Зловещо проклятие преследва великите композитори – нито един от тях не успява да напише десет симфонии. Почти двеста години след като Бетовен оставя последното си произведение недовършено, известен диригент разтърсва света на класическата музика, възстановявайки липсващите партитури с помощта на дневниците на гения.
Музикологът Даниел Паниагуа присъства на концерта, но го обзема подозрението, че около митичната симфония се крият много опасни тайни. Най-големите страхове на експерта се сбъдват, когато диригентът е убит по смразяващ начин, а всички доказателства по случая са закодирани от безмилостния убиец. Даниел се впуска в заплетено и опасно разследване, което го отвежда до най-мрачните тайни на музикалната история.
Интервю
с Джоузеф Гелинек за „Десетата симфония”
(Anika entre los libros: http://libros2.ciberanika.com/desktopdefault.aspx?pagina=~/paginas/entrevistas/entre315.ascx)
В: Пазарът е залят с трилъри и криминални
романи, но вашият е единственият, в който музиката и композитор като Бетовен са
в центъра на действието. Мислите ли, че това ви отличава по някакъв начин?
О: Не знам дали ще се съгласите, но в трилърите
музиката обикновено играе важна роля или поне в тези, които аз харесва. Сещам се за музиката на Бах в „Мълчанието на
агнетата” и за рок парчетата от петдесетте в „Кристин” на Стивън Кинг.
В: Да, спомням си музиката от
екранизациите на тези книги. Фантастична е.
О: Тогава си казах: „Защо да не поставя музиката в
центъра на сюжета?” Да я направя истинска звезда, а не просто съпровод. Така се
роди „Десетата симфония” . Наложи се да правя много сериозни проучвания върху
музиката и композитора.
В: А защо Бетовен?
О: Защото исках да бъда близо до читателите и ми се струваше, че
Бетовен ще им бъде най-познат и най-любим заради музиката си. Просто си казах:
ще опитам. Да започнеш първия си роман е наистина ужасяващо, защото не знаеш
дали ще имаш сила да го завършиш. 95% от хората, които се захващат с писане, не
завършват книгите си. Така че заради
този висок процент е малко или много предизвикателство да завършиш роман. Да
създадеш нещо, което има начало, развитие и край. Имах нужда да докарам нещата
до край. Когато това стана, много се успокоих, макар че знаех, че романа е
пълен с дупки, даже за да бъда честен, трябва да призная, че продадох книгата в
издателството само със сто страници. Казаха ми, че ако другите 300 са като тази
100, ще го издадат.
В: Това е доста рисковано,
нали?
О: Да, но предпочитах да го направя по този начин,
за да имам стимул.
В: Никой не знае кой сте и
освен това пишете под псевдоним. Аз лично ви идентифицирам с главния герой
Даниел Паниагуа.
О: Разбира се, аз съм много повече музиколог,
отколкото полицай. Всъщност трябва да ви призная, че музиковедските изследвания
в книгата за много повече от криминалните. В крайна сметка обаче трябваше да се
създаде герой.
В: Предполагам, че всички
факти са много добре проучени?
О: Да и това стана благодарение на хората, работещи
в издателския отдел на Plaza & Janes. В САЩ всеки автор работи с редактор и
се счита за голям провал, ако редакторът се намеси в книгата ти, макар, че има
два типа издания: такива, в които авторът сам прави промените и такива, които
редакторът се налага да пренапише. Моята книга аз сам си я пренаписах!
В: Писането на роман не е лесна
работа, въпреки че някои хора захвърлят месеци и дори години труд.
О: Трябва да се опиташ да напишеш най-добрата книга
според момента и текущите си знания, а не да се насилваш да напишеш
най-великото произведение на света.
В: Това ми хареса във вашия
роман…
О: Ласкаете ме, продължавайте…
В: Хареса ми, че не
пресилвате нещата, не се опитвате да изненадате читателите с неочаквани обрати,
които често ги объркват. Какво целяхте с написването на този роман?
О: Исках са създам книга с няколко паралелни
сюжета, които накрая се обединяват. Исках нещата да бъдат възможно по-лесни за
визуализиране. Американците имат един много хубав термин „инфотеймънт” – това е
съдържание между информацията и забавлението. Исках книгата ми да бъде такава,
нещо като „Изгряващо слънце” на Майкъл Крайтън, която е същевременно много
добър криминален роман, но и дава много информация за навлизането на японската
култура в САЩ. Ако читателят може да каже: „Знам повече за Бетовен от преди и ми
беше забавно”, значи съм изпълнил плана си.
След написването важни са продажбите, а в това отношение нещата вървят много
добре. В списъка на бестселърите сме, а това е добре за издателството, което
вложи много в книгата. За мен като автор е още по-радостно.
В: С вашата книга
преоткриваме Бетовен не само като музикант, но и като човек. Разкажете ми
повече за героите. Според мен персонажите са типични за полицейско криминале:
съдията, двойката детективи, експертите-криминолози, заподозрените. На моменти
ми напомня на героите на Агата Кристи. Кой са авторите, от които черпите
вдъхновение.
О: Крайтън ме впечатлява, както вече споменах.
Знаете ли, че е създател на сериала „Спешно отделение”?
В: Има няколко глави в
„Десетата симфония”, които ни пренасят в епохата на Бетовен. Иска ли Ви се да живеете
в това време?
О: Не съм много сигурен, защото животът тогава е
бил много по-различен и труден: подчинението на жените, неразвитото ниво на
медицината.
В: Говорейки за Бетовен,
смятате ли, че той наистина е имал испанска жилка или това са само легенди?
О: Убеден съм, че е така. Като млад са го наричали
„испанеца”, дори „черния испанец”.
Трябва да е бил доста мургав, за да му дадат такъв прякор.
В: Какво би се случило ако
наистина се появи мистичната Десета симфония на Бетовен?
О: Би било точно както съм го описал в романа:
най-голямото музикално откритие на века. Би било истинска революция, все едно
да намерим гола Мона Лиза на Да Винчи.
В: До колкото знам, вече
подготвяте следващия си роман. Можете ли да ни разкажете повече за него?
О: Мога само да ви кажа, че отново ще бъде на
музикална тематика и сюжета ще се върти около прокълнат предмет. Инструмент,
които носи смърт на тези, които свирят на него.
В: Благодаря Ви много за интервюто, успех с книгите
Ви.
Отзиви
Все още няма отзиви.