Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Капитан Немо

Капитан Немо

Автор: Преразказана от Дейв Егърс

Преводач: Анелия Данилова

Превод от:английски език

Дата на издаване:Март 2014

ISBN:978-954-28-1471-9

Страници:88

Корична цена:9 лв.


Четвъртата история преразказва научнофантастичната класика Капитан Немо на Жул Верн. Дейв Егърс разкава както от гледна точка на съвремието, така и на 14-годишния Консуело. Известният океанограф Пиер Аронакс отплава от Ню Йорк, за да преследва мистериозно чудовище, което тормози океаните. Потапя кораб след кораб и причинява безброй смъртни случаи. Всъщност морското чудовище е подводницата „Наутилус“ на Капитан Немо, който живее в самоналожено изгнание в международни води. Консуело и Аронакс остават при Капитан Немо и така започват техните вълнуващи приключения.

Поредицата Запази историята е проект на нашумелия и у нас писател Алесандро Барико, който ръководи авторитетната школа за творческо писане „Холдън“ в Торино. Целта на този проект е съхраняването на световната литературна памет чрез пренаписване на емблематични текстове по начин, който да ги направи атрактивни и разбираеми за детска публика и да ги спаси от заплахата да бъдат забравени.


1

Казвам се Консуело. Сигурно сте чули нещичко за това какво ни сполетя – мен иостаналите от кораба, носещ името на „Ейбрахам Линкълн“. Е, каквото и да стеразбрали, все ще е било погрешно. Нека дa ви разкажа истината.

Това се случи миналото лято, когато бях на 14.

Чичо ми, Пиер Аронакс, е французин и е пътувал почти навсякъде. Той е известен океанограф, което в общи линии означава, че може да ходи, където поиска и да прави каквото пожелае, стига да е под водата. Ако му се ще да разгледа някой потънал кораб отпреди две хиляди години, и това може да стори. Ако пожелае да провери колко дълбока е Марианската падина – може да го направи. Ако иска да се научи да разговаря с косатките, някой ще му плати, за да се опита. Та доста му е хубава работата.

Миналата година ми се обади и ме попита какво съм запланувал за лятната си ваканция.

Отговорих, че не съм наясно още, че имам уговорка за работа в местния супермаркет – да опаковам продукти, но че няма нищо черно на бяло.

Живея в Небраска, в един район, наречен Лошите земи, и макар името да звучивълнуващо,дори опасно, то с нищо не оправдава съществуването си. Останах с чувството, че чичо Пиерима някаква идея, за да ме измъкне за малко отграда, затова казах, че съм свободен.

– Ами – рече той – имам нужда от помощник, който да ме придружи на едно пътуване.

Няколко кораба досега са били потопени от някакво морско същество, по-голямо и по-силноот всичко, записано в историята, и си мислех дасе запознаем със случая. Ще дойдеш ли?

Стегнах си багажа веднага.

Взех влака от Омаха за Ню Йорк, после такси през Бруклинския мост. Когато пристигнах

на кея, където трябваше да се срещна с чичоПиер, десетина мъже товареха Ейбрахам Линкълн, нещо средно между рибарски кораб ивоенен разрушител. Той беше оборудван с китоловни оръдия с харпуни, хиляди квадратниметра подсилени мрежи за промишлен риболов,най-различни малокалибрени оръжия и артилерийски оръдия и шест торпедни апарата. Бешепостроен да може да се бие с всеки и с всичко.

– Ехо, здравей! – чух един глас и вдигнахочи. Бих познал този акцент навсякъде.

Чичо Пиер. От година не го бях виждал и забелязах, че има нов белег. Винаги имаше по някой нов белег. Този беше на врата му, където, понегови думи, го порязал скат! Ако опашката гобеше ударила само на милиметър встрани, щешеда го убие. При все това той си изглеждаше точно като университетски професор – и то от изнежените.

Беше висок, слаби носешеочила с телени рамки идебели стъкла.

– Как си,момче? – попитаме и ме тупна порамото. Това бешенеговият специфичен поздрав. Казахму, че съм добре, потупах го и аз с юмрук и гопопитах дали наистина ще видим някакъв непознат вид морско чудовище. Трябва да си призная,бях скептичен. Бях едновременно и скептичен,и уплашен, и развълнуван – всичко накуп.

– После ще ти разкажа подробно – заявитой. – Качвай се на борда, хвърли си някъдебагажа и ще се видим на вечеря. – И изчезна втърбуха на кораба.

Останах сам през целия следобед, докато корабът напускаше Ню Йорк. От кърмата наблюдавах как градът се смалява и изчезва и скоровече плавахме в открито море. Вълнението бешесилно, а и не бях се качвал на кораб от доста време, затова първите няколко часа повръщах няколко пъти. Радостите на морския живот!

На вечеря не бях гладен, но в шест часа седнах с чичо Пиер и останалите офицери от Ейб

Линкълн на масата. Имаше мъже и жени от цялсвят – Южна Африка, Швеция, Нова Зеландияи Англия, и Италия, и Ливан. Екипажът бешенаистина многонационален и впечатляващ, ноне мога да ги опиша всичките тук. Имаше двамамъже обаче, които трябва да спомена: единиятбеше самият капитан, чието име бе Фарагут.

Беше американец, около 50-годишен и изглеждаше много солиден, с огромни черни мустации вид на човек, който няма да търпи глупости.

Беше взел присърце задачата да открие чудовището. Другият забележителен човек бе един

гигант, канадец на име Нед Ланд, известен китоловец и ловец на едри морски бозайници от световна класа. Упражняваше занаята вече трийсетгодини и сякаш всяка негова битка, всеки уловсе бяха отбелязали върху лицето му. Беше червенокос, червендалест и устата му беше пълна сдупки и изпочупени зъби.

От двамата постепенно получих представаза съществото, което издирваме.

– Това не го знаеш, защото не са го казвалипо новините – обади се чичо Пиер, – но от из-

вестно време нещо потопява най-различни плавателни съдове в Световния океан. Спомняш лиси онзи руски риболовен кораб, който открихакрай Беринговия проток?

Кимнах. Спомних си, че преди няколко месеца споменаха в новините за някакъв голям корабза промишлен риболов, който бил изхвърлен набрега.

– Аз познавах тези хора – обади се капитанФарагут и погледна в чинията си.

– Поне десетима безследно изчезнали – добави Нед Ланд. – Смятат се за мъртви.

– Е, това беше първият странен случай –продължи чичо Пиер. – След това имаше свидетели и инциденти навсякъде по света – в Тихияокеан, в Индийския океан, из целия Атлантик.

Поне шест кораба потъват при мистериозни обстоятелства. Някои от моряците докладват, четочно преди да напуснат съда, са видели огромно фосфоресциращо петно на повърхността наводата. Други са убедени, че е някакъв вид подводница. Сега пък всички са сигурни, че е морско същество, може би огромна сепия. Но ако есепия, то тя е по-голяма и по-силна от всичко,видяно досега.

– Може и да са няколко – добави Нед.

Едва не изплюх сока от моркови. Група отгигантски сепии, които потапят кораби по цялото земно кълбо? Но защо ще го правят? Откъдеможе да са дошли? Изстрелях куп въпроси къмчичо Пиер. Той ми отговори търпеливо.

– Откакто северните океани се затоплят,учените започнаха да откриват сепии с невероятни размери – или изхвърлени на брега, илиносещи се по повърхността на океана. Предполага се, че с покачването на температурата наводата, храната им се изменя или измира, затоваизмират и те. Освен това мигрират, търсят новдом, нови източници на храна. Така изведнъжтези същества, които досега са обитавали най-големите дълбочини, станаха видими за нас. Иможе толкова да са закъсали за храна, че да нападат всичко, което видят.

Сигурно съм го погледнал скептично, защото той се заоправдава.

– Знаеш, че не съм някой перко, нали, Кон?

Чичо Пиер ми викаше Кон и това ми харесваше далеч повече от Кони – името, с което ме

наричаха другите ми роднини. Не знам за вашияезик, но на английски, особено пък вНебраска,Кони е женско име.

Както и да е, съгласен бях с чичо, че не еперко. В научната общност го смятаха за разумен човек, който държи много на работата си ина изявленията, които прави публично. Никогане обявяваше откритие или теория, без да е абсолютно сигурен, че може да я подкрепи. Такафактът, че смяташе за възможно гигантски сепии да тероризират океана, ме развълнува, амалко и уплаши.

– Добре – рекох, – има гигантска сепия…

– Или може би десетки… – поправи ме Нед.

– Така – добавих. – Може би десетки, по-големи и по-силни от всичко, което сме виждали

досега. И те са там в океана и потапят рибарскикораби из световния океан. А ние сме в рибарски кораб и сме тръгнали да ги търсим?

– Точно така – каза Пиер, сякаш облекчен, ченай-сетне съм разбрал.

– Но какво ще спре тази сепия да потопи инас? – попитах.

– Нищо – отвърна той.

– Нищо освен мен – обади се Нед и се вгледав очите ми. – Не се притеснявай, синко. Каквото ида е онова, дето е убивало моряци, аз ще го убия.

 

2

Затворих очи онази нощ и си представихкак сепии с размерите на автобуси, с пипала по-дълги от километър и половина, низавличат на дъното на морето. Бях виждал как се движат сепиите по youtube.comи знаех, че могат да го сторят с невъобразима скорост и пъргавина. Те могат да изчезнат, докато мигнеш, и изневиделица дасграбчат жертвата си с мълниеносна скорост. Щом Нед Ланд беше китоловец, тойне би могъл да си съперничи със сепия отподобен размер. Не спах добре онази нощ,а и нито през останалите, които прекарахна борда на „Ейбрахам Линкълн“.

За щастие през тази първа седмица не бешенужно да съм отпочинал. Не се случи нищо особено. За начало целта ни беше да пребродим моретата около Гренландия, където последно бяхавидели чудовището. Знаеше се, че там току-щое бил нападнат голям риболовен кораб и петимадуши се водеха за изчезнали. Океанът наоколобеше син като небето и тук-там като с бели точици, осеян с айсберги, та не можех да не се зачудякак една гигантска сепия би оцеляла в толковастудена вода. Тя или те бяха също забелязани в

Индийския океан, където водата беше поне с десет градуса по Целзий по-топла, отколкото тазитук. Що за животно би могло да устои на такаватемпературна промяна? Не попитах чичо Пиер.

Винаги се притеснявах да не би въпросът ми дае глупав, а отговорът му да е очевиден.И така, отправихме се към западния бряг наГренландия и пристигнахме в Порт Нуук. Пуснахме котва на пристанището и чичо Пиер ме заведеда поговоря с местните хора. Те не бяха наблюдавали самото нападение, но корабният корпус бешеизваден и ние видяхме, че е пробит на три места –всичките откъм десния борд. Всяка пробойна имаше триъгълна форма с диаметър около пет метраи половина. Корпусът беше обкован в желязо с дебелина петнайсетина сантиметра. Не можех да сипредставя какъвзвяр би могъл дапробие подобнастена.

Пиер направи някои изчисления.

– Силата, нужна да се пробие корпуса, би серавнявала на тази на камион, движещ се с около320 километра в час.

– Невъзможно да е било сепия – рече Нед.

– Прав си – каза Пиер. – Може би си мислиштова, което си мисля и аз?

– Май да. Аз си мисля за нарвал.

– Да, нарвал.

– Какво е нарвал? – попитах.

Чичо Пиер обясни, че нарвалът е голямокеански бозайник, близък до (но малко по-голям) делфина – грубо с размерите на белуга.

Точно като акулата, той има гладка, млечнобяла кожа, но специфичното при нарвала е дългият рог, който излиза от главата му – понякога сдължина до метър и половина.

– Еднорогът на моретата – рече Нед и отново се взря в пробойните, сякаш се чудеше същото, което и аз: дали рогът му би могъл да бъдетолкова як, че да направи такова нещо.

– Ако нарвал е сторил това – каза чичоПиер, – рогът му ще трябва да е бил десет пътипо-голям от всички, които досега сме откривали.

– И достатъчно як, че да пробие петнайсетсантиметрово желязо – добавих аз.

– Ако е десетократно по-голям от стандартния, би трябвало да е и достатъчно як – обясни

Пиер. – И ако се е движил с максимална скорост… хмм… – той сякаш се съмняваше в тазивъзможност още докато я обясняваше.

– Каквото и да е то – заключи Нед, – ще гоубием.

Напуснахме Гренландия и се отправихмекъм следващото място, на което бяха забелязали звяра – край бреговете на Нова Скотия.

Плавахме три дена при бурно време, океанътбе сив и разпенен. Духът на екипажа започна даспада. Всички бяха кисели, а постоянното клатене на кораба ме принуждаваше непрекъснатода повръщам. Не мисля, че можех да задържанещо в стомаха си по-дълго от дванайсет минути. През това време Нед Ланд беснееше, че преследваме чудовището по този начин.

– Какво, звярът ще чака чинно на последнотомясто, където е атакувал? – изрева той. Безсмислено му се виждаше, още повече за същество,чиито нападения обхващаха цялото земнокълбо – от Аржентина до Земята на ФранцЙосиф. Защо му е да напада и после просто дани чака да пристигнем? Няма логика в това.

Трябва да призная, че споделях мнениетому. Нападенията на звяра бяха по цял свят и

той сякаш се придвижваше бързо от едно мястона друго – нямаше два инцидента да съвпадатпо местоположение. Но капитан Фарагут сепридържаше към плана.

– Такива са ни нарежданията – каза той.

Така продължихме по същия начин още двеседмици. Всеки път, щом чуехме, че чудовището е било забелязано, вдигахме платна натам и,разбира се, докато пристигнем, то беше вече надругия край на света и потопяваше друг кораб.

Когато бяхме в Карибско море, беше край Бразилия. Когато отидохме в Бразилия, беше в Атлантика. Вече почти месец плавахме и екипажътбе неспокоен. Повечето време прекарвахме тъйдалеч от сушата, че не виждахме дори птица ине надушвахме и полъх от цивилизация. Презденя се редувахме на мостика, търсейки следаот чудовището. Или по-скоро – те се редуваха.

Никой не ми се доверяваше да свърша нещо.

Обезумях от скука и започнах да си мисля, че всравнение с тук, животът в Небраска беше по-вълнуващ.

Въпреки това продължавахме да го преследваме – до Нова Скотия, до Исландия, до бреговете на Испания и накрая до Западна Африка, където неотдавна беше нападнат един огромен кораб.

На борда имало 120 мъже и жени, от коитосамо 90 се бяха спасили. Докато стигнем до бреговете на Сенегал, както обикновено, вече нямаше и помен от звяра. Щом спуснахме котвав Дакар, видяхме останките от рибарски кораб,който беше промушен само дни преди това. Тойбе ударен, но не и потопен от чудовището. Екипажът описа удара, който са понесли, няколкократното пронизване на корпуса, пробива, направен от рогоподобния израстък. Това сякашпотвърждаваше идеята, че чудовището е наистина някакъв супернарвал.

Екипажът на този кораб бе извадил късмет, защото нападението било извършено в сравнително плитки води. Той наблюдавал как съществотосе оттегля, попадайки във фокуса на осветенияград, сякаш се срамувало, сякаш не искало даго виждат на дневна светлина. Някои гражданина Дакар го бяха видели от високите сгради вцентъра. Те потвърдиха, че то сякаш отчело,че е в полезрението на хората от града и бързоизчезнало под водата.

– Морско чудовище сериен убиец, страдащоот агорафобия? – попита Нед.

– На този етап – отвърна чичо ми – това нее по-малко вероятно от което и да е друго предположение.

Точно тогава един член на екипажа пристигна при капитана със спешно послание. Чудовището било видяно само на стотина мили южно.

Юрнахме се към Ейб Линкълн и веднага отплавахме.

Още от ЗАПАЗИ ИСТОРИЯТА


Събития

пвсчпсн
  12345
6789101112
13141516171819
2021
22
23242526
27282930   

» Най-продавани