Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Коледна тайна

Коледна тайна

Автор: Карън Суон

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Фиделия Косева

Преводач: Надя Златкова

Превод от:английски

Дата на издаване:Декември 2018

ISBN:978-954-28-2753-5

Страници:460

Корична цена:17.9 лв.


Чудесата се случват на тези, които вярват в тях…

Хората имат нужда от надежда и успокоение в най-мрачните моменти, не в най-щастливите…“ 

 Алекс Хайд е жената, която направлява богатите и силните към още по-големи успехи. Телефонът ѝ е дълбоко пазена тайна, която само наистина важни хора могат да разкрият – и то когато имат истинска нужда от помощ. Тя деликатно ги направлява през проблемите, в които са се забъркали, и им помага да оправят както личния си живот, така и своите бизнеси.

 И макар графикът ѝ да е запълнен за месеци напред, тя не може да откаже примамливото предложение, което идва само броени седмици преди Коледа. Един мъж е на път да провали компанията си със своето арогантно и опасно поведение – Локлан Фаркар. Алекс има за задача да влезе в главата му, да успокои сърцето му, да му посочи път напред.

 Просто поредната работа – безброй такива наглед властни и непоколебими мъже са се предавали и са разкривали пред нея колко уязвими са всъщност. Но когато Алекс се озовава на отдалечения остров Айла, сред стелещия се сняг и далеч от градската шумотевица, тя се оказва извън зоната си на комфорт. Локлан е мрачен и дяволски привлекателен и сякаш никоя от изпитаните тактики на Хайд не работи при него. Скоро започва и шеметна поредица от събития, които променят всичко.

 Двама души, които се лъжат един друг от първия миг, в който се виждат. Които крият тайни, които никой не бива да знае. Двама души, които отдавна са се отказали да търсят щастието, но Коледа идва със своето обещание за чудеса.

 Но те се случват само на тези, които вярват в тях…

 

„Знаеше, че той е точно като нея –едно объркано кълбо от добро и лошо, човек, който е бил наранен, изоставен и предаден от почти всички, които някога е обичал…“

КОЛЕДНА ТАЙНА

Пролог

Заливът Килнотън, остров Айла,
западният бряг на Шотландия,
30 април 1932 г.

Ето там.

Първият път, когато се спасил от смъртта, е било там, в онези опасни води, които се простират от тук до бреговете на Ирландия. Но сега, като гледаше от тези скали, в този ден, когато морето потрепваше светло и гладко като небесносиня коприна, тя не виждаше и следа от ужаса на онази далечна нощ, когато бурни ветрове бушували над повърхността на морето и оръдия стреляли под нея.

Загледа се към хоризонта, а вятърът в лицето ѝ сякаш ѝ помагаше да диша и я връщаше към живота. Тук се чувстваше по-близо до него и мислеше, че ако се помоли достатъчно силно, може да види стъпките му в пясъка, да усети аромата му, донесен от вятъра. О, само ако този остров беше запазил нещо от него в прегръдката си! Хазяйката ѝ беше казала, че семената на яркожълтите храсти прещип, които растяха по хълмовете, можеха да останат заспали в почвата четиридесет години и пак да поникнат. Не можеше ли да се надява за една такава частица от него?

Но надеждата е изгубена и беше изгубена преди много години. Смъртта го бе преследвала, тракайки с челюсти към глезените му за втори път, отказвайки да го остави да се измъкне. Беше се борил толкова упорито, така казаха онези мили непознати с техните дълбоки гласни и спокойни очи. Няколко пъти помислили, че е изчезнал, но той отново се измъквал от треската като призрак от мъглата, с хлътнали страни и задъхан от борбата.

Беше силен, казаха те, имаше нежна усмивка, очи, които нашепваха, ръце, които танцуваха. Дори и след толкова години тук го помнеха, бяха му се възхищавали.

И като си помислеше, че някога беше неин...

Затвори очи и остави вятърът да я брули. Той бе ѝ принадлежал и смъртта – макар и да бе успяла на третия опит – не можеше да ѝ отнеме това.

Някакъв шум – глас? – достигна до ушите ѝ и когато се огледа, видя една жена да идва към нея. Въпреки че вятърът играеше с косата ѝ като коте, което тича след връвчица, тя се движеше с лекота и грация. Беше стройна и бърза, с умни очи и аристократична осанка. Но въпреки че красотата ѝ беше деликатна, в нея нямаше никаква крехкост. Изглеждаше силна и решителна. Страховита.

– Вие ли сте американката? – попита направо жената, отправила към нея блеснали очи.

– Да.

Жената въздъхна веднъж и кимна.

– Казаха ми, че ще ви намеря тук. Помислих, че съм ви пропуснала.

– Какво има?

– Преди да заминете... има нещо, което трябва да узнаете.

Но тя вече знаеше. Инстинктът ѝ го казваше.

Той беше принадлежал и на нея.

       

ПЪРВА ГЛАВА

„Мейфеър“, Лондон, петък,
1 декември 2017 г.

– Офисът на Алекс Хайд.

Отсеченият глас на Луиз Кенеди прониза тишината на постланата с дебел килим стая, в която неподвижността на въздуха се нарушаваше само от ароматния полъх на белоснежните божури.

– Не, съжалявам, няма я. Кой се обажда?

Пръстите ѝ с френски маникюр потрепнаха над клавиатурата и спряха, а курсорът на екрана запримигва, докато тя чакаше името. От дясната страна на клавиатурата проблесна червена светлина. Звънеше друг клиент – тя беше като ръководител полети, който насочва непрекъснатия поток от кацащи самолети: насочи ги, подреди ги, приземи ги.

– Ще ми трябва име, за да може тя да... – внимаваше да не диша в микрофона, прикрепен към слушалките, докато клиентът се бавеше и не ѝ вярваше, несвикнал да му казват „не“. Пръстите ѝ помръднаха във въздуха, сякаш въртеше писалка, нетърпелива да продължи. Червената светлина продължаваше да мига. Трябваше да вдигне в следващата минута. Човек никога не знаеше кога може да е нещо спешно, а на това ниво спешно означаваше точно това – можеше да става въпрос за работата, състоянието или дори самия живот на някого. 

– Не, не е възможно. – Гласът на клиента стана по-остър и тя повдигна тънката си вежда. – Защото е в Ню Йорк. – Погледът ѝ отново се насочи към червената светлина. 

– Това е поверителна информация – изрече по-рязко тя, свикнала да се справя с хора с високо самомнение. Това беше може би общата най-важна черта за всички клиенти на Алекс и вероятно беше и основната причина, която им позволяваше да станат нейни клиенти. – Но мога да ѝ предам да ви се обади. Тя знае ли за какво става въпрос? – Пръстите ѝ потрепнаха отново.

Отвън синята светлина на една кола на Бърза помощ премина покрай визоновосивите прозорци, а бялото като вълна небе се покри с гъсти дъждовни облаци. Минаваха хора с дебели палта, навели глави към телефоните си, а паважът все още беше мокър от последния изблик от облаците преди пет минути.

Тя сви устни, докато мъжът говореше. Така си и беше помислила.

– Разбирам. Значи това е запитване на нов клиент.

Дръзкият му тон предполагаше дълго лично познанство, но най-вероятно просто се бяха ръкували на някой коктейл или името на Алекс е било изречено тихо и му е било предадено със същата поверителност като масонско ръкостискане.

– Страхувам се, че работим с лист на чакащите и мис Хайд няма никакви свободни часове преди месец май. – Погледът ѝ се стрелна към червената светлина. Все още беше там. Не задълго. Десет секунди... – Искате ли да ви запиша час и ще се свържем с вас, когато наближи времето?

И двете ѝ вежди се извиха високо, когато дързостта се превърна в нравоучителност – той вероятно не разбираше, че никой не можеше да стигне до Алекс, без преди това да е минал през нея, и че на нея ѝ се плащаше точно толкова, за да преценява клиентите, колкото и за да им записва часове.

– Както вече казах, в момента мис Хайд е извън страната и не мога да ви кажа кога ще се върне. Сега моля да ме извините, но има други клиенти, които чакат и се опитват да се свържат. Можете да се обадите отново, ако промените решението... – Пръстът ѝ се поколеба над бутона за прекъсване на разговора, а погледът ѝ се насочи към мигащата червена светлина.

Три, две, ед...

Ръката ѝ падна на бюрото сякаш я бяха простреляли, а думите проехтяха в ушите ѝ, сякаш всяка една от тях бе избухнала с гръм по линията. Тя се облегна напред на лакти и се концентрира по-силно, докато се взираше в примигващия курсор на все още празния екран, а червената светлина вече не светеше. Всъщност тя беше напълно забравена. Настъпи дълга пауза.

– Съжалявам, може ли да повторите? – каза накрая Луиз с необичайно потрепване в идеално тренирания ѝ глас. – Не мисля, че ви чух добре.

Ню Йорк, същият ден

Алекс Хайд се взираше надолу към Уолстрийт. Улицата гъмжеше от самоувереност, пулсираше като мускул, докато хората тичаха през движението – закъснели за срещи и очевидно защитени срещу жълтите таксита, които свиреха гневно с клаксони, а червените им стопове просветваха – и преминаваха смело от едната до другата страна на пътя. Ако човек ги гледаше от улицата, знаците за социалния им статус щяха да са дискретни (обшита с цветни конци бутониера или може би ушит на ръка костюм) или явни („Ролекс Ойстър“, тен от Карибите), но от тази височина приличаха просто на метални стружки върху магнитна дъска, затичали се насам и натам, сякаш тикани от външна сила, и всички правещи отчаяни опити да стигнат някъде. Всъщност искаха да стигнат тук. Тук, горе, на деветдесет и осмия етаж, беше мястото, където искаха да бъдат и човекът, с когото тя говореше, беше този, който искаха да бъдат. Господар на вселената, център на властта – източникът на цялата енергия, всичките пари.

Но нито един от тях нямаше да стигне толкова далече. Те не виждаха себе си от нейната гледна точка. Не можеха да се видят от две крачки разстояние, да не говорим за двеста метра височина. Дори и отраженията им в огледалото няма да им разкрият това, което тя виждаше, защото не знаеха, че трябва да разберат, че само амбицията не е достатъчна, талантът не е достатъчен, жаждата не е достатъчна. А щом дори не знаеха, че трябва да знаят това, как изобщо можеха да се изкачат по стълбите до тази възхвалявана позиция?

Мъжът зад нея го знаеше, но пък той имаше късмета да я срещне, когато беше новоназначен президент на Банк ъф Америка, и най-добрият ход, който беше правил в кариерата си, бе не само да осъзнае, а и да признае, че не е подготвен. Тя обърна гръб на яркото декемврийско слънце, което хвърляше бяла светлина на улицата, и отново застана с лице към него. Докато вървеше бавно към средата на стаята, от набръчканото му лице я гледаха втренчено неспокойни сини очи.

– Хауърд, помниш ли, че по време на последната ни сесия говорихме за уникалното предимство, което отличава един човек от другите?

Той я наблюдаваше така внимателно, както антилопата следи лъва във високата трева.

– Да.

Тя отново седна на стола срещу него. Стройната ѝ фигура беше дискретно подчертана от копринената рокля на Филип Лим с цвят на слонова кост, светлокестенявата ѝ коса със средна дължина падаше красиво по раменете ѝ благодарение на направената тази сутрин прическа със сешоар – Господи, обичаше този град и фризьорските му салони, – на лицето ѝ имаше съвсем малко грим, а маслиновата ѝ кожа все още сияеше от престоя ѝ миналия месец в центъра за медитация и духовно обучение в Коста Рика.

– Какво казахме, можеш ли да ми припомниш? – Тя наклони глава със спокойно изражение, въпреки че тъмните ѝ кафяви очи го гледаха с любопитство.

– Ти каза, че за да се постигне уникалното предимство, трябва да има съчетаване на всички елементи в цялостната личност?

– Точно така – кимна тя. – Трябва да имаме хармонично сливане, за да получим уникалното предимство. – Тя се усмихна. – Звучи противоречиво, нали? Сливане, уникалност – със сигурност това са противоположности? Но само когато четирите аспекта на живота ни – физическият, умственият, социалният и духовният – са балансирани, можем да очакваме да постъпваме хармонично. И когато са балансирани, защото това е огромна рядкост, тогава човек има предимството да вижда нещата по-ясно, да взима по-разумни решения, да действа по-интелигентно и уверено. Но... – изражението ѝ се промени – ние пренебрегваме всеки един от тези аспекти на психиката си на свой собствен риск. Как бихме могли да очакваме да сме гъвкави в мислите си, ако не четем и не научаваме нищо повече освен това, което е в поверителните писма, разпращани в банката? Как може да поемем стреса от работата за достигането на планираните резултати, ако отменяме срещата с треньора си? Не може да позволим тялото ни да отслабне, умът ни да започне да работи механично, емоциите ни да се притъпят или душата ни да стане безчувствена. Не можем да действаме във вакуум. Не и на това ниво. Въздухът там горе е прекалено разреден, Хауърд.

Той въздъхна, разбирайки какво има предвид.

– Казваш ми да се откажа от нея.

– Знаеш, че никога не казвам, а просто съветвам – възрази тя и усети кратката тиха вибрация на телефона си, оставен на облегалката на стола. – Но ако вече не е останало нищо, ако между вас има само... – тя сви рамене – мъртва енергия, тогава трябва да се запиташ дали си постигнал правилното хармонично сливане.

Хауърд стисна облегалките на стола и кокалчетата му побеляха леко, а на лицето му се появи разбиране.

– Искаш да кажеш Ивон?

– Ами, да разгледаме идеята – отговори тя и разпери ръце, опитвайки се да го накара да се замисли. – Само от чувството за дълг ли все още си с нея?

– Д-дълг? – заекна той. – Женени сме от тридесет и четири години! Това е голяма част от живота ми, споделен с нея.

– Да, така е. Би ли казал, че е прекалено дълго? Ако сега се замислиш, дали ще решиш, че е трябвало да си тръгнеш по-рано?

Хауърд изглеждаше възмутен.

– Не е толкова лесно. Имаме четири деца.

– Четири пораснали деца, всичките женени и със собствени деца – кимна спокойно тя. – Знаеш, че вината не може да промени миналото, Хауърд. И тревогата няма да промени бъдещето. Това е важно решение, но може би е решение, което се опитваме да избегнем.

Хауърд сведе очи, а след това отново я погледна и върху аристократичното му лице, което украсяваше страниците на Уолстрийт Джърнал поне по два пъти в седмицата и което беше разлепено из целия град като водещия финансов консултант на кмета при последните избори, бяха изписани страх и неувереност.

– Но последния път, когато се срещнахме, ти каза, че трябва да напусна Кейли.

– Не, изобщо не съм ти казвала да напускаш когото и да било, Хауърд – изрече твърдо Алекс, облегнала брадичка на палеца и показалеца си. – Казах ти да се вгледаш в комбинацията, помниш ли? А тогава ти каза, че Кейли се държи „като побъркана“ – предявява неразумни претенции да напуснеш Ивон заради нея, заплашва да се появи в дома ти, да говори с медиите. Каза, че не можеш да спиш, не можеше да се съсредоточиш в работата си. Е, това очевидно не беше баланс, който можеше да поддържаш, продължавайки напред, и ти разбираше, че не можеш да имаш уникалното предимство, докато нещата продължават така. Така че с теб обсъдихме идеята да се откажеш от нея. – Алекс завъртя ръка. – От друга страна, ти току-що прекара последните четиридесет и пет минути да ми обясняваш, че въпреки налудничавото ѝ поведение не можеш да стоиш далече от нея, че тя те кара да се чувстваш жив. – Тя сви рамене. – И ако това е истина, тогава недей – не се отказвай от нея. Ако тя те кара да се чувстваш толкова добре, може би е време да преосмислиш уравнението. Може би това е промяната, от която имаш нужда, за да постигнеш идеалния баланс за момента. Хората се променят, Хауърд, нуждите ни се променят. Онова, което е било добро за теб преди тридесет и четири години, не е непременно това, което е добро за теб сега. Трябва да проявиш смелост и да го приемеш. Прекалено много хора се оставят да живеят в рутина. Позволяват на буржоазните условности да ги ограничат. Но ти не си от тези хора, Хауърд, не си един от онези малки хора. Тези правила не се отнасят за теб. Ти можеш да правиш каквото поискаш и ако Кейли те кара да се чувстваш жив, да се чувстваш изпълнен с енергия, тогава бъди с нея.

– Ами... ами всичко онова, което тя направи? Заплахите?

– Направила е тези неща само защото е искала да си с нея и ако напуснеш Ивон, няма да има причина да се държи така налудничаво.

Тя се облегна назад на стола и наведе брадичка, полюшвайки леко единия си крак. Последва дълго мълчание.

– Не знам – поколеба се той.

Алекс се наведе напред, опряла лакти на коленете си и скръстила ръце пред себе си.

– Тя те кара отново да се чувстваш млад, нали? – попита внимателно тя.

Той кимна.

– Непобедим. Могъщ. Мъжествен. Мъжът, който някога си бил.

Той кимна отново.

– Тя е ключът ти към това отново да станеш този мъж, Хауърд.

Той примигна.

– Но какво ще стане... искам да кажа, тя нахлу в дома ми, за бога. Мисля, че може да е нестабилна.

– Чуй ме, забрави всички причини, поради които нещо може да не се получи. Трябва ти само една, заради която да се получи. А вие двамата сте луди един за друг, ти самият ми го каза, тя е глад, който не можеш да утолиш. Това е единствената мотивация, от която имаш нужда.

Телефонът започна да вибрира отново, но Алекс не отдели поглед от Хауърд. Видя съмнението в очите му, онзи страх, който идваше, когато фантазиите се пренесат в истинския свят.

– Точно това обсъждахме в предишните ни сесии, Хауърд – ако искаш да запазиш уникалното си предимство, трябва да насърчаваш растежа и промяната в живота си. И така, отначало търсехме начин да постигнем това през благотворителната инициатива в Ангола и опита за изкачване на К2 – тя отново се облегна назад, – но ако отговорът е Кeйли, тогава да го приемем. Да не бъдем закостенели хора, които не променят вижданията си, Хауърд. Помни, че това, което кара теб да се чувстваш цял, е от полза и за банката. Намери идеалната хармония и ще постигнеш предимството.

– Но Ивон...

– Тя е голямо момиче. И съм сигурна, че ще уважиш тези тридесет и четири години, в които сте заедно, като се погрижиш за нея финансово. Все пак си джентълмен.

Хауърд примигна.

– Не съм сигурен, че става въпрос за...

– Става въпрос за теб, Хауърд. За това, което те кара да се чувстваш цял. – Тя се усмихна. – Знаеш ли коя е най-честата лъжа? Тази, която милиони хора изричат всеки ден?

Той поклати глава.

– „Добре съм.“ Повтарят го през цялото време, когато не са – особено когато не са. Ти добре ли си, Хауърд? Когато си с Ивон, животът ти такъв ли е, какъвто искаш да бъде? Или е такъв, какъвто искаш да бъде, когато си с Кейли? С коя си, когато казваш „Добре съм“? Къде живееш лъжата? Защото е с едната от тях. Мисля, че установихме, че не можеш да имаш и двете, това прекалено много разделя вниманието ти, а и си прекалено добър човек за такъв тип компромис. Имаш принципи, чест, гордост. – Тя си пое дълбоко въздух. – И всичко това означава, че стоиш на кръстопът. Време е да вземеш решение. Ако се справиш с това, ще си върнеш предимството.

Телефонът ѝ започна да вибрира за трети път – сигналът, че е нещо спешно. Тя се усмихна и стана.

– Виж, знам, че имаш да мислиш за много неща. Промяната може да е плашеща. Защо не оставим няколко дни, за да помислиш за всичко, и следващия път, когато се видим, ще поработим върху стратегията за осъществяването на всичко това?

Хауърд също се изправи и кимна.

– Да се уталожи, да. Добре.

Той изглеждаше зашеметен, сякаш е улучен от тейзър.

Алекс го изпрати до вратата.

– Ще кажа на Луиз да се свърже със Сара и да запази нещо в програмата ти. Обяд може би? Може би трябва да излезем и да отпразнуваме тази вълнуваща нова промяна.

Докато тя отваряше вратата, Хауърд започна да се суети с копчетата на сакото си.

– Обяд? Не съм сигурен. Мисля, че съм доста зает...

– Разбира се, преди Коледа става прекалено натоварено, нали? Няма проблем, може да ги оставим да координират нещата помежду си. – Тя му подаде ръка и разтърси силно неговата. – Беше прекрасна сесия, Хауърд. Мисля, че сме на прага на промяната, към която се стремяхме. Обмисли всичко и да се видим, когато си готов.

Той тръгна бавно към асансьора и Алекс затвори вратата, взе телефона и набра единствения номер, от който ѝ звъняха на него.

– Луиз? – изрече тя, върна се до прозореца и погледна надолу към металните стружки, които все още се движеха и потрепваха по пътя си към магнетичния север. – Не, няма проблем, така или иначе свършвахме.

Свали обувките си, усещайки тръпката на болка и удоволствие, когато краката ѝ се отпуснаха и тя стана с осем сантиметра по-ниска.

– О, може да се каже – въздъхна тя. – Просто му казах това, което искаше да чуе, и спасих брака му. Обади се на секретарката му за проследяваща сесия в рамките на две седмици.

Внезапно нещо прелетя край прозореца и я накара да отстъпи стреснато назад. Мина още един миг, преди погледът ѝ да проследи онова, което бе видяла, и тя осъзна, че е сокол скитник, един от многото, които бяха направили града свой дом и свиваха гнездата си на многобройните первази на градските сгради, издигаха се в полет, носеха се на потоците от топъл въздух, осигурени от бетонните покриви, и ловяха гълъбите, пляскащи весело с крила нагоре и надолу по булевардите. Остана загледана в сокола, докато той се носеше с лекота по отвесното въздушно течение.

– Както и да е, какво става?

Тя притисна длан към стъклото и погледна надолу, проследявайки сокола, който внезапно се спусна към един тромав, нищо неподозиращ гълъб няколко етажа по-надолу. Скоростта му беше зашеметяваща – някой ѝ беше казал, че когато ловуват, могат да достигнат до триста километра в час – и подпомогната от небостъргачите, които действаха като планини, насочващи въздушните потоци. В Манхатън сега имаше повече соколи, отколкото където и да било по света, и те се развиваха много по-добре, отколкото събратята им сред дивата природа. Тя ахна развълнувано, когато соколът се спусна върху жертвата – гълъбът дори не бе разбрал какво му се случва. Той беше лесно победен от хищник, който имаше всички предимства – не само височината или скоростта, а също и способността да се адаптира. Соколите скитници бяха живото въплъщение на всичко, на което тя учеше своите клиенти.

Чакай... Мина още един миг, преди думите в ушите ѝ да се синхронизират с гледката пред очите ѝ. Тя се обърна с гръб към прозореца и се втренчи невиждащо към празната стая.

 Може ли да повториш... какво иска да направя?


Събития

пвсчпсн
   1234
567891011
12131415161718
19
20
2122232425
262728293031 

» Най-продавани