Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Корените на омразата. Моята истина за исляма

Корените на омразата. Моята истина за исляма

Автор: Ориана Фалачи

Преводач: Иво Йонков

Художествено оформление : Дамян Дамянов

Превод от:италиански език

Дата на издаване:Май 2016

ISBN:978-954-28-2067-3

Страници:472

Корична цена:19 лв.


Тя е взимала интервюта с терористи, тирани, пълководци и императори. Говорила е с войници на бойното поле и е летяла със самолет-цистерна над Кувейт по време на Войната в залива. Разболява се тежко, след като вдишва пушеците на запалените от Саддам петролни кладенци. Тя е скандална, непримирима, често крайна и винаги провокативна. Тя е Ориана Фалачи – един от най-известните журналисти на 20-и век. Нейните репортажи, интервюта и мнения за на исляма и Близкия изток продължават да са актуални и днес.

Предсказанията ѝ за бъдещето на Близкия изток и Европа звучат плашещо и някои вярват, че те започват да се сбъдват. Дори и да не сте съгласни с нея обаче можете да научите много от нейните статии, които са ценен исторически извор за духа на 20-и и началото на 21-и век. В тях Фалачи обрисува тази епоха на насилие, петрол, тероризъм, революции и идеологии, които пораждат омраза, а тя, от своя страна, поражда още омраза.

В книгата „Корените на омразата. Моята истина за исляма” италианският издател на Фалачи – Rizzoli, е събрал 37 от най-знаковите ѝ материали, публикувани в период от 1960 г. до 2005 г. Сред тях ще откриете интервюта с последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави, с Ясер Арафат, Муамар Кадафи, аятолах Хомейни, Ариел Шарон, Мохамед Али. Ориана показва какво в действителност се крие зад думи като социализъм, ционизъм, национализъм и най-вече зад думата ислямизъм – заплахата, за която италианската журналистка не спира да предупреждава Запада до края на живота си. Читателят има възможност да проследи как с годините се е променял Близкият изток, къде се корени омразата и как Ориана Фалачи стига до позицията, че Европа е във война и ни предстои ислямско нашествие.

 

 

Невидима рана

Записки от Войната в Залива през 1991 г.

 

 

От тази война се завръщам с една невидима рана. Защото не е външна, кървяща, оставяща белег върху кожата. Раната е загнездена в белия ми дроб и кой знае кога ще се прояви. След шест месеца, след година, подир две? Сдобих се с нея на осемдесет километра от град Хафджи, заедно с трима морски пехотинци от Първа дивизия и кой знае още колко човека, които в момента се намираха в зоната, нанесе ми я едно ново оръжие. Оръжие, непознато за мен от войните, на които съм била свидетел и хронист в течение на моя живот. Черният облак. Ще рече огромната маса от сажди, която от средата на февруари се издига от запалените кладенци. Връщахме се от столицата Кувейт, аз и трима морски пехотинци от Първа дивизия. И тъй като вятърът, както винаги, духаше към северозапад, тоест в посока Иран, въздухът не беше съвсем непоносим. Вонеше, както обикновено, на бензин и толкова. На осем­десет километра след Хафджи се завихри. Задуха в посока югоизток, докара Черния облак към нас и камионът ни влезе вътре в него: потъна в толкова тъмна тъмница, че шофьорът ни повече не виждаше накъде кара и макар да включи фаровете, трябваше да продължим сякаш пеша. Останахме в тъмнината около половин час, ослепени, задушени от все по-гадна воня (стори ми се на запъртъци) и когато отново видяхме свет­лината, будехме съжаление. Очите ни сълзяха, гърлото пареше, гърдите боляха, стомахът искаше да повърне хапнатия на тръгване сандвич, не можехме да си намерим място. Бяхме много изцапани, изглеждахме като три катранени маски и даже езиците ни чернееха. Шофьорът възкликна: „By God! If outside we’re like that, what do we have inside the lungs? За Бога! Ако отвън изглеждаме така, какво ли имаме в дробовете?“. Като постави диагноза интоксикация, военният лекар в базата на Първа диви­зия в Ал Джубаил придружи тримата морски пехотинци до лечебницата. Аз обаче продължих за Дахран, където получих страхотен пристъп на астма и оттогава се чувствам зле. Очите не престават да сълзят, гърлото все така гори, гърдите продължават да ме болят като при бронхит и ди­шам трудно. Ето защо.

В Кувейт горят поне шестстотин трийсет и пет кладенеца (някои твърдят че са деветстотин или хиляда, но да ги преброиш точно е невъз­можно, адската горещина не позволява да бъдат приближени) и всеки ден отиват по дяволите поне три милиона барела петрол. Заедно с пу­шека във въздуха навлизат чудовищни количества отровни газове: етан, пропан, бутан, пентан, сяра (този вид петрол я съдържа в процентно от­ношение 2,5 на сто), въглеродни оксиди, диазотен оксид, сероводород, серен диоксид и освен това метални частици съставени от никел, желязо, цинк, пирол, карбазол, индол, арсеник. И всичко това, разбира се, нато­варено с канцерогенни съставки, свършва в дробовете, а после в кръвта на който го вдишва. В Дахран доктор Мохамед Бакр Амин, управля­ващ Изследователския институт за петрол и минерали към университета „Крал Фахд“ казва:

-   Само за да Ви дам пример, помислете, че всеки двайсет и четири часа човешкото тяло може да понесе 365 микрограма серен диоксид на кубичен метър. А с математическия модел, създаден от нас, за да изчис­ляваме токсичността на атмосферата, получихме следните резултати: В Сафания 1258 микрограма, в Зулуф - 1480, в Джалади - 1591, в Ахмади - 2108, в столицата Кувейт - 2191, в Хафджи - 3013, Фалаякан - 3252, Лухаис - 5194, Басра - 5940, Мина Сауд, където се намират повечето от кладенците - 10665. Но не за денонощие: всеки час! Затова предвиждаме бум на белодробните и сърдечните заболявания, несъразмерно увеличе­ние на случаите на рак и тежки смущения на нервната система и мозъка.

Доктор Шанти ал Хатиб, директор на службата Неплодородни земи и пустиня, добавя:

-   Доктор Бакр Амин има право. Всеки ден онези кладенци бълват хиляди тонове сяра и други подобни бързодействащи отрови като ар­сеник и диоксин. Аз съм много разтревожен за децата, за възрастните хора, за онези, които вече са болни от рак, белодробни или сърдеч­ни болести, затова препоръчвам на хората да си стоят у дома или да заминат някъде. Вижте, според мен тази катастрофа е по-голяма от чернобилската. Тя е катастрофа, сравнима само с големите изменения в предисторията, тоест преди тази планета да улегне и на нея да се по­яви живот. Черният облак вече връхлетя върху Иран. Скоро ще порази Пакистан, Индия, Китай и  няма да се учудя, ако достигне също Средиземноморието и Европа.

Естествено рискът зависи от налягането, с което газовете изриг­ват, от посоката и скоростта на разнасящите ги ветрове, от продъл­жителността на пожарите. Но налягането е много високо, тонове на всеки квадратен сантиметър, а ветровете, обикновено духащи в посока северозапад, може да задухат и на югоизток, както се случи в деня на пътуването ми с тримата морски пехотинци. И още по-зле: обикновено тези ветрове духат с 16 възела, скорост, поддържаща Черния облак на височина хиляда и петстотин до две хиляди метра, но в последните дни достигнаха трийсет възела. А с тази скорост могат да издигнат Черния облак на седем-осем хиляди метра, където има течения, способни да го отнесат до Средиземно море и Европа. Колкото до продължителността на пожарите, доктор Бакр Амин е песимист.

-   Три години, скъпа приятелко, три години. Защо? Много просто. Този огън не е бил подпален от сбирщина недодялани и неуки войници, работата е свършена от инженери, познаващи добре занаята си, от хора, които са заложили динамита в точките, където се намират предпазните клапани. Тоест на триста, петстотин, хиляда метра дълбочина. За да ги изгасим, трябва да изкопаем до всеки горящ кладенец нов, наклонен и насочен към взривения клапан, или пък друг, но вертикален до определе­на дълбочина, след което се превръща в хоризонтален и достига клапана. После трябва да бъдат инжектирани големи количества цимент, за да за­пушим клапана и... И тъй като документите, посочващи дълбочината на различните предпазни клапани, са унищожени от същите инженери, ще мине доста време, преди да ги заменим след изчисления. Без да взимаме предвид, че новите кладенци ще бъдат сондирани на неголямо разстоя­ние от горящите, при нетърпима топлина: ще трябва да охлаждаме със струи студена вода, ще трябва да намалим пламъците с контролирани взривове над всеки от тях, да не забравяме и минните полета около всеки кладенец. Три години, скъпа приятелко, три години.

Три години. Питам доктор Уолтър Вриланд, директор на Комитета за защита на околната среда на Бахрейн, какво ще се случи през тези три години.

-   Не знам. Но мога да Ви кажа какво ще се случи след три месеца: Черният облак ще се утрои и ще се застои в атмосферата със своите два милиона тона отровни газове, слънчевата енергия ще намалее с двайсет процента, околната температура ще спадне поне с десет градуса, ще има­ме половинчато лято. Единствената надежда е да вали много. Водните пари абсорбират газовете, водата ги премахва от атмосферата. Но то­гава те стигат до земята и се пропиват в почвата, видяхте ли какъв цвят беше дъждът от онзиден? Усетихте ли мириса му?

-  Да, доктор Вриланд. Черен дъжд. И миришеше на оцет - отговарям.

До последно мечтата на почти всички журналисти беше да задър­жат иракски войник: спорт, започнат от кореспондентите на английския ежедневник „Индипендънт“, които още преди сухопътната атака бяха срещнали в пустинята групичка изгладнели дезертьори, и усъвършен­стван от някои пратеници на италианската телевизия, натъкнали се на друга изпосталяла група след началото на атаката. Примамката беше храната, по която войските на Саддам Хюсеин бленуваха от шест сед­мици (четири филии хляб дневно и нищо друго). По-смелите напълваха джиповете си с хранителни припаси и отиваха към границата с Кувейт, където с часове изследваха хоризонта в търсене на някоя униформа, цвят зелена бутилка, тоест прегладнял иракски войник. Аз не. И все пак, в понеделник четвърти март, десет и четиресет и пет часа, малко пре­ди да се окажа под Черния облак заедно с тримата морски пехотинци, задържах четирима иракски войници. Без да им дам нито сандвич, нито бонбон и без да се покрия и с капчица слава. Ето как се случи.

Като отминахме Хафджи, на една права отсечка, където бяха спрели двайсетина машини на Първи щурмови амфибиен батальон, сержант Кристофър Грей (един от тримата морски пехотинци) каза: „I must urinate“, трябва да уринирам“. Ерик Карлсън, административен офицер, добави: „Me too. Аз също“. Тогава шофьорът на камиона спря и слязох с тях. Наоколо нямаше дори туфа лишеи, за да осигури малко уединение в просналата се от двете страни на пътя пустиня, но на око­ло двеста метра мернах ламаринена барака, подаваща се над дюните. Стори ми се чудесно място, за да разреша най-големия проблем, с кой­то се сблъсква жената на война: пишкането. Стигнах дотам. Влязох. И точно разрешавах проблема, когато дочух хленчещ глас: „Буш! Буш! Буш!“. Вдигнах глава и видях пред мен четири униформи в цвят зе­лена бутилка, тоест четирима иракски войници. Без оръжие, окъсани, мършави. Най-мършавите войници, виждани от мен след онзи клетник, интервюиран в столицата Кувейт. Най-възрастният стоеше с вдигнати ръце и плачеше.

Е, плачещи или не, мършави или не, без оръжие или не, едва ли все­ки ще се държи дръзко с четирима иракски войници, докато го изненад­ват както си пишка насред пустинята. Вместо да им изляза насреща, подобно на неустрашимите журналисти от „Индипендънт“ и италианската телевизия, се изправих и побягнах.

-   Сержант Грей! Офицер Карлсън! There are four Iraqi who want to surrender to Bush there behind the dunes! Има четирима иракчани, които искат да се предадат на Буш, там зад дюните!

-   Really? - наистина ли, отговори равнодушно сержант Грей.

-   Jee, what a bore! Боже, каква досада! - каза административният офицер Карлсън отегчено.

После извика онези от Първи щурмови амфибиен, които не бяха разбрали нищо, каза им да отидат и да ги приберат, и ме побутна към камиона:

-   Let’s move, да тръгваме! It’s late, късно е!

Изтеглянето на иракчаните от Кувейт започнало в неделя, 24 февру­ари, когато тайната полиция на Саддам Хюсеин офейкала със заложни­ците. Но същинското се случило в понеделник вечерта, на 25-и, когато по крайбрежната улица на столицата се образувала колона дълга поне десет километра, съставена от хиляди превозни средства (три хиляди, според някои свидетели, пет хиляди според други). В този конвой се на­мирало всичко. Автоцистерни, пълни с бензин, танкове Т-72, блинди­рани коли, оръдия 130 и 150 мм, камиони с ремаркета и без ремаркета, джипове с картечници 12,7 мм, джипове с леки противосамолетни оръ­дия, мотоциклети, откраднати коли и останалото за доограбване от жи­телите на града. Имало също и доста военни. Ако пресметнем минимум по четирима в превозно средство и ако приемем за техен брой числото три хиляди, не по-малко от дванайсет хиляди. Но по-реалистичното е шестима военни в превозно средство и тогава излизат не по-малко от осемнайсет хиляди. Е, ако приемем числото пет хиляди за брой на пре­возните средства и усредняваме по същия начин, от двайсет до трийсет хиляди военни. Много, прекалено много, за да бъдат убити изведнъж. Много...

Конвоят тръгнал около полунощ и поел по пътя за Джара, единстве­ният, който от Кувейт води до Багдад. Но никога не стигнал до Багдад. Даже до границата не успял да се придвижи. Час след полунощ амери­канците го открили благодарение на 27-а Бронирана дивизия, намира­ща се на разстояние няколко мили, извикали Ф-15, Ф-16, Ф18, Ф-111, хеликоптерите „Апачи“ и „Кобра“ и го спрели, даже го унищожили с най-свирепата атака, която някоя отстъпваща армия е претърпявала от времето на Наполеон. Не толкова военна акция, колкото апокалиптич но бедствие. „This is not a battlefield“ - отбелязал с горчивина един ан­глийски офицер. „This is a killing field“. Това не е полесражение. Това е касапница. Отдясно и отляво на пътя за Джара се простира пустинята и не равна пустиня, където можеш да хукнеш в търсене на спасение, а непроходима заради падините и дюните. За да избегнат огнената вакха- налия, сипеща се от небето, шофьорите се набутали между онези дюни и падини, обзети от паника, започнали да се въртят отчаяно в спирали около тях, запушвали се един друг, блъскали се и се преобръщали, нито един не се спасил. Нито един. След три дни, когато подтикната от мълва­та за предполагаема масова сеч, се намерих на пътя за Джара, останах толкова стресната от ужас и изумление, че не вярвах на очите си. На километри и километри се виждаха само онези спирали от огънато и по­черняло желязо, преобърнати танкове и оръдия, опожарени автоцистер­ни, бронирани машини и коли, камиони с ремаркета и огромни джипове, натрупани един върху друг, понякога на пирамиди високи пет-шест мет­ра, понякога на купища, запълнили кратера на падината и около всичко това хаос от ограбени вещи. Вълнени одеяла, чаршафи, топове коприна, абажури, мъжки ризи, женски обувки (много от тях с високи токчета), детски дрешки, играчки, кутийки пудра, телевизори, рендета, златни и сребърни прибори за хранене, червен лак за нокти, видеа, шишенца парфюм, връзки лук, луковици за засаждане, банкноти, сешоари, дреб­ни фигурки за украса (между които даже препарирано соколче): неща, върху които кувейтците се нахвърлят като изгладнели лешояди, непри­нудено грабейки ограбеното. „Беше наше, нали!“ Само двама мъртви. Единият на волана на „Мерцедес“, пронизан от откос и почернял от мухи. Другият - овъглен под бронирана кола. А останалите? Къде са из­чезнали останалите трийсет или двайсет или осемнайсет, може и дванай­сет хиляди военни от конвоя? Възможно ли е освен тези двамата всички други вече да са прибрани и погребани за рекордно време? Възможно е. В подкрепа на тезата се виждат булдозери, които служат за изкопаване на траповете. Също и разказът на един фотограф, който на другия ден е видял булдозерите в действие и е изгубил снимка, достойна за награда „Пулицър".

Една едва започнала война

1960

Най-мъдрата жена, която срещнах по време на това пътуване - Раджкумари Амрит Каур, дъщеря на раджата на Капуртхала, шестнай­сет години секретарка на Махатма Ганди и пет години затворничка в един от затворите на Делхи, веднъж ми каза, че всички жени по света са еднакви, независимо от расата, климата или религията, тъй като приро­дата на човека е една и съща, а светът все повече се превръща в еднакъв за всички: безцветен и неспособен да ни изненадва. За последното Радж­кумари имаше право. В джунглата на Негри Сембилан се придвижват с велосипеди и шевните машини са с педали, в харемите на Йемен гово­рят по телефона, до статуите на Буда строят небостъргачи и фабрики за пепси-кола, между китайските джонки в Шао Кей Уан си подсвиркват песните на един италианец, наречен Модуньо, и почти навсякъде жените се стремят да имитират нашите грозни европейски дрехи, глупавите ни обувки на висок ток, абсурдното ни съперничество с мъжете - заради него стават полицаи или министри и се забавляват да стрелят с базука. И все пак, колкото и дрехи с френска кройка да се продадат в магазините на Токио, каквито и феминистки теории да бъдат скандирани на митин­гите в Бомбай, колкото и военни училища в Пекин или Анкара да отво­рят вратите си за тях, не е вярно, че всички жени по света са еднакви.

По време на това пътуване видях всякакви жени. Срещнах се с ли­шени от власт съпруги на махараджи, притежаващи и днес купища сма­рагди, заключени в кутии от слонова кост, които никоя социална рефор­ма не би успяла да им отнеме, но видях и момичета от Хонг Конг, про­даващи тялото и очарованието си на зажаднелите за екзотика европейци срещу десет долара. Видях жизнерадостни жени от оцелял малайски матриархат: общност, отдаваща на мъжете значение не по-голямо от зрънце ориз, но също така и мюсюлманки, чийто живот струва по-малко от онзи на крава или камила. Видях жени, пилотиращи реактивни само­лети в небето над Ескишехир, както и гейши в Киото, научаващи се още дванайсетгодишни да доставят удоволствие на богаташите в чайните. Видях принцеси в кимоно, дъщери на император, потомък на Слънце­то - омъжени за банкови чиновници, получаващи четиресет хиляди лири месечно; наблюдавах последните полинезийки в Хавай, които в сърцето на Тихия океан, вече с американско гражданство, мечтаят да направят кариера в Ню Йорк. Но никоя от тях не приличаше на другите.

По света има жени, живеещи и днес зад гъстата мъгла на булото, ос­вен було то е и чаршаф, покриващ ги от главата до петите като покров: за да ги скрие от всеки един, който не е съпруг, дете или слуга без плътска нужда. Този чаршаф, наричан пурда, бурка, пуши, куле или джелаба, има две дупки на височината на очите или пък гъста мрежичка, висока два и широка шест сантиметра, през тези дупки или мрежичка се виждат хо­рата и небето: точно както през решетките на някой затвор. Затворът се простира от Атлантическия до Индийския океан и минава през Мароко, Алжир, Нигерия, Либия, Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Иран, Йордания, Саудитска Арабия, Афганистан, Пакистан, Индонезия: светът на исля­ма. И макар целият ислям да ври и кипи заради противопоставящия му се прогрес, отредените за жените правила са непоклатими от векове: мъжът е техен господар и повелител, а те са дотолкова безполезни създания, че когато се раждат, понякога дори не ги вписват в регистъра на населени­ето. Често нямат фамилно име и лична карта, тъй като е забранено да ги фотографират, и никоя от тях не познава значението на онази странна дума, наричана на Запад любов. На мъжа, който я взима за съпруга, даже за една от съпругите си, жената бива продадена с договор, по същия на­чин се продава крава или камила, а тя не може да го избира или отхвър­ля, както и да го види, преди той да влезе в спалнята и да я сграбчи: като малката булка без име, адрес или глас, която видях в Карачи в нощта на нейната сватба.

Бях пристигнала в Карачи, за да пиша за жените мюсюлманки. В десет вечерта се намирах в градината на хотел „Лъкжъри Бийч“, когато я видях. Отначало не проумях, че е жена, защото отдалече съвсем не из­глеждаше такава: искам да кажа жена с лице, тяло, две ръце и два крака. Приличаше на бездушен предмет, на чуплив и безформен пакет, който облечените в бяло мъже изключително предпазливо водеха към изхо­да, сякаш се страхуваха да не го повредят. Подобно на статуите, които откриваме тържествено по градските площади на Запад, по пакета се спускаше каскада от плат и платът беше ярък, кървавочервен, пресичан от бродерии в сребърно и златно, проблясващи безрадостно под светли­ната от увесените на палмите лампи. Не се виждаше нищичко освен това червено със сребърно и златно. Нямаше нито ръце, нито крака, нито фигура, наподобяваща очертанията на някое създание: и въпреки това се придвижваше бавно, като ларва, пропълзяваща в дупка, без да знае как­во я очаква там вътре. Зад пакета вървеше кръглолик младеж с гирлянда от цветя и сако от златиста дамаска, както и панталоните, тесни на бе­драта и глезените според обичая на пакистанците и индийците. Следваха други мъже, някои облечени като него, но в бяло, а други - по европей­ски. Накрая вървяха няколко жени в сари и кортежът преминаваше без звук, без приказки или усмивки, липсваше музика: като на погребение. Само кръжащите над пакета гарвани грачеха, но той не им обръщаше внимание, като всеки пакет, който не вижда и не чува.

-   Какво е това? - попитах стоящия до мен пакистанец.

-   А, нищо. Една жена.

-   И какво прави?

-   Ами нищо, омъжва се.

-   Познавате ли я? - полюбопитствах.

-   Разбира се, нали съм поканен. Отивам с тях в къщата им.

-   Може ли да дойда с Вас? Моля Ви, нека Ви придружа!

-  Невъзможно! Мюсюлманската сватба е нещо лично и журналисти не се допускат. Още повече фотографи.

После размисли. Господин Зараби Ахмед Хасан беше един мно­го вежлив пакистанец, дипломиран в Кеймбридж, и му харесваше да постъпва безразсъдно, само и само да помогне на хората.

-   Добре, ще дойдете с мен, но при едно условие: да не публикувате името на младоженеца, нито адреса му.

-   Нито пък тези на булката - обещах.

-  Това няма значение - каза пакистанецът. - За младоженката не се отнася.

Едва-едва, с походката си на изплашена ларва, червеният пакет беше стигнал до пътя.

-   Защо пристъпва така, да не би да е сляпа? - попитах.

-   Не, но е със затворени очи.

-   И защо ги е затворила?

-   Защото не трябва да вижда съпруга си - отговори пакистанецът.

-   Не го ли е виждала вече?

-   Не, никога. Вместо нея са го видели родителите и.

Женихът се качи в първата кола. Беше свалил гирляндата от цветя, изглеждаше много млад и доволен. Придружителят ми обясни, че и той не познава булката, но е видял нейна фотография и се надява да му ха­реса. Ако пък се разочарова, лесно би могъл да се ожени за друга жена: пари не му липсват. Червеният пакет беше натоварен във втората кола, няколко жени седнаха до нея. Поканените, включително фотографът и аз, се настанихме в останалите коли и никой не попита кои сме и как­во искаме: пакистанецът беше казал, че сме негови приятели от Кейм­бридж, малко щури. Автомобилният кортеж потегли. Пътувахме около половин час в тъмнината. После спряхме пред една модерна къща, още прясно боядисана и всички слязохме, докато някой обикаляше с една коза около младоженеца, за да му пожелае благоденствие. Вътре в къща­та почти липсваха мебели, както в повечето мюсюлмански къщи, нався­къде имаше рогозки. На първия етаж, сгушен върху една от рогозките и заобиколен от утешаващи го с тайнствени думи жени, се намираше пакетът: тоест младоженката.

Държеше главата си на коленете и най-накрая се разбираше, че е жена, тъй като от всичкото онова червено, инкрустирано със злато и сребро, се подаваха две крачета с лакирани в червено нокти, стъпалата боядисани също в червено. Между коленете висеше мъничка ръка, нок­тите и дланта и - също в червено. Плачеше и при всяко хълцане раме­нете се повдигаха и се отпускаха като ридание на ранено животно. Така свита на земята изглеждаше много дребна, идваше ти да направиш нещо за нея, например да и помогнеш да избяга.

-   Искате ли да я видите? - попита ме пакистанецът.

-   Да, бих искала да я видя, ако не досаждам - отговорих.

-  Че какво досаждане е това, тя е само една жена - отговори ми той. После каза на жените да открият лицето на булката, за да го погледнем. Те повдигнаха булото, но не зърнах чертите и веднага, защото тя при­тискаше глава към коленете. Тогава една от жените мушна ръката си между главата и коленете и, хвана я за брадичката и я повдигна, докато най-накрая го видях.

Лице на дете, мургаво и силно гримирано, но толкова незряло, че тя изглеждаше като дете, гримирано като жена заради играта на възрастни. Казаха ми, че е петнайсетгодишна. Клепките и бяха стиснати, намазани със сребрист прах. Между дългите, гъсти мигли бавно се прокрадваше една сълза.

-  Кажете и, че няма смисъл да плаче - посъветва ме пакистанецът. - Била е в лицей и разбира английски.

Коленичих на рогозката и казах на момичето, че няма смисъл да плаче. Уверих я, че съм видяла младоженеца, той е красив и изглежда любезен.

Тя размърда устни, натежали от тъмното червило, изглеждаше че иска да каже нещо, но не го каза. Затова пък се обърна към една от же­ните и прошепна няколко думи на пакистански.

-   Какво каза? - попитах.

-   Попита дали младоженецът наистина има любезен вид - преведе жената.

-    Да, наистина изглежда много любезен - потвърдих. - Сигурна съм, че ще се влюби много във Вас и ще Ви обича силно.

Този път младоженката сякаш не ме разбра и пак прошепна нещо в ухото на същата жена. Отново я попитах какво е казала.

-   Попита ме какво означава - обясни през смях жената, сякаш бях казала някаква смехория.

-  Иска да каже, че той ще ти направи много деца - намеси се пакис­танецът. После се отдалечи, защото булката трябваше да отиде в спалня­та, за да чака младоженеца.

Спалнята беше единствената напълно мебелирана стая в цялата къща. Заради модерните си разбирания младоженецът беше купил ев­ропейски мебели, лакиран махагон с огледала и пластмасови дръжки. Леглото - застлано със сини чаршафи и червена атлазена кувертюра. По средата имаше американска кукла, от онези, които се купуват в ма­газините на веригата Мейсис за петнайсет долара. Младоженката, едва ли не вдигната на ръце и поставена близо до куклата, сякаш трябваше да си играе с нея. Свалиха тежкото було от нея и се видяха дрехите за тържеството: червен атлазен панталон и наметка от същия плат и цвят. Беше много красива и когато най-накрая повдигна подпухналите си клепачи, очите и също ми се сториха красиви: изпълнени с толкова примирение и боязън. Вече не плачеше, дори се усмихваше леко, но когато свекървата каза на всички жени да излязат и я остави сама в мрака, седнала на леглото да чака невидяния си досега съпруг, тя от­ново се разхълца.

И макар целият ислям да ври и кипи заради противопоставящия му се прогрес, отредените за жените правила са непоклатими от векове: мъжът е техен господар и повелител, а те са дотолкова безполезни създания, че когато се раждат, понякога дори не ги вписват в регистъра на населението.

Ориана Фалачи, 1960 г.

 

От човешка гледна точка, а също и от историческа, палестинците имат право: те наистина са се превърнали в новите евреи на земята. Но тогава по същите причини имат право и евреите, те не могат на свой ред да се превърнат в палестинци.

Ориана Фалачи, 1970 г.

 

Аз не съм консерватор. Не симпатизирам на десницата повече, отколкото на левицата. Въпреки че отказвам всякаква политическа класификация, се считам за революционерка. Защото революцията не означава непременно завземане на Бастилията или Зимния дворец. И разбира се, за мен не означава примки за бесене, гилотини, взводове за разстрел, окървавени улици. За мен революцията означава да кажеш „не“.

Ориана Фалачи, 2005 г.

 

 

Вземете семенце от ябълка и го засадете в Техеран, после вземете семенце от същата ябълка и го засадете в Рим: дървото, поникнало в Техеран, никога няма да е същото като онова в Рим. Тук да бъдат разстрелвани някои хора е необходимо и справедливо. Тук милосърдието е абсурдно.

Мохамед Реза Пахлави, последният шах на Иран, в интервю за Ориана Фалачи

 

Облепеният с петрол корморан поема тежко въздух върху скалата на остров Абу Али и не иска да бъде спасен. Знае, че на стотици километри морето вече не е море, небето вече не е небе, животът вече не е живот. Разбрал е, че с редки изключения, на които не бива да се доверяваш, хората са зли и отварят люковете на огромни цистерни, за да изливат във водата някаква тъмна и леплива гадост, сковаваща перата тиня, пречеща ти да летиш.

Описание на петролния разлив по време на Войната в залива

 

Нашата нация е арабската и се простира от Атлантика до Червено море и отвъд него. Онова, което искаме, откакто катастрофата се случи през 1947-а, е да освободим нашата земя и да възстановим демократичната палестинска държава.

Ясер Арафат пред Ориана Фалачи през 1970 г.

Още от автора


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
11121314151617
18
192021222324
252627282930 

» Най-продавани