Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Концлагерът

Концлагерът "Белене" 1949-1987

Автор: Борислав Скочев

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Дата на издаване:Декември 2017

ISBN:978-954-28-2435-0

Страници:924

Корична цена:29.9 лв.


Жестокостта в концлагера „Белене“, а това е моделът на всеки комунис­тически концлагер, е присъща само на човешкото същество, на никое друго!

Дянко Марков

 

„Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване. Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощ­ните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.

 

За разлика от военно­временните концлагери, „Белене“ функционира през един 40-годишен мирен период – но в перманентна война на тоталитарната държава срещу една или друга група от собственото ѝ население, в непрестанна насилствена промяна на обществото и човека. За цялото съществуване на концлагера „Белене“ през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници (1952–1953 г.). Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримирими­те към налагания нов ред личности.

Борислав Скочев вади на бял свят цялата потресаваща истина за острова, който уби свободния човек. В книгата са проследени периодите на съществуване на лагера, законовите основания за въдворяване, организацията на концлагерната система, стопанската дейност и принудителния труд, агентурно-оперативната работа, охраната, режима, храната, облеклото, наказанията, медицинската помощ, опитите за бягства... разстрелите. А също проявите на съпротива срещу смазването на човешкия дух.

В каре:

Това изследване е резултат на десетгодишна работа в архива на Държав­на сигурност, на проучване на лични архиви и архивите на Политбюро, Ми­нистерския съвет и отдел „Затвори“ в ЦДА, на документи в архива на Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ в Будапеща, на достъпния онлайн архив на ЦРУ, на руски, холандски и британски архивни източници и на десетките мемоари на бивши концлагеристи.

 

Контрареволюционери са само бившите авторитетни опозиционери, а всички останали въдворени са категоризирани като неполитически – криминални и хулигани, и за първи път броят им надвишава, и то значително, този на политическите. Това е не просто маскиране на политическото преследване, а действително възприемане на формите на политическа съпротива или сблъсъка с идеологическите и социалните норми на социализма като криминално отклонение. В резултат на това заличаване на границата между политическо и неполитическо въдворяване изолацията на въдворените по линия на ДС от въдворените по линия на НМ лагеристи е премахната и възниква йерархията на криминалните рецидивисти. Нов момент е и първото въдворяване по етнически и религиозен признак през 1958 г., което обслужва втория етап на насилствената колективизация. Това въдворяване, както и разработените в същата кампания мерки за неутрализиране на турския национализъм – същите като приложените преди това срещу българското мнозинство, разкриват, че същината на онова, което в следващите десетилетия ще се проявява като асимилация, е опитът за създаване на „социалистическа нация“, лишена от съпротивителните сили на вяра, етнос, традиция. През 1985 г. самият министър на вътрешните работи ще обяви, че една от основните характеристики на „възродителния процес“ е: „революционно дело, с което [...] се ускорява процесът на освобождаване от религиозни, консервативни и националистически отживелици“[1].

Кризисното повторно откриване на концлагера през ноември 1956 г. и новата политика на негласна репресия оставят много празноти в организацията на въдворяването и концлагера. Не съществува почти нищо от централните институции на концлагерната система от първия период. Цялостното ръководство на концлагера е възложено на окръжното управление на МВР, а всъщност се упражнява неформално, еднолично, пряко и предимно устно от зам.-министър Мирчо Спасов и отделение „Въдворяване и изселване“. Те имат и пълен контрол върху въдворяването, чийто ред не е ясно регламентиран. Не съществува разделението между агентурно-оперативната работа и административно-стопанското ръководство на концлагера. Политическото ръководство става непрозрачно, Политбюро само формализира вече приведените в действие решения на Тодор Живков. От края на 50-те режимът става все по-зависим от опитите си за дипломатическо и икономическо сближаване със Запада. В началото на 1959 г. въдворяването е премахнато като принудителна административна мярка и от този момент до 1989 г. концлагерите ще съществуват на ръба на закона или отвъд него. Родените в ТВО „Белене“ безконтролност и поставянето на всички въдворени в категорията утайка на обществото в съществуващия с мълчаливото одобрение на Политбюро извън закона Ловешки лагер (1959–1962 г.) довеждат до апогей на насилието и дехуманизацията.

След третото откриване на концлагера „Белене“ през януари 1964 г. МВР прави няколко опита той да бъде легализиран и разширен. Но през 1972 г. при отсъствието на законово основание за въдворяване общежитийното изселване окончателно се налага като форма на концлагерна изолация и това ще бъде използвано и при смяната на имената на етническите турци през 80-те. Въпреки тази маскировка режимът е принуден да закрие общежитията в средата на 70-те след подписването на Хелзинкските споразумения и втори път през 1986 г., когато вън от страната изтича информация за концлагера. Вторият проблем пред МВР е как негласното съществуване и отсъствието на външен за МВР контрол върху концлагера да не доведе до произвола на Ловешкия лагер. Административното ръководство остава отговорност на окръжните управления на МВР (само през април 1985 г. е прехвърлено от ОУ МВР – Плевен към отдел „Затвори“ – МВР), но е организиран централен контрол от няколко различни структури на МВР и от прокуратурата върху концлагерните общежития, които по закон не съществуват. Някои от тези структури също са легално несъществуващи – централните комисии за въдворяване по линия на ДС не са предвидени в правилника за приложение на принудителните административни мерки. Политическите разпореждания вече се дават без никакви писмени следи. Така е изобретен един паралелен механизъм на ведомствена законност, който се разминава с правните норми. Този контрол е ефикасен и произволът намалява все повече, но през 60-те в тази сенчеста зона между нормите и практиката започва да се изработва новият код на вътрешните документи на МВР, те стават шаблонни, прикриващи зад трафарета действителните факти и мотиви на преследването, доверявайки ги само на прякото общуване. Така институционалното развитие на конц-лагерната система през 60-те, 70-те и 80-те години – годините на развития социализъм с относителна политическа стабилност и повишаващо се жизнено равнище, но и стагнация и зависимост от икономическите връзки със Запада, върви паралелно със създаването на държавни контрабандни фирми и разминаването между парадна идеология и обществен цинизъм.

Това изследване е резултат на десетгодишна работа в архива на Държавна сигурност, на проучване на лични архиви и архивите на Политбюро, Министерския съвет и отдел „Затвори“ в ЦДА, на документи в архива на Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ в Будапеща, в достъпния онлайн архив на ЦРУ, в руски, холандски (с благодарност към Даниела Горчева) и британски (с благодарност към Лилия Топузова) архивни източници и на десетките мемоари на бивши концлагеристи. При цитирането е запазен автентичният правопис.

Тук бих искал да отдам почит на хората, оставили ни своите свидетелства за лагера въпреки травмата. Много пъти препрочитах лагерните спомени и всеки път възприятието ми се променяше. След първоначалния емоционален прочит дойде време на внимателно вглеждане и откриване на несъответствия в спомена. Навлизайки все по-дълбоко в изучаването на документите обаче, осъзнах, че въпреки неточностите си спомените са много по-близо до реално случилото се и до онова, което документите се опитват да прикрият. И преди всичко те много повече от документите разкриват същността и смисъла на концлагера и ни предават онова, което никое изследване не може достоверно да докосне – човешкото страдание.

 



[1] Стенограма от оперативката с окръжните началници, състояла се на 21.01.1985 г. в заседателната зала на министерството от 10.00 ч. – В: Ангелов, Веселин. Провеждане на насилствената възродителна кампания...

 


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
15161718192021
22
232425262728
293031    

» Най-продавани