Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Лисицата

Лисицата

Автор: Галин Никифоров

Дата на издаване:Ноември 2014

ISBN:978-954-28-1615-7

Страници:558

Корична цена:16 лв.


Една удивителна жена, пренесла през вековете обичта към детето си, и един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си. И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща сянка, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост. Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според една китайска притча, знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, но не се възползвала от нея.

Една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда. В един свят от полуистини и полулъжи, в един свят, в който единствената реалност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено.

 

ПРОЛОГ

 

 

Ирландия, град К., област Килкени, 1301 година

От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.

Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият є комин едва се държеше, а каменните плочи по покрива є бяха напукани като устните на умиращ от жажда човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с „клетка за вещици“, сложена на дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе изписано „Oderint, dum metuant“[1].

Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора – вълци и на убийци, и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която преследваха – убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата, която помагаше при раждането, и показаха на стопанина – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и така да си спестят превозването є през почти цялата страна.

През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да крещи от болка.

– Започнах да измръзвам – каза по едно време джуджето. – Не трябваше да я чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.

Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.

– Винаги се оплакваш – каза кисело той.

Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.

Tá sí ina ollphéist![2]Съсипала е живота на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.

– Е, не може да є се отрече, че е била добра майка... – измър-мори едрият мъжага.

Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на индулгенции, който отдавна не е продал нищо.

Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак. Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста, неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му прекъсна намерението му.

Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата є катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето є бе бяло като мляко, черните є очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по устните є сивееха топчици съсирена кръв.

Кучето край клетката се стресна от появата є и силно се разлая, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.

Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума, подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.

Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.

– Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена от града и ще є платиш да се грижи за нея.

Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.

– Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж до него сви устни и с досада изсумтя.

Тя дори не ги погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:

– Ако на малката є се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh[3].

После се отдели от него, погали бебето по челото и се обър-на към двамата ловци.

– Надявахте се да умра, нали? – попита тя и една бледа усмивка пробяга по устните є.

– Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го побиха от нея.

– Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.

– Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете си – изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.

– Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново. – После изненадващо добави: – По-добре да тръгваме и да не губим време. Чака ни дълъг път.

Хвана два от страничните кичури на косата си, прекара ги под нея и я върза с тях, след това се обърна и тръгна към клетката. На мястото, където бе стояла, се бе образувала малка локвичка от кръв.

Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че конската кола започна да се тресе.

Жената стигна до клетката, отвори вратичката є, влезе вътре и седна на дървения под. Погледна към небето за миг, след това присви крака към гърдите си, прегърна ги и утихна.

Джуджето прокара смутено ръчички по лицето си и притича до клетката, клатушкайки се като дебело дете. Припряно откачи връзката с ключове от колана си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по челото, след това тромаво тръгна към конете.

Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите. Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено, затича отстрани. Зад тях гледачът на петли, прегърнал неумело бебето, остана на двора, загледан подире им.

След малко бебето в ръцете му се размърда и бавно отвори нежните си клепки. Той сведе глава и с почуда видя как върху снежнобялото личице, подобно малко чудо, изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия миг, сякаш довети от някъде, отново дочу думите, които жената бе изсъскала в ухото му.

Отстъпи уплашено назад и в сляпата си вяра се прекръсти няколко пъти, докоснал се за пръв път до неясната тайна на Бога и до страха от неговото възмездие.

Скоро бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се унесе.

Мъжът вдигна глава и отново се загледа към пътя, криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало...

 

 

 

 

 



[1] „Нека мразят, стига да се боят“ (лат.) – девиз на авторитарните владетели.

 

[2] Тя е чудовище! (ирл.).

 

[3] Запомни го (ирл.).

 

Още от автора


Събития

пвсчпсн
     12
3456789
10111213141516
17181920212223
2425
26
27282930

» Най-продавани