Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Магазинът

Магазинът

Автор: Джеймс Патерсън и Ричард Дилало

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Живко Петров

Преводач: Коста Сивов

Превод от:английски

Дата на издаване:Август 2018

ISBN:978-954-28-2658-3

Страници:240

Корична цена:14.9 лв.


Всички пазаруват от „Магазинът”.

В него има всичко, наистина всичко, на цени, които никой друг не може да поддържа. „Магазинът” е най-важната корпорация в Америка и никой не може да избяга от досега с него. Дронове изпълват небесата, разнасяйки безбройните поръчки… и следят всеки и всичко за тяхно собствено спокойствие. И не само.

„Магазинът” знае от какво имаш нужда във всеки един момент. И ти го доставя бързо и евтино. Големият брат никога не е бил толкова привлекателен.

Но Джейкъб и Меган са от малкото хора, които не приемат тази сделка. И се заемат да напишат книга за „Магазинът”. Наемат се да работят за него, като се местят в специално изградено градче за служителите на фирмата… там всичко е съвършено, хората са винаги усмихнати, един истински рай.

Който скоро се превръща в ад.

Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка?

И на какво е способна тя, за да се защити?

ПРОЛОГ

 

1

 

Не мога да спра да бягам. Нито сега. Нито никога.

Мисля, че полицията е по петите ми. Възможно е да греша.

Това е шантавата част. Просто не съм сигурен.

Може би някой ме е разпознал...

Снимката ми е навсякъде. Обзалагам се, че някой се е обадил на полицията в Ню Йорк и е казал: „Един шантав тип, на около четиридесет и пет, се размотава из Сохо. По „Принс Стрийт“. Погледът му е дивашки. Гледайте да го приберете, преди да се нарани“.

Винаги така казват – „преди да се нарани“. Все едно им пука.

Този шантав тип съм аз. В интерес на истината, ако можех да се видя сам, също щях да се обадя на ченгетата. Мръснорусата ми коса наистина е мръсна и потна от бягането. Как е останалата част от тялото ми? Чувствам се ужасно, а изглеждам дори по-зле. Скъсани дънки (но не по повеля на модата, а на обстоятелствата), мръсна риза в армейско зелено и мръсни класически червено-бели найкове. „Мръсно“ е основната тема, но не това е важното.

Единственото важно нещо в момента е кутията, която нося. Тя е картонена и подвързана с връв. Какво има вътре ли? Ръкопис от четиристотин и десет страници.

Продължавам да бягам. Оглеждам се. Значи в това се е превърнал Сохо... в спретнат, чист и много богат. Хората са получили онова, което желаят. А именно кварталът им да се превърне в туристическа атракция – високотехнологични фитнес зали и изискани ресторанти. Но това не е нищо особено. Готините магазини за бельо и електроника, продаващи осветителни тела от 50-те години, са изчезнали. Днес човек може да си поръча петстотиндоларова вечеря от гъбена пяна от манатарки и замразено крем брюле, но не може да си купи къси панталони, отвертка „Филипс“ или кутия прясно мляко.

Спирам за момент пред един ресторант – на табелата пише PORC ET FLAGEOLETS. Преводът е елементарен – „свинско с боб“. Разкошно. Някакъв женски глас се обажда зад мен.

– Това е той. Това е човекът. Джейкъб Брендайс.

Обръщам се. Жената е типична жителка на Сохо – черен чорапогащник, татуировки, сребърни индиански бижута. Така като я гледам, е поне на осемдесет години. Татусите є са се сбръчкали. Вероятно живее в Сохо, откакто холандците са се заселили в Ню Йорк.

– Ще се обадя на полицията – съобщава намеренията си тя. Не се страхува от мен.

Също толкова унилият є, но много по-млад приятел отвръща:

– По-добре недей. Кой, по дяволите, иска да се замесва?

Двамата минават от другата страна на улицата. Чувам коментара на старицата:

– Трябва да призная, че е много красив.

Думите є не ме изненадват. Жените ме харесват. Добре де, знам, че звучи противно и арогантно, но е самата истина. Старото маце трябваше да ме види преди няколко години. Имах дълга мръсноруса коса и – както едно момиче в университета ми каза – бях „голямо парче“. Така беше. Докато цялата тази простотия не ми се изсипа на главата, не ми изпи живителните сокове и не ме срина със...

Старата дама и по-младият мъж вече са от другата страна на улицата, затова се провиквам към тях:

– Не е необходимо да се обаждате на полицията, госпожо. Сигурен съм, че знаят къде съм.

Като че ли за да докажа на себе си това твърдение, вдигам поглед и виждам дрона, който кръжи над мен и записва всяка моя крачка. Как бих могъл да забравя и да спра да обръщам внимание? Дроновете осейват цялото небе – поединично, на двойки, на групи. На всяка сграда са монтирани камери. В този Ню Йорк не можеш да останеш сам.

Тътря се още цяла пресечка и се спирам до една класическа метална сграда. В нея се помещава „Райтърс Плейс“[1], последният голям издател в Ню Йорк. По дяволите, той е последният голям издател в цяла Америка.

Стискам по-силно кутията с ръкописа. Цялото ми лице е мръсно. Гърбът и мишниците ми са потни. Дойде ли момент, в който сам усещаш потта си, значи миришеш като пор.

На път съм да вляза през въртящите се врати, но се спирам.

Мога да се развикам, но вместо това изпъвам среден пръст и го показвам на дрона.

 

  2

 

 Ан Гутман, отговорен редактор и собственик на „Райтърс Плейс“, ме посреща с обичайната си топлота.

– Приличаш на скитник.

– Благодаря ти – отвръщам в същия дух. – Какво ще кажеш да се махнем от офиса ти и да отидем някъде, където няма да бъдем наблюдавани.

– Къде ще да е това, Джейкъб? Юпитер? Марс?

– Господи. Не издържам вече. Наблюдават ме двадесет и четири часа в денонощието.

Ан кима, но не съм убеден, че е съгласна с мен. Не знам въобще дали є пука за мен. Подавам є кутията.

– Какво е това? – пита тя. – Да не си ми донесъл подарък?

– Вътре е ръкописът! „Истината“! – изкрещявам аз. Защо крещя?

Ан се обляга назад и се разсмива от сърце.

– Дори не си спомням последния път, в който получих ръкопис на хартия.

Поглеждам я сериозен и снижавам глас:

– Виж, Ан, тази книга е невероятна. Това е корпоративен доклад, какъвто не си виждала досега.

– Знаеш какви са опасенията ми, Джейкъб – заявява тя.

– Да, знам ги. Не смяташ, че си струва да се пише за „Магазинът“. Също така не мислиш, че той е чумата на морала.

– Не е точно така. Смятам, че е истински бич за морала, но веднага мога да ти изготвя списък с поне четиридесет компании, които влизат в същата категория. Не мисля, че „Магазинът“ е зъл по своята същност. Просто се опитва да се наложи като монополист.

– Прочети книгата ми. Прочети „Истината“. Тогава ми кажи какво мислиш.

– Добре.

– Тази вечер става ли? – питам аз.

– Да. Тази вечер. Веднага.

– Веднага? Уау. Това беше бързо.

Ан се усмихва на тъпата ми шега. Опитвам се да запазя спокойствие. Убеден съм, че ако прочете книгата, ще остане безмълвна. Макар че е възможно и да не стане точно така. Вероятно ще я зареже след няколко глави. Какво ли знам аз? Все пак няма да ми е за първи път да греша за тези неща.

В този момент отвън се разнася някакъв шум. Тътрещи се крака. Не знам колко са, но се чуват ясно. Намират се пред офиса на Ан. Някой чука на вратата. Преди издателката ми да успее да отговори, асистентката є влиза и заговаря:

– Госпожице Гутман, с мен са трима полицаи и двама детективи от полицията на Ню Йорк.

– Какво искат? – пита Ан.

– Тук са, за да арестуват господин Брендайс.

Погледите ни се срещат, когато асистентката є излиза и затваря вратата. На път съм да се разпадна. Както винаги Ан поема контрола над ситуацията.

– Излез през конферентната зала. След това слез по зад-ното стълбище. Намери си някое местенце, на което да отседнеш.

Изважда пари от горното чекмедже на бюрото си и ми ги подава. Тръгвам към конферентната зала.

– Аз ще се оправя с ченгетата – заявява издателката ми.

– Прочети книгата, чу ли?

– По дяволите, Джейкъб. Естествено, че ще я прочета.

Тя излиза от офиса си. Аз също тръгвам. Последното, което чувам от нейната уста, е:

– Добър ден, полицаи. Как мога да ви помогна?


[1] Writers Place – „Домът на писателите“ (англ.). – Бел. прев.

 


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13
14
1516171819
20212223242526
2728293031  

» Най-продавани