Истината е като бутилка
добро вино. Често я намираш забутана в най-тъмния ъгъл на избата. От време на
време трябва да я обръщаш. После малко да я избършеш от прахта, преди да я
извадиш на светло и да я използваш.
Очуканото БМВ стоеше пред къщата на
Кеймбридж Стрийт, Пимлико, почти петнадесет минути. Свободните седалки бяха
засипани с такъв хаос от стари вестници и обвивки от шоколадови десерти,
какъвто само една истински заета с работа необвързана жена може да създаде, а в
средата му Мати Сторин хапеше устни. Късно следобед съобщението, че няма да има
партийни размествания, беше предизвикало трескава дискусия дали
министър-председателят е възхитителен и дързък, или просто си е изпуснал
нервите. На нея є трябваше гледната точка на хората, помогнали в оформянето на
решението. Уилямс беше убедителен и уверен, както винаги, но Ъркарт упорито не
вдигаше телефона.
Без съвсем да е наясно защо, след
като приключи работния ден във вестник „Кроникъл“, Мати беше решила да мине
покрай дома на Ъркарт, който беше само на десет минути от Камарата на общините
в една от елегантните странични улици, които кичат по-хубавите части на
Пимлико. Очакваше да намери къщата празна и тъмна, но вместо това лампите
светеха и се виждаше, че вътре има движение. Набра номера още веднъж, но пак
нямаше отговор.
Светът на Уестминстър е клуб с много
неписани правила и се пази ревниво както от политиците, така и от журналистите
– особено, така нареченото „лоби“ от кореспонденти, които тихо и дискретно
направляваха медийната дейност в двореца Уестминстър. Допуска се например
брифинги и интервюта да бъдат провеждани при ясното условие, че източникът на
информация ще остане неразкрит, без намек дори, изцяло в сянка. Това дава
смелост на политиците да си развържат езиците и да споделят конфиденциална
информация; от друга страна, позволява на кулоарните кореспонденти да спазят
сроковете на публикациите си и да се прочуят със забележителни заглавия.
„Омертата“* е пропускът на журналиста; без него
той или тя ще види как всички врати и усти се затварят пред него. Разкриването
на анонимен източник се наказва с обесване, тропането по вратата на дома на
министър е само малко по-долу в списъка с осъдително поведение, който има за
цел да отреже всички форми на полезен контакт. Политическите кореспонденти не
преследват с въпросите си по домовете, това е проява на лош вкус, който
докарва черни точки и псувни.
Мати още веднъж прехапа бузата си.
Беше нервна. Не би нарушила правилата с лека ръка, но защо проклетникът не вдигаше
телефона? Какво ли, за Бога, правеше?
Дебел глас със северен акцент шепнеше
в ухото є, глас, който толкова често є липсваше, откакто напусна вестник
„Йоркшир поуст“ и мъдрия стар редактор, който беше дал на Мати първата є
сериозна работа. Какво казваше той? „Правилата, моето момиче, не са нищо
повече от меко одеяло за старците, да се пазят от студа. Те са инструментът на
мъдрите за обезсилване на глупавите. Да не си посмяла да идваш в офиса ми и да
ми казваш, че си изпуснала добрата история заради нечии чужди скапани правила.“
„Добре де,
добре, стар досадник такъв, остави ме на мира“, каза си Мати на глас. Погледна
косата си в огледалото, прокара ръка през нея, за да є върне малко живот,
отвори вратата на колата, стъпи на паважа и веднага є се прииска да е някъде другаде.
След двайсет секунди къщата проехтя от ударите на орнаментираното медно чукало
по входната врата.
Ъркарт отвори вратата. Беше сам,
облечен неофициално, неочакващ посетители. Съпругата му беше отишла в провинцията,
а прислужничката не работеше през уикендите. Когато погледът му се спря върху
Мати, очите му бяха пълни с недоволство; в тъмнината на улицата не беше
разпознал веднага кой го безпокои.
– Г-н Ъркарт, опитвам се да се свържа
с вас цял следобед. Надявам се, че не ви притеснявам.
– В десет и трийсет през нощта? Дали
ме притеснявате? – недоволството му се беше превърнало в раздразнение.
– Простете ми, но имам нужда от малко
помощ. Никакви промени в Кабинета, нито една. Това е невероятно. Опитвам се да
разбера каква логика стои зад това.
– Логиката зад това? – гласът
на Ъркарт потъна в още по-дълбок сарказъм. – Съжалявам, но нямам какво да кажа.
Той се опита да затвори вратата, но
нежеланата посетителка направи упорита крачка напред. Нали това глупаво момиче
няма да вземе да сложи крак на вратата, би било твърде комично. Но Мати
заговори спокойно и тихо.
– Г-н Ъркарт, това е страхотна
реплика. Но не мисля, че искате да публикувам точно нея.
Ъркарт се замисли, заинтригуван.
Какво, за Бога, има предвид тя? Мати усети колебанието му и хвърли още малко
стръв.
– В статията ще пише: „Има сигнали за
сериозно разединение в Кабинета относно липсата на промени. Камшикът, за
когото отдавна се смята, че храни амбиции за нов пост, отказа да защити
решението на министър-председателя“. Как ви се струва това?
Чак сега, когато очите му свикнаха
със сенките отвъд прага му, Ъркарт разпозна новата репортерка на „Кроникъл“.
Познаваше я бегло, но беше виждал и чел достатъчно, за да подозира, че тя не е
глупава. Затова още повече се учуди, че е готова да лагерува на прага му,
опитвайки се да го притисне.
– Не говорите сериозно – каза Ъркарт
бавно.
Мати се усмихна широко.
– Разбира се, че не. Обаче какво да
направя, като не си вдигате телефона и не искате да говорим лице в лице.
Честността є го обезоръжи. А и както
стоеше под светлината на лампата над вратата, с блещукащи кичури в късата є
руса коса, той трябваше да признае, че е срещал и по-непривлекателни гледки в
кулоарите.
– Наистина ми трябва вашата помощ,
г-н Ъркарт. Имам нужда от нещо смислено, нещо, което да става за дъвчене, иначе
всичко е захарен памук. А само това ми оставяте в момента. Моля, помогнете ми.
Ъркарт си пое въздух през носа,
загледа я.
– Би трябвало да съм бесен. И да се
обадя на вашия редактор и да искам извинение за този откровен тормоз.
– Но няма да го направите, нали?
Съвсем съзнателно кокетничеше.
Въпреки че предишните им срещи бяха мимолетни, тя си спомни погледът, който є
беше хвърлил веднъж, като се разминаваха в централното лоби, дискретния мъжки
пламък в очите, които я бяха огледали цялата, без и за момент да изглежда, че
се разсейват от целта.
– Може би все пак е по-добре да
влезете… г-ца Сторин, нали?
– Моля, наричайте ме Мати.
– Дневната е на горния етаж – каза
той. Прозвуча като малко признание.
Той я заведе в стая, обзаведена
консервативно, но с много вкус; тъмножълти стени, покрити с маслени платна –
коне и пасторални сцени, мебелите резбовани и елегантни. Висока библиотека с
книги, семейни снимки в рамки, камина от бял мрамор. Отсенките бяха кадифени,
осветлението – разсеяно и приглушено, атмосферата наситена. Той си наля голяма
чаша малцово уиски, отлежал „Гленфидих“, и без да пита, направи същото за нея,
преди да се отпусне в кресло от тъмна кожа. Книга с изтъркана подвързия се
крепеше на облегалката за ръка – пиеси на Молиер. Мати седна срещу него в края
на канапето, леко нервна. Извади малък тефтер от чантата си, но Ъркарт махна с
ръка.
– Уморен съм, г-це Сторин… Мати.
Беше дълга кампания и не съм сигурен, че мога да се изразявам съвсем точно.
Така че без записки, ако нямаш нищо против.
– Разбира се. Кулоарни правила. Мога
да използвам, каквото ми кажете, но няма да ви цитирам по никакъв начин. Без
отпечатъци.
– Именно.
Той остави настрана Молиер, а тя своя
тефтер и се облегна на канапето. Беше облечена в бяла памучна блуза; беше
тясна. Той обърна внимание на това, но погледът му не беше хищнически. Сякаш
имаше око, което попиваше всичко, стигаше по-дълбоко от другите. И двамата
знаеха, че играят игра.
Той извади цигара от сребърна кутия,
запали я и вдиша дълбоко.
– Какво би казала, Мати, ако
министър-председателят вижда това като най-добрия начин да продължи работата
си? Да не обърква министрите си с нови задължения? С пълна пара напред.
– Бих казала, г-н Ъркарт, че тази
информация няма защо да ми я казвате неофициално!
Ъркарт се засмя на прямотата на
младата журналистка. Дръпна си силно от никотина. Комбинацията му хареса.
– Също така бих казала – продължи
Мати, – че в очите на много хора изборите показаха нуждата от нова кръв и нов
начин на мислене. Загубихте много места. Подкрепата на избирателите ви не
беше съвсем щедра, нали така?
– Имаме очевидно мнозинство и
спечелихме много повече места от опозицията. Не е никак зле след толкова много
години на власт… Не мислиш ли?
– Тук съм, за да слушам вашите мисли,
а не моите.
– Направи ми това удоволствие все
пак.
– Само дето не е много обещаващо за
следващите избори, нали така? Пак едно и също. Корабът потъва, пълен напред.
– Мисля, че това е малко крайно –
каза Ъркарт, знаейки, че трябва да изрази по-ясно несъгласието си.
– Бях на една от предиборните ви
изяви.
– Така ли, Мати? Поласкан съм.
– Говорихте за нова енергия, нови
идеи, нови цели. Цялата сила на думите ви беше в това, че ще има промяна и
някои нови играчи.
Тя спря за момент, но Ъркарт сякаш не
искаше да отговори.
– Вашето собствено обръщение за
изборите – имам го тук някъде…
Тя извади лъскава брошура от тестето
листове, които бяха натъпкани в чантата є.
– Тук се говори за „вълнуващите
предизвикателства пред нас“. Всичко това, което се случва сега, е вълнуващо
колкото вчерашен вестник. Но аз май говоря твърде много.
Той се усмихна, отпи, не каза нищо.
– Нека ви попитам направо, г-н
Ъркарт. Наистина ли мислите, че това е най-доброто, което
министър-председателят може да направи?
Ъркарт не отговори веднага, надигна
питието и отпи бавно още веднъж, взирайки се в нея през ръба на кристалната
чаша.
– Смятате ли, че Хенри Колингридж е
най-добрият представител на страната ни? – настоя тя, но с по-мек тон.
– Мати, как, за Бога, очакваш да
отговоря на такъв въпрос? Аз съм Камшикът, абсолютно лоялен съм на
министър-председателя и промените в Кабинета. Или по-скоро липсата на промени
– остротата на сарказма се върна в гласа му.
– Да, но какво ще каже Франсис
Ъркарт, мъжът, който има големи амбиции за партията си и отчаяно гони успехи.
Той подкрепя ли?
Не последва отговор.
– Г-н Ъркарт, материалът ми за утре
ще отрази достоверно вашата официална лоялност към правителството и вашата защита
за решенията. Но…
– Но?
– Говорим неофициално. Всичките ми
инстинкти подсказват, че не ви харесва случващото се. Искам да знам. Искате да
сте спокоен, че мислите ви няма да стигнат до колегите ми, или вашите колеги,
или да станат храна за слухове в Уестминстър. Давам ви думата си за това. Това
е само за мен, защото може да се окаже важно в предстоящите месеци. И, между
другото, никой не знае, че съм тук сега.
– Сделка ли ми предлагаш? – меко
промърмори той.
– Да. Мисля, че и вие го искате.
Някой като мен, през когото да можете да говорите.
– А защо мислиш, че ми трябва нещо
такова?
– Защото ме поканихте да вляза.
Той я погледна със сините си очи,
който проникваха дълбоко в нея и будеха вълнения.
– Искате да сте играч, а не просто
пешка – каза тя.
– По-добре да ядосаш хората,
отколкото да бъдеш забравен, а?
– Аз така мисля – каза тя и задържа
погледа му, усмихвайки се.
– Нека опитаме нещо, Мати. Една
простичка история. За един министър-председател, заобиколен от амбиции, не негови,
а на тези около него. След избори тези амбиции се изострят. Той трябва да ги
държи под контрол, да ги сложи под похлупак, иначе може да го залеят и тотално
да го заличат.
– Казвате ми, че има разединение и
вътрешни борби вътре в Кабинета, така ли?
Той спря и обмисли думите си, преди
да продължи бавно и с решителен глас.
– Едно голямо дърво започва да гние.
И е само въпрос на време гниенето да се разпространи. Така че, както можеш да
си представиш, има много хора, които се чудят как ще изглеждат нещата след
осемнайсет месеца, къде искат да са застанали, ако или когато дървото падне с
трясък на земята. Както става с всяко дърво рано или късно.
– А защо той не се отърве от
проблемните?
– Защото не може да си позволи
недоволни бивши министри от Кабинета да буйстват от задните скамейки, когато
мнозинството му е само от двайсет и четири и може да изчезне при първата
издънка в парламента. Трябва да пази всичко колкото може по-тихо и
по-незабележимо. Не може да премести „неудобните“ на нови постове в Кабинета,
защото всеки път когато изпратиш нов министър в дадено министерство, той се
юрва с ентусиазъм да направи впечатление. Така влизат в полезрението на
важните хора в медиите като теб. Скоро става ясно, че такива министри не си
вършат работата, а промотират себе си за следващото състезание, което неминуемо
ще дойде. Това е рак. Хаос в правителството, всеки си пази гърба, объркване,
дисхармония, обвинения, че нещата излизат извън контрол – тогава рязко влизаме
в криза на лидерството.
– И затова всеки трябва да остане на
мястото си. Мислите ли, че това е смислена стратегия?
Той отпи голяма глътка уиски.
– Ако аз бях капитан на „Титаник“ и
виждах скапания огромен айсберг пред мен, мисля, че бих сменил курса.
– Казахте ли това на
министър-председателя днес следобед?
– Мати – каза той с упрек, – искаш
твърде много от мен. Наистина ми е приятен разговорът ни, но се страхувам, че
бих отишъл твърде далеч, ако започна да разкривам детайли от срещи в тесен
кръг. Това би било груб фал.70
– Тогава нека ви питам за лорд
Уилямс. Той беше при премиера твърде дълго този следобед, ако единственото,
което са решавали, е да не правят нищо.
– Един човек, побелял в служба на
партията. Чувала ли си израза „Ако видиш старец да бърза, пази се“?
– Не може да се надява да стане лидер
на партията. Не и от Камарата на лордовете!
– Не, разбира се, че не. Дори старият
Теди не е такъв егоист. Но той е от старите държавници, иска да се увери, че
лидерството ще попадне в подходящи ръце.
– Чии ръце?
– Ако не неговите, то на някой от
неговите „дякони“.
– Като например?
– Ти нямаш ли предположения?
– Самюъл. Майкъл Самюъл – каза тя
развълнувано, стис-кайки устни.
– Може би си права, Мати.
– Откъде знаете?
– Не бих могъл да коментирам – Ъркарт
се усмихна и допи уискито. – Мисля, че те оставих достатъчно да правиш предположения.
Добре е да поспрем дотук.
Мати кимна колебливо.
– Благодаря ви, г-н Ъркарт.
– За какво? Аз нищо не съм казал –
той стана.
Главата є бучеше от теории, докато се
опитваше да подреди парчетата от пъзела. Ръкуваха се на входната врата, когато
тя проговори отново.
– Г-жа Ъркарт?
– Не е тук. В провинцията е.
Ръцете им още бяха стиснати.
– Моля, предайте є най-добрите ми
пожелания.
– Ще, Мати. Ще.
Тя пусна ръката му и се обърна да си
тръгне, но се поколеба отново.71
– Един последен въпрос. Избори за нов
лидер. Ако има такива, вие ще участвате ли?
– Лека нощ, Мати – каза Ъркарт и
затвори входната врата.
Дейли
Кроникъл, понеделник, 14 юни, първа страница:
Министър-председателят
шокира много наблюдатели вчера, когато обяви, че няма да има никакви промени в
Кабинета. След като се съветва няколко часа с председателя на партията лорд
Уилямс, както и с Камшика, Франсис Ъркарт, заповедта, която Хенри Колингридж
даде на партията, беше „държим курса“.
Въпреки
това късно вечерта източници от висшите ешелони на Уестминстър изразиха
удивлението си от неговото решение. В някои кръгове то се възприема като
разкриващо слабите позиции на премиера след кампанията, която за мнозина
изглеждаше вяла.
Увеличават
се предположенията, че за Колингридж е малко вероятно да се пребори на следващи
избори, а изглежда, някои министри вече правят маневри за по-добра позиция в
случай на предсрочни вътрешнопартийни избори. Един министър от Кабинета сравни
премиера с „капитана на „Титаник“ в момента, когато навлиза в ледовити води“.
Решението
да не се правят промени в Кабинета е първият подобен случай в историята след
войната и се тълкува като най-ефективния начин Колингридж да държи къкрещите
междуособици в Кабинета под контрол. Вчера вечерта Камшикът защити решението
като „най-добрият начин да се продължи работата“, но вече има спекулации за
вероятни претенденти в евентуални партийни избори за нов лидер.
Лорд
Уилямс, с когото се свързахме снощи, описа всякакви такива предположения като
„пълни глупости“. Той каза: „Министър-председателят осигури на партията
четвърта историческа изборна победа. В момента сме в отлична форма“. Позицията
на Уилямс като председател на партията би била от решаващо зна72
чение
при избори за нов лидер, а и за него се знае, че е близък с Майкъл Самюъл,
министър на околната среда, който би могъл да е един от претендентите.
Опозицията
побърза да се нахвърли върху това, което те определят като нерешителност от
страна на министър-председателя. Лидерът на опозицията каза: „Пожарът на
недоволството е разпален в правителството. Не мисля, че г-н Колингридж има
силата и подкрепата да го потуши. Вече чакам с нетърпение следващите избори“.
Източник от високите ешелони на
правителството описа ситуацията като „едно голямо дърво, което започва да
гние“.
Код
на честта, клетва за мълчание.
Отзиви
Все още няма отзиви.