Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Гневът и гордостта

Гневът и гордостта

Автор: Ориана Фалачи

ДИЗАЙН НА КОРИЦА: Дамян Дамянов

Преводач: Иво Йонков

Превод от:италиански език

Дата на издаване:Февруари 2017

ISBN:978-954-28-2278-3

Страници:164

Корична цена:12 лв.


Ориана Фалачи пише „Гневът и гордостта” дни след атентатите на 11 септември 2001 г. Силно разстроена, почти без да спи, тя нахвърля на хартия своите размисли за сблъсъка на цивилизациите, за радикалния ислям, за тероризма и необходимата решителна борба с него, за опасностите от прекалената толерантност. Първоначално прочутата италианска журналистка разкрива своите мисли и силни емоции в едноименна статия за италиански вестник. По-късно тя издава пълния текст на „Гневът и гордостта” в книга, която поставя началото на трилогия, завършила със Силата на разума. Текстовете на Фалачи са гневни, безкомпромисни, крайни и предизвикват остри полемики, продължаващи и до днес. Мнозина не са съгласни с позициите ѝ – обвиняват я в расизъм, ксенофобия и дори фашизъм. За други обаче Ориана Фалачи се е превърнала в пророк на една нова епоха на несигурност, религиозни и етнически конфликти, а в „Гневът и гордостта” е предрекла случващото се в момента в Европа и Близкия изток и е отправила едно силно послание към западната цивилизация – да се бори на всяка цена за своето оцеляване.

*     * *

Знаеш ли, когато ме обземе отчаяние и се разтрепе- ря за нашата цивилизация, заплашена от такива като Ва- кил Мутавакил, за нашата свобода, унижавана от техните защитници, пред очите ми невинаги са апокалиптичните сцени в началото на това слово. Телата, падащи с дузи­ни от прозорците над осемдесетия, деветдесетия, стотния етаж, първата кула се срутва от имплозия и се самопоглъ- ща, втората се разтопява и стича сякаш е буца масло. Върху двете несъществуващи вече кули се наслагват две­те хилядолетни статуи на Буда в Афганистан, разрушени от талибаните миналия март. Двете картини се преплитат и съединяват, превръщат се в нещо единно, и си мисля: нима хората вече забравиха за онова унищожение? Аз не съм. Когато погледна двете мънички фигурки на Буда в моята всекидневна, които в Пном Пен ми подари един мо­нах, преследван от червените кхмери по време на войната в Камбоджа, ми се свива сърцето. Вместо две месингови фигурки на Буда виждам двете огромни статуи на Буда в долината на Бамиян, изсечени в скалата. Долината, през която преди хиляди години са преминавали керваните, идващи от Римската империя на път за Далечния изток. Кръстопът, откъдето е минавал легендарният Път на ко­прината, смесица на всякакви култури. Виждам ги, за­щото знам всичко за тях. Че по-древният (от III век) е бил висок трийсет и пет метра. Другият (от IV век) поч­ти петдесет и четири метра. Че задната част на статуите е била част от скалата, имали покритие от многоцветен гипс. В червено, жълто, зелено, виолетово. Че имали по­златени лица и ръце, а на слънце блестели ослепител­но. Изглеждали като колосални скъпоценности. Че във вътрешността на нишите, сега пусти като празни очни кухини, гладките стени били изписани с великолепно из­работени фрески, че до появата на талибаните стенопи­сите също били непокътнати...

Сърцето ми се свива, защото пред произведенията на изкуството се прекланям както мюсюлманите се прекланят пред гробницата на Мохамед. За мен едно произведение на изкуството е свещено, колкото за тях е свещена Мека, и колкото по-древно е, толкова по- свещено го намирам. Освен това, за мен всеки предмет от Миналото е свещен. Вкаменелост, късче теракота, монета, всяко свидетелство за онова, което сме били и какво сме творили. Миналото предизвиква любопитството ми повече от Бъдещето, нико­га не ще се уморя да твърдя, че Бъдещето е само хипотеза, предположение, догадка, тоест не-реалност. В най-добрия случай, една надежда, която се опитваме да овеществим с мечти и фантазии. Затова пък Миналото е сигурност, конкретност, неоспорима реалност. Едно училище, което не можем да прескочим: ако не познаваме Миналото няма да разбираме Настоящето, не ще се опитваме да проме­няме Бъдещето с мечти и фантазии. И после, всеки оце­лял от Миналото обект е неоценим, защото носи в себе си илюзията за вечността. Той олицетворява победата над Времето, което съсипва, състарява, убива: изтръгнал се е от лапите на Смъртта. И както пирамидите, Партенона, Колизеума, както някоя красива църква, синагога, джа­мия или хилядолетно дърво - например секвоите в Сиера Невада, двете статуи на Буда от Бамиян ми даваха тази сигурност. Но онези мръсници, онези подобия на Вакил Мутавакил ми ги разрушиха. Убиха ми ги.

Страдам също и заради начина, по който ми ги убиха. Не ги разрушиха в пристъп на лудост, внезапно и времен­но състояние на слабоумие, наричано от закона „неспо­собност да разбира и ръководи действията си“. Не дей­стваха с ирационалността и бруталността на китайските маоисти, които през 1951-ва разрушиха Лхаса, нахлуха в манастирите, а после в двореца на Далай Лама и като побеснели бикове изгаряха хилядолетни пергаменти, тро­шеха древни олтари, разбиваха вековната покъщнина на монасите, държаха се театрално, претопиха златните и сребърни статуи на Буда в кюлчета и ги изпратиха в Пекин. Унищожението в Лхаса не беше предшествано от процес. Не беше вследствие на присъда, липсваха му белезите на една екзекуция, основана върху правни нор­ми или върху предполагаеми такива. Освен това бе извъ­ршено без знанието на света, без някой да се намеси и да успее да го предотврати или спре. За двете статуи на Буда в Бамиян обаче имаше истински процес. Издадена беше истинска присъда, ставаше дума за истинска екзекуция, основана върху правни норми или предполагаеми такива. Освен това беше изпълнена пред очите на света, паднал на колене за да попречи. „Заклеваме ви, умоляваме ви, не го правете. Археологическите паметници са световно кул- турно наследство и двете статуи, изсечени в скалата ,не пречат на никого“. Падна на колене ООН, падна на колене ЮНЕСКО, падна на колене ЕС. Паднаха на колене близ­ки или граничещи страни. Русия, Индия, Тайланд и даже Китай, на чиято съвест тежеше престъплението в Лхаса.

Но това не послужи за нищо и спомняш ли си присъдата, издадена от Върховния съд на Ислямския трибунал в Ка­бул? „Всички предислямски статуи да бъдат разрушени. Всички предислямски символи да бъдат премахнати заед­но с идолите, осъдени от Пророка...“. Талибаните издадо­ха присъдата на 26 февруари 2001-ва (не 1001-ва), тоест в същия ден, в който разрешиха публичните обесвания по стадионите и отнеха и последните останали права на же­ните. (Заедно с правото да се смеят също и тези да носят обувки с висок ток, да си лакират ноктите, да стоят у дома без черни пердета на прозорците). Спомняш ли си же­стокостите, които веднага започнаха да понасят двамата Буда, куршумите от автомати в лицето, хвръкналия нос, изчезващата брадичка, разпадащата се буза? Помниш ли пресконференцията на министър Кадратуллах Джамал? „Тъй като се опасяваме, че гранатите, снарядите и петнай­сетте тона експлозиви, натрупани от нас пред двата идола, не са достатъчни, поискахме помощ от експерти по раз­рушаване, както и от една приятелска страна. И тъй като главата и краката вече са разрушени, смятаме че за три дни присъдата ще бъде окончателно изпълнена“. (Веро­ятно под експерти по разрушаване разбираш Осама бин Ладен. А пък под приятелска страна, Пакистан). И накрая, помниш ли същинската екзекуция? Онези две резки ек­сплозии. Онези два гъсти облака. Приличаха на облаците, които след шест месеца щяха да се отделят от Двете кули на Ню Йорк. И аз си помислих за моя приятел Кундун.


* * *

Разбира се, не говоря за лешоядите, които днес се наслаждават на гледката на развалините и се подсмиват: „добре, добре, така им се пада на американците“. Имам предвид онези, които нито са глупави, нито лоши, но все още робуват на предпазливост и съмнение. Говоря за хо­рата, които грешат с добри намерения. На тях казвам: събудете се, хора, събудете се! Каквито сте боязливи за­ради опасенията ви да вървите срещу течението и за да не заприличате на расисти (отгоре на това думата е неточна, тук не иде реч за раса, а за религия), не разбирате или от­казвате да разберете, че се провежда Кръстоносен поход наопаки? Каквито сте свикнали на двойна игра, заслепени от късогледството и кретенизма на политическата корект­ност, не разбирате ли, или отказвате да разберете, че е в ход религиозна война? Може би поискана и обявена от една фракция на онази религия (може би?), но все пак ре­лигиозна война. Война, наричана от тях Джихад, Свещена война. Може би тя не цели да завладее нашата територия (може би?), но несъмнено се прицелва в завладяването на душите ни: в изчезването на нашата свобода и нашата ци­вилизация, в унищожаването на нашия начин да живеем и умираме, в начина ни да се молим или да не се молим, в начина ни да ядем, да пием и да се обличаме, да се за­бавляваме и осведомяваме. Не разбирате или отказвате да разберете, че ако не се опълчим, ако не се защитаваме, ако не воюваме, Джихадът ще победи? И ще срине света, който добре или зле успяхме да изградим, да променим, да усъвършенстваме, да го направим малко по-интелигентен, тоест не толкова лицемерен или напълно лишен от лице­мерие. Ще унищожи нашата култура, изкуството, науката, нравствеността, ценностите, развлеченията ни. Божич­ко! Нима не си давате сметка, че такива като Осама бин Ладен се считат упълномощени да убиват вас и децата ви, понеже пиете вино или бира, не носите дълга брада или чадор, или бурка, ходите на театър и кино, слушате музи­ка и си пеете песнички, защото танцувате в дискотеките или вкъщи, гледате телевизия и носите минипола или къси панталонки, защото на море или в басейна сте голи или почти голи, защото се чукате когато, където и с когото ви се прииска? Дори и това ли не ви засяга, тъпаци? Аз съм атеистка, слава на бога. Непоправима атеистка. И нямам никакво намерение заради това да бъда наказана от варва­ри, които вместо да се трудят и да допринасят за възхода на човечеството, са вирнали задници и се молят пет пъти на ден.

От двайсет години го повтарям, от двайсет! Преди двайсет години написах по темата една уводна статия - не толкова гневна и страстна, с известна умереност. Бяха думи на човек, свикнал да живее сред всякакви раси и да приема всяко верую, на гражданка, привикнала да се опълчва на всякакви фашизми и всякаква нетърпимост, на лишена от табута привърженичка на лаицизма. Но в също­то време слова на личност, негодуваща срещу онези, кои­то не надушват вонята на предстоящата Свещена война и позволяват синовете на Аллах да си разиграват коня пре­калено. Тогава разсъждавах приблизително така: „Има ли смисъл да уважаваме хора, които не ни уважават? Разумно ли е да браним тяхната култура, или предполагаема култу­ра, докато те презират нашата? Аз искам да браня наша­та и ви заявявам, че Данте Алигиери, Шекспир, Молиер, Гьоте и Уолт Уитман ми харесват повече от Омар Хаям“. Боже опази! Жива ме изядоха. Изложиха ме на публично порицание, разпънаха ме на кръст: „Расистка, расистка“! И точно луксозните цикади, така наречените прогресисти (по онова време се наричаха комунисти) забиха пироните. Впрочем, обидата „расистка-расистка“ отнесох, още ко­гато Съветския съюз нахлу в Афганистан. Спомняш ли си брадатите с тюрбаните и фустите, които при всеки изстрел с минометите възхваляваха Господа с крясъка „Аллах ак­бар“, „Аллах акбар“? Аз ги помня и още как! А като чуех думата Господ ведно със стрелбата от миномета, тръпки ме побиваха. Сякаш се намирах в Средновековието, за­това казвах: „Руснаците са такива, каквито са. Но тряб­ва да сме наясно, че като водят тази война, те защитават и нас. И им благодаря“. Отново да пази Бог! „Расистка, расистка“! В заслепението си дори не искаха да ме чуят, докато говорех за жестокостите, извършвани от синове­те на Аллах върху пленените съветски военни. Режеха им с трион ръцете и краката, помниш ли? Порок, на който вече се бяха отдавали в Ливан, с пленените християни и евреи. (Трябва ли да се учудваме, след като и през XIX век са го правели с дипломатите и посланиците. Преди всичко английските. На тях отрязвали и главата, та после да играят с нея на бузкаши. Нещо като поло. Затова пък ръцете и краката излагали като трофеи по площадите или пазарите). И какво им пука на луксозните цикади за гор­кия войник украинец, лежащ в някоя болница с отрязани ръце и крака? В цинизма си възхваляваха американците, които, оглупели от страх пред Съветския съюз, затрупва­ха с оръжия героичния афганистански народ. Обучаваха брадатите и заедно с тях (Да им прощава Господ, аз не) онзи с брадището на име Осама бин Ладен. „Вън русна­ците от Афганиста-а-а-н! Руснаците трябва да напуснат Афганиста-а-а-н“! Е, руснаците си отидоха. Доволни ли сте? А от Афганистан брадатковците на брадището Оса- ма бин Ладен пристигнаха в Ню Йорк, заедно с голобра­дите сирийци, египтяни, иракчани, ливанци, палестинци, саудитци, тунизийци, алжирци: тоест с деветнайсетимата идентифицирани, съставляващи бандата камикадзета. До­волни ли сте?

 

Някои нито са доволни, нито недоволни. Не им пука и толкова. И без това Америка е далече, казват. Между Ев­ропа и Америка има цял океан, напомнят. Не, уважаеми мои: грешите. Това е само струйка вода. Защото Амери­ка е Запада, драги мой, другото лице на Запада. А когато оцеляването на Запада и неговите съдбини са заложени на карта, ние сме Ню Йорк. Ние италианците, ние фран­цузите, ние англичаните, ние германците, ние швейцар­ците, ние австрийците, ние холандците, ние унгарците, ние словаците, ние поляците, ние скандинавците, ние белгийците, ние испанците, ние гърците, ние португал­ците и така нататък. Също и ние руснаците, които зара­ди мюсюлманите от Чечня си навлякохме касапницата в Москва и продължаваме да понасяме нашия дял от кла­нетата. Ако рухне Америка, рухва Европа. Рухва Запада, рухваме всички ние.


 


Още от автора


Събития

пвсчпсн
    123
45678910
1112131415
16
17
18192021222324
25262728293031

» Най-продавани