Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Черната кутия: ниско прелитащи кучета

Черната кутия: ниско прелитащи кучета

Автор: Алек Попов

Художествено оформление : Дамян Дамянов

Дата на издаване:Януари 2015

ISBN:978-954-28-1636-2

Страници:332

Корична цена:14 лв.


Алек Попов отваря отново Черната кутия!

 

Това не е просто ново преработено издание, а опит за цялостно преосмисляне на сюжета, героите и темата на романа. Седем години след първото издание в България, писателят продължава да търси ключа към тази тайнствена история, която владее въображението му и буквално я пренаписва. Абсурдна, смешна и драматична - от първата до последната страница, новата преработена версия на романа излиза със заглавието Черната Кутия: ниско летящи кучета и вероятно ще остане в историята като един от най-интересните експерименти в българската литература.

 

„Започнах да препрочитам Черната кутия с оглед на едно предстоящо издание в чужбина и установих, че в текста има редица неща, които днес бих написал по друг начин или въобще не бих написал. Защо пък да не взема да я пооправя? Полека лека се увлякох. Отначало само зачертавах, после започнах да дописвам. И така, без да се усетя, навлязох в капана на основния ремонт. Да не дава господ, както се казва. Всеки, който е правил основен ремонт знае за какво става дума. Барнеш тук, барнеш там, после се оказва, че трябва да барнеш и там, след това и там… Махаш бетон, наливаш бетон. Къртиш плочка, пада таван. А уж, щеше да минеш само с пролетно освежаване. Тръгваш с леки корекции и стигаш да бутането на стени и комини. Стремежът към съвършенство е обречена кауза. Така или иначе ремонтът е факт, време е за гости.” 

 

Алек Попов

 

 


ПРОЛОГ

 

Не мога да повярвам, че баща ми се намира в тази чер­на пластмасова кутия, току-що донесена от митницата. Няма начин. Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амба­лаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам. Обирам го с пръст, помирисвам го; изкушавам се да го близна, ала усе­щам, че ме зяпат с нарастващо неодобрение. Върху капака с малки букви е написано името на баща ми.

Хрумва ми, че може да бъде всякакво друго име...

После всички внезапно се разтичват, застилат по­кривка, изнамират снимка на починалия, нареждат цветя, палят свещ, слагат бонбони и малкият домашен олтар е готов. Впоследствие са добавени нови вещи: икона, кръст, книгите на татко, някакъв диплом, медал. Баба ми държи да се подчертае общественото положе­ние на баща ми. Майка шета наоколо, привидно делова, съсредоточена в детайлите, но всъщност се рее нейде в отвъдното. Опитва се да надзърне през гъстата мъгла, която разделя живите от умрелите... Започват да идват хора: гледат черната кутия и клатят глава. Всичко е толкова неочаквано. Довчера са пиели заедно, днеска го няма.

Смъртта на баща ми е шокираща по много причи­ни. Първо, той е твърде млад, едва петдесетгодишен. Второ, надарен с брилянтен ум, който сега изглежда безвъзвратно изгубен за науката. Трето, нещастието се случва на пичка си лелина, в Америка, което ни кара да се чувстваме още по-безпомощни. Четвърто, никой не знае как точно е станало, което обгръща инцидента със зловещ ореол и дава храна за всякакви нелепи слухо­ве. Пето, тези събития по принцип са си трагични. Шесто, вероятно има още куп причини, за които в момента изобщо не се сещам.

Изминала е почти година от падането на комунизма.

Винаги съм смятал, че нещо подобно ще го сполети рано или късно, ако продължава по този начин... Имам предвид баща ми с неговото поркане. Той обаче продължаваше като за световно, така че не ни оставаше друго, освен да стискаме палци. Нямам идея какво се опитваше да докаже през останалото време. Всички тези интегра­ли, алгоритми и теореми, дето ги бълваше – нищичко не отбирах от тях. Точните науки никога не са ме влечeли. В гимназията бях отчайващо слаб по математика. Не мога да кажа, че той ми помагаше особено. По-скоро ме жалеше... Аз също го жалех, че е принуден да се занимава с тази неблагодарна материя. Защото по някакъв парадоксален начин аз, който бях толкова слаб, и той, който беше толкова можещ, се намирахме в еднакво положение. Няма значение колко дълго е едно уравнение, когато не можеш да го решиш. Разликата бе, че на мен не ми дремеше, докато за него беше въпрос на живот и смърт. Шибаните интеграли приличат на рибарски ку­кички. Налапаш ли ги – край. Чудя се, кой ли ги пуска тия въдици, за да лови шараните в локвата, наречена наука?

Ето че се домъква и брат ми Недко, преметнал без­формена пощаджийска чанта през рамо. Миналата го­дина не успя да влезе в университета и по силата на някакъв тъп закон трябва да се труди шест месеца, за да кандидатства отново. Държавата се грижи младите хора да не се шляят без работа. Подозирам, че това ще се промени в най-скоро време. Засега обаче няма друг избор. Викам му:

– Имаме колет от Америка.

Недко премигва стъписано, после съзира черната ку­тия и по лицето му пробягва гузна усмивка. Работата в пощата го е направила циничен: чантата му прелива от писма, вестници и списания, които, обзалагам се, няма скоро да достигнат до адресатите си. По нещастно сте­чение на обстоятелствата той отговаря за нашия район и тъкмо това е причината да получим известието за пе­чалния колет с две седмици закъснение.

Недко се опитва да ми се подмаже, като ми тика по­следния брой на „Огонëк“, прогресивното съветско списание, което редовно публикува смразяващи кръвта разкрития. Сега обаче не ми е до пикантерии със сталински привкус. Гледам кутията и си мисля: как, по дя­волите, ще разбера дали вътре е прахът на баща ми, или на някакъв скитник? Няма никакъв начин! Споделям подозренията си с брат си, той повдига рамене.

– Откъде ти хрумват подобни щуротии?

Откъде ли? Не се изисква особено въображение, за да си го представиш. Но той сякаш няма никакво. Пре­насянето на трупа от САЩ до България би струвало към две хиляди долара – сума, която определено не можем да си позволим. Застрахователната компания се ослушва. Университетът се стиска. Българското посол­ство също отказва да се бръкне за репатрирането, така че единственият изход е кремацията. Тъй като баща ми е атеист, предполага се, че не би имал нищо против. Прахът му пътува като обикновен колет.

Колет от Америка.

– Каза го вече – мръщи се брат ми.

– Има такъв разказ – продължавам. – От Светослав Минков.

Разказът е публикуван в сатиричен сборник от пет­десетте години на ХХ век, разобличаващ буржоазните ценности. Семейство еснафи имат роднини в Щатите, които редовно им пращат колети. Задокеанските сто­ки предизвикват неописуем възторг и дават поводи за безкрайни хвалби и коментари от сорта колко велик е Западът и колко скапана е родната лека индустрия. Веднъж обаче се получава необичайна пратка. Колетът съдържа запечатана метална кутия без надпис. Когато я отварят, откриват вътре мистериозен сив прах. Сядат да умуват: що е това и за какво служи? Най-сетне ба­щата се престрашава и сипва една лъжичка в кафето си. Ефектът е тонизиращ и те решават, че става въпрос за някакъв витамин. Започват да го пият на закуска, като му измислят междувременно и куп други битови при­ложения. Когато чудодейната помада привършва, решават да пишат на роднините си да им изпратят още. Тога­ва обаче получават писмо. То е трябвало да пристигне заедно с колета, но очевидно е попаднало в чантата на някой като брат ми... Роднините ги известяват, че леля им е починала и изпращат праха є, за да бъде погребан в България. Оттогава семейството престанало да хвали толкова Запада.

– Хитро – вика брат ми.

Когато някой самолет катастрофира, всички се втур­ват да търсят черната му кутия. Там се пазят данни за навигацията, техническото състояние на системи­те, разговорите на екипажа, заповедите на команди­ра и така нататък. Устройството, наречено още flight recovery, позволява да се възстановят събитията на борда преди катастрофата и да се разберат причините за нея. Черната кутия на баща ми не съдържа нищо по­добно: цялата информация е изличена, превърната на пепел. Изведнъж си давам сметка, че почти не съм го познавал. Не разбирах работата му. Презирах пиенето му. Треперех от гнева му. Радвах се, когато заминава. Страхувах се, че може да не се върне – както и стана.

Един спомен се изплъзва от паметта ми като пощен­ска картичка от оня свят. Широка плажна ивица; от ед­ната страна се редят хотели и палми, от другата плиска Атлантическият океан, мътен и заплашителен. В небе­то плува рекламен цепелин и развява огромен надпис „Мъртъл Бийч“. Намираме се в Америка, а годината трябва да е 1986. Тогава баща ми замина да преподава два семестъра в университета на Южна Каролина и държа­вата великодушно му разреши да вземе семейството си. Бях студент трети курс и живо се интересувах няма ли начин да останем. По-скоро заради принципа, не че тол­кова ми харесваше... Баща ми не беше склонен. Говорим за това на плажа. Единственият сериозен разговор, кой­то някога сме провели. Не си спомням точно думите му. Прибоят изяжда по-голямата част от тях. Майка ми и брат ми вървят далеч пред нас. Съзерцавам сенките ни, които препускат редом една до друга по пясъка. Той е възпълен едър мъжага с голяма глава, остригана късо. Коланът му минава през средата на корема, което ми се струва малко смешно. Аз съм кльощав, с рунтава без­формена прическа. Панталоните ми висят ниско под кръста, на границата на приличието. Преди два дни съм видял по MTV вокалът на „Аеросмит“ да се носи по този начин, и го намирам твърде шик. Баща ми се опитва да ми обясни защо не иска да останем в Амери­ка. Не че не можем или че не му било хрумвало, но има неща, които са по-важни от пълните магазини. Уважени­ето например... Човек трябва да си тежи на мястото, дока­то имигрантът ще си остане завинаги имигрант. Дори тук, в Америка. Сега го възприемат като равен, но рече ли да остане, отношението към него ще се промени. Знам, че е сложно, слага ръка на рамото ми. (Или не слага, не помня вече.) Аргументите му достигат до мозъка ми в крайно фрагментарен вид. Всъщност не ми пука толкова дали ще останем. Най-важното е да имаш повече от един избор, продължава той. Да можеш да казваш „не“. Един имигрант не може да казва „не“. После говори за ученици­те си в България – момчетата, както ги нарича. Нямало да бъде същото без тях... Естествено, винаги можел да се оправдае с режима и всички щели го разберат. Отно­шенията му с комунистите никога не са били лесни. Но нали въпреки режима е постигнал всичко, което е в мо­мента, и това прави успехът му още по-истински?! Пък и режимите се променят... Чувам го да споменава името на съветския лидер Горбачов, но цялото ми внимание е погълнато от някакво момиче с обеца на пъпа. За пръв път виждам подобно чудо. Халката блести ослепително върху облото є коремче. Челюстта ми пада до коленете. Усещам, че се връщам 100 000 години назад в еволюция­та. Какъв Горбачов, каква перестройка!...

Баща ми не забелязва нищо.

Мисля си, да беше видял онази обеца, човече, сега може би щеше да си другаде, а не в шибаната кутия. Животът не е само интеграли, хипотенузи и водка. Оба­че вече е късно да му наливам разум на баща ми. Късно е да го опознавам. Една бира дори не можем да изпием заедно! Каквото било, било. Защото той си е в кутията, разположил се е като пет пари в кесия и не му дреме за нищо. Имам предвид – праха му. За душата не знам; може би си скита из Америка, възседнала невидим „Харли Дейвидсън“, и вие от радост:

– Измъкнах се! Fuck! Fuck! Fuck!

Ние обаче оставаме – в буквален и в преносен смисъл. Като капак на всичко застрахователната компа­ния отказва да изплати застраховката му. Настояват за ДНК експертиза. Но трупът вече е кремиран. Мръсни­ците са си направили сметката, че сме далеч и не можем да предприемем практически нищо. Губим към сто хиляди долара.

Това се случи преди петнайсет години. 

20. НЕД

 

 

 

– Значи, държиш да се върнеш в завода?

– Не държа. Трябва!

– Докладваха ми, че пак е държал речи пред работниците. Превеждал му някакъв инженер... – мадам Прашкова изкривява презрително устни. – Как може да му се връзват на глупостите? Тоя Курц е съвършено побъркан!

– Може би. Но има система в лудостта му.

– Искаш да я откриеш? Твоя работа – свива рамене Прашкова. – Ще ти дам едно служебно пежо. Динамо ще те закара.

– Имам книжка! – прекъсвам я.

Това ли е жената, в която бях хвърлил семето си? Сега ще грабне камшика и ще ме подкара. Отмествам поглед към необятната заседателна маса в кабинета є. Тя улавя погледа ми, а вероятно и посоката на мислите ми. Сивите очи предизвикателно святкат. Ще ти се да ме проснеш на масата, нали? Опитай, де! Телефонът є звъни. Тя го вдига и точно след пет секунди отсича:

– Никакво плащане! Да си го начукат в гъза тоя скрап!

Насочвам се към вратата.

– Пази се, Нед! – настига ме гласът є.

Обръщам се. Неочаквано е омекнала. Или само така ми се струва?

– Нещо става там...

– Лудостта не е заразна.

– Очевидно Е!

Пежото е възстаричко и вмирисано на цигари, но иначе вози добре. След около час и половина спирам на пустеещия паркинг пред БОРГРУ. Разменям няколко думи с полицаите и се насочвам към желязната порта. Стачният пост е сменен. Работниците са настроени подозрително. Какъв си пък ти сега? Курц не приема, информира ме един от тях. Мен ще ме приеме, настоявам. Пращат едно момче да го пита. Дали щял да ме приеме! За какъв го смятат наистина? Пържа се под рехавата сянка на една анемична слива, докато височайшето разрешение най-сетне пристига. Вратите се отварят.

Курц ме очаква в някаква неугледна канцелария, скрита сред лабиринта от зали, проходи и коридори в централното хале. Обзаведена е с изтърбушена мека мебел от времето на социализма. В ъгъла се върти старвентилатор. По стените има снимки на голи жени от списания и календари. Течението кара краищата им да потрепват като живи. Партньорът се е разположил в разплесканото кресло, наметнат с розово одеяло. Краката му са покачени върху една щайга. Носи високи обувки без връзки с извадени езици и зеленикави торбести панталони – явно си пада да рови по складовете.

– Сядай – кимва ми. – Ще пийнеш ли едно?

Той се присяга към тубата върху масичката, налива подозрителна бистра течност в две канчета и ми подава едното. Наздраве! Отпивам предпазливо. Течността трябва да е поне 50 градуса, киселее, с подозрителен дъх на малини.

– Какво е това?!

– Казва се ракия – той тегли яка глътка. – Местно производство. Варят я в цеха за галванизация. Приспособили са някаква инсталация. Правят я от стари компоти, в склада на стола има тонове. Хитро, нали? Това е от новата партида.

Топва пръст в канчето, после щраква запалката си. От върха на пръста му лумва синкав пламък. Той го размахва във въздуха, за да го угаси.

– Не бива да пиете това! – бутвам настрани канчето.

– Всички го пият – свива рамене той и надига своето. – Е, защо си дошъл?

– За каквото и преди.

– Казах каквото имам да казвам!

– Боя се, че не ви разбрах добре.

– Твоя работа.

– Месите се в синдикалната политика! Защо?

– Помогнах им само да изградят стратегията си. Не можех да гледам повече как ги разиграват. Знам как бих се почувствал аз. Елементарна солидарност между хора на почасово заплащане. Няколко часа pro bono, какво толкова!

– И вече ви възприемат като месия!

– Не, друг ще е месията. Аз само възстановявам... Храма.

Стрелвам го с тревога. Този обрат не предвещава нищо добро.

– Обиколих цяла Източна Европа – подема той в странен унес, сякаш плува по течението на река. – Видях раждането на един нов свят от развалините на плановата икономика. Беше вълнуващо. Emerging markets! Чувствах се като Прометей, понесъл факела на свободния пазар. Изнасях лекции, участвах в безброй семинари от Одеса до Гданск. С всяка сделка отвоювах нови територии за разума и свободната инициатива. Или поне така си мислех. Но след мен оставаха руини...

– Мисля, че си противоречите. Тези икономики бяха съсипани много преди вас. Сам казахте, че сте заварили развалини. Или тук сте открили нещо по-различно?

– Нито тук, нито където и да е! Само бизнес, as usual...

– Тогава... за какви руини бълнувате?

– Човешки руини!

– Не ви разбирам.

– Имам един стар дълг, който така и не успях да изплатя...

Курц сваля крака от щайгата. Повдига се на лакът и се накланя към мен, сякаш се кани да ми съобщи някаква велика тайна.

– Аз съм роден в Кливланд. Ходил ли си там?

– Веднъж, миналата есен.

– Променено е. Лъснали са го. По мое време беше типично индустриално гето. Може би едно от най-замърсените кътчета на земята! Баща ми бачкаше за Republican, в леярната на стария МакКорган, заедно с по-големите ми братя. Добри пари вадеха... Тогава, след войната, тежката индустрия беше в подем. Майка ми си стоеше вкъщи. Бях си наумил, като свърша училище, да ида във фабриката. Вече бях работил там едно лято и нещо ме теглеше към горящата є сърцевина. Наоколо бяха семейството ми, приятелите. Огромно, топло, живо тяло, от което бях част. Но баща ми почти насила ме изрита в колежа. Нямаш работа тук, рече. Един от нас трябва да се измъкне и това ще бъдеш ти. Така решиха. Върнах се чак през седемдесетте. Бушоните на индустрията бяха гръмнали. По ирония на съдбата тогава бях консултант на Republican, докато се бореха за глътка въздух. Мантрата беше „преструктуриране“. Но сметките все не излизаха и накрая го ликвидирахме. Комините, димът, огънят, шумът, машините – всичко това беше пратено някъде на майната си. Останаха хората. Не берете грижа, хора, казахме им, ще дойдат нови, по-рентабилни бизнеси и ще открият нови работни места. Така и стана. Небето над града се изчисти. Пейзажът започна да се променя: на мястото на старите цехове се появиха спретнати безлични правоъгълници. Но в тях работеха други хора. Братята ми затънаха в дългове. Единият от тях се пропи. Старият едва креташе с пенсията си. Гледах да помагам с каквото мога, но това не променяше факта, че бяха станали излишни. Такива умници като теб ни взеха хляба, ругаеше татко. Ти разруши храма, в който честно се трудехме и с потта си напоявахме градината на Господ. Проклет да си, махай се от очите ми! Видях го отново чак на погребението му. Братята не ми говореха. Когато се наведох да го целуна, от лицето му лъхна такъв хлад, че не посмях да го докосна. Още не ми беше простил...

Курц остава втренчен в една точка, сякаш е видял призрак.

Ще ми се да му кажа да не се измъчва за нещо, за което никой няма вина. Всеки човек носи отговорност за съдбата си. Животът крие рискове. Обстоятелствата около нас непрекъснато се променят; ако не можеш да се адаптираш, загиваш. Това е. Нещо обаче ме спира. Може би мисълта за брат ми, който в момента разхожда кучета. Ами да разхожда бе, като е толкова глупав! Аз пък съм разнасял поща. Не съм се родил със сребърна лъжичка в устата. И пици съм разнасял, докато бях студент... Нямаше на кого да разчитам, след като баща ни умря. Важното е, че сега не се налага да разнасям нищо. Няма да се върна в тази кочина. Никога! Нищо не ме свързва с тези хора. Нито на тях им пука за мен. Не знам как да им помогна. А и не мисля, че някой изобщо може да им помогне. Дори великият Курц!

– Но все пак продължихте по пътя си – подхвърлям.

– Моля? – трепва той.

– Не се отказахте от бизнеса, искам да кажа. Работите това, което работите. Не сте станали овчар, нали?

– А, да, продължих... От проект на проект. Като летящия холандец. Казвах си, този път ще бъде различно, ще го направим както трябва. Вече имах достатъчно опит. Знаех, че има и друг начин. Но се получаваше както винаги... Когато пристигнах тук, сякаш се върнах с трийсет години назад. Стори ми се, че за миг зърнах стария, преди да потъне в цеха за студено валцуване. Обърна се, помаха ми с тежките си ръкавици и се усмихна. Това беше знак. Тук ще е!

– Кое? – попитах боязливо.

– Храмът. Храмът, който разруших, ще бъде съграден отново и няма да се огъна, докато не видя сърцето му отново да пламти. Има една основа, към която винаги ще се връщаме. Базата не се поддава на преструктуриране, можеш само да се слееш с нея.

– Та това е само един стар завод! Не е храм.

– Но ще бъде! Изчислил съм всичко. Може да работи и ще работи.

– Ако можеше да работи, щеше да работи! – подемам решително. – Разбирам, че тази игра ви връща някаква липсваща част от живота, но човек не може да има всичко. Никога няма да станете част от тези хора, мистър Курц, колкото и ракия да сте изпили заедно. За тях сте извънземен, кацнал случайно насред бунището. Сега ви възприемат като бог. Но ако не успеете да ги спасите, както най-вероятно ще стане, ще ви замерят с камъни. Ще ви обвинят, че сте ограбили надеждата им. А няма нищо по-лошо от това. На ваше място бих се измел оттук час по-скоро.

– Да палим чинията, казваш. И ти ли го раздаваш извънземен?

– Оставете невидимата ръка на пазара да си свърши работата!

– Това не е ръката на пазара. По-скоро ръката на мафията...

Курц надига канчето. Очаквам да изригне синкав пламък.

Стийл Уъркс“ отдавна не се занимават с реално производство. Вече дори не са американска компания. В средата на 90-те бяха купени от един фонд, зад който стоят съмнителни капитали от Източна Европа и Русия. Държат стария Боб Майлстоун само за парлама. Печелят главно от търговия с мръсен въздух. За целта изкупуват подобни гробници. В момента водят преговори за още три завода в Полша, Словакия и Литва. Интересуват ги само квотите за вредни емисии. Използват достъпа си до капиталовия пазар, за да емитират бондове, с които да погасяват старите дългове и да покриват текущите разходи. Няма да инвестират и цент в производството! Ще плащат трохи на хората. Ще симулират дейност, докато въртят неизползваните квоти на борсата. Това е класическа пирамида. В основата є са погребани десетки мъртви предприятия. Когато схемата се пропука, ще ги нарежат за скрап и кой откъдето е... После ще го запишат на сметката на лошите американци. Неслучайно са наели „Брабърис“ да свърши работата.

– Сигурно не са идеалните инвеститори. Но са наши клиенти. Ако провалите сделката, ще ви обвинят в нарушаване на корпоративната етика. Никой няма да го е еня за благородните ви мотиви. Ще ви съсипят от дела. Това ли искате?

– Може би... – усмихва се той загадъчно – Нека се опитат. Аз също държа няколко аса в ръкава. Алчността движи бизнеса и алчността го погубва. Работя за тази компания повече от 30 години и знам неща, от кои-то косите на американците ще настръхнат. Има следи: кореспонденция, протоколи, банкови преводи. Файлове, които би следвало да са унищожени, но мистериозно са оцелели, ха-ха! Кой кого ще съсипе?

Той удря с юмрук в дланта си. Усмивката му се трансформира в гримаса.

– Има много гняв по света, синко! Заради такива като нас, които си мислят, че са извънземни. Но законите за гравитацията важат за всички. Както и на етиката впрочем. Няма корпоративна етика, така както няма корпоративна гравитация. И двете идват от Бога! Приземяването ще боли. Помни ми думата! Ах, как ще боли...

Курц продължава да блъска юмрук в дланта си.

– Моли се да не бъдеш там, когато Божият гняв удари!

Пак го прихвана, мамка му! Може би от тази отрова в тубата. Да не би да иска да се самоубие? От вътрешността на цеха долитат глухи метални удари. На прага изникват две призрачни фигури. Млад сух мъж със събрани очи пристъпва напред и ме стрелва ревниво. Това трябва да е оня инженер, за когото споменаваше Прашкова. Носи плетени обувки и ужасяваща найлонова риза с къси ръкави.

– Младоженците ви чакат, мистър Курц – сковано произнася той.

– Какво?! – зяпвам.

– Венчавам само в петък – пояснява партньорът. – В понеделник кръщавам. Във вторник давам причастие. В сряда постя. В четвъртък работя на струг. В събота говоря с мъртвите и ям гълъби. В неделя хвалим Господа.

Той се изправя несигурно, но залита и събаря тубата. Одеялото пада от раменете му. Отдолу е по потник, на врата му виси металносив медальон. Течността се излива с леки тласъци на пода, гъл-гъл-гъл... Оставям я да тече. Двамата мъже подхващат Курц от двете страни и го повеждат към халето. Гласът му кънти:

– Където ударя крак и забия тоягата си, там ще бъде моят храм!

Няколкостотин души са се събрали в централното хале и блъскат с каквото им попадне в металните колони и конструкции около тях. Звукът е ритмичен и дълбок, сякаш идва от дъното на огромен чугунен котел. Безформеният детайл, който висеше на тавана, е превърнат в светещ кръст, очертан от премигващи жълти крушки. Курц застава под него и повдига ръце. Притичват още двама работници и му помагат да препаше тежката леяр-ска престилка. Наместват на главата му черна огнеупорна шапка с широка периферия. Подават му защитни очила. Блъскането секва.

– Адам и Ева бяха две маймуни, които висяха на опашките си!

Инженерчето несръчно превежда.

– Джизъс ни даде труда, за да станем хора! Той е стругар на душата ни! Той е ковач на съдбата ни! Сега Джизъс ще направи заварката между тези две души и ще ги закали в свещен обръч.

От тълпата излиза неугледна двойка в работно облекло. Жената има отчетливи мустаци, на носа на мъжа личи черта от грес. На главите им просветват венци от тел, в които са вплетени грубо изрязани листенца от ламарина. Някой подава на Курц канче, той го поднася на т.нар. младоженци. Те отпиват, отпива и той. После разменя венците на главите им. Вади от страничния джоб на панталона си дебел зацапан тефтер. Отваря го, надрасква нещо, къса страницата и тържествено им я връчва.

– Болт и гайка навеки! Следващите...

– Какво е това!? – обръщам се към инженера със събраните очи.

– Чек – прошепва той. – За венчавка дава по 1000 долара. За кръщение по 200. За причастие дава по 100, но се заяжда за ноктите. Трябва да са изрядно чисти и изрязани, иначе гони. На общата молитва раздава по 20 на човек. Стамат, дето го учи на струг, взема по 300 на урок. Мамка му и натегача мръсен! За гълъбите плаща по 10 на парче. В сряда не дава нищо, за съжаление.

Изведнъж ми просветва.

– Затова ли участвате в този цирк?!

– Ние сме бедни хора, господине. От месеци не сме получавали заплати. Лани идвá една американска продукция да снима в завода. Даваха само по 30 кинта на ден. Господин Курц е много по-щедър. Освен това обещава да запази работните ни места. Не знам как точно ще стане това, но и да не стане, пак ще сме доволни.

– Не виждате ли, че е луд?!

– Не е луд, господине. Богат е. А богатите могат да правят каквото си поискат. Бедните не могат и затова ги правят на луди. Мистър Курц е голям човек. Има големи планове и голямо сърце. Нищо, че не разбираме винаги какво точно приказва...

– Следващите! – провиква се Курц. – Къде сте?

– Тука сме, господине – плахо се обажда двойката.

– Не ви виждам, къде?

– Тука, пред вас!

– Виждам само искри и мълнии... Господи, ти ли си?

В този момент долавям едно коварно раздвижване под краката ми. Не съм пил, няма как да го припиша на алкохола. Люлеенето е съчетано със зловещо поскърц-ване. Светещият кръст на главата ми се разклаща като махало.

– Земетресение! Земетресение! – долитат уплашени викове.

– Без паника! – Курц простира ръце, търси да се хване за някого, но всички са се отдръпнали, включително и младоженците. – Начева се Божието дело, но този храм ще бъде пощаден. Казвам ви! Утвърди ни, Господи! Утвърди ни в истината си!

„Не Го дразни, кретен такъв!“, идва ми да изкрещя, докато хлъзгавият туист на земята продължава. Скъсано метално въже изплющява като камшик. Купчина варели се срутва с трясък. Два огромни рулона от стоманени листа се откачат от релсата, върху която са закрепени, и тръгват надолу, помитайки всичко пред себе си. Хората отскачат панически настрани като кегли върху писта за боулинг.

– Курце, паи се! – провиква се някой.

Но той сякаш не забелязва нищо. Свлича се на колене и обръща лице към тавана. Кръстът плавно се люлее над него – кабелите явно са дали на късо и крушките гърмят една след друга с глух пукот.

– Готов съм, Боже! Накажи леяря, пожали леярната!

Хвърлям се към него, дърпам го, но половината от тялото му вече е под рулона. Пращене на смачкани кости. Валякът отминава, след него остава само червена пихтия. Държа главата на Курц в ръце. От всички отвори шурти кръв.

Люлеенето е престанало.

Клепачите на Курц конвулсивно потрепват. Погледът му потъва в мен като връх на меч, нажежен до бяло. От гърдите му се изтръгва остър хрип.

– Светкавици... Мълнии...

– Мистър Курц, чувате ли ме? Ще ви закарам в болницата.

Около нас постепенно се образува кръг.

Ръката му сграбчва рамото ми с неочаквана сила. Другата напипва медальона, който още виси на шията му, и го откъсва с рязко дръпване.

– Ето, вземи! Тук е всичко... Ти знаеш какво да правиш с него. Печен си. Еби им майката на тия копелета. Измъкни колкото можеш... Само не забравяй десятъка! Една десета. Винаги за Храма. Другото може... Купи си диамантена тапа за гъза, ако щеш, но десятъкът... Една десета... за бедните! Ако забравиш, ще ти смачкам главата. Няма да се ебаваш с Курц! Ще те намеря, където и да съм, и ще те...

Нещо вътре в него започва да клокочи. От устата му блъвва гъста чернилка. Клепачите застиват. Ръката, стиснала рамото ми, пада настрани като отсечена. Кръгът около нас вече се е затворил. В него надзъртат десетки рошави глави като през отвор на кладенец. Бавно се изправям. Дрехите ми лепнат от кръвта. Работниците се отдръпват и ми правят път. Минавам покрай два реда мърляви потници и куртки. Ужасът от труса още се чете в погледите. Движението на земните пластове сякаш е изкривило чертите на лицата. Тук-там проблясва по някой сребърен или златен зъб.

– Умре, загина... – понася се шепот. – Курце загина!

Някой започва да удря с гаечен ключ по релсата. Друг подхваща, включва се и трети, после четвърти... Всеки блъска с каквото и където намери. Цялото хале ехти от металния грохот. Дум-дум-дум-дум-дум. Чуваш ли, мистър Курц? Това сигурно щеше да ти хареса. Вървя към изхода, без да се обръщам. Медальонът виси в ръката ми като изтръгната мозъчна платка. Ситен шрифт отстрани: 8 гигабайта памет.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Най-забавният сериозен български автор Алек Попов прави това, което малко писатели имат смелостта да направят – изправя се лице в лице срещу една своя по-ранна версия и отново отваря Черната кутия.

Това не е просто редакция на старата история, а нов роман, изпълнен с друго настроение и смисъл, решен в различен ключ, режисиран с непретенциозността, лекотата и дълбочината на един узряващ майстор.

Захари Карабашлиев

Още от автора


Събития

пвсчпсн
1234567
891011121314
151617181920
21
22232425262728
293031    

» Най-продавани