Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Машина за ангели

Машина за ангели

Автор: Ник Харкауей

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Живко Петров

Преводач: Елена Павлова

Превод от:английски език

Дата на издаване:Декември 2016

ISBN:978-954-28-2210-3

Страници:632

Корична цена:18.9 лв.


Жизнерадостно тържество от смела изобретателност… чиста наслада. Какво приключение!

Патрик Нес

Това брилянтно безгранично творение на тъмен гений се захранва от собствена френетична енергия и избухва в безкрайно остроумие, изобретателна амбиция и дяволски добро писане! Ще я приключите, изпълнени със страхопочитание и останали без дъх, изпитали наистина нещо специално.

Мат Хейг

 

Джо Спорк прекарва дните си в поправка на часовници. Той е син на известен лондонски гангстер – касоразбиващия, влакоограбващ и картинокрадлив Матю „Картечния“ Спорк – но е загърбил тази част от фамилната история и търси спокойния, достоен живот на дядо си.

Само че семейното минало го догонва и го понася на вихъра си, когато Джо случайно активира необичаен часовников механизъм, който се оказва… машина за унищожение на света. Или може би за спасението му?

Със спокойния живот е свършено в миг. Джо е на мушката на британското правителство (по-точно негова секретна служба, неограничена от законите) и на диаболичен диктатор, оглавил орден от луди монаси с вкус към странни технологии. На негова страна обаче са Еди Банистър – завеяна любезна старица и пенсиониран секретен агент с бомба в чантата, и митична адвокатска кантора, която оказва спешни услуги от всякакъв калибър. Ама наистина всякакъв.

Джо Спорк трябва да спаси света, но за целта се налага да се пребори с механизирани войници, психопатични серийни убийци, гениални учени и какви ли не други заплахи за разумния живот във Вселената. А може би е време да призове на помощ лондонския подземен свят, затънал в летаргията налесни и сигурни престъпления?

Едно е сигурно – ще има фойерверки.

 

Ник Харкауей е наследил от баща си, легендарния писател Джон льо Каре, умението да разказва завладяващи истории.

 

 

Бележка на преводача

 

Един АНГЕЛ, освен всичко друго, е знакова златна английска монета с архангел Михаил на нея, която е имала специални функции: давала се е като знак, че болникът е бил докоснат от английския крал, а както всички знаем, кралят е въплъщение на божията сила и докосването му лекува всякакви болести, от скрофулоза до проказа...

Оттам „ангели“ са се наричали притежателите на тази благословена монета – онези, които са били смъртници, но са били чудотворно излекувани и са се възнесли блажени още приживе.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Гангстерът е синът на града,

владее езика му и го познава,

с все странните му и нечестни занаяти

и ужасните му предизвикателства;

стиска здраво живота си като плакат,

като сопа.

 

                                                             Робърт Уаршоу[1]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чорапите на бащите;

бозайникът побеждава;

посещение при стара дама.

 

 

В

 седем и петнадесет сутринта в спалнята си – малко по-студена от вакуума на космоса – Джошуа Джоузеф Спорк[2]носи въздлъжък кожен шлифер и чифт от бащините си чорапи за голф. Папа Спорк не беше роден играч на голф. Като изключим всички други разлики, истинските любители на играта не се сдобиват с чорапите си посредством кражба на цял камион с товар, предназначен за дружеството в Сейнт Андрюс[3]. Така не се прави. Голфът е религия на търпението. Чорапите се появяват в живота и го напускат, а мъдрият играч на голф изчаква да забележи желания от него чифт и го купува без суетене. Идеята да се тикне картечен пистолет „Томпсън“ в лицето на едрия шофьор шотландец и да му се каже да слиза от кабината, че инак ще я декорира... ами, така де. Човек с подобно поведение никога няма да си свали хендикапа под двуцифрено число[4].

Хубавото в случая е, че Джо не смята тези чорапи за собственост на Папа Спорк. Те са просто един от двата хиляди чифта, наследени, когато баща му отиде в големия небесен пандиз, част от съдържанието на склад на самообслужване на „Брик Лейн“. Той върна плячката, поне колкото му беше по силите – наследи странна, шарена колекция, извънредно типична за присъщия на Папа Спорк твърде ексцентричен престъпен живот, – и се оказа, че са останали няколко куфара с лични вещи, семейни библии и албуми, разни дреболии и финтифлюшки, които бащата на Джо явно бе откраднал от своя баща, и няколко чифта чорапи, които председателят на клуб „Сейнт Андрюс“ му предложи да запази като спомен.

– Оценявам жеста с връщането, не ви е било никак лесно да го сторите – каза му председателят по телефона. – Стари рани и тъй нататък.

– Всъщност просто се срамувам.

– Мили Боже, ама недейте! Достатъчно лошо е, че греховете на бащите ще се предадат и прочие, та да вземете и да се срамувате от тях. Моят баща беше в Бомбения отряд. Помагаше да планират бомбардировките на Дрезден. Представяте ли си? Кражбите на чорапи са направо добродетелна проява спрямо това, какво ще кажете?

– Предполагам.

– Това с Дрезден е било по време на войната, разбира се, така че сигурно тогава си е било в реда на нещата. Голям герои-зъм, без съмнение. Но съм виждал снимки. А вие?

– Не.

– Постарайте се и да не ви попадат, честно. Запечатват се в паметта. Но ако някога ви се случи по някаква проклета от Бога причина, сигурно ще се почувствате по-добре, ако носите чифт чорапи с шарка на ромбчета. Слагам няколко в колет. Ако това ще намали вината ви, ще избера абсолютно най-ужасните.

– О, да, ами добре. Благодаря ви.

– Аз самият съм пилот, да знаете. Цивилен. Едно време ми харесваше, но напоследък не мога да прогоня от мислите си онези ми ти сипещи се фугасни бомби. Та малко съм се поотказал да летя. Срамота, честно казано.

– Да, така е.

Следва пауза, докато председателят на дружеството обмисля възможността да е разкрил за себе си доста повече, отколкото е възнамерявал.

– Добре тогава. Ще бъдат цвят шартрьоз. Аз самият доста ги харесвам и ще взема един чифт и за мен, ще ги нося следващия път, когато ида да навестя стария бащинко горе в „Хоули Чърчярд“. Ще му река: „Глей ся тука, старо страшилище такова, докато ти си се навивал, че е абсолютно наложително да размажем пълен с цивилни град, бащите на другите хора са се ограничавали до кражба на грозни чорапи“. Туй ще му покаже къде зимуват раците, а?

– Предполагам.

Ето така се стига до обутите на краката на Джо плодове на този странен разговор, които са твърде добре дошли между неподлаганите му на педикюр стъпала и ледения под.

Коженият шлифер обаче е предпазна мярка срещу нападение. Джо притежава халат – или по-скоро хавлия за баня, – но макар тази дреха да е по-удобна за носене, тя също така е и по-уязвима. Джо Спорк обитава надстройката на складовото хале, в което се намира работилницата му – работилницата на дядо му, Бог да го прости, – в овехтял, тих лондонски квартал недалеч от реката. Напредъкът на прогреса е подминал тази част на града, понеже гледката е сива и ъгловата, а в халето силно мирише на речна тиня, та Джо на практика се шири самичък в цялата огромна сграда, макар да е, пресвети небеса, донякъде обвързан и с банки и наемодатели. Матю – както се наричаше безпътният му баща – се отнасяше небрежно към дългове на хартия; парите бяха нещо, от което винаги можеш да си откраднеш още.

Като става дума за дългове, когато умува върху веселите дни и мрачните мигове от времето, прекарано като наследник на престъпник, Джо понякога се чуди дали Матю някога е убивал човек. Или по-скоро дали е убивал хора. В крайна сметка гангстерите ги тегли към доста кървави спорове помежду им и изходът от подобни спречквания често са тела, преметнати като мокри кърпи върху столове в бара или зад воланите на коли. Дали нейде е скрито тайно гробище, или има свинеферма, където са положени за вечен отдих последствията от духовитата аморалност на баща му? И ако е така, каква законова отговорност наследява синът му по този въпрос?

Всъщност приземният етаж изцяло е отдаден за работилница и мострен салон на Джо. С високи тавани, загадъчен, пълен с предмети под противопрахови покривала. Най-интересните са увити в дебел черен найлон и подредени най-отзад „за третиране срещу дървояди“. В последно време тези предмети обикновено не са нищо повече от магарета или пейки, сложени така, че да им се придаде внушителен вид за пред клиенти, но има и истински, скъпи антики – часовници, музикални кутии и най-доброто: ръчно изработени механични автомати, изрисувани, орнаментирани и пищни, от времето, когато „изчислител“ е бил приятел, способен да брои, без да си гледа пръстите.

Невъзможно е – дори отвътре – да не разбереш къде се намира складът. Миризмата на стария Лондон се просмуква през влажните дъски на мострения салон, сочна от нотки на река, тиня и гнилоч, но по някаква прищявка на дизайна и стареещото дърво никога не прераства в непоносима смрад. Светлината от процепите на прозорците – високо над приземния етаж и матови от пълното с кръстосани телчета бронирано стъкло – в момента пада върху не по-малко от пет единбургски часовника с дълги кутии, две пианоли и един странен предмет, който е или механично люлеещо се конче, или нещо по-outré[5], за което на Джо му се налага да намери по-специален вид купувач. Тези страхотни попадения са обкръжени от по-дребни ефимери и често срещани артикули: телефони с манивели, грамофони и странни дреболии. И пак там, на подиум, стои и Часовникът на смъртта.

Всъщност е просто викторианска джунджурия, нищо повече. Извисяващ се скелет в пелерина кара от дясно на ляво колесница, така че – според западноевропейския наблюдател, който е свикнал да чете от ляво на дясно – все едно идва да ни пресрещне. През рамо, за лесна коситба, безгрижно е преметнал коса, има си и кльощав жребец със злобно изражение, който тегли цялата конструкция все напред до безкрай. Предното є колело представлява черен часовник с много тънки костени стрелки. Няма камбанка – посланието вероятно е, че времето минава незабележимо, но въпреки това тече. В завещанието си дядото на Джо изрично го е приписал на наследника си за „специален размисъл“ – механизмът е много хитроумен, мотивиран от атмосферните флуктуации, – но като малък Джо се е ужасявал от часовника, а като юноша е презирал безгласното му, зловещо обещание. Избягва да го гледа дори сега – особено сега, когато в задното си огледало съзира отминалата тридесетгодишнина и четиридесетакът му се цупи на пътя пред него; сега, когато изгарянията от поялника и дребните ранички зарастват малко по-бавно, а стомахът му е не е като дъска за пране, а по-скоро е удобна подплатена пейка.

Часовникът на смъртта пази и единствената му срамна тайна – малък, практичен реверанс пред миналото и финансовата нужда. В най-тъмната част на склада, близо до протеклия участък от стената и покрити с мръсен прашен чаршаф, стоят шест стари слот-машини – оригинални едноръки бандити, – които Джо преустройва за свой стар познат на име Йорге. Йорге („Йоооррр-ге! Със страст като Пастернак!“[6]– както се представя на новите си познати) върти няколко бордея, в които като основни атракции се предлагат хазартни игри и други пороци, а задачата на Джо е да поддържа тези традиционни машини – които сега раздават не просто пенита, а жетони за ценни награди и интимни услуги – и систематично да ги саботира, така че да се отплащат само в редки случаи или съобразно личните нареждания на Йорге. Този дребен компромис е и цената на запазването на бизнеса с часовниковите механизми.

Етажът отгоре – жилищната част, където Джо държи легло и няколко стари дървени гардероба, достатъчно големи да поберат боен кораб – е прекрасно жилище. Широките му сводести прозорци и патинираните от времето стени с червена[7]зидария, които гледат към реката от едната страна и от другата – към градски лабиринт от магазинчета и пазарчета, складове и работилнички, трезори, автокъщи, митнически халета и един отвратителен квадрат сиво-зелена трева, попаднала под закрилата на немислима участ и поради това допусната да гнои там, където се е разпростряла.

Всичко това е чудесно, само дето халето на Джо наскоро се е сдобило с много сериозен дразнител – котка. Преди време едно от котвените места двеста ярда нагоре по реката получи разрешение да настани къща-лодка, на която живее много симпатичното и доста бедно семейство – Уотсън. Гриф и Аби са двойка леко параноични анархисти с дълбока алергия към всякаква бюрокрация или трудова заетост на съзнателно ниво. И двамата горят от странна смелост – те вярват в изумително ужасяващ вариант на политическата реалност и се борят с нея. Джо така и не е проумял дали са луди или просто смущаващо и безкомпромисно неспособни на самоизмама.

Във всеки случай той дава на Уотсънови всичките си излишни играчки на пружина и от време на време вечеря с тях, за да се увери, че са още живи. Те на свой ред споделят с него зеленчуците от парчето си земя и хвърлят по едно око на халето, ако той пътува за уикенда. Котката (Джо мисли за нея като за „Паразита“) си ги е осиновила преди няколко месеца и сега властва над къщата-лодка чрез комбинация от умели политически и емоционални маневри, изпълнявани посредством натиск върху възхитените деца на семейството и психотичен подход към популацията гризачи, който печели одобрението на господин и госпожа У. За съжаление, Паразита си е предвидил халето на Джо за втори свой дом, стига само да успее да съсипе или прогони настоящия му обитател, когото не одобрява.

Джо наднича в парчето патиниран бронз, който ползва за огледало за бръснене. При настаняването си го намери тук – назъбено парче от по-голяма конструкция – и му харесва топлината му. Стъклените огледала са зеленикави и придават на образите болнав и тъжен вид. Той не иска да има общо с онзи, когото вижда отразен в стъклено огледало. Предпочита да вижда сърдечен, гениален пич, малко размъкнат, но ако не богат, то поне здрав и относително умен.

Джо е едър, с широки рамене и бедра. Костите му са тежки. Има волево лице и гордо оформени черти. Що-годе хубавец – може би, но в никой случай – деликатен. За разлика от Папа Спорк, който беше наследил гените на своя баща и изглеждаше като танцьор на фламенко, Джо е най-нечестно проектиран от природата да напомня типовете, които стоят на вратата в по-грубиянските барове. Идва му по майчина линия: Хариет Спорк е изящна фея, но това се дължи повече на религията и храните с много фибри, отколкото на генетиката. Има костна структура, достойна за касапин от Къмбрия и съпругата му, селянка от Дорсет. При изготвянето на калъпа є природата е имала предвид обветрения живот на черноработник, спането край лагерни огньове на открито и пухкава старост в обкръжението на прежурени от слънцето хлапета. Това, че дамата е избрала живота на певица и после – на монахиня, е доказателство за дозата прикрит инат в нея или може би последствие от странните промени на двадесетия век, превърнали поне за известно време провинциалното майчинство в признание за поражение.

Някъде от вътрешността на халето се разнася странно пронизително мълчание. Потайната тишина на ловеца: Паразита, обявил война почти веднага след запознанството си с Джо, влиза всяка заран през прозореца, който стои отворен, за да не става твърде задушно в сградата при включване на парното, и се спуска тихомълком да дебне от мухлясалата рамка на кухненската врата. Когато Джо мине отдолу, котката му скача на раменете, вади нокти и се пързаля по гърба му в опит да го обели като ябълка. Белезите от битката личат по кожения шлифер, а и, ох, кожата отдолу – понеже при първата подобна случка младежът беше само по горнището на пижамата си.

Днес, уморен от сутрешната партизанска война, Джо обмисля и вероятността, макар в момента да е самотен, някой ден да доведе истинска жена на това място и тя да не желае да бъде скалпирана от досадна котка, когато се упъти да свари чай, вероятно заметнала раменете си с някоя негова риза, чийто ръб милва елегантните є бедра и разкрива съвсем тясна ивичка от задничето... По тази причина младежът преценява, че е време да ескалира военните действия. Късно снощи е намазал тънък слой вазелин на касата на вратата. Старае се да не размишлява върху естеството на живот, в който пикът на вълнението са враждебните взаимоотношения със същество с приблизително същите разум и емоционалност, колкото и бутилка за мляко.

Аха. Това прошумоляване: копринената опашка, която погалва стойката за чаши с добродушните є, разнокалибрени порцеланови обитатели. Това изпукване: настъпената дъска на пода до стената; това тупващо тропване е скокът на животното от шкафа... и този забележителен, бесен трясък сигурно е шумът, който то издава при рикошет от отсрещната стена, след като се е хлъзнало по перваза. Следва... да! Това унизително издумкване е ударът в пода.

Джо влиза в кухнята. Паразита го зяпа от ъгъла с очи, преливащи от възмущение и омраза.

– Примат – просвещава го Джо и завърта длани. – Използва инструменти. Противостоящи палци.

Паразита го изпепелява с поглед и се изнася.

Понеже Джо е постановил по този начин Ден на победата над котката, в природата на нашия свят е той незабавно да бъде отстранен от върха на йерархията на бозайническото превъз-ходство посредством сблъсък с куче.

За да стигне до първата си среща, Джо Спорк избира да мине напряко – през Каналджийския обход[8]. Това като цяло извънмерно противоречи на личната му политика. Той задъл-жително взима автобус или влак, та дори понякога сяда да шофира, понеже използването на Обхода е признание за части от живота му, които вече не намира за полезни. Само че откритието на поредната градина, пълна с жертви на Вон Пери, е породило силни брожения из вестниците и свободната преса по отношение на естеството на човешката престъпност – а точно тази тема Джо особено силно би искал да избегне.

В същото време някои скорошни събития са го разтърсили до мозъка на костите, а Каналджийският обход поражда усещането за сигурност и близост, каквито за него улиците отгоре никога не са придобивали. Може да вини за това детството си, но тъмните улички и пълните с дим стаи му се струват по-успокоителни от шопинг центровете и озарените от слънце улици. Въпреки че – дори самият Джо да не беше взел решение да стане нов човек – с онези дни е свършено. Повечето от Старите съучастници са измрели рано. Само спомен е вечно променливият бандитски кралски двор, в който младежът е израснал. Неколцина познайници още се навъртат наоколо, пенсионирани или променени и закоравели, но са се спаружили или изчезнали всички гениални скутове на престъпността, в които е седял малкият Джо Спорк и от чиито наблюдателници е бил посветен в тайните на стотици скандални подвизи.

Междувременно кошмарът на Англия днес е Вон Пери. Надминава и ислямските екстремисти с раниците, и полицаите, които стрелят по девет пъти в главите на водопроводчици само защото не са видимо бели. Напоследък най-големият страх на всеки със здрав разум в главата е, че Пери не е единствен и сред ширналите се житни поля и зелени ливади на родината се крият и други плувнали в кръв убийци, способни да отключат бравите на прозорците ти и да се промъкнат в стаята ти посред нощ само за да те разчленят на парчета. Пери в момента е задър-жан под стража – държат го в някаква болница със специаленрежим, под наблюдението на доктори, – но самата му поява е наранила дълбоко нацията.

Страничен ефект от това е паническото драпане на средните класи в търсене на убежище и недопроучените дискусии за исторически злодеи и в частност – за касоразбиващия, влакоограбващ и картинокрадлив баща на Джо Спорк: дендито на панделата Матю „Картечния“ Спорк. Тези обсъждания плашат Джо много повече, отколкото Каналджийският обход. И при нормални обстоятелства той страни от идеята да му се приписва роля, наричана в определен вид криминални романчета habitué наdemi-monde[9], което идва да намекне, че се познава с хазартните играчи и престъпниците, а и с мъжете и жените, които се навъртат около тях. Засега Джо е готов само да признае, че донякъде все още обитава покрайнините на демимонда, стига само в замяна да не му се налага да говори за него.

Неизбежно в създаването на миниатюра на самия себе си той открива, че е превърнал самоописанието си в некролог – да му е подръка.

Джошуа Джоузеф Спорк, син на Хариет Питър и знаменития гангстер Матю „Картечния“ Спорк, умира бездетен на възраст под четирийсетте. Надживян е от майка си, сега монахиня, и от малък брой уважавани бивши приятелки. За най-голямо постижение в живота му следва да се признае, че е избягал превръщането в копие на баща си, макар за целта да е кривнал твърде надалеч към по-уседналия начин на живот на дядо си. В петък ще има възпоменателна служба, настояваме гостите да не носят огнестрелни оръжия и крадени вещи.

Джо тръсва глава, за да проясни мислите си, и тръгва към железопътния мост.

Между „Клинтън Стрийт“ и „Блекфрайърс“ има задънена уличка, която в действителност не е глуха. В самия край на тясната цепнатина има пътечка, която води към железопътната линия, и щом застанеш с лице към релсите, веднага вляво ще видиш вратата към подземния свят. През тази малка портичка Джоузеф Спорк минава като същински Бял заек и се спуска по спирално стълбище в тесните, облицовани с червени тухли тунели на Каналджийския обход. Подземието тъне в пълен мрак и той рови в джоба си за работния ключодържател със скромната му подборка ключове и отключващи карти. На него виси и фенерче горе-долу с формата и размера на капачка на химикалка.

Синкаво-бялата светлина показва на Джо стени, покрити с мръсотия, нашарени тук-там с нечие неморално просветление: Дейв люби Лиза и винаги ще я ’бичка, поне тук долу. Джо промърморва нещо като благословия и подминава, като стъпва внимателно около гъсти локви слуз. Пред поредната врата увива кърпичка около устата си и размазва малко хвойнов мехлем под носа си („Традиционният затоплящ балсам на Адам!“; причината мазилото да е толкова възбуждащо, че е заслужило дори удивителен знак, си я знае само мистър Адам). Тази врата изисква ключ – каналджиите са инсталирали проста ключалка не като преграда за преминаващите, а просто любезно обозначаване на собствеността. Местните нямат кой знае колко против и други да използват този маршрут, но искат да се знае, че това става с тяхното благоволение. Каналджийският обход е като мрежа, но не може просто да скиташ из нея както ти се харесва. Трябват ти разрешения и споразумения, а понякога – и абонамент. Връзката ключове на Джо му гарантира преминаване през около двайсет процента от безопасните тунели – останалите са под агресивната охрана на официални и неофициални групировки с желание за уединение – включително самите каналджии, които са сложили на вътрешността на кралството си любезна, но ефикасна стража.

Десет минути по-късно Джо среща групичка приведени ниско каналджии по гумени костюми да ровят из токсичната слуз.

Едно време – когато Лондон беше осеян с фабрики и потопен в зелен смог, който в по-лоша нощ може да те задуши на място, та и дори преди това, когато открити канали са минавали по средата на улиците – каналджиите са били онези отрепки и опортюнисти, преравящи отвратителната смес да вадят от нея изгубени случайно монети и бижута. Дори днес хората изхвърлят направо изумителни неща – диамантите на баба падат долу с все кутията си, а леля Бренда е набедена за крадец; всевъзможни пръстени политат в канала от страст или се изплъзват от вледенени пръсти в студен ден; намират се и пари, разбира се; също и златни зъби, а веднъж, на едно от партитата на Матю, кралица Боклуче разказа на прощъпулчо Джо за вързоп акции на приносител с обща стойност от почти десет милиона паунда.

Съвременните каналджии носят снаряжение, предназначено за дълбоководни водолази – е, и самата мръсотия е достатъчно неприятна, но в нея има и страховити находки: спринцовки с игли и други гадости, да не споменаваме за химикалите, които променят мъжките риби по света в женски и избиват всички жаби. Средностатистическият труп изтрайва седмица по-дълго от едно време – маринован е в консерванти от супермаркета. Така че отрядите на каналджиите приличат на преживели кофти кацане астронавти от друга планета, проправящи си път през своята версия на първичната супа.

Джо им маха, докато бърза по стърчащата над канала пътека, и те отвръщат на поздравите му. Тук долу нямат много посетители и още по-малко от тях им вдигат ръка в одобрения от Нощния пазар поздрав, с кокалчета нагоре и вирнат палец под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Водачът отвръща колебливо на поздрава.

– Здрасти – казва на висок глас Джо Спорк, понеже шлемовете не подобряват слуховите възприятия. – Как е Катедралата?

– Чиста – отвръща каналджията. – Приливните шлюзове са затворени. Я чакай, май те познавам, а?

Ами да, познава го: играли са заедно като деца в облечените в кадифе, озарени от факлите коридори на Нощния пазар. Семейството на каналджиите и Нощният пазар са предпазливи съюзници – малки държавици, съществуващи в рамките и под дъното на по-голямата, наречена Великобритания. Гангстерски нации, днес смалени многократно спрямо времето, когато Джо е бил дете. Нощният пазар в частност е тежко пострадал и властелините му не са в състояние да вдъхновят същата живописна, устата тълпа престъпници, запазена марка на Матю Спорк и приятелите му: двор без крал.

Но нека не говорим за онези дни, нали се преструвам на човек с истински живот.

– Просто имам стандартна физиономия... – промърморва Джо и продължава нататък.

 

Измъква се през врата в старата пневматична железница на Пощите (на даден етап Матю Спорк притежаваше камара пощенски концесии из цяла Великобритания и ги използваше да продава и крие най-необичайни товари), след това по страничен тунел и по стълбите попада в Катедралната пещера. Изкопана за основа на средновековен дворец, който така и не бил завършен, днес потопена в тинята на лондонския водосборен басейн, тя е влажна и много тъмна. Каменният таван е къпан в минерален дъжд толкова стотици години, че сега е покрит с лепкав алабастър, сякаш пещерата е естествена. Когато канализацията на викториански Лондон прелива – което се случва все по-често и по-често в днешното време на климатични промени, – цялата зала е под вода. Джо потиска тръпка на клаустрофобия, породена от самата мисъл за това.

Паянтова метална рамка води през залата и към долните нива на железницата, а след това рязко свършва пред древен товарен асансьор, който излиза близо до речния бряг – от древността и до съвременността все магистрала за контрабандисти.

Цялото пътуване отнема няма и половин час. Рекорд, който трудно може да се подобри и с кола, дори ако няма задръствания.

 



[1] Robert Warshow – американски есеист и писател.

 

[2] Spork (англ.) – хибрид от вилица и лъжица (лъжица със зъбци); споркът е изобретен през 1870 г. и е учудващо популярен и до днес. – Б. пр.

 

[3] Град недалеч от Единбург, известен като „домът на голфа“ – там през 1754 г. е учредено дружеството The Royal and Ancient Golf Club of St Andrews (Кралски и древен голф клуб на Сейнт Андрюс), който днес има законодателно право върху играта в цял свят (с изключение на САЩ и Мексико). – Б. пр.

 

[4] Броят на допълнителните удари, позволени на играча за достигане на резултат, близък до съответния пар на игрището. – Б. пр.

 

[5] Фр. – ексцентричен. – Б. пр.

 

[6] През 2012 г. Джо Пастернак – помощник-треньор на баскетболния университетски отбор на Аризонския университет – отправя пословично страстен ритник в краката на Йорге Гутиерес, играч на Калифорнийския университет. – Б. пр.

 

[7] По време на индустриалната ера в Лондон масово се използват яркочервени тухли, за да бъдат сградите по-видими в мъглата. – Б. пр.

 

[8] Лондонските каналджии боклучари (Toshers – англ., от Tosh, боклук, глупост) са „професионални“ нещотърсачи – събират изхвърлените в канализацията на града ценности. Подземният им свят се управлява от кралица Боклуче, капризната Дама на късмета. – Б. пр.

 

[9] Фр. – обитател на полусвета; на демимонда (т.е. на висшето общество като смес от наследствена аристокрация и богаташи). – Б. пр.

 


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
15161718192021
222324252627
28
293031    

» Най-продавани