме тя.
– Имаме много хубаво сладко. – Усмихвам се и кимам. Мама поглежда баща ми,
който є показва, че е съгласен. Още от деня, в който стъпих в тази къща, усещам
надеждата им. Имам чувството, че отчаяно се нуждаят да ме накарат да се
почувствам у дома. Искат да ми е удобно, да съм спокойна и всичко това да
сработи.
– Клоуи, опасявам се, че трябва да отида в болницата тази
сутрин – казва баща ми, докато отхапвам от мъфина, който вече е изсъхнал по
краищата. – Имам няколко ангажимента, които не мога да отложа. Майка ти и
сестра ти също ще дойдат.
– Добре – отговарям му аз. – Ще се оправя сама.
Той става и изпива чашата си с кафе, преди да целуне
меката буза на майка ми. Отива при Джес и се опитва да є разроши косата. Тя
пуфти и се предпазва от атаката му точно навреме. Накрая идва при мен, навежда
се и ме дарява със студена суха целувка. По гърба ме полазват ледени тръпки.
– Не искам да се тревожиш за нищо – казва татко. – Всичко
върви чудесно. Но мисля, че ще е добра идея, ако двамата поговорим малко
по-късно. Какво ще кажеш? Минаха два дни, откакто за последно проведохме сеанс.
Сеансите. Чрез тях моят баща ми помага да си спомня
живота си. Започнаха, когато се върнах в тази къща. Татко е психиатър и се е
заел със задачата да ускори възстановяването ми. Твърдо е решен да ми помогне
да си спомня забравеното минало. Но след няколко седмици това минало продължава
да ми убягва. Очаквах семейството ми да ми каже повече за някогашния ми живот.
Къде съм живяла. Кои са били приятелите ми. Как съм прекарвала времето си. Имам
усещането, че никой не иска да ми казва нищо, а самата аз не мога да си спомня
каквото и да било. Всичко с времето си, повтарят ми постоянно. Ще ти помогна,
обещава баща ми. Той иска да си спомня. Но настоява да работим само по неговите
правила.
Татко взема брой на „Таймс“ и го пъха под мишница.
– Съвсем скоро отново ще си спомняш всичко, Клоуи. Имаме
чудесен напредък. Но те моля, докато си сама у дома днес, да не излизаш навън.
Все още не си готова. О, почти щях да забравя. – Той изважда малка керамична
чинийка, на която са сложени три таблетки. – Изпий ги.
Слагам ги на езика си – двете хапчета са аналгетици, а
третото е лекарство против пристъпи – и ги прокарвам с глътка вода. През
заскрежения прозорец в кабинета на баща ми го виждам как се качва в колата си,
а Джес в тази на майка ми. Двата автомобила потеглят един след друг. Нямам
никаква представа какъв е животът, който водят. Проследявам колите, накрая
гъстата мъгла поглъща задните им светлини. Докато стоя тук, облечена в дрехи,
които не са мои, и в имение, което не чувствам като свое, се замислям за
инструкциите на баща ми да не напускам къщата. Занимава ме същата идея, над
която размишлявам всеки ден: ако изляза навън и мога да отида на някое друго
място, кое ще е то? Не мога да отговоря на този въпрос. Освен тази къща и тези
трима непознати не знам нищо друго за живота си.
Баща ми повтаря, че веднъж приключим ли със сеансите от
терапията ми, всичко ще е както преди и няма да остане нищо повече от почти
незабележим, добре излекуван белег, който ще свърже миналото с настоящето ми.
Без значение какво прави, без значение колко много се опитва, няма да успея да
се завърна отново към стария си живот. Жената, която бях, е мъртва, отнета ми е
в катастрофата. И макар да съм объркана за повечето от нещата, едно знам със
сигурност: не можеш да съживиш мъртвите. Старата Клоуи я няма и се боя, че никога
няма да мога да си я върна.
Страхувам се, че семейството ми желае точно това.
Отзиви
Все още няма отзиви.